Рекс Стаут
Ръкописът убиец (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Докато насочвах Сол, Фред и Ори към машинописните бюра във вторник сутринта, прегледах сутрешната поща и депозирах в банката чека на Уейлман в службата на Креймър на Двадесета улица, се появих едва към единадесет часа. Самият той отсъстваше, но беше дал указания на сержант Пърли Стебинс. Аз съм един от малкото негови познати, за които Стебинс няма определено мнение. Тъй като съм частен детектив, колкото по-бързо гушна букета или изчезна от погледа на порядъчните хора, толкова по-добре. Това е азбучна истина за сержанта. Някъде в душата му обаче го гризе червеят на съмнението. Ами ако попадна в добри ръце, дали от мен не би излязъл добър полицай.

Аз не успях да се запозная с преписките, но проведох разговор с полицаите, занимаващи се с тях. Двама, по делото Дайкс, и един от Бронкс, по делото Джоан Уейлман. Тръгнах си едва в три следобед, носейки изрядно количество информация в бележника си и още толкова в главата си.

Ето какво разбрах: Леонард Дайкс, четиридесет и една годишен, чието тяло е било измъкнато от Ийст Ривър в първия ден на новата година, е работил като доверен деловодител в течение на осем години в юридическата кантора „Къриган, Фелпс, Кастин и Бригс“. Преди около година, тази кантора се наричала „О’Мели, Къриган и Фелпс“, но първият бил лишен от практика и се наложила реорганизация. Дайкс е бил ерген, отличавал се е със здрав разум и лоялност и се е справял добре с работата си. Всеки вторник вечер е играел на карти с дребни залози с колеги. Притежавал е дванадесет хиляди долара в ценни книжа, банкова сметка и тридесет акции на „Юнайтед Стейтс стийл“, които се паднали по наследство на омъжената му сестра. Тя живее в Калифорния и е негова единствена родственица. Врагове и зложелатели не е имал. „Не е имал познанства с жени“ — гласеше едно от донесенията. Към делото имаше неособено привлекателна снимка, направена след като са извадили трупа от реката и снимки на живия Дайкс в квартирата му. Ако бъдем обективни, трябва да признаем, че Дайкс е бил симпатичен мъж преди да се удави. Наистина, с изпъкнали очи и неособено привлекателна брадичка, но за умрелите или хубаво или нищо. Към делото имаше още стотици подобни факти, които имаха същото отношение към убийството, както приведените току-що.

Що се касае до Джоан Уейлман, в углавния отдел, версията за случаен инцидент имаше далеч по-малка популярност, отколкото бе мислил баща й, който, за щастие, е бил без достъп до документите по делото. Полицаите не разпространяваха версията за срещата в петък. Още повече, че никой от колегите й не можеше да потвърди този факт. Все пак като знаем как малките кантори гъмжат от сплетни, не мога да не отдам дължимото на Джоан, че си е държала езика зад зъбите. Като оставих грижата на полицаите от Бронкс да търсят въпросната кола, прегазила мис Уейлман, аз се занимах и с поклонниците на момичето. Всъщност, ако искате да заангажирате среден полицейски служител с някое дело наистина, то дайте му случай да разследва приятел или съпруг на току-що убита млада жена. Представете си какви въпроси ще задава. Как ще възприема интимните подробности и ще се интересува от личния живот на нещастния влюбен, който и да е той, без да срещне каквато и да е съпротива.

Полицията от Бронкс буквално беше обърнала хастара на обожателите на Джоан Уейлман. Особено бе пострадал някакъв Атчинсън, стихоплетец на реклами. Дали защото фамилията му започваше с „А“ и по средата имаше „Ч“ като Арчър, но двама агенти бяха се потрудили доста да оборят алибито му. Напразно. Човекът се бе качил през деня, петък, втори февруари, на влака, за да прекара уикенда с приятели в Уестпорт.

Според полицейските протоколи, Джоан бе имала не само миловидна външност, но и наистина викторианска добродетел. Затова всичките трима разпитани поклонници бяха единодушни. Те бяха се възхищавали на девойката и я бяха уважавали. Един от тях цяла година се бе домогвал до ръката й с тайна надежда. Ако някой от тях тримата бе имал задни мисли относно Джоан те бяха останали тайна за полицията от Бронкс.

Върнах се у дома и напечатах подробен отчет за шефа, като същевременно приемах по телефона отчетите на Сол, Фред и Ори.

По-голямата част от срядата прекарах в издателството „Шол и Хан“. В резултат на това, стигнах до убеждението, че в издателския бизнес много хора си клатят краката. Самото издателство се бе разположило на два етажа, потънали в килими и обзаведени със скъпа мебел. Както ми обясниха, Шол е заминал за Флорида, а Хан никога не се появявал преди единадесет. От приемната ме изпроводиха в кабинета на някакъв дребен началник, който дъвчеше дъвка и явно имаше нужда от подстригване. Когато показах бележката на нашия клиент, човекът измуча и каза, че те с радост ще помогнат на потъналия в скръб родител и аз мога да задавам въпроси на целия персонал като започна с него самия. Само че не бих ли могъл отначало да кажа дали има някакъв напредък в разследването. Вчера отново били идвали полицаи от Градския отдел и прекарали тук целия ден. Сега пък самият Арчи Гудуин от кантората на великия Ниро Улф се е появил. Дали се очертава някакъв положителен резултат? Аз измислих някаква безобидна лъжа колкото да поддържам реномето на фирмата и го подхванах отдалеч.

Фактът, че Улф никога не напуска дома си по работа, освен за нещо изключително, като например да спасява кожата си или да получи хонорара си, определя моя стил на работа. Когато вървя по гореща следа и ми се удава да добия ценни сведения, обичам да ги огледам от всички страни преди да ги предам на Улф. Но когато излязох от „Шол и Хан“, се чувствах като котка в чувал. Можете ли да повярвате, че бях прекарал пет часа в издателството където бе работила Джоан Уейлман, разпитвайки всички: от разсилния до самия Хан без да открия, дори един макар и малък и незначителен нов факт? За съжаление всичко бе точно така. Единствено бележката в счетоводната книга може би имаше отношение към интересуващото ме дело.

Цитирам я изцяло:

„Номер: 16273

дата: втори октомври

име и адрес: Байрд Арчър, Ню Йорк, Клинтън Стейшън, до поискване.

Заглавие: «Не се надявайте…»

Жанр: роман, 246 страници

Пощенски разходи: 63 цента. Виж разписката.

Прочел(а): Джоан Уейлман

Мнение: Не се приема. Изпратено по пощата на 25 окт.“

Ето и цялата ми плячка. Ръкописът е изпратен по пощата. Никой не е чувал за Арчър. Никой не е виждал ръкописа и не знае нищо за него. Ако Джоан е говорила с някого, то никой не си спомня. На никого не е разказала за позвъняването на Арчър и предстоящата среща. Подобни „никой не…“ бих могъл да изброя на цяла страница.

Вечерта доложих на Улф:

— Работата е в кърпа вързана. Двеста четиридесет и шест страници тежат повече отколкото двадесет и една унция. Или е печатал на двете страни на листа или е използвал цигарена хартия, или си е пестил разходите за марки. Остава ни да изберем едно от трите, и хоп залавяме убиеца.

— Нещастен палячо! — изръмжа Улф.

— Имате ли по-добро предложение? От боклука, който съм събрал?

— Не.

— Добре. Тогава ето какво: двата ми дни са чиста загуба. Двата дни маратон на нашите момчета — чиста нула. По две стотачки на ден и четири стотака от парите на мистър Уейлман са излетели през прозореца. Ако е детективска агенция, номерът минава, но за вас това не е типично. Залагам седмичната си заплата, че през последните четиридесет и осем часа дори не сте мърдали сивите си клетки.

— За какво? — попита Улф. — Не мога да се дуелирам със сянка. Дай ми нещо, за което да се захвана. Жест, дума, миризма, звук, в края на краищата. Каквато и да е дреболия!

Съгласих се, макар че за нищо на света не бих признал, че той е прав. Всъщност цяла армия опитни следотърсачи на Креймър са търсили Арчър и какво са открили? Но това не значеше нищо. Все пак никой нямаше понятие как изглежда нашият човек. Не са намерили никого, който дори да е срещал човек с такова име. Освен името, няма никакви други доказателства, че това лице не е фантом, а съществува-в действителност. Същото е да измислим човек с име като Фритъм Чоъд и после да тръгнем да го търсим. Ще погледнете в указателя, и после?

Останалата част от седмицата прекарах в изучаване на обзавеждането на различни издателства. Разбрах, че „Саймън и Шустър“ обожават модерното и си падат по него, като купуват всичко без оглед на цената. „Харпърс брадърс“ харесват старата мебел и не обичат пепелниците. „Вайкинг прес“ като приемат жени на работа, обръщат внимание на външността и формите. Помещенията на „Макмилан къмпани“ са обзаведени като вагоните Пулман — с кожени дивани, и така нататък в същия порядък. Накратко казано, обхванах целия спектър, но единствената ми печалба бе, че си уредих вечеря с една младичка сътрудничка на „Скрибърс“, която ми се стори, че знае нещо. Що се касае до Байрд Арчър, никой не бе чувал за него. Ако е носил ръкописа си в друго издателство, то никакви следи от този факт не бяха оставени.

През уикенда на два пъти осъществих контакт с Пърли Стебинс. Ако ние бяхме на сухо, полицията също нямаше с какво да се похвали. Вярно, че бяха открили някакъв Байрд Арчър в провинцията на щата Вирджиния, но човекът бил на осемдесет и нещо години и само бил чувал слухове за това как е изнамерена азбуката. Креймър хранеше надежда да установи някаква връзка между Леонард Дайкс и Джоан Уейлман. Трима от най-добрите му хора работеха в тази посока. Когато в неделната вечер докладвах всичко това на шефа, той само изпуфтя:

— Магарета. Та аз им дадох на тепсия тази връзка и то сдъвкана.

— Да, сър — съчувствено казах аз. — Затова сте толкова изтощен.

— Не съм изтощен. Дори не съм изморен.

— Значи съм излъгал нашия клиент. Той телефонира днес и му казах, че сте напълно изтощен, мърдайки си сивите гънки за неговия случай. Нямах избор — човекът губи търпение. Какво й е на бирата? Много ли е студена?

— Не. Мисля си за теб. По-голямата част от машинописките са жени, нали така?

— Не по-голямата част, а всички.

— В такъв случай от утре започваш да се занимаваш с машинописките. Може би на теб повече ще ти провърви отколкото на Сол, Фред и Ори, макар че и те ще вършат същото. Преди да се насочим по друга следа, ще довършим с тази. Сред машинописките сигурно ще се намерят млади и привлекателни, така че не се преуморявай.

— Тъй вярно! — погледът ми изразяваше възхищение. — Вашите идеи ме хвърлят в свещен трепет. Идеята ви е гениална!

— Какво друго бих могъл да направя?! Дявол да го вземе! — избухна Улф. — Намери нещо, каквото и да е. Ще успееш ли?

— Не ще и дума — уверих го аз. — Вие си допийте бирата. Ето защо на следващия ден, понеделник, като привърших сутрешните си задължения, тръгнах да обикалям отредения ми сектор в съответствие с плана, разработен заедно със Сол. Нашата славна дружина вече бе поработила от Манхатън до Четиринадесета улица в района на Гранд сентръл и на Уест сайд от Четиринадесета до Четиридесет и втора. Днес на Фред му се падаше Бруклин, Ори вършееше в Бронкс, а Сол из Ийст сайд. Аз се захванах с Уест сайд, започвайки от Четиридесет и втора улица.

В десет и половина влязох през врата, на която имаше табелка: „Стенографска служба Бродуей“ и веднага попаднах в преизподнята. В стая, голяма дотолкова, че да събере пет стола и още толкова машинописки, се бяха събрали поне двадесет и множество ръце пробягваха по клавишите с два пъти по-голяма бързина от моята. Опитвайки се да надвикам шума, се обърнах към пищна дама, върху чието деколте можеше да се инсталира книжен шкаф без особен труд.

— Жена като вас би трябвало да разполага с отделен кабинет!

— Аз си имам — надменно отвърна тя и ме преведе през вратата на стая, с размерите на клетка за папагали. Две минути по-късно домакинята ми обясняваше:

— Ние не даваме информация за нашите клиенти. Нашите услуги са строго поверителни.

— Нашите също! — възкликнах аз, като й протегнах визитната си картичка. — Всичко е много просто. Наш клиент е много уважавана издателска къща. Дали са им ръкопис на роман, от който в издателството са във възторг и искат да го публикуват, но за беда страницата с името и адреса на автора се е загубила. Те са запомнили името на автора — Байрд Арчър, но адреса, на който могат да се свържат с него липсва. Ако нямаха такова огромно желание да публикуват романа, не би било фатално. Но в указателя няма такова име, а ръкописа е дошъл по пощата. Бих искал само да знам дали не сте печатали ръкопис на писателя Байрд Арчър, някъде през септември миналата година? Романът се казва: „Не се надявай…“

Ледът между нас още не беше разтопен.

— През септември миналата година? Доста дълго са чакали…

— Опитвали са да го намерят.

— Ако ние сме го печатали, не е възможно да се загуби страницата. Ние подшиваме всички материали с телбод.

Тъй като бях предупреден за това от момчетата уверено кимнах с глава:

— Разбира се, но редакторите мразят тел бода и махат телчетата. Ако сте писали този ръкопис бъдете сигурни, че авторът би имал интерес да се намери адресът му. Дайте шанс на човека!

— Добре — неохотно се съгласи тя. — Ще се опитам да го намеря, но преди това искам да проверя нещо.

Дамата излезе навън.

Връщайки се след около двадесет минути, тя заяви, че Байрд Арчър не е бил обслужван миналата година в тяхното бюро. Благодарих и се изкачих с асансьора на осемнадесетия етаж в офиса на „Машинописна служба Рафаел“.

Тези две посещения ми отнеха близо час. Съгласете се, че с такава скорост трудно бих могъл да разчитам на успех. Къде ли не се навирах — от истински гиганти на машинописа като „Метрополитън стенографърс корпорейшън“, до стаички с кухня и баня на едно място. В края на краищата огладнях и, като похапнах канелони в „Сарди“, продължих търсенето.

Към три следобед успях без контузии да пробия гъстата тълпа на Бродуей и да стигна до нужното ми здание в района на Петнадесета улица. С това посещение мислех да приключа за няколко минути, тъй като в списъка с адресите фигурираше само едно име: Рейчъл Абрамс. Къщата бе стара и невзрачна, а вляво от входа се намираха магазин за дамски облекла „Керълайн“ и кафене „Мидтаун“. Като влязох, изтърсих мокрото си палто и с асансьора се изкачих на седмия етаж. Нужната ми 728 стая се намираше вляво по коридора. Тръгнах натам и след като завих в края надясно, се озовах пред врата с номер 728. За моя изненада тя бе широко отворена и аз трябваше на мина зад нея, за да се уверя, че това е търсения от мен номер. На табелката пишеше:

Бях се озовал в стая с размери десет на дванадесет фута, в която имаше бюро, масичка, два стола, закачалка за дрехи и издраскан, боядисан в зелено метален шкаф с подвижни чекмеджета за картотека. На закачалката висяха дамско палто, шапка и чадър, а на масичката имаше ваза с жълти нарциси. На пода се търкаляха разхвърляни листове хартия. Виновен за това по всяка вероятност бе вдигнатият докрай прозорец, от който ставаше течение.

Освен шума от улицата, до мен достигаха викове. С три крачки достигнах до прозореца и погледнах надолу. Минувачите се спираха въпреки дъжда, който ръмеше, и гледаха надолу в краката си. Сред тълпата, двама мъже се бяха навели над проснатото на асфалта женско тяло, чиято пола би високо вдигната, а главата бе извърната в неестествен ъгъл спрямо тялото. По-голямата част от зяпачите разглеждаше жената, но някои от хората гледаха нагоре точно към мен. Отляво тичешком се приближаваше полицай.

Твърдя, че, за да асимилирам всичко, ми бяха нужни не повече от три секунди. Казвам го, не за да се хваля, а за да оправдая действията си. Наречете го предчувствие, интуиция или шесто чувство, но нищо подобно не ми се беше случвало преди. Улф ми бе наредил да му донеса каквото и да е, а аз бях закъснял с не повече от минута-две. Изпитвайки увереност по-нататък постъпих съвсем машинално. Отдръпнах се бързо от прозореца, погледнах към шкафа, а после към бюрото. Започнах от шкафа, защото бе по-близо до мен.

Сигурно нито един обиск не е донасял такива бързи резултати. От пръв поглед установих, че средното чекмедже е почти празно. В горното грижливо бяха сложени пликове, хартия за писане и индиго. Долното чекмедже бе преградено на три. В средната част в очи се набиваше кафяв бележник от изкуствена кожа. На първата страничка горе пишеше „приход“, а под надписа бе първият запис от 7 август. Прелистих бързо страниците до началото на миналата година, стигнах до началото на юли и започнах внимателно да гледам, докато не се натъкнах на датата 23 септември и записаното до нея: „Байрд Арчър — 38 долара“.

— Да ме вземат дяволите — изругах на глас и пъхайки бързо бележника в джоба си се втурнах към вратата. Когато завих за втори път, вратата на асансьора се отвори и оттам се появи полицай. Бях толкова погълнат от мислите си, че не му обърнах никакво внимание, което се оказа грешка. Блюстителите на закона не обичат, когато не им обръщат внимание, особено на местопроизшествие. Полицаят се закова пред мен и запита строго:

— Вие кой сте?

— Губернаторът Дюн — отвърнах аз. — Харесвам ли ви без мустаци?

— Аха, значи сте шегаджия… Имате ли някакъв документ за самоличност?

Навъсих вежди.

— Не съм забелязал да съм минал през желязната завеса.

— Нямам време за препирни. Как се казвате?

— Знаете ли какво, многоуважаеми? Започна да ми омръзва. Закарайте ме в най-близкия Кремъл и ще го кажа на вашия сержант. — Отстъпих встрани и натиснах копчето за повикване на асансьора.

— Откачалник! — изплю се ченгето и се запъти към местопроизшествието.

Влязох в асансьора. Прислужникът, който го обслужваше обясняваше на пътниците в него за какво е целият шум. Във фоайето беше безлюдно. Отвън на тротоара независимо от дъжда тълпата се бе сгъстила съвсем. За да си пробия път до тялото, трябваше да си придам голяма важност. До жертвата пазеше полицай, който се опитваше да задържи настъпващите зяпачи. Бях си приготвил реквизита за представлението, което щеше да ми позволи достъп до тялото, но когато стигнах до него, реших да си запазя силите за друг път. Падането е било фатално и всяка надежда за останала искрица живот в нещастната машинописка се беше изпарила. Даже не се опитах да уточня името, тъй като то беше в устата на всички: Рейчъл Абрамс. Промъкнах се отново през тълпата, спрях такси и потеглих обратно към къщата на Западна 35 улица.

Когато се изкачих на площадката пред входната врата и отключих, часовникът показваше пет без пет. Улф сигурно още бе при орхидеите си. След като закачих шапката и палтото си, изкачих на няколко скока стъпалата, водещи към оранжерията. Хиляди пъти съм се любувал на това пищно великолепие и дъха ми винаги е спирал, когато видя прекрасните орхидеи. Днес обаче не забелязах нищо.

Улф бе заедно с Теодор Хорстман в оранжерията и пресаждаще дендробия хризотоксум^[1] в по-големи саксии.

— Не търпи ли отлагане? — сърдито избоботи Улф.

— Мисля, че не — заядливо отвърнах. — Тя е мъртва. Искам разрешение да позвъня на Креймър. Във всеки случай трябва да му се обадя, защото там ме видяха прислужника в асансьора и пристигналия полицай. Освен това навсякъде има отпечатъци от пръстите ми.

— Коя е мъртва?

— Жената, която е печатала ръкописа на Арчър.

— Кога и как е станало?

— Току-що. Умряла е докато съм се изкачвал с асансьора към бюрото й на седмия етаж. Спускала се е по-бързо отколкото съм се качвал. При това от прозореца. Смъртта е настъпила след среща с тротоара.

— Откъде знаеш, че тя е печатала ръкописа?

— Намерих това в чекмеджето то бюрото й. — Извадих бележника и показах на Улф въпросното изречение. Ръцете му бяха изцапани с пръст, така че се наложи да държа страниците пред очите му. Попитах го: Веднага ли да разкажа подробностите?

— Да, дявол го взел!

Докато говорех, без да изпускам нищо от случилото се, Улф седеше неподвижно, като докосваше с върховете на мръсните си пръсти ръба на лавиците със саксии. Бе обърнал глава към мен и виждах ясно стиснатите устни и мрачния израз на лицето му. Жълтият му работен комбинезон с размери на футболно игрище, ми напомняше за нарцисите на масичката в стаята на Рейчъл Абрамс.

След като привърших разказа си попитах мрачно:

— Ще чуете ли коментара ми за случилото се? Той кимна с глава.

— Може би трябваше да остана, но от това нямаше да има голяма полза. Бях прекалено разярен, за да разсъждавам. Само три минути по-рано и тя щеше да бъде жива. Или в най-лошия случай щях да пипна престъпника за шията. Вие казахте да ви донеса нещо и така щеше да стане. Върви му на този мръсник! Разминали сме се за около тридесет секунди. Когато погледнах през прозореца, той е бил на улицата и е крачел спокойно без да страда от прекалено любопитство.

Улф отвори очи, но веднага след това ги затвори.

— Ако се съмнявате, че са я хвърлили от прозореца — ядосах се аз, залагам десет към едно. Не бих повярвал, че жената, писала този ръкопис, ще избере точно този ден, за да се хвърли от седмия етаж.

— Въпреки това, не можем да изключим напълно подобна възможност.

— Аз съм категорично против. Би било връх на глупостта. Е, добре. Все пак ви намерих нещо. — Потупах с бележника на Рейчъл десния си крак.

— Уви — тъжно въздъхна Улф. — Намереното от теб само потвърждава, че мис Уейлман е била убита, защото е чела ръкописа. Съмнявам се, че мисис Абрамс ще остане доволна от това, че нейната смърт е потвърдила нашата хипотеза. Много хора смятат, че заслужават по-добра участ. Инспектор Креймър ще иска този бележник.

— Сигурно. Може би не трябваше да го вземам, но вие така жално се молехте, че нямах търпение да ви донеса нещо. Да го занеса ли на Креймър или да му се обадя да дойде да го вземе?

— Нито едното, нито другото. Остави го на лавицата. Ще си измия ръцете и ще му се обадя лично. Допускам, че Рейчъл Абрамс е разказвала за ръкописа на някого. Обърни внимание върху това. Намери роднините и приятелите й. Направи списък и изчакай Фред, Сол и Ори да се обадят. После си разделете задачата и ще ми се обадиш да ми кажеш какво си направил.

— Господи! — възкликнах аз. — Но това е шито с бели конци. Може би ще искате отпечатък от валяка на пишещата й машина?

Улф се направи, че нищо не съм казал и тръгна решително към умивалника. Аз слязох един етаж по-долу за шлифера си. После предупредих Фриц да не ме чака за вечеря.