Збигнев Ненацки
Господин Автомобил и загадките на Фромборк (9)

Девета глава

Зоша Валса. Съвещание по въпроса за съкровищата. Нова следа. Кой ни подслушваше? На улица Стара. Как било превзето Бранево. Трагедията в залива. Арестуването на престъпника. Дяволското дърво. Нова трудност. И отново Валдемар Батура. Вълшебната пръчица и съкровището. Гневът на магистър Петрушка.

Обядвах сам в столовата на ПТТК. Калиостро — както ме осведоми келнерката — побързал да се нахрани и веднага излязъл някъде. Не го заварих и в нашата стая. Зайчето хрупаше в своята клетка листа от прясна салата, но в останалите клетки липсваха смокът и двете бели мишки, значи маестрото беше отишъл да демонстрира с тях своите фокуси.

Веднага след обяд в моята стая дойдоха Башка и едно момиче на име Зоша. Тя беше решително девойче, макар и само на четиринадесет години. Наричаха я Зоша Валса, тъй като ходеше едва ли не на върха на пръстите си и изглеждаше, сякаш лети във въздуха. Движенията й бяха свободни, танцови и тя нито за миг не можеше спокойно да седне на стола, непрекъснато ходеше, въртеше се, по-точно танцуваше. Зоша Валса имаше страшно много лунички по носа и бузите, съвсем светла коса и сини очи. Хареса ми от пръв поглед, а и аз изглежда й допаднах. Когато момчето ми я представи, тя лукаво ми намигна, направи красиво танцово движение и каза:

— Обичам приключенията, а Башка ме уведоми, че подир вас приключенията ходят на стада.

— О, приключения, струва ми се, няма да ни липсват — отговорих с искрено огорчение.

Защото за приключения с удоволствие се чете в книгите или се гледат на екрана. Приятни са и спомените за приключенията, в които някога си участвал. Но когато ги преживяваш, съвсем не е приятно, човек има чувството, че се намира в някакъв огромен лабиринт, от който няма да успее да намери изход. Струва му се, че непрекъснато блуждае пипнешком и последователно удря главата си ту в стена, ту в ограда. А тези удари понякога са много болезнени и от тях остават даже цицини.

Башка заяви, че днес може да ми отдели повече време, тъй като неговият отряд е разформирован, няколко момчета ще участват в подготовката на харцерската естрада, понеже по време на „Операция Фромборк 1001“ винаги има представления на харцерски художествени състави. Останалите момчета от отряда, тези, които нито могат хубаво да рецитират, нито да пеят, имат свободно време. Що се отнася до Зоша Валса, хроникьора на отряда на момичетата, тя бе успяла да получи отпуска от лагера за днешния следобед.

С тази симпатична двойка проведохме в моята стая съвещание, посветено на съкровищата на полковник Кьониг. По възраст и служебно положение честта да направя встъпителния доклад се падна на мен.

— Положението е много сериозно — започнах аз — и изисква да вземем незабавно решение, тъй като се намираме в задънена улица. До сега никой от вас не е забелязал във Фромборк лице, което да отговаря на отличителните белези на Валдемар Батура. А Батура е някъде тук, той обикаля из Фромборк. Невъзможно е да се е отказал да търси скривалищата на Кьониг. Разбира се, не съм пристигнал тук, за да търся тези съкровища, тъй като това е задача на магистър Петрушка. Моята работа е да изясня загадката на безценните монети. Но тъй като подозирам, че тези монети Батура е откраднал от първото скривалище и че има намерение да ограби и второто и третото; по силата на обстоятелствата аз съм длъжен да се заема със съкровищата на Кьониг, за да не се стигне до кражба.

Башка ме прекъсна:

— Нали бяхме на Дяволската планина. Би трябвало да се прекопае целият баир, за да се намери скривалището. Щом на магистър Петрушка не разрешават да копае там, как ще направи това Батура? Вие сам казахте, че положението е безнадеждно, второто скривалище на Кьониг не може да се намери сега.

— Именно това е нашата задънена улица, за която вече споменах — обясних аз. — Все още звучи в ушите ми въпросът на Калиостро, а смятам, че това беше въпрос на Валдемар Батура: полковник Кьониг случайно ли е попаднал във Фромборк, или е бил жител на градчето, което значи: през куп за грош ли е скрил съкровищата, или е имал време внимателно да подготви скривалищата. С този въпрос Валдемар Батура искаше чрез Калиостро да разбере какво знаем за Кьониг и ще позволя ли да ме вкара в задънената улица, каквато е Дяволската планина. Но аз съм човек подозрителен. Нещо много лесно намерихме Дяволската планина.

— Смятате ли, че второто скривалище не е там? — запита момичето.

Направих движение с ръка, сякаш отпъждам нещо от себе си и по такъв начин дадох да се разбере, че тази задача оставям на заден план.

— Да помислим най-напред — казах аз — с каква цел Кьониг е написал плана си. Тоест, дали е начертал плана, мислейки за някой, който ще търси тези съкровища от негово име, или само за себе си. С други думи план на скритите съкровища ли е направил Кьониг, или просто нещо като бележка за себе си?

— Мисля, че е направил бележка за себе си — отговори Зоша Валса. — Подробностите в този план са твърде малко, за да може някой непознат с негова помощ да намери скривалищата, без да си блъска главата.

— Съгласен съм — кимнах аз. — Това са бележки, Кьониг не е взел под внимание възможността да бъде убит. Също така сигурно е смятал, че офанзивата на хитлеристките войски скоро ще отблъсне съветската атака, хитлеристите отново ще превземат Фромборк, а той ще се върне тук и ще прибере съкровището. Обаче ключ за цялата задача е отговорът на въпроса: Случайно ли се е озовал Кьониг във Фромборк, или е бил тукашен жител. Нужен ни е някой стар жител на Фромборк, човек, който е живял тук още преди войната, а е бил и по време на войната. Кьониг е с чин полковник, а Фромборк е малко градче. Ако той е родом от тук, неговото семейство ще е било известно и на другите жители.

— Познавам такъв човек! — извика радостно Башка, а Зоша Валса усърдно потвърди. — Преди седмица на нашия огън бяха поканили един старец на име Стефан Домбровски. Той е един от старите жители на Фромборк. Той разказваше за стария Фромборк, за годините на войната, за страшната трагедия във Висленския залив след разгрома на хитлеристите.

— Къде живее този човек?

— На улица Стара — побърза да отговори Башка. — Номера на къщата не помня, но мога да ви заведа до жилището му, защото го изпратих чак до къщи.

Извадих бележника си и докато записвах повтарях на глас.

— Стефан Домбровски, улица Стара…

Внезапно съвсем случайно погледнах към вратата. Забелязах как бравата едва забележимо трепна. Някой беше допрял ухото си до ключалката и без да иска бе докоснал с глава бравата.

Светкавично скочих от стола и отворих широко вратата.

В коридора видяхме Калиостро, който се изправи.

— Вие подслушвате — установих с възмущение аз.

Той се смути и май се засрами, само че за много кратко време. Веднага с уверен глас заяви:

— Чух в нашата стая гласове и се поколебах да вляза ли. Боях се да не попреча, защото предположих, че разговаряте с някой от учените. Но както виждам, вие сте в младежко общество.

Лъжеше безсрамно. Но какво можех да направя? Престорих се, че му вярвам. А той сякаш нищо не беше се случило, влезе в стаята, поздрави момчето и Зоша Валса, порови се в нещата си и се махна, като ни каза:

— Няма да ви преча.

— Интересно — промърморих аз — какво е чул той? Мисля, че името Домбровски е стигнало до ушите му, а щом е така, веднага ще стигне и до Батура. Трябва да действаме светкавично.

С тези думи аз закрих съвещанието. Напуснахме стаята и хижата. Башка ни заведе на улица Стара, която се намираше близо до старинния манастир на антонитите.

Пред малка къщичка, на пейката, до леха с шибой седеше старецът Домбровски.

Беше прегърбен, с лице набраздено от бръчки и с буйни мустаци.

Разбрах, че не бива веднага да започнем с нашата работа, защото той може да не иска да ни даде сведения. Затова започнах с него разговор за обикновени неща, след това му подхвърлих темата за миналата война, която толкова болезнено беше засегнала жителите на градчето и околностите. Надявах се между разните въпроси за войната да успея да прокарам и единствения, който ме интересуваше — за полковник Кьониг.

Едва ли някой помни, че докато в централна Полша отдавна бе замлъкнал грохотът на оръдията, а в освободения Люблин, в Лодз, в Келце децата започнаха нормално да ходят на училище, тук все още се водеха свирепи боеве. Известният курорт на Висленския нос — Криница Морска — бе превзет от бойците на Червената армия едва на трети май, а в околностите на Штутов, отделен от света с огромното пространство на залетите с вода Жулави, фашистите се предадоха едва при вестта за падането на Берлин. Бившата Източна Прусия беше една голяма крепост, която трябваше да се превземе с цената на огромни жертви.

Фромборк беше превзет на единадесети февруари, след четиринадесетдневни боеве. Но близкото Бранево изглеждаше направо непревземаемо, защото се намираше под прикритието на хитлеристката тежка морска артилерия. Снарядите на двестамилиметровите оръдия предизвикаха страшни загуби в съветските пехотни единици и сред танковете, които атакуваха Бранево и без които всъщност не можеше да бъде превзет градът.

Седем седмици, ден и нощ се водеха боевете за Бранево. Достатъчно е да кажем, че всяка къща, всяка педя земя неведнъж бяха превземани в продължение на няколко дни. Последният петкилометров отрязък, който отделяше съветската войска от града, беше преминат за една седмица. А когато най-после градът се предаде — изглеждаше като труп. Кварталите от двете страни на реката бяха напълно изравнени със земята, а този, който в онези дни е бил тук, сигурно не е вярвал, че някога този град ще бъде отново построен, че тук животът ще тече, както навсякъде другаде.

Но драмата на светия град Вармия — както се наричаше Бранево — още не е всичко. Безсмислената заповед на гаулайтера на Прусия, Ерих Кох, принуди населението на Вармия и Мазурите да се евакуира. Беше мразовита зима със снежни виелици. По заледените пътища като призраци се влачеха селски коли, на които бе натоварено оцелялото имущество, децата, завитите с шалове жени. Хиляди, десетки хиляди такива каруци се точеха към Висленския залив, към Балтийско море, където — както бяха казали хитлеристите — трябваше да ги чакат кораби и да ги изведат извън обсега на военните действия. Колко от тези, прогонени от своите стопанства хора, измряха по пътя от глад и студ? А тези, които достигнаха скования от лед Висленски залив, не намериха там никакви кораби. Тогава им казаха, че корабите ги чакат зад носа и трябва да стигнат там по леда. И отново хиляди каруци се проточиха през залива, потъваха в разкаляния сняг, пропадаха в дупките на леда. Шибаше ги леден дъжд смесен със сняг, върху огромното пространство на покрития с топящ се лед залив нямаше къде да се сгреят. Хората замръзваха по колите или потъваха в прорезите на леда. Под колелата на каруците попадаше чуплив лед. Разказват, че около половин милион души загинали по време на това трагично пътуване за никъде, защото никакви кораби и лодки не ги чакали в морето.

Всичко това не трябва да се забравя днес, когато гледате мътните води на залива, когато пътувате по уличките на възстановеното Бранево, когато гледате живописния Фромборк.

— Знаете ли каква е съдбата на хитлериста Ерих Кох? — попитах аз стареца. — По време на битката за Бранево той седял в безопасност в своята вила на носа, вила заобиколена с мини, с ограда от бодлива тел и пазена от специална група есесовци. После, когато призракът на поражението вече бил очевиден, избягал със специален кораб до Райха. През лятото на четиридесет и пета година в местността Хасенмор, близо до Хамбург се появил възрастен господин с очила. Нисък, набит, елегантен. Наел малка къщичка като се представил за Ролф Бергер, бивш майор от вермахта. Скоро при господин Бергер пристигнала неговата жена, а господин Бергер, който дотогава бил малко необщителен, започнал да добива настроение и даже вече често ходел в местната кръчма да пие бира. Изминали пет години. Господин Бергер вече така се сдружил с местните жители, че даже се появил на събрание на немците, избягали от бившата Източна Прусия, тъй като, както той разказвал за себе си — също произхождал от там и загубил малко имение. „Та това е Ерих Кох. Проклетият Ерих Кох“ — извикал някой, като видял господин Бергер.

Не успял да избяга. Арестували го и на девети март хиляда деветстотин петдесет и девета година бил изправен пред полския съд във Варшава и осъден на смърт.

— Получил си е заслуженото — съгласи се старецът.

А аз запитах:

— А полковник Кьониг? Чували ли сте за такъв хитлерист?

Старчето лукаво ме стрелна с очи. И чудно нещо, тихичко се засмя.

— Аха, за това ли сте дошли? Това ли целите? Даже знам за какво още ще ме попитате. За Teufelsbaum, нали?

Даже трепнах. Разменихме си светкавично погледи с Башка и Зоша Валса. Teufelsbaum? Teufelsbaum или Дяволското дърво? Значи не е Teufelsberg, а Teufelsbaum…

— Да, този въпрос ме интересува — признах си аз честно.

Старецът отново се засмя.

— Зная къде растеше Дяволското дърво. Близо до къщата на Кьониг, и по-точно в двора им. Никой, освен мен не знае за това. И никой друг няма да ви покаже това място, защото от Дяволското дърво и от къщата на Кьониг днес няма и следа, унищожиха ги артилерийските снаряди.

— Къде са тази къща и дървото? — попитах аз.

Старецът отрицателно поклати глава.

— Няма да ви кажа. По-точно, днес няма да ви кажа. Нито днес, нито утре. Може би след седмица…

— Защо?

— Защото това място имам право да издам само на онзи, който търси съкровищата на Кьониг. По поръчение на държавата — добави той, като направи сериозна физиономия.

Исках да кажа: аз търся съкровищата на Кьониг, но си прехапах езика. Нямах право да говоря така. Официално тези съкровища търсеше магистър Петрушка.

— А откъде знаете, че ще се яви при вас човек, който от името на държавата търси съкровищата на Кьониг? — запитах аз.

— Разговарях с един гражданин, който също питаше за Teufelsbaum и къщата на Кьониг. Тъкмо той ми съобщи, че във Фромборк скоро ще пристигне някой, който се занимава със скривалищата на Кьониг и той ще доведе при мен този човек. Не бива да се допусне съкровищата да попаднат в некомпетентни ръце.

— Съгласен съм — кимнах аз. — Но на този, който обеща да доведе тук човека, вие издадохте ли мястото, където е стояло Дяволското дърво?

— А, споменах само нещичко… — измънка старецът.

Както се казва повече въпроси нямах. Работата беше ясна. При стареца вече е бил Валдемар Батура, узнал е мястото, където се е намирало Дяволското дърво. Когато Батура успее да отвори второто скривалище и да подмени златните бокали със сребърни, той ще доведе при стареца магистър Петрушка, който „ще направи откритие“ на второто скривалище на Кьониг. А дотогава Батура е забранил на стареца да дава информация на когото и да било за Дяволското дърво.

— Човекът, който е бил при вас, е обикновен мошеник — казах аз, като извадих своето служебно удостоверение. — Аз съм от отдел Музеи и охрана на паметниците.

Старецът внимателно огледа удостоверението ми.

— Мошеник ли? — учуди се той. — Не изглеждаше на мошеник. Смятате ли, че няма да доведе при мен човека, който търси съкровищата на Кьониг?

— Не. Той ще го доведе — отвърнах аз.

— Тогава защо го нарекохте мошеник? — възмути се старецът.

Опитах се да обясня на стареца заплетената ситуация, но той даже не пожела да ме изслуша. Само махна с ръка.

— Този господин пак ще дойде при мен и тогава ще го разпитам за всичко — обеща той. — Но за сега няма да ви открия тайната на Дяволското дърво.

Почувствах, че старецът се заинати. Преди да се свърже с Батура той няма да издаде тайната.

Не ми оставаше друго, освен да се сбогувам с него.

— Ще дойда при вас още довечера — предупредих аз. — И ще доведа човека, който от името на държавата търси съкровищата. Неговата фамилия е Петрушка.

Трябваше да се действа, колкото може по-бързо. Може би Батура не е успял още да подмени бокалите.

Считах, че за доброто на делото съм длъжен да кажа на Петрушка за Дяволското дърво и да пресека мошеничествата на Батура. Петрушка ще разбере каква роля играе в тази работа Батура и ще побърза при стареца, за да се осведоми за Дяволското дърво. Скривалището на Кьониг ще бъде намерено, а Батура няма да успее да се добере до златните бокали.

Напуснахме дворчето на стареца. На ъгъла на улица Стара аз се спрях.

— Слушайте, приятели — казах на Башка и Зоша Валса, — отново се явиха трудности. Аз ще изтичам сега при Петрушка, а вие ще останете тук и ще пазите стареца. Струва ми се, че успях да посея у него недоверие към Батура. Може би старецът ще се обезпокои, ще поиска да се свърже с Батура и ще отиде при него. По този начин ще научим къде живее Батура и ще можем да го наблюдаваме. Затова пазете стареца, а аз тичам при Петрушка.

Но този ден сякаш всички зли сили се бяха обединили против мен. Девойката от рецепцията на хижата ми посочи ключа от стаята на магистър Петрушка, който висеше на кукичката.

— Няма го, за съжаление — каза тя. И като видя отчаяната ми физиономия, добави: — Може да е на плажа?

Не допусках, че магистър Петрушка ще се излежава на плажа, вместо да търси скривалищата на Кьониг. Освен ако красивата дама на име Анелка така му е завъртяла главата, че е забравил за съкровищата.

Но да се търси Петрушка на градския плаж, между стотиците прилични един на друг голчовци, беше безсмислено начинание. По-скоро бях склонен да считам, че Петрушка заедно с черната дама все още стърчи на Дяволската планина и тършува там търсейки съкровището.

Скочих в моята таратайка и полетях по шосето към Дяволската планина.

Предвижданията ми се оказаха верни, макар и не съвсем. Черната дама я нямаше на Дяволската планина. Магистър Петрушка и маестро Калиостро с бавни крачки се разхождаха по хълма.

Бяха толкова забавна гледка, че се изсмях. Калиостро вървеше със затворени очи и вдъхновена физиономия. В протегнатата си ръка държеше тънко клонче. Вървеше внимателно като слепец, подкрепян от Петрушка, който гледаше Калиостро да не хлътне в някоя дупка. Тези двама мъже бавно и с достойнство крачеха по плоския хълм, като свещеник с причастие по време на процесия. Калиостро всяка минута се спираше и казваше:

— Пръчката трепна, тук има нещо.

— Но какво? Какво? — питаше нетърпеливо магистър Петрушка.

— Вероятно обикновено парче желязо — отговаряше Калиостро. — Ако беше злато, пръчката щеше да трепне съвсем по друг начин в ръката ми.

И те крачеха по-нататък. Единият с вдъхновена физиономия, вторият — с лице, изразяващо най-върховно напрежение.

— Петрушкаааа! — извиках аз, застанал в подножието на хълма. — Ако обичаш ела при мен за минута.

Магистър Петрушка, макар и с нежелание, пусна ръката на Калиостро и слезе от хълма при мене.

— Какво искаш пак, Томаш? — изръмжа той. — Защо ми пречиш да работя?

— Ти наистина ли вярваш във вълшебната пръчка на маестро Калиостро? — попитах аз.

— Може би — отговори той предизвикателно. — Трябва да опитам с други средства, щом не мога да използвам обикновена лопата. Впрочем, драги мой, четох в едно научно списание за човек, който с пръчка успял да открие водни жили. Доскоро хората се подиграваха с хипнозата, а днес са склонни в нея да виждат нови, неизвестни досега сили на природата.

— Скъпи колега — започнах аз внимателно, — не си ли даваш сметка, че си в ръцете на шарлатани и мошеници? Не разбираш ли, че си в ноктите на Валдемар Батура?

— Батура тук ли е? Видял ли си го във Фромборк?

— Не съм го видял тука, но чувствам неговото присъствие — отвърнах искрено аз. — Временно действа с помощта на своите хора. Калиостро е вероятно в заговор с Батура. Може би и тази черна дама…

— Какво? Госпожица Анелка? Искаш да ми внушиш, че тази красива дама е член на бандата на Батура? А колкото до Калиостро, драги мой, нали той е твой приятел. Даже заедно живеете. Значи ти може би си също съучастник на Батура?

— Работата е сериозна…

— Да. Работата е сериозна — потвърди той. — Трябва да се посъветваш с лекар. Струва ми се, че боледуваш от прекалена подозрителност и те мъчи мания за преследване.

— Слушай ме внимателно — казах аз, като обуздах гнева си, — Батура има намерение да действа по следния начин. Той ще намира скривалищата, ще плячкосва най-важните предмети, като заменя ценни предмети с неща с по-малка стойност. Ще бъдеш откривател на ограбени скривалища.

— Искаш да кажеш, че тъкмо така е станало с първото скривалище? — тихо запита Петрушка.

— Да — отговорих аз.

Оказа се, че съм избрал най-лошия път. Бях засегнал амбициите на Петрушка, бях убол червея на амбицията, който беше в него.

Петрушка побледня.

— С това, Томаш, искаш да кажеш, че първото скривалище не съм открил аз, а Батура, който ми е „отстъпил“ разрешаването на загадката? Знам какво целиш. Мечтаеш да омаловажиш моите заслуги! — кресна той и направи с ръка драматичен жест, като посочи към спряната на шосето таратайка. С други думи, заповядваше ми да потеглям.

— Петрушка! — извиках аз. — Разбери какво става. Тук няма съкровища. „Teufelb“ от плана на Кьониг не е Teufelsberg, а Teufelsbaum. Познавам един старец, който може да те информира.

Но магистър Петрушка затисна с ръце ушите си и без да ме слуша се качи на хълма.

Какво можех да направя при това положение? Наведох тъжно глава и закрачих към таратайката. Когато потеглях, се огледах назад и видях Петрушка да държи под ръка Калиостро. Двамата отново крачеха по хълма, бавно като на процесия. В протегнатата си ръка маестрото държеше тънка пръчка.