Барбара Клевърли
Тигър в двореца (4)

Четвърта глава

Да пътува в първа класа на индийските железници доставяше на Джо истинско удоволствие. Харесваше удобните тапицирани черни седалки с копчета и кофата с лед, в която се изстудяваха десетина бири „Индия — светло“, силни и пенливи; обичаше да наблюдава как етикетите се отделят от бутилките и един по един отплуват. Надаваше по едно ухо на веселото бърборене на Едгар и беше доволен, че има възможност да избяга от Симла.

Пристигнаха на гарата, откъдето имаше връзка с частната железница към Ранипур, късно следобед.

— Сбогувай се с удобствата — предупреди го Едгар. — Тук се качваме на теснолинейката, наречена от местните „Експрес — Слънчев удар“. Колко пъти повдигах въпроса пред Удай, ама той нали не пътува с влак, не може да разбере мъките на простосмъртните. Надявам се някой от благородниците, дето все пак пътуват с теснолинейката, също да му е подметнал. — Надигна се и изгаси цигарата си в дълбок пепелник. Джо застана до него и погледна през прозореца.

— Ето го могъщия щат Ранипур!

— Могъщ ли? Може ли да се нарече могъщ? — попита Джо.

— Е, разбира се, всичко е относително. За някои сигурно е проспериращ, за други — успешен, за трети — необезпокояван.

— Но с минало, белязано с кръв.

— Да, вярно е, а допускам, че и бъдещето му ще бъде кърваво.

Джо го изгледа изкосо.

— Зловещи думи. Да не би да чувам прародителските гласове, които вещаят война?

През руменото лице на Едгар премина непривичен израз на колебливост и той направи кратка пауза, преди да продължи.

— Не бих се изразил по този категоричен начин, но ще ти отговоря на въпроса, когато разбера причината. Имам предвид, когато стане ясно защо всъщност ме извика Удай. Знам го аз, стара лисица е той!

Навън ги посрещна непоносима лятна жега.

— „Експрес — Слънчев удар“ — разбирам какво имаш предвид!

На съседен перон ги очакваше теснолинейката, обвита в облаци пара, с пищяща свирка.

— Имаме само час път — подхвърли Едгар. — Все някак ще издържим. Щом другите хора издържат…

Но не се наложи да пробват. Докато прекосяваха плаца пред гарата, към тях полетя огромна бяла кола, сподирена от пелени прахоляк.

— Ха! — извика доволно Едгар. — Каква чест! Изпратили са ролса! Чудя се заради кого — заради мене или заради тебе?

— Не вярвам причината да съм аз — рече Джо. — Все пак Удай Сингх не знае за пристигането ми. Или греша?

— Драги приятелю, явно изобщо не си започнал да опознаваш нашия домакин, щом смяташ, че не знае кой идва и кой си отива, кого да очаква или да не очаква, и кой какво носи в багажа си!

Джо се сепна, сетил се за тъмния метален силует на пистолета си, скрит между ризите. Надяваше се да не е забравил да си заключи куфара. Проследи с тревожен поглед как багажът му, наред с багажа на другите пътници, бива прехвърлен с индийско усърдие от влака на теснолинейката. За момент съжали, че не остави пистолета втъкнат в колана си въпреки риска да му е неудобно. Върна погледа си върху ролс-ройса „Фантом“ със свален гюрук и огледа по-подробно двете фигури на предните седалки.

До шофьорското място се возеше индиец с елегантна, макар и прашна униформа на шофьор. Беше гологлав и рошав. Щом колата заби рязко спирачки пред очакваните гости, човекът се вкопчи с две ръце в дръжката пред себе си, за да запази равновесие. Зад волана седеше елегантна фигура. Дръпна ръчната спирачка и скочи да посрещне Джо и Едгар. Видя се сиво-кафяв панталон и бяла риза. Под сваления шофьорски каскет — взет назаем — плисна искрящ водопад от руси коси. Жената плесна каскета в коляното си, за да го изтупа от прахта.

— Едгар! Чудесно е, че те виждам пак. — Тонът й беше по-скоро официален, отколкото приятелски; вниманието й се насочи към Джо с една идея по-бързичко, отколкото повеляваше учтивостта. — А това сигурно е твоят англичанин, полицаят? Ченгетата най-сетне се усетиха да те държат под око, а? — Огледа Джо с неприкрито одобрение, изражението й бе станало игриво и сърдечно. — Късметлия си ти, Едгар!… Леле! Ако вече не бях омъжена, не знам какво щях да направя, господине!

— Здрасти, Маделин! — поздрави я кисело Едгар. — Да ти представя своя приятел и колега, капитан Джоузеф Сандиландс. Джо е изпратен в Индия от Скотланд Ярд. Джо, Маделин Мърсър, по баща, а понастоящем първа съпруга на Притви, втория син на Удай. Да му се не види, Маделин, какво си намислила? Продължаваш с опитите да изненадваш, разстройваш и обезпокояваш? Както знаеш, това няма да се понрави на Удай. — Едгар направи театрален жест към хората, които започваха да се тълпят около ролса. — Доволна ли си от резултата — събра ги около себе си, кой от кой по-достоен… всичките ли ще ги пробваш? — Саркастичният тон на Едгар накара Джо да се почувства неловко. Със свито сърце очакваше подобаващия отговор на Маделин. Тя обаче пропусна заядливата забележка покрай ушите си, усмихна се пленително и протегна горещата си, лепкава ръка, за да се здрависа с Джо.

— Здравей, Джо, добре дошъл в Ранипур. Аз съм Мади. О, и още нещо — не съм „първата съпруга“ на Притви — аз съм единствената.

Двамата с Едгар явно не питаеха особено топли чувства един към друг и Джо си каза, че вероятно е разбираемо. Бидейки верен на принца, Едгар естествено би трябвало да споделя разочарованието на Удай от необичайния избор на съпруга на сина му. А и Джо подозираше, че Едгар изпитва вътрешно недоверие към всяка жена, която не отговаря на представата му за ролята на жената в обществото — било то британка или индийка.

А това е проява на консервативно мислещ човек, рече си Джо, който хареса жената от пръв поглед. Беше симпатична, дори красива. Първото впечатление за младост и невинност, което внушаваше блестящата й руса коса и раздалечените кафяви очи, биваше опровергано от плътни прави вежди, интелигентна физиономия и решителна брадичка. Определи възрастта й на около двайсет и пет — може би година-две по-млада от него.

— Никога не съм карал ролс — подметна Джо, за да отклони вниманието им от взаимната демонстрация на не особено топли чувства.

— Ами ако искате, покарайте на връщане — предложи Маделин, без да се замисли.

— Благодаря, но не ми се ще да забия колата в някоя смокиня. Нямам богат опит с моторни превозни средства. По ме бива с конете.

— И да я блъснете, няма да е голяма беда. Свекър ми има още девет такива.

Неодобрение ли долови в монотонното й американско провлечено говорене?

— Ако искате, мога да ви дам някой урок. Много съм добра, ще видите.

— Бащата на Маделин е бил автомобилен състезател — обясни Едгар. — Предал е на дъщеря си своите умения — както и скромността си.

Неодобрението му си личеше отдалеч.

Докато разговаряха, шофьорът бе взел ръчния им багаж и го бе натоварил в колата. Сега стоеше до шофьорската врата.

— Е, добре, Гопал, давай! Стигат ти толкова силни усещания за един ден. Ти ще караш на връщане — рече Маделин. — Сядай отпред, Едгар. Аз ще си бъбря с твоя колега и приятел отзад и ще му разказвам за Ранипур. — Усмихна се широко на Джо. — Всичко ще му разкажа. Ще вдигнем завесата над Раджпутана! Макар че навярно трудно ще разваля някои от впечатленията, които Едгар вече ти е създал. Мъжкият поглед към Ранипур едва ли може да се сравнява с женския.

Настаниха се на кожената седалка и лъскавото возило се плъзна гладко напред.

„Само дразни Едгар“, помисли си Джо в паузата, докато Маделин мълчеше, и той успя да разгледа околността, необезпокояван от чужди коментари. Озърна се с жаден поглед. Пустинните пейзажи отстъпваха пред овощни градини и обработени ниви; покрай колата се нижеха лехи царевица, просо и други непознати за Джо култури. Тук-там сред култивирания пейзаж се виждаха „джангали“, което според обяснението на Едгар означавало необработени земи; имаше и селца със сламени къщурки, сгушени под вековни смокинови дървета, под безжалостното небе оряха волски впрягове, които кръстосваха като че безразборно.

Насред сушавата местност Джо с удоволствие забеляза задрямали резервоари с вода и тук-там по някоя работеща сонда — доказателства за напоителна дейност. Навсякъде работеха хора, мъжете се открояваха на сиво-кафявия фон в бели дхоти и ярки тюрбани в жълто и пурпурно.

В едно селце по пътя се наложи да спрат за малко заради сюрия момичета, пъстри като райски птици в саритата си, щедро напръскани в розово, наситено зелено и жълто. Те се заливаха от смях, бърбореха и Джо беше сигурен, отправяха остри забележки към чужденците в лъскавата бяла кола; не след дълго отминаха, понесли тежки бакърени делви с мляко на главите си, изопнали гърбове, гъвкави и грациозни.

Джо беше очарован.

— Много са красиви! — отбеляза.

— Селянки — махна с ръка Маделин. Изгледа Джо с престорена сериозност и додаде: — Ако си ценител на женската красота, в двореца ще откриеш достойни екземпляри. Е, поне доколкото ти е позволено да ги видиш… понеже най-ценните си остават зад пардаха^[1].

— Чувам, че господарят не е почитател на пардаха. Това е могулска традиция, нали? Не раджпутска?

— Така е. Раджпутите са я възприели от своите завоеватели, могулите. Този начин на живот е бил модерен. Предполагам, че жените са свикнали с него и повечето от обитателките на двореца няма да се съгласят да го променят, дори ако им дадете възможност за избор… И за да съм справедлива спрямо Удай, трябва да призная, че той им е дал такава възможност. Първата и втората му съпруга стоят плътно зад параваните на зенана. Откакто са женени, не ги е зървало друго мъжко око, освен на собствения им съпруг. А преди това са ги виждали само братята им. Представяте ли си! През целия им живот са ги пазели евнуси, били са в компанията на други жени, повечето от които не понасят и с които се карат и клюкарстват по цял ден. Главните им теми за разговор са коя е получила най-скъп гердан и колко пъти е спал господарят им с тях през месеца. Това живот ли е! — Маделин вдигна демонстративно рамене. — Нямам нищо общо с тях. За мен те не съществуват. Не съществуват за света!

— Доста тесногръдо и невежо становище, ако мога така да се изразя — изръмжа Едгар. — Нейно височество номер едно и Нейно височество номер две са много интелигентни жени, които не само ръководят зенана с желязна ръка, но теглят конците и на събитията в светския живот. Особено Нейно височество номер едно, чието влияние е изключително голямо. Всеки, който си затваря очите пред този факт, определено е глупав.

Маделин забели очи и въздъхна.

— А какво ще кажеш за Нейно височество номер три, ако съществува такава титла? — намеси се Джо незабавно, преди Маделин да има време да се озъби в отговор.

— Принцеса Шубхада? — Маделин замълча за момент, обмисляйки думите си. — Познавам я съвсем бегло. Не бих казала, че сме неразделни. Аз съм американка и се занимавам с авиация. Тя е индийка и си пада по лова. Получила е образованието си в Англия и поддържа близки отношения с висшето общество и кралското семейство. Да я бяхте видели как се пъчи пред Уелския принц, който ни посети миналата зима. — „О, Еди, скъпи! Помниш ли онова соаре у Бъфингтън-Кодсуолоп по време на «Хенли Уийк»^[2]? Пого така се пльосна във водата! Направо реших, че се е удавил, като го метнахме в Темза!“

Интерпретацията й на аристократичния жаргон беше обезоръжаващо добра.

Джо кимна със сериозен вид и отвърна в същия дух.

— Супер каскада! Горкичкият Пого! Май е прекалил с пинк-джиновете^[3] на палубата!

Маделин се изкикоти и го стисна за лакътя.

— Върхът си! Така де, разбра ме — имах предвид, че с госпожата наистина нямаме много общо помежду си. Нейният естествен амбианс, както би се изразила тя, включва игрището за поло; докато аз се чувствам най-добре на летателната площадка. „Хърлингам“ да отиде в Кити Хок? Точно никога!^[4]

Пътят се изкачваше все по-нагоре и от време на време мярваха теснолинейката, която пухтеше зад тях.

— Как се казват тези хълмове? — попита Джо.

— Навлизаме в полите на Аравалите — посочи Едгар през рамо. — Извора на богатството на Удай. Тези невзрачни, за да не казвам откровено грозни, сурови голи възвишения са златни мини. Всъщност не само това, там има големи залежи от скъпоценни камъни. Намират се всякакви минерали — от оникс до най-чист изумруд. От поколения насам в хазната на Ранипур са се изливали тонове скъпоценности. Градът е кацнал ей там горе. Надморската височина не е кой знае каква, но е достатъчна, за да се усети известно захлаждане. А сега бъди готов — зад следващия завой ни чака изненада!

В далечината изплува приказният дворец на Ранипур. От двете страни на разкошен портал се издигаше висока скала от обработен, дялан и гравиран розов камък, която още по-нагоре и в дълбочина преливаше в каскада от балкони и павилиони, в градина, купол и храм, всичко това увенчано с тънки като игли кипариси, изопнати като на стража. В полите му вреше и кипеше градче с боядисани в бяло и бледосиньо къщи. Джо беше искрено възхитен. Без допълнителни инструкции колата отби и шофьорът дръпна ръчната спирачка.

— Хиляда стаи! — обяви Едгар. — Удай твърди, че е влизал във всичките, ама лично аз се съмнявам.

— Кой живее в тях? — попита Джо.

— Повечето се използват само в специални случаи. Удай за нищо на света не би живял там. След минута ще видим и Новия дворец. Кралското семейство е многобройно. Лели, чичовци, синове и дъщери и накрая, разбира се — съпругите. Всяка от тях си има апартамент. Отделните апартаменти имат пълен набор от слуги, а ако вляза в подробности, бих казал, че всеки от тези слуги на свой ред си има слуги. При последния военен поход, на който се вдигна Ранипур, всеки воин бе придружаван от двама оръженосци. За да поддържаш подобен многочислен антураж, ти е нужна доста голяма къща, като се има предвид, че трябва да им осигуриш храна, подслон и тъй нататък. Зад стените на двореца живеят над три хиляди човека, като всеки от тях полага изключителни усилия да запази своя сан и величие, поради което се ширят кавги, сплетни, лакомия, не бих се изненадал да има и кражби, заговори и кроежи… Ще се съгласиш, че звучи отвратително, но като цяло съм убеден, че си прекарват добре. Е, не бих казал, че е точно по мой вкус.

— И аз едва ли бих се чувствал на място в подобна обстановка — заключи Джо.

— За себе си мога да го твърдя с абсолютна сигурност — увери ги Маделин.

Едгар сякаш не я чу.

— Удай също невинаги е доволен от това положение на нещата. Утре ще ти покажа парадните апартаменти. А междувременно започвам да си мисля, че с удоволствие бих взел една баня. — Обърна се към Маделин: — Да вървим, а?

— Добре. Но преди това се подгответе за още една изненада! — отвърна тя. — Подготвили сме ви посрещане — в тексаски стил!

Посочи небето над гладките, разпрострени нашироко възвишения, които ги деляха от града и двореца. Горе във висините кръжеше малък самолет. Пилотът явно също ги забеляза, направи обратен завой и полетя към ролс-ройса с шеметна скорост. Пикира ниско и всички в колата инстинктивно се приведоха, а търбухът на самолета мина на косъм от главите им, вдигайки огромен облак прах. Джо примигна срещу слънцето и видя как посрещачът се отдалечава на запад зад гърба им. Машината беше двуместна, предната седалка беше празна, а пилотът им помаха от задната.

— Кой е този, по дяволите? — извика Джо, стреснат.

— Най-добрият пилот в цяла Индия и цяла Америка, а и в целия свят — отвърна с гордост Маделин. — Капитан Стюарт Мърсър, бивш пилот от американската ескадрила. И мой брат.

— Твой брат ли? Какво прави в Ранипур?

Маделин не откъсна поглед от малкия „Къртис Джени“, който подхвана серия от въздушни каскади. — Да ви кажа право, още не знам със сигурност в кого се влюби Притви — в мен или в Стюарт — отвърна с усмивка тя. — Запознахме се на една летателна площадка, така де, по-скоро пасище… В Щатите. Двамата със Стюарт правехме различни номера във въздуха. След представлението Притви дойде зад кулисите, ако мога така да се изразя. Въртим, тоест въртяхме, семеен бизнес. Да си чувал за „Еърдевилс“?

Джо кимна. Ето каква била работата, значи: Маделин беше не просто танцьорка, тя танцуваше върху крилото на самолет и работеше в летящ цирк! Дали сър Джордж нарочно не доуточни това? Джо беше чувал за доста номера, изпълнявани в летящи циркове, дори бе виждал някои от тях в Европа. Самоубийствено дръзките подвизи на тези изпълнители го оставяха без дъх. Младите пилоти, повечето от които оцелели във войната, след края й изведнъж се озоваваха в един глупав и неблагодарен свят, неспособен да оцени техните качества. Тези хора се нуждаеха от препитание, а това, което умееха да правят най-добре, бе да летят. Така че не след дълго започваха да осъзнават, че уменията им осигуряват забавление на тълпата. Хората бяха готови да си платят, за да видят изпълненията им. Някои дори бяха готови да дадат пари, за да се повозят на самолетите им. Джо потръпна при тази мисъл. Но с течение на времето публиката свикваше с номерата им и започваше да се отегчава. И те биваха принудени да измислят още по-дръзки и рисковани номера, за да задържат вниманието на зрителите. Рисковани скокове, полети сред водите на Ниагарския водопад, мятане от движеща се кола върху нисколетящ самолет, дори прескачане от един самолет на друг във въздуха — всичко това бе изпробвано с едничката цел да се печелят пари. Някои от тези безразсъдни смелчаци наистина натрупаха състояния, но повечето едва свързваха двата края, а немалко заплатиха дързостта с живота си.

— По времето, когато Стюарт се прибра от фронта, самолетите се продаваха за по шестстотин долара парчето. Има колкото щеш. Навсякъде из Щатите. Военните с радост се разделяха с тях. Резервни части също се намираха без никакъв проблем. Така че брат ми си купи два самолета, единия го разглоби на шайби, направи машината, която му трябваше, и така подхванахме бизнеса. Татко ни помогна в техническата част, но скоро аз навлязох достатъчно навътре в нещата, за да го правя и сама. В резултат сега мога не само да танцувам върху крилата на самолет, но и да го пилотирам и да го поддържам. — Маделин изрече всичко това с гордост и с известна доза предизвикателност.

Джо предположи, че вероятно се е сблъсквала с доста сериозни критики от страна на мъжете заради нетипичните си за една дама занимания. Поведението й му показваше съвсем красноречиво, че повече не й се спори по този въпрос. Джо беше очарован от новата си позната. Маделин Мърсър беше крайно нестандартно и привлекателно създание. Нищо чудно, че е привлякла и задържала цялото внимание на сина на махараджата. Успя да откъсне очи от усмихнатото и словоохотливо момиче до себе си и погледна пак към пилота, който изпълняваше непознат за него номер.

— Досега мислех, че полицейската професия е опасна — заключи. — Но в сравнение с това си е направо детска игра!

— Е, има си своите рискове, но е по-благонадеждно, отколкото да разнасяш въздушната поща — увери го Маделин. — И е за предпочитане от контрабандата на алкохол през мексиканската граница. И това сме правили, преди да напуснем Щатите.

— Да разбирам ли — усмихна се Джо, — че двамата с брат ти сте били с единия крак отвъд закона, когато сте напуснали родината си?

— Ами, в известна степен… Имаше например изявления от сорта на „младият капитан Мърсър, смел въздушен ас с двайсет унищожени вражески самолета, отбелязани върху корпуса на самолета му, прие предложението да стане личен треньор на зет си и го последва в Ранипур. Говори се, че Притви Сингх, вторият син на махараджата, добре известен сред представителите на световния хайлайф, държи в конюшнята си най-малко десет аероплана, които умее да пилотира.“ — Маделин явно цитираше вестникарска статия. — Ей, вижте го какво прави!

Джо се престраши да погледне. Самолетът се носеше над главите им с корема нагоре, а пилотът им махаше жизнерадостно с ръка. Не — махаше им с две ръце!

— О, боже! — възкликна Джо.

— Виж, това вече е опасно — заяви гордо Маделин. — На тия дженита не може да се има вяра! Понякога в такова положение моторът засича и хоп — ето ти проблем! По принцип не са предназначени за каскади, но освен добър пилот Стюарт е и прекрасен механик, така че направи някои подобрения, за да задоволи изискванията си и сега тази машинка изпълнява всяко негово желание. Ето, пак се започна!

Докато самолетът се изкачваше все по-нагоре по спирала, пилотът хвърляше след себе си лъскави гирлянди, които блестяха на слънцето и се стелеха плавно над нивята.

— Това вече е посрещане по източен маниер — обясни Маделин.

Едгар успя да хване една гирлянда и я разгледа по-подробно.

— Златна ли е? — попита.

— Разбира се — отвърна Маделин.

— Хм… и на каква височина смята да се вдигне? — попита нервно Джо, докато гледаше как пилотът продължава да се отдалечава нагоре в небето и да сее гирлянди.

— О, той едва сега започва — успокои го Маделин. — Преди две-три години Стюарт направи опит да подобри рекорда за височина. Продължава нагоре, докато остане без гориво, след което се спуска по инерция. Покри 25 000 фута^[5], не му достигна съвсем малко, за да подобри рекорда. Но един ден и това ще стане.

Наблюдаваха в мълчание, зяпнали, с нарастващо напрежение.

— Добре, Стю, стига толкова, справи се чудесно… схванахме ти идеята — промърмори Маделин на себе си, но думите й не убягнаха на Джо.

Сякаш чул я, пилотът прекрати изкачването си, изправи самолета и се спусна стремително.

— Ами сега какво прави? — попита Едгар.

— Лупинг — обясни Маделин. — Никога ли не сте виждали лупинг?

Носът на самолета се вдигна рязко, крехкият корпус го последва с мъка, двигателят изрева възмутено.

Внезапно Маделин ахна и Джо я погледна. В мига на максимално усилие, по средата на лупинга, самолетът внезапно спря да се издига. Носът му падна и машината застана в хоризонтална позиция. После двигателят спря.

— Това пък защо го прави? — попита тя по-скоро себе си. — Не се бяхме разбрали за подобно нещо!

За ужас на Джо, самолетът полетя рязко надолу. Това не беше плавно, пресметнато спускане.

— Ще се разбие! — изкрещя полицаят, но веднага съжали за реакцията си.

На лицето на Маделин бе изписана тревога, но тя отвърна с увереност в гласа:

— Не и този самолет! Не и този пилот! Сигурно е някоя нова каскада, която е решил да изпълни специално за нас. Иска да ни изплаши! Това си му е в стила. Е, стига вече, Стю! Намали скоростта!

— Но двигателят не работи — обади се Едгар. — Как ще намали скоростта! Идиотът му с идиот — този път закъсня!

Маделин се нахвърли срещу него.

— Да, бе, като те слушам, си голям спец по самолетите. При тези бракми двигателят може да е вън от строя и пак можеш да ги приземиш. Знам го от личен опит!

Но Джо забеляза, че Маделин скочи от колата и се затича към самолета на брат си. Успя да я догони с няколко крачки и я сграбчи за раменете.

— Няма да му помогнем, ако му се мотаем по пистата за кацане! — изкрещя той. — Хайде, Мади, да се връщаме. — Но застинаха по местата си, един до друг, никой не можеше да помръдне, докато самолетът продължаваше неизменното си и неумолимо спускане. Секунда преди самолетът да се разбие, Джо сякаш видя как пилотът се бори отчаяно с приборите. Сблъсъкът стана недалеч от мястото, където стояха двамата.

Корпусът се разцепи, крилата се намачкаха, опашката се откъсна и остана някъде назад, провлачиха се жици. Машината, на която Джо се бе възхищавал допреди секунди и си бе представял като изящно водно конче, се беше превърнала в купчина отломки.

Едгар се спусна покрай тях.

— Мамка му, Джо, размърдай си задника, мой човек! Може да е жив! Маделин, ти стой тука!

Хукнаха към разбилия се недалеч самолет с една и съща мисъл в главите.

— Резервоарът! Ще успеем ли да го измъкнем, преди да се взриви?

Джо стигна пръв. Хвърли се към пилота, който беше полегнал настрани на мястото си, облян в кръв; по корпуса на самолета също течаха червени струйки. Джо стисна Стюарт под мишниците и го задърпа. Беше наясно, че подобни действия могат да доведат до допълнителни увреждания на натъртеното му и изпотрошено тяло, но знаеше, че никой пилот не би искал да рискува да остане в горящ самолет. По-добре да изтеглиш пострадалия на безопасно разстояние, дори с риск да увредиш фатално някой крайник, помисли си Джо и дръпна с нови сили.

Тялото помръдна с инч-два. Хубаво, значи поне няма нещо, което да го държи вързан в кокпита. Но точно над главата на пилота се беше спряло едно от счупените крила, така че Джо нямаше как да довърши маневрата. Тъкмо се канеше да изругае, когато крилото се надигна със скърцане, Джо се обърна и видя Едгар, аленочервен от напъване, да повдига тежкото дървено крило, за да освободи място. Джо успя да измъкне тялото, като внимаваше да не се спъне в увиснали кабели и изпокъсани материали, Едгар хвана пострадалия за краката и двамата с общи усилия успяха да го отнесат на безопасно разстояние от катастрофиралия самолет.

— Мъртъв ли е? — попита Едгар.

— Трудно е да се каже с този костюм — измрънка Джо. — Да му махнем шлема и очилата. — Вгледа се напрегнато в младото лице, потънало в прах, от носа и устата бликаше кръв, но като че ли живот нямаше.

Маделин се хвърли между двамата, повтаряйки името на брат си. Задъхана и разстроена, тя ги разблъска и с опитни движения се зае да разкопчава шлема и очилата.

— Внимателно! Не бързай! — предупреди я Джо. — Може да има наранявания по главата.

Тя свали кожените атрибути и остана смълчана пред тялото. Скована от ужас, се отпусна на колене, без да откъсва поглед от мръсното лице. Внимателно го погали по бузата. Втрещен, Джо видя как очите на пилота потрепнаха, ръката му се надигна към Маделин, след което се отпусна безжизнена. Жената стоеше на мястото си все така неподвижна и безмълвна. Джо си помисли, че дори при тези извънредни обстоятелства в поведението й се долавя нещо необичайно. Да не би да е изпаднала в шок? Как да й помогне? Погледна я колебливо, в очакване да получи някакъв знак от нея.

Накрая Маделин изрече една дума.

— Притви!

После отметна глава назад и зави от болка и ярост.