Барбара Клевърли
Тигър в двореца (16)

Шестнайсета глава

На върха на езика на Джо беше кацнало едно име.

Едва устоя на порива да отговори на въпроса на доктора и да сподели с него бушуващите в главата му мисли. Интуицията му подсказваше, че сър Хектор би могъл да стане негов активен съконспиратор, да изслуша с удоволствие възмутителната му хипотеза и да изрази мнението си по нея. Спомни си за Чарли Картър, началника на полицията в Симла, и установи, че му липсва здравият разум на приятеля му, познаването на обстановката, подкрепата. Но засега беше най-добре да запази мълчание. Овладя въодушевлението си от факта, че току-що положи поредната тухла в градежа на хипотезата си по случая. Ако наистина разсъждава в правилната посока, значи откритието му е тъй значимо, че има само един човек, достоен да бъде запознат с него. И това е фигурата, която държи невидимите поводи на властта в Индия, сивият кардинал: сър Джордж Джардайн. Но Джо все още не можеше да посочи категорично убиеца на принцовете, така че не му беше времето да информира сър Джордж.

Беше наясно с рисковете от съсредоточаването върху една хипотеза за сметка на всички останали. Въпреки това беше категоричен, че изкусителната цялостност и опростеност на тази му хипотеза няма да му попречи да продължи да разследва случая и по други нишки. Чувстваше се потиснат от факта, че няма възможност да проведе истинско разследване по всички правила на полицейския занаят. Беше тук с ограничени правомощия, които не му позволяваха нищо повече, освен да кръжи в периферията на местопрестъплението и да събира откъслечна информация от случайни хора, проявили добра воля. И не си правеше илюзии — знаеше, че някои от фактите и впечатленията, доверени му по този начин, могат да се окажат вятър и мъгла, да го заблудят и разсеят като фокусите на невръстния магьосник в Суригаргх.

Въздъхна и благодари на сър Хектор за свидетелските показания и споделените тревоги. За пореден път го увери, че Скотланд Ярд ще подкрепя категорично всички негови действия и го насърчи да продължава да действа все така инициативно. Тъкмо се канеше да си върви, когато внезапно му хрумна нещо.

— Сър Хектор, питам се… не знам доколко сте близък със семейството на махараджата… но да имате представа дали Бишан е бил женен? Какво е семейното му положение?

В първия момент възрастният доктор изглеждаше изненадан.

— Да, разбирам защо се интересувате — отвърна той бавно. — Вероятно само непредубеден човек може да види нещата от такава гледна точка. Мисля, че съм чувал нещо за съпруга, но не и за потомство. — Прокашля се, огледа се смутено и накрая додаде: — Не се славеше като особено привързан към жена си мъж, ако разбирате какво имам предвид. Но за повече подробности ще трябва да попитате някой по-сведущ, Сандиландс. Как да ви кажа, ние, лекарите, постепенно губим вкуса си към пикантните истории в живота на хората. Съжалявам, приятелю… Наистина ми се иска да помогна… — След като помълча известно време, заключи замислено: — В крайна сметка това означава, че Удай е обречен да не види внук. Тъжна история. Той е човек, който цени рода си… Не само той, разбира се.

На сбогуване Джо му кимна с глава, а докторът импулсивно го стисна за ръката.

— Искам да ви помоля нещо, Сандиландс — няма да забравите, че владетелят има и трети син, нали? Би било непростимо да се случи нещо и с този буден младеж.

— Не се тревожете, сър — отвърна Джо след кратък размисъл. — Интуицията ми подсказва, че младият Бахадур е в пълна безопасност. Вече.

 

 

Говинд вече очакваше Джо пред вратата, за да го отведе към мястото на следващата му среща. Пътьом се отбиха в апартамента, за да може англичанинът да вземе душ и да смени потните си риза и панталони с чистия кат, приготвен на леглото му. Ленени панталони, бяла риза, фишу, което в първия момент не забеляза, и елегантен жакет, взет на заем от гардероба на сър Джордж. Случаят май беше достатъчно официален и в Англия би се появил на прага на Лоис с букет цветя, но тук? Запита се какъв ли е протоколът.

— Говинд? Редно ли е да занеса на домакинята скромен подарък? Какво ще кажеш?

— Според мен, сахиб, госпожа Вивиан би приела сувенир от вас с огромно удоволствие, дори би го очаквала. Вероятно не цветя. С цветя тя се е обградила… — Замисли се за момент, а Джо го изчака да намери търсената дума. — … преизобилно! — додаде индиецът, доволен от находката си. — Ще се убедите сам! Но госпожата обича да чете. И винаги с огромно удоволствие приема всичко, което й напомня за родината. — Усмихна се, изгледа Джо изпитателно и събра смелост да продължи напред. — Доколкото знам, в багажа на сахиб има някоя и друга книга, при това нови заглавия и от любимия й автор. За нея би било огромна наслада да се окаже притежател на — да речем — „Безразсъдната Джил“ на П. Г. Удхаус.

— Е, за щастие тъкмо я привърших — усмихна се широко Джо. — Добро попадение, Говинд! А дали да не добавим и „Гафовете на Арчи“?

Джо се запита колко ли от книгите на този автор Говинд познава от първа ръка.

Докато изчакваше сахиб да привърши с тоалета си, Говинд намери книгите и внимателно ги върза с панделка, за която да бъдат носени, понеже тъмносиньото на корицата несъмнено би се размазало от допира на потна ръка, уточни той. Не за пръв път Джо се удиви на любезността, находчивостта и изпълнителността, с които се сблъскваше на всяка крачка в Индия. И се запита как, по дяволите, ще се адаптира към някогашния си живот в стария апартамент с изглед към Темза. Сравни величествения, всезнаещ Говинд и неговата безукорна организираност с едрото туловище на госпожа Джейго, която два пъти седмично запретваше ръкави, наместваше престилчицата на корема си и се впускаше в люта битка със саждите и мръсотията, наслоени в стаите на Джо, вследствие близостта им до електроцентралата „Лотс Роуд“.

Доловил скришния поглед на Говинд към часовника, Джо се разбърза. Явно резиденцията на семейство Вивиан се намира доста далечко от неговите покои, след като Говинд изглежда притеснен, въпреки че до обявения час за обяд остават повече от петнайсет минути.

— Далече ли отиваме, Говинд? — попита Джо, докато вървяха с енергична крачка по коридорите на Новия дворец.

— Доста далеч, сахиб. Но разходката е приятна. На север от Стария дворец, между двореца и езерото, се намира една къща, построена преди много, много години като убежище за раджмата, кралицата майка. Днес се използва за резиденция.

Най-сетне пристигнаха пред висока 15 фута стена, покрита с каскади розови и бели пеларгониуми. Говинд мина под една арка, за да влязат в градина, която остави Джо без дъх. Лицето му засия.

— Много точно се изрази, Говинд! „Преизобилно“. Наистина добре казано за тази цветна феерия. Много ти здраве, „Уизли“^[1]!

Сред море от зеленина и цветя, доста от тях английски, бе кацнала елегантна къщичка с могулска архитектура. До отворената врата в дъното на портика, където ги очакваше Лоис Вивиан, водеше мраморно стълбище. Джо си помисли, че домакинята прилича досущ на стафордширска статуетка, плъзна поглед по леката й дневна рокля в лила, по градинарската кошница в сгънатата й ръка, която преливаше от маргарити и гергини. Забелязала госта, Лоис връчи кошницата си на един слуга, изтупа дланите си една в друга и пристъпи да поздрави Джо.

Усмивката й бе насочена малко над дясното му рамо.

— Добре дошли в резиденцията, капитане.

Освободи Говинд с едно кимване и посочи на Джо да се настани на един от плетените столове на верандата.

— Питие? Шери, шампанско, бяло вино… — заизрежда разсеяно.

— Не мога да устоя на чаша бяло вино — отвърна вежливо Джо и друг слуга бе изпратен да донесе подноса с напитките.

— Сам ще се убедите, че тук нищо не ни липсва — подхвана тя. — Всичко, е, почти всичко, с което разполагаме у дома, го имаме и тук, в Ранипур. Човек трябва само да поиска. Удай е невероятно щедър човек. Всъщност единственото, което липсва на резиденцията — тя се усмихна и изви педантично изтънената си вежда, — е резидентът! Клод! Съсипва се от работа. Знам, че това е болката на всички мемсахиб в цяла Индия! Но е истина. Все ще се намери още някой документ за довършване, още някое писмо за продиктуване, още някой, чието прошение трябва да се изслуша… Надявам се скоро да ни удостои с вниманието си.

— Къде работи съпругът ви? В резиденцията ли?

— Не. Сградата е красива, но не е много удобна. Разполагаме с четири приемни зали и шест спални, което е доста скромно за индийските стандарти. Работният кабинет на Клод е в едно бунгало по-нататък по брега. Така е по-добре. Не искам в къщата ми да се мотаят всякакви. О, извинете, нека взема пакета ви — предложи тя, забелязала книгите.

— Да, разбира се, при това не само да го вземете, но и да го задържите. Моят скромен подарък за вас и сахиб. Говинд ме увери, че обичате Удхаус.

Докато й подаваше книгите, го обзе внезапно съмнение. Да не би пък Говинд да се е объркал? Възможно ли е тази надменна и скована англичанка да има чувство за хумор? Ала реакцията й бе непринудена и определено не изразяваше възмущение.

— Толкова сте мил! Но това е страхотен подарък! О, сигурен ли сте, че можете да се разделите с тях? — възкликна тя, докато развързваше трескаво панделката. — „Безразсъдната Джил“. О, чудесно! Не съм я чела.

— Излезе съвсем наскоро — отвърна Джо, доволен най-сетне да усети, че двамата с Лоис Вивиан живеят в един и същ свят. И за да убие времето до поднасянето на питиетата, додаде: — Току-що я привърших. Обичайната история за красиво младо момиче, което изгубва състоянието си и без пукнат грош трябва да премине през океана, за да срещне накрая симпатичен богат мъж… Мисля, че ще ви хареса — смотолеви накрая, но забелязал извитите вежди на Лоис, вече не беше съвсем сигурен.

Но вероятно съмненията му бяха неоснователни, понеже отговорът й бе съвсем дружелюбен.

— Убедена съм, че ще ми хареса. А това какво е? За Клод ли? „Гафовете на Арчи“? — В следващия миг го обзе чувството, че ако Лоис изобщо е способна да се кикоти, то в момента се опитва да потисне порива си. — Да не би да намеквате нещо, капитане?

Пристигането на подноса с напитките я отклони от въпроса и тя се зае да огледа съдържанието на чашите.

— Това е вашето вино. Мисля, че е добро. Газирана вода? Не? Дали да не си вземем питиетата в гостната, а, капитане? Дочух, че имате набито око за архитектура и вероятно сте любопитен да разгледате къщата. Надявам се да не ви разочарова!

Не го разочарова. Джо си помисли, че спокойно може да изживее дните си в тази красива къща и да се счита за привилегирован. Стаите наистина бяха скромни за индийските стандарти, но Лоис ги бе мебелирала изключително уместно в по-светли и леки мебели от обичайните западняшки помещения, претъпкани с огромни, тъмни дървени реликви от викторианската епоха. Нетипично за мемсахиб, бе включила в интериора и детайли от местното приложно изкуство — дълъг нисък тапициран бял диван, отрупан с множество възглавнички в лимоненожълто и кървавочервено; на централно място бе разположен величествен бял роял.

— Свирите ли, госпожо Вивиан? — попита Джо и прокара пръсти по клавишите.

— Да — усмихна се тя. — Не бих казала добре, но, струва ми се, по-умело от вас. Какво беше това? Не го разпознах.

— Едва ли и самият композитор би го разпознал. „Отбрани синкопи“. Скот Джоплин…

— О! Не разбирам от рагтайм. — В тона на Лоис пролича съвсем ясно, че няма и намерение да започне да разбира.

Джо насочи вниманието си към редиците фотографии в рамки, прилежно подредени върху рояла. Някои бяха червеникави, други — черно-бели. Всичките — строги портрети. На предна позиция в първата редица се открояваше мъж във военна униформа, който толкова приличаше на Лоис, че Джо попита направо „Това баща ви ли е?“.

— Загина във Франция — усмихна се тъжно тя. — Беше му време да се пенсионира още преди години, но… — Крехкото й рамо се повдигна. — Знаете ги военните, капитане. Щом страната ти се нуждае от теб, се отзоваваш. А баща ми беше военен до мозъка на костите си.

Гордостта й беше очевидна. Джо се вгледа в униформата, за да разбере военния чин.

— Генерал-майор, ако не се лъжа. Баща ви е бил за пример.

— Във всяко свое начинание — бе краткият отговор.

Погледът на Джо падна върху един детайл от униформата на генерала и той побърза да отвърне лице, за да скрие изражението си на любопитство и изненада. Запита се дали е възможно и погледна крадешком снимката. Да, емблемата беше малка, но се виждаше ясно.

Би могъл да направи някакъв коментар, да демонстрира начетеност, като обърне внимание на венеца от дъбови листа около символите на кралската авиация, да зададе вежлив въпрос. Но интуитивно реши да запази наблюдението за себе си. Беше му достатъчно, че Лоис не счете за нужно да отбележи тази подробност.

— Заинтригувана съм от вашия чин — продължи тя. — Капитан? Има ли нещо общо с флота?

— Да, и още как. Не съм изненадан, че сте впечатлена. Сега трябва само да възкликнете: „О, боже! За да получи капитански чин, този ослепителен млад мъж явно притежава забележителни качества и има сериозни заслуги във флота.“

Тъкмо се приготви да даде някакъв небрежен скромен отговор, когато Лоис подметна доста язвително в типичния си стил:

— А може би да си помисля, че „пред мен стои младеж, издигнал се в йерархията благодарение на убитите си на фронта другари“. Все пак след войната зейнаха купища незаети чинове. Появиха се голобради полковници. В полицията, предполагам, е било същото.

Откакто Джо бе дошъл в Индия, за пръв път му се случваше някой да повдигне въпроса за чина му. Лоис Вивиан изглеждаше искрено заинтригувана и добре информирана, макар и възмутително груба. Дали целенасочено се опитва да го настрои срещу себе си? В съзнанието му изникна натрапчивият спомен за мъничкия териер Ангъс, който бе имал преди войната. Животинката мразеше непознати хора. Уж въртеше опашка и демонстрираше всички признаци на добронамереност, но протегнеш ли дружелюбна ръка да го погалиш, те гризва с острите си зъбки. Джо разбираше, че това му е в природата. Мъникът се опитваше да се държи приятелски, знаеше, че трябва да се държи приятелски, но не можеше да се въздържи да не ухапе.

— Уволних се от армията с чин майор — продължи Джо — и понеже не съм роден за военен, реших да премина в полицейските части.

— Звучи странно, не мислите ли? Нямаше ли кой да ви посъветва да не го правите? Да кръстосвате улиците и да арестувате хлапета, откраднали ябълки — не е ли малко скучничко след четири години война с кайзера?

— Бих казал, приятно скучничко — ухили се Джо. — Никога не ме е блазнила мисълта за кариера на професионален военен. Освен това за нула време се издигнах и загърбих арестите на крадци на ябълки. За лондонския регион по принцип се назначават двама капитани. Аз бях третият — със специални правомощия.

Лоис го слушаше с явен интерес, така че той продължи.

— След войната много военнослужещи се завръщаха обратно в цивилизацията и им беше изключително трудно да се адаптират. Животът на мнозина бе унищожен, позициите им в обществото — узурпирани, имуществото им — разпиляно, финансите им — прахосани… Какво им оставаше на тези хора? Със старателно възпитаваната им способност да убиват и да оцеляват и със загрубялото им чувство за морал, върху което да положат основите на бъдещото си съществуване. Вероятно ще бъдете шокирана, но не и изненадана да научите, че част от тези обучени убийци поеха по пътя на престъпленията и насилието.

Лоис кимна.

— И кой би могъл да се справи с тази нова порода престъпници, произхождащи от висшите кръгове на обществото? Непохватните полицайчета със сини пелеринки, дето обикалят улиците на колела? Едва ли. Представете си, ако обичате, че сте изпратен в голямо извънградско имение или в апартамент в Олбъни, за да зададете някой и друг въпрос на почитаемия Фрути Федърстънхо. Полицаят би следвало да се представи на парадния вход, да изтрие обувките си и ако има късмет, икономът може и да уведоми господаря си за присъствието на Закона, като междувременно покани господин полицая на чаша чай и парче домашен сладкиш…

— Естествено. Докато господин капитанът, мъж от сой и добре образован, ще пристигне в дома на почитаемия извършител на подлото деяние и ще разговаря с него като с равен… — довърши ентусиазирано Лоис, схванала мисълта му.

— Именно! Аз лично съм избирал хората в екипа си и разполагам с правомощия, дадени ми лично от началника на полицията сър Невил Макрийди. Между другото, той е близък приятел на сър Джордж Джардайн и твърде сходен нему по разбирания.

— Ясно. Но какво все пак правите в Индия? Сигурна съм, че в Лондон имат крещяща нужда от вас. Как са успели да ви прежалят?

— Бях изпратен при сър Джордж за половин година в качеството ми на съветник и лектор в калкутската полиция. Но процесът, както се оказа, бе двупосочен. Аз научих от тях толкова, колкото и те от мен. Е, видно е, че командировката ми се проточи още известно време. Сър Джордж непрекъснато ми намира работа по заплетени случаи.

— Значи затова сте тук? — попита Лоис с меден гласец. — Да очакваме ли да отведете някой от нас в белезници?

— Не. Тук съм в отпуск. Сър Джордж бе така добър да ми даде една седмица почивка, за да присъствам на лов на тигър.

— О, струва ми се, че няма само да присъствате, Сандиландс — чу се гласът на Клод откъм вратата. — Видях пушката ви! С такова нещо можете да застреляте в окото дори човек на луната! Не се подвеждай по привидната му скромност, Лоис. Направих си труда да поръчам да проверят досието му. Аз съм доста предпазлив човек, капитане. Оказа се голям кавгаджия. Внимавай, Лоис! Нямаш никакви шансове, ако си решила да го преметнеш на бридж.

Джо за пръв път присъстваше на размяна на реплики между двамата Вивиан и с любопитство забеляза внезапната нежност в гласа на Лоис, когато запита съпруга си как е минала сутринта му. Изразителното й лице не можеше да скрие неизречения въпрос под думите и Клод откликна с мила усмивка и едва забележимо кимване. След което изрече на глас сбит и точен отговор, като не допусна гостът им да остане извън разговора, а очите му — Джо нямаше как да не забележи — следваха жена му из цялата стая. Би определил връзката им като крепка и искрена.

Озарен от присъствието на Клод, разговорът, който едва креташе, потръгна по-гладко и непринудено.

— Предполагам няма да имате нищо против, Сандиландс — подхвърли Клод колебливо, — ако разкажа на Лоис за скромната церемония в тронната зала, на която присъствахме сутринта? Тя отприщи цял порой от неща, които трябва да се свършат незабавно, та още не съм имал време да информирам съпругата си за решението на махараджата! Скъпа моя, избраникът е Бахадур!

— Разбира се, че ще е Бахадур! Но е чудесно най-накрая да бъде съобщено официално! — отвърна възторжено Лоис. — А…?

— А твоят благоверен е втори регент. Трябва да призная, че очаквам с нетърпение съвместната си работа с будния младеж! Това е най-доброто, което би могло да се случи на Ранипур и на цяла Индия. Дали да не си сипя и аз чаша вино, любов моя, за да отпразнуваме случая? Обикновено не си го позволявам по средата на работния ден, но случаят е специален — уверен съм, че разбирате, Сандиландс! За да се стигне дотук, бяха нужни доста стратегически ходове и къртовски труд!

Джо разбра прекрасно какво има предвид Клод, но си даде сметка, че такава забележка предразполага и към по-тенденциозна интерпретация, ако бъде направена пред човек, свикнал да говори по-общо и уклончиво, какъвто определено беше Лоис Вивиан. За изненада на Джо, тя сподави смеха си в чашата и хвърли закачлив поглед на мъжа си.

— Божичко, Клод! Внимавай! Капитанът ей сега ще си извади бележника! И ще те накара да признаеш за двете убийства, ако не си мериш приказките!

Джо отвърна с непринудена усмивка и Лоис продължи със същия игрив тон.

— Но тогава кой е съучастникът ти, Клод? Ако не се лъжа, спомена „втори регент“. Винаги съм залагала на Залим…

— Не е той и трябва да призная, съм изненадан. Нейно височество номер три. Шубхада. Мащехата на момчето.

Веселостта на Лоис се стопи.

— О! Е, виж това вече не бих нарекла добра новина. Какво ли е накарало Удай да постъпи така?

— Като се замисли човек, звучи съвсем логично — отвърна Клод. — Момичето е умно и амбициозно. Според мен ще приеме тази длъжност най-сериозно. Но в същото време не забравяйте и истинската причина за избирането й. Удай е влюбен до уши в нея и до голяма степен тя го води за носа, ако мога така да се изразя. Наясно е, че смъртта му ще й отнеме всички привилегии. Без него тя ще бъде принудена да води скромно съществуване без право на глас за каквото и да било. Назначаването й за регент укрепва властта й.

— Власт ли? Каква власт имате предвид, сър? — попита Джо.

— Това вече зависи от Бахадур. Той може да пожелае да поеме лично управлението на щата, веднага щом това бъде възможно, тоест, когато навърши шестнайсет години — или осемнайсет, ако не е толкова нетърпелив. Годините до навършване на пълнолетие ще са от жизненоважно значение за нас. Ще го изпратим в „Мейо Колидж“ или — още по-добре — в Англия, ако той предпочете, и ще водим парада в негово отсъствие, докато той играе крикет и изучава френски език и география. Време, изпълнено с опасности и трудности, както сам виждате, Сандиландс. Погледнато политически, вървим през минно поле. Никой не може да каже каква ще бъде ролята на автономните щати в по-широкия контекст на този континент. Съществуват различни мнения. Единственото, което можем да направим, е да държим кутията затворена, докато получим съответните инструкции.

— И да управлявате ден за ден? — продължи в същия дух Джо. — Двамата с Нейно височество ще управлявате ли реално или дадената ви власт ще е само на хартия?

— О, бих казал, че ще управляваме. Задачата ни ще бъде да надзираваме как се организират нещата, финансите, данъците. С други думи, ще бъдем пазителите на съкровището! Какво ще кажеш за това, Лоис! Съществува един ритуал на церемониално предаване на ключовете от каджината… сигурно имат резервен комплект… виж, това трябва да го проверя… — промърмори си той под мустак.

Джо се усмихна, доволен от възможността да опознае по-отблизо служителя на короната. Въодушевлението от новосъздадената ситуация нямаше да замъгли педантичното внимание към подробностите, което държеше кораба на Клод на вода.

— Какво е това каджина? — попита Джо.

— Нещо ужасно тайнствено и романтично — започна Лоис. — О, Клод, смяташ ли, че ще ми позволят да надникна вътре? Представлява неголямо укрепление в планината, капитане, на миля-две западно оттук. Ако щете вярвайте, но владетелите на Ранипур държат там богатствата си от край време. Злато, скъпоценни камъни… един бог знае какви съкровища. Говори се, че скъпоценностите са натъпкани дълбоко в специални каменни ковчежета, които опасват цялата зала… Разправят, че и до подмишницата да си напъхаш ръката в тези ковчежета, скъпоценностите пак няма да свършат!

— Типично за индийските принцове. За повечето от тях банките и другите западни методи на влагане и придвижване на капитали са непознати и със сигурност не се насърчават от правителството на Негово величество. Хидерабад може да купи цяла Европа, че даже ще останат малко джобни. А един господ знае каква е стойността на съкровищата на Ранипур — с известно любопитство заключи Клод.

— А там, в планината, не е ли малко… несигурно? — попита Джо. — Районът ми се струва разбойнически. Нали пообиколих малко тази сутрин със самолета.

— От хазната никога нищо не е изчезвало — така съм чувал. Охранява я местна фамилия планинци. Пускат само притежателя на ключа. Удай ми е разказвал, че по принцип му позволяват достъп от време на време да нагледа богатствата си, но определено не го правят особено охотно. Не е като да разгледаш съкровищата на короната в лондонската „Тауър“ срещу билетче от две пени — рече той и поклати глава към Лоис в игриво предупреждение.

Влезе слуга и обяви, че обядът е сервиран, и тримата се отправиха към проветрива трапезария с изглед към северна веранда, облъхвана от лек ветрец откъм езерото. Джо се спря, възхитен от пейзажа, ограничен от колони под широки каменни арки.

— Красиво, а? — проследи погледа му Лоис. — Мога да гледам до безкрай това езеро. Трябва да ни гостувате привечер, капитане, за да видите животните. Тук идват на водопой какви ли не създания. Всякакви видове елени, но наред с това и хищници и диви камили. А птичите рояци са направо вълшебни! Ятата патици са толкова гъсти, че спуснат ли се над езерото, не се вижда отсрещният бряг.

— Доколкото мога да видя, гледката от дома на съседите ви е още по-впечатляваща. Живее ли някой в този симпатичен малък павилион? Ей там, дето сякаш е изникнал от водата? Говоря за бялата къща с резбованите прозорци.

— Да, живее — отвърна Клод. — Владетелят я предостави на третата си жена като сватбен подарък. Когато Шубхада дойде да живее тук, настоя да има собствено жилище — зенанът не е подходящ за нея. Така че сега живее тук, на дискретно разстояние от суетнята на дворцовия живот, в уединение, каквото, мога да ви уверя, човек не би могъл да постигне в двореца. Мъдър ход! Освен това момичето прояви находчивостта сама да си избере прислуга, повечето направо от Лондон и Париж, верни като кучета. Повярвайте ми — от нейната къща не излизат никакви клюки! Шубхада може да крои държавен преврат и никой навън да не разбере.

За изненада на Джо, обядът беше от индийски ястия. Лоис обясни, че и двамата с мъжа й обичат индийската кухня, освен това имат превъзходен индийски готвач, патан от северните провинции, майстор на подправките и деликатесните ястия, без да прекалява с лютивото, непривично за английския вкус. След като Джо опита красиво аранжираните купчини ароматни ястия с пилешко, агнешко и зеленчуци, се съгласи, че никога не е опитвал нещо по-вкусно.

— Кажете, Сандиландс — подхвана Клод към края на обяда, когато запалиха пури и им бе сервирано кафе, — какво ви изстреля към Суригаргх тази сутрин? Да разбирам ли, че проявявате задълбочен интерес към традиционното изкуство на шектавати?

— Вярно е, интересувам се! Макар че преди да се озова там, нямах ни най-малка представа какво ме очаква. Наистина е удивително! Невероятно любопитно и сигурен съм, напълно непознато за външния свят.

— И аз така съм чувал. Хавелите са доста отдалечени, а за човек, който не разполага с камила или със самолет, са направо недостъпни. Но отговорът ви ме разочарова — защо не започнете отначало. Надявах се да споделите с мен, че сте надушили прясна следа и сте се хвърлили като хрътка по нея, за да разкриете кой в крайна сметка изтребва престолонаследниците.

— Не ми влиза в работата — отвърна категорично Джо. — Въпреки че вие ме назначихте. Просто придружавах капитан Мърсър, който е силно притеснен за местонахождението на механика си Али. Той е първи в списъка му на хора, способни да извършат прерязването на кабелите — перфектно изпълнение! Капитан Мърсър твърдеше, че човекът се върнал в родния си град. Надявахме се да го намерим там.

— И успяхте ли?

— Опасявам се, че не. От него ни вест, ни кост. Никой не потвърди информацията на Аджит Сингх, че е заминал за Делхи.

— А всички ние знаем какво означава това — въздъхна Клод. — На мене ми се струва, че клетият Али е заминал на дъното на езерото да храни крокодилите.

— Крокодили ли?

— Ами да. Езерото е пълно с доста хищни екземпляри от тая пасмина. Броят им се контролира много внимателно. Сигурен съм, че са доста полезни. Вижте, Сандиландс, никак не съм доволен от развитието на нещата напоследък. Надушвам предумишлени действия, които изобщо не са ми по вкуса. Душата си давам за новия ми повереник, Бахадур, и се надявам да видя как разцъфва. Не ми се ще да свърши като вкусна плячка за крокодилите, а след като господарят оповести волята си, малкият може да се превърне в нечия цел.

— Не е изключено. Определено е възможно. Което би означавало, че имаме работа с могъща сила. Смъртта на двама души, която спокойно може да мине за нещастни случаи, е била детайлно планирана и подготвена, като са отстранени не само самите жертви, ами и други хора около тях. Навсякъде по света са нужни доста усилия, за да се постигне подобно нещо. А човек с такава власт явно не е от плашливите. И двама англичани, странични наблюдатели, които възклицават „о, изобщо не е честно!“, едва ли биха му попречили да извърши трето убийство.

Джо понечи да опонира на Клод, да го разколебае в наблюденията и впечатленията му, ала усети в поведението му едно безпокойство, което човек има нужда да сподели със земляк, с някого, когото чувства близък.

Клод, втренчил поглед в тлеещия край на пурата, кимаше с глава.

— Просто… мислех по въпроса. И съм готов да споделя с вас списък от хора… от трима души. Да, май са трима.

Лоис го подкрепи с кимане.

— Разбира се, няма да ги назоваваме директно. Нали разбирате, тук и стените имат уши.

— Според мен подозренията ни в крайна сметка падат върху едни и същи хора — насърчи го Джо. — Но все пак допускам, Вивиан, че едва ли си имаме работа с нещо чак толкова очевидно като елиминиране на престолонаследници. Хрумвало ли ви е, че всъщност е възможно планът вече да е осъществен? Че крайната цел на този, който дърпа конците, е била да осигури трона на Бахадур?

В първия момент Клод го изгледа смутено, после някак с надежда.

— Значи според вас всички дружно можем да си кажем — стига! И да се върнем у дома да пием чай? Трябва да ви призная, че облекчението ще е огромно.

— Боже господи! — възкликна Лоис. — А всички толкова се бяхме вторачили в идеята, че целта е унищожаването на всички престолонаследници!… Но кой тогава?… Малкият се радва на доста сериозна подкрепа — да не забравяме Клод… дори и от моя страна, ако трябва да бъдем точни… — Замлъкна, сякаш внезапно притеснена.

— Да, двете убийства май се отразиха благотворно на ситуацията — продължи Джо. — Пък и обслужиха и британските интереси. Но нека споделя на глас мислите си. Все пак съм тук съвсем отскоро, така че може и да не съм доразбрал. Радвам се да поговоря с вас, сър. О, между другото, сър Джордж също би бил доволен! Оплака ми се, че не е получил доклада ви по случая Бишан. А сега, след като случаите вече станаха два — е, мисля, че не е редно да чакаме да се натрупа цяла камара, нали?

Вивиан не отговори веднага.

— Изпратих доклада си веднага, щом разполагах с надеждно проверени факти — отвърна той, като подбираше внимателно думите си. — Беше около седмица след смъртта на Бишан. Да не би да намеквате, че сър Джордж още не го е получил? Ако наистина е така, защо не е предприел съответните действия? Имам предвид, преди да изпрати вас? Разполагам с копие от доклада си. Поддържам безупречен архив. Ако имате желание, мога да ви го покажа. — Намести се. — Трябва да ви призная, че се почувствах някак… под надзор ли да го кажа… може би притиснат? Вижте, дали да не пъхнете в ръчния си багаж по едно копие от докладите ми върху двата случая, за да ги занесете в Симла, когато си заминете? Ей така, един вид презастраховка.

— С радост бих го сторил. Нека ви попитам нещо, сър — дали е възможно, преди да ни качат на слоновете и да ни отведат в джунглата, за да търсим начин да се справим с онзи тигър, да поговоря със Залим Сингх? Разбира се, съвсем неофициално.

— Не би трябвало да е проблем да се уреди — отвърна Клод и угаси пурата си, — но има още някой, който изяви желание да се срещне с вас. Поредният. Бахадур, в качеството си на юварадж, би искал да поговорите. Заръча да ви заведа при него след обяда.

— Много бих искал да го видя отново. Първият ни разговор беше кратък и импровизиран, ако мога така да се изразя. Но къде ли е той в момента? Явно никой в двореца не му знае дирите. Изплъзва се като живак.

— Доста точно сравнение. Човек никога не знае кога ще попадне на него. През деня е с Лизи Макартър. Доколкото знам, в момента изучават естествената история на Раджпутана. О, Лизи е доста повече от обикновена бавачка. Учила е в Оксфорд и е добър преподавател. Бахадур много я обича и тя влияе доста добре на… фриволния му нрав.

— Май има огромна разлика между двете жени в живота на момчето? — подхвърли Джо.

— Тука сте напълно прав — засмя се Клод. — Майка му е напълно необразована, дори бих казал неграмотна, което е нормално за селянките на нейната възраст, но пък, от друга страна, умът й е като бръснач. Доколкото знам, е упражнявала доста силно влияние върху господаря години наред. Ако… тоест когато Бахадур наследи трона, облагите за нея ще са огромни. Иначе ще остане с празни ръце. Ще се слее с народа, ако мога така да се изразя. Предполагам вече сте помислили по този въпрос?

— Да, и нека ви кажа още нещо. Всички главни действащи лица в тази история имат нещо общо помежду си — Суригаргх. За какво се касае, сър? Мафия?

— Ами да, до голяма степен. Семейни връзки, безскрупулна амбиция, борба за власт, отмъщение… Тези неща не са патент на сицилианците. Мога да ви изброя няколко шотландски клана, които биха били готови на всичко, за да се доберат до раджпутските пари — додаде накрая лукаво.

— Забележката ви не може да ме засегне, сър. Макар и шотландец, аз съм от равнинните гранични райони. Ние гледаме отвисоко на приказките за „дивите планинци“. Но, да, Лизи, тя е Макартър от… бреговете на Лох Ауи, ако не се лъжа. Тя би ви разбрала!

— И е готова на почти всичко, за да защити младия си повереник. По решителност бих я сравнил с онези преизвестни раджпутски дойки… Знаете ли тази история, Сандиландс?

На Джо му се стори познато, но поклати отрицателно глава. Беше му приятно да измъква информация от Клод, да го предизвиква да говори, да преценява възгледите му, съюзниците му.

— Една бурна нощ — подхвана Клод, потъвайки в разказа с неприкрита наслада — в двореца на млад раджпутски принц (всъщност той бил още бебе в люлката си) нахълтал злият му чичо, придружаван от хайка главорези. Чичото имал намерение да убие племенника си и да се възкачи на трона. Дотук нищо необичайно, но следващото действие в драмата е повече от необичайно. За дойката било въпрос на чест да защити пеленачето по единствения начин, който й се сторил възможен. — Направи драматична пауза, силата на познатия разказ продължаваше да му оказва своето въздействие. — Грабнала принца от люлката му и на негово място поставила собственото си бебе. Кръвожадната банда влетяла в стаята и намушкала смъртоносно бебето на жената. Истинският принц бил изведен тайно от двореца и години по-късно, вече пораснал, се върнал в двореца и възвърнал изгубеното си царство. Така че в Раджпутана дойката е на особена почит заради своята вярност.

— Ужасна история, наистина ужасна — пророни Джо. — И да, прав сте, представям си как се разказва на галски език вечерно време около огъня.

Хвърли таен поглед към Клод. В хода на непринудения разговор резидентът му бе предоставил четири — а може би дори пет? — евентуални извършители. Джо проследи как домакинът плясва с ръце, за да поръча да сервират още кафе. Как би могъл да опише настроението му? Повече от спокоен, реши накрая. Въодушевен, празничен. Ами да, все пак току-що е назначен на важна длъжност. И получи ключа от държавната хазна. В главата на Джо се породи смущаваща мисъл: след отстраняването на другите престолонаследници пътеката на Клод към регентството се разчисти и сега той можеше да се наслаждава на подобаваща власт и престиж. Сър Клод и лейди Вивиан? Звучи логично. А после? Губернатор? Вицекрал? Нищо чудно, че резидентът и жена му се тревожат за живота и здравето на юварадж: самият Бахадур е ключът към бляскавото бъдеще на Клод.