Барбара Клевърли
Тигър в двореца (24)

Двайсет и четвърта глава

Преведоха ги светкавично през Новия дворец към едно северно крило, врязано в красива паркова местност с езерце, блещукащо в далечината сред дърветата. От двете страни на коридора към покоите на махараджата се беше подредил шпалир от гвардейци. Въпреки че всички стояха неподвижни като статуи, на Джо му беше напрегнато да мине между тях.

С приближаването на двамата сахиби, богато украсените резбовани порти от сандалово дърво се разтвориха и на прага се появи индийка. Беше младо момиче, облечено в кървавочервена раджпутска коприна, с черна коса, разделена на път по средата и накит със скъпоценен камък точно в средата на челото. Ръцете й от раменете до лактите бяха покрити с гривни от слонова кост, докато вървеше, на глезените й проблясваха златни верижки.

Вдигнала гордо глава, усмихната, тя се завтече да ги посрещне. Цялата сияеше. Около нея витаеше едва ли не физическо усещане за триумф.

Джо, Едгар и докторът отстъпиха встрани, зяпнали.

— Шубхада? — успя най-сетне да попита Едгар.

Погледът й ги обиколи един по един. Никой от тях не заслужи вниманието й и не бе удостоен с поздрав.

Прилив на гняв, който започна полека да си проправя път към повърхността, накара Джо да пристъпи напред и да й препречи пътя. Двама от гвардейците направиха по крачка напред, стиснали ефеса на мечовете си. По даден от Шубхада знак застинаха по местата си. Тя показа на Джо да се върне назад, като нетърпеливо тропна с крак, при което верижките около глезена й възмутено издрънчаха. Очите й бяха фиксирали горното копче на сакото му.

Когато Джо проговори, гласът му излезе тъй кадифено мек, че се наложи Шубхада леко да се наведе напред, за да чуе думите му.

— Шах — мат?

— Шах — мат. Макар че лично аз предпочитам израза „Кралят е мъртъв — да живее кралят“. — Усмихна се. Явно се забавляваше. — Винаги си струва да гледаш напред в бъдещето, капитане.

— Може би това е единственото, което му остава на човек, при положение че миналото му е изпълнено с безчестие, смърт… и вина?

Тя не издържа на унищожителния му поглед и остана на мястото си, докато той не се отстрани от пътя й и не я пусна да продължи нататък по коридора.

— Е, какво беше всичко това, по дяволите! — промърмори Едгар.

В този момент въведоха доктора в покоите на господаря, а Джо и Едгар бяха оставени да чакат в двора.

— Как си обясняваш облеклото на Нейно височество номер три? — продължи да се диви Едгар, като преди това се огледа, за да е сигурен, че гвардейците са на безопасно разстояние и не могат да чуят разговора им. — Ще ми кажеш ли най-сетне какво означаваха всички тези глупости, дето си ги разменихте? Не чух точно какво й рече, но определено й сви платната.

— Обвинението в убийство обикновено въздейства така — отвърна кратко Джо.

 

 

— Убийство? Шубхада? — прошепна невярващо Едгар. — Ти да не си се побъркал? В чие убийство я обвиняваш? Да не би…?

— Именно. Повдига ми се само като си го помисля, но отговорът ми е положителен. Бахадур.

— Е, значи все пак наистина си откачил! Тя най-малко от всички има полза момчето да умре, идиот такъв! Нали я назначиха за регент — което означава години на руля на властта. А кой знае… — Гласът му внезапно премина в друга тоналност, явно трудно понасяше мисълта, че въпреки всичко е способен да изпитва подозрения към жената на Удай. — Може пък да е имала апетити към хазната? Тя е по скъпите удоволствия. Току-виж се е изкушила да бръкне в кацата с меда.

— Мога да те уверя — додаде Джо, — че апетитите й далеч не се изчерпват само с хазната.

— Е, сега вече ти изгубих дирите на мисълта, друже — призна Едгар.

— Резидентът.

— Продължавам да не схващам. Клод е другата ключова фигура, така да се каже. Да не би да намекваш, че е искала да натопи колегата си по регентство?

— Не да натопи, а по-скоро да съблазни.

— Не мога да повярвам, че допускаш… — Едгар не довърши изречението си.

— Именно. Тя е влюбена в Клод. Ако двамата все още нямат връзка, то е само въпрос на време. Част от плановете за бъдещето, които крои госпожата.

— Пълни глупости! — Едгар едва смогна да артикулира цялото си възмущение. — Врели-некипели! Готов съм да се закълна, че тя изобщо не го забелязва… Божичко, ти луд ли си! Как можах да се оставя да ме въвлечеш в такива интриги… да ме накараш да клюкарствам като някоя стара мома на следобедно парти в Симла! Какво ти дава основания за подобно нелепо обвинение!

— Едва ли ще ти се стори сериозно, Едгар — въздъхна Джо. — Лодка в езерото… лъх на парфюм във въздуха… нямам надеждни доказателства. — Поклати глава. — Знам, че звучи налудничаво, но повярвай, не бих обръщал внимание на някакви непроверени подозрения, ако не бяха получили особен смисъл със смъртта на Бахадур. Чуй ме! Клод работи (неуморно и денонощно, както твърди мемсахиб) в бунгало край езерото. — Едгар потвърди с кимване и Джо продължи: — Съвсем наблизо до неговия офис се намира усамотеният павилион на Шубхада, от който безмълвните и верни слуги не дават дума да излезе. Шубхада има лодка. Нали я видяхме с очите си да се носи по езерото, когато отивахме у Колин. Къде ли е била?

— За риба, разбира се! Всеки знае, че тя е страстен рибар, а ти твърдиш, че хвърля куките си не само за пъстърва!

— Нямам никакви доказателства. Просто те моля да се замислиш в тази посока и да видиш докъде ще те изведе. Говоря ти за възможни варианти. Нямам представа как е започнала тази авантюра (нека я наречем така, ако нямаш нищо против), нито кой я е подхванал.

— Ами как да ти кажа, индийка със синя кръв едва ли е лъжица за устата на Клод. Някак си е доста над възможностите му.

— Добре, бих се съгласил, ако не бях наясно, че това няма да е нито първата, нито стотната, нито дори хилядната любовна история между индийка и европеец. А е известно, че Купидон понякога разхвърля стрелите си доста безразборно. Въпреки това разбирам гледището ти. Не вярвам Клод да е пленил непреодолимо Шубхада. Е, може би й е хванал окото, но чак пък да я омагьоса… Инициативата най-вероятно идва от нея или пък са си станали взаимно симпатични. Все пак е живяла на Запад и може би е подвластна на някои романтични увлечения, характерни за нашего брата европееца. Допускам дори, че под завивките си в пансиона в Брайтън е разлиствала страниците на не едно женско списание. Пък и нека си го признаем, в края на краищата, въпреки че и на двамата не ни е много приятно — Клод наистина е чаровник.

Едгар сви устни в знак на отвращение, но Джо продължи.

— Хайде, не се превземай! Сигурно има момичета, които само като го видят, са готови да му паднат в краката! Както и да е, да речем, че са започнали да се виждат след работно време… Лоис започва да нервничи. „Наистина ли се налага да работиш до толкова късно, скъпи? На какво миришеш? Нещо особено.“ Как ти звучи? — И Джо разказа на Едгар за френския парфюм. — Ароматът му е доста специфичен.

— И той подарява един и същи парфюм на жена си и на любовницата, която сваля в момента, както би се изразил Стюарт — ентусиазира се внезапно Едгар. — Така че да не прави впечатление, ако мирише на „Шалимар“. Ха! Да знаеш колко благодарности ще получиш в Симла за този трик! А след смъртта на махараджата, когато двамата встъпят в длъжността си на регенти, ще могат реално да управляват властта, парите и себе си! Супер! Всичко дотук си го представям — добре че имам богато въображение. Това, с което не мога да се съглася, е, че сега, когато стои пред прага на това свое бляскаво бъдеще, Шубхада ще прати всичко по дяволите, като убие Бахадур! Без него тя е едно нищо. — Млъкна, след малко додаде: — И ето ти проблем. Признай си, Джо — и ти си в безизходица, нали?

— Така е, Едгар. Нещо липсва… Явно нещо не съм довидял. Едно парченце от мозайката е изпаднало някъде и никой не го забелязва. Но това не ни пречи да довършим общия план. — Той продължи упорито: — Не го е направила сама, в това съм убеден.

— Клод ли е помогнал? Задавах си този въпрос.

— Според мен той е физическият извършител. Предполагам, че след като всички сме се настанили по платформите, Клод е слязъл и е заел позиция в храстите. Шубхада е намерила начин да накара Бахадур да слезе. Може дори да е влязла в ролята на бавачка и да го е посъветвала да слезе да се изпикае за последно. Докато тя вади багнака от калъфа с пушките си — не е бил транспортиран с другия багаж, бил е непрекъснато с нея — и го хвърля долу, Бахадур потъва в храстите или е завлечен насила там. Успява да изкрещи веднъж и прави опит да извади револвера си. Едва ли е щял да му свърши работа срещу тигъра, но за Клод… За жалост малкият не е бил достатъчно бърз. Клод го изпреварва и го убива. Едно бързо мушкане с ножа, после удар отгоре с тигровата лапа. — Джо се поколеба за миг, подреждайки мислите си. — И така, стигаме до момента, от който кръвта замръзва в жилите ми, Едгар. Клод е проявил достатъчно прозорливост, та предварително да удари с тигровата лапа по земята за повече автентичност. И когато Хектор огледа раната… — Гласът му заглъхна.

— … да намери парченца пръст и трева? Признавам — Клод изпипва нещата.

— Аха. После багнакът и ножът изчезват в калъфа и той се връща на платформата си. Стреля и не улучва тигрицата. Това му е алибито, че е бил на мястото си. И ловът продължава. След като чува сигнала за край, Шубхада надува свирката и когато пристигаме на мястото, заварваме Клод, целият в кръв, чорлав и разстроен. При това с всички основания.

— Разстроен може би. Но само до известна степен — поправи го Едгар. — Помниш ли как се нахвърли на Аджит? Сега си обяснявам защо. Искал е да остави у нас впечатлението, че Аджит е напускал платформата си или че не е успял да стреля навреме. Опитваше се да ни накара да заподозрем, че някой не си е свършил работата както трябва. И за малко да ни убеди.

— Всичко е било изпипано в детайли — замислено отрони Джо. — И въпреки това… въпреки това… нещата можеха да се объркат колосално. Колко ли превъзбудени и изненадани са били, когато на сцената внезапно се е появил втори тигър. Пъхнал им се е право в ръчичките!

— Изненадан съм, че Клод не е избрал по-лесния начин и не е застрелял жертвата си направо. — Не е никакъв проблем да инсценираш инцидент с пушка. Бог ми е свидетел, че такива неща се случват непрекъснато.

— Забелязах, че Клод слушаше изключително внимателно, докато разказвах на Рам за новите балистични анализи. Дори ако не ме лъже паметта, сам зададе въпроса дали е проблем да се изпращат улики в Калкута, за да се прави анализ на профила на куршума. Едва ли не го съжалявам! Вероятно е планирал случайна смърт от отклонил се куршум, а изведнъж ето ти някакъв си отворен полицай, който на всичкото отгоре ще стои на съседното дърво по време на лова. Е, наложило се е да промени плановете си из основи.

— Това вече няма значение. С помощта на Шубхада и актьорските й умения, си изиграха сценария почти перфектно. И ако бяхме само ние с тебе, приятелю, като нищо щеше да им мине номерът. Избързаха преди всички останали, при това, ако забеляза, с доста притеснен вид, за да върнат оръжията си в оръжейната, като предната нощ явно са се постарали да ги почистят добре. Но защо? Продължавам да се питам — за какво им е било всичко това?

— Съвсем близо сме до отговора. Искам да те питам нещо, Едгар — ти видя ли какъв майтап си е направил Колин с Бахадур, за да му натрие носа? Тигровите следи в брашното пред палатката му?

Едгар се усмихна.

— Всички ги видяхме. Малкият си падаше точно по такива номера. Е, поне по принцип. Точно в този конкретен случай май не изглеждаше особено развеселен.

— Защото преди това бяха разкрили неговия капан, преди той да щракне. Така че е бил разочарован и сърдит.

— Капан ли? Какъв капан?

— През нощта го чух да щъка напред-назад. Изпрати слугата си до палатката с провизиите, явно за да му донесе пакет брашно. Когато го попитах дали е добре — чух го да се кикоти и отидох да видя дали всичко е наред, — той ми отвърна доста уклончиво за някакъв капан на Бахадур, ама на сутринта щял да ми разправя. Брашното му е трябвало, за да го пръсне пред палатката на Клод. Имал е намерение да стане рано сутринта и да провери за следи.

— Боже мой! Очаквал е да види следи от нечия друга палатка до палатката на Клод! Шубхада. Тя беше в края на редицата… за да стигне до палатката му, е трябвало да мине през брашното — ако бе проявила глупостта да опита. Мислиш ли, че Бахадур е подозирал, че между тях става нещо. Имам предвид, преди ти да се сетиш.

— Да, така мисля. През последните няколко месеца той е живял из целия дворец, спал е където завари, свирал се е по ъгълчета. Разбрал е много неща и е действал находчиво. Още в зенана е научил много за живота и интригите, също и за оцеляването. Мисля, че майка му е оказала върху него по-голямо влияние, отколкото хората предполагат. Може дори тя да е в основата на всичко. Никой по-добре от Бахадур не е познавал интригите в двореца и не ги е тълкувал по-адекватно. И след като се е досетил…

— Изнудване. Борба за власт — рече Едгар.

— Нищо чудно, че изглеждаше толкова сигурен в себе си, след като бе обявен за юварадж. Той не само беше бъдещият владетел, но и държеше натясно двамата си регенти. И съм убеден, че им го е показал по най-красноречив начин. Бахадур нямаше да чака. Според мен им е казал каквото знае и какво смята да направи с информацията си, ако не му играят по свирката. Двамата са планирали нещата доста преди лова. Историята с брашното си е чиста детинщина — нелепа демонстрация на властта му над тях. А какво е щяло да стане, ако е осъществил заплахите си и е казал каквото знае на баща си?

Едгар потръпна и изрази малко пресилено ужаса си от зададения въпрос.

— По-добре хич не се и замисляй над това, приятелю! Да, вярно, вероятно са направили единственото, което им е оставало. Извършването на убийство и загубването на бъдещата им власт би било за предпочитане пред перспективата върху тях да се излее гневът на Удай.

— И въпреки това има нещо, което продължавам да не схващам — продължи Джо.

— Липсващото парченце? И то ще изскочи отнякъде. Но засега да се съсредоточим върху подреждането на наличните парчета върху масата.

Едгар изведнъж насочи разговора в друга посока.

— Ами смъртта на другите двама синове? Бишан и Притви? Нали не искаш да кажеш, че…

Вратата се отвори и двамата чуха имената си. Сахибите Трууп и Сандиландс влязоха, за да разговарят за последен път с умиращия махараджа.

 

 

Преливащ от чувства и очевидно наскърбен, Едгар се втурна да поеме протегнатата ръка на Удай.

— Едгар, приятелю! Мисля, че е време да си вземем довиждане. Не ми остава много време. Макар че не мога да не се съглася с… Тагор ли беше?… когато казва: „Пеперудата брои не месеци, а мигове и пак има време в изобилие.“ Ала смъртта превръща подобни изречения, дори и най-проникновените, в банални фрази!

Беше облечен в елегантен ачкан от бял брокат, коприненият му тюрбан бе обсипан с перли, беше полегнал на диван, с чаша уиски край лакътя. Джо си помисли, че махараджата изглежда свеж като младенец, изискан и приветлив като домакиня на литературен салон от ХVІІІ век. Сигурно самият Волтер е бил приветстван в салона на мадам Дю Дефан със същия чар, подплатен с деликатно ласкателство. Сред групичката музиканти, които нежно свиреха страстна мелодия, Джо не би се изненадал да види младия Моцарт, седнал зад клавесина. Но илюзията се разсея от вида на символичната купчина слама край прозореца и двамата раджпути, застанали край нея с мрачни лица, готови да положат отгоре своя принц, когато настъпят последните му мигове. В далечния ъгъл на стаята писарят вдигна глава и се усмихна.

Присъстваха трима от първенците в двореца: Залим Сингх, за пръв път с безизразно и сериозно лице, сър Хектор и възрастен раджпут с достолепен вид, когото Джо взе за дворцовия лечител.

— Много любезно от ваша страна да се отбиете, Сандиландс — продължи Удай. Преди Джо да успее да каже нещо, махараджата вдигна ръка. — Моля ви, не отваряйте темата за гибелния лов. Никой не може да се бори срещу съдбата, макар всички ние непрекъснато да се опитваме. И ето, вие ме гледате как продължавам да се боря. Вече изразих волята си прахът на Бахадур да бъде разпръснат над реката заедно с моя. В живота прекарвахме малко време заедно, но ще извървим един до друг великото си пътешествие в смъртта.

От окото на Едгар се отрони сълза, която си проправи път по грапавата му буза.

— Моите лечители… както виждате… — Посочи двете неподвижни фигури край главата си. — … вече ми дадоха хирания гарбха и ето че започвам да усещам въздействието й. — Обърна се към сър Хектор. — Понеже знам, че се интересувате, Хектор, нека ви кажа — усещам очакваната вътрешна топлина, болката ми намаля с… колко… осемдесет процента… погледът ми се проясни и мисълта ми е пъргава. Направо удивително! Но все пак да не смесвам физическото въздействие на хапчето с щастието, което ме обзема и което повдига духа ми.

Джо и Едгар се спогледаха, притеснени за здравия разум на махараджата. Щастие ли? Нима това са последните думи на човек на смъртен одър, който тази сутрин е научил, че последният му син е бил убит от тигър?

— Не знам на какво се дължи, но усещам, че имам силата да изразя две свои последни желания. Бихте ли дошъл по-близо, Сандиландс? Вие разследвахте смъртта на двамата ми по-големи синове. Преди да поема последния си дъх, бих искал да чуя заключението ви. — Уловил колебанието на Джо и скришния му поглед към останалите присъстващи, Удай се усмихна: — Ако желаете, можете да прошепнете това, което имате да ми казвате.

Докато останалите подхванаха тих разговор помежду си, за да проявят тактичност, Джо се приближи до махараджата, наведе се и прошепна нещо в ухото му. Удай затвори очи, усмихна се и кимна.

— Повторихте онова, което Аджит Сингх ми каза преди половин час. И аз съм длъжен да повярвам на двете си хрътки, при положение че ми сочат една и съща посока. Наистина много жалко, че няма да имате възможност да работите заедно, Сандиландс! Трябва да посочите плячката, за да могат други хора да я отстрелят. Виждаш ли, Едгар, планираме последния си съвместен лов! А сега, приятели, бих искал да ви помоля за една последна услуга. Да бъдете свидетели на обявяването на моето завещание.

Възрастният писар стана и подаде на Джо и Едгар по един пергаментов лист.

— Прочетете го. Ще ви се стори познат. Бих искал да подпишете документа, точно както сторихте съвсем наскоро. Едното копие ще отнесете с вас и ще го предадете на сър Джордж. Ще ви направи впечатление, че текстът е един и същ, сменена е само датата. И така, както виждате, на днешната дата аз, Удай Сингх, принц на Ранипур, посочвам за свой наследник и бъдещ владетел третия си син — Бахадур. — Забеляза всеобщото объркване и се усмихна. — В крайна сметка излиза, че астролозите са познали!