Рекс Стаут
Ръкописът убиец (22)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Щяха да ни трябват седемнадесет стола за всички. Стебинс се обади около четири часа и потвърди, че всички ще дойдат. Взех четири стола от гостната, един от хола, два от моята стая и два от Фриц и заедно с него ти сложихме в приемната. Възникна спор между нас. Фриц настояваше, че трябва да сложим напитки, тъй като Улф винаги постъпваше така, когато има гости. Аз бях против, Не заради това, което предстоеше. В това помещение не един убиец сме черпили с уиски. Бедата щеше да дойде от дамите. Особено се опасявах от Хелън Трой и Бланш Дък. Никак не ми се искаше първата от тях в най-решителната минута, когато всичко зависи от една дума, да извика „Оле! Оле!“, а втората, която никак не бе наясно какво може и какво не, ако се докопа до нейния силен коктейл, да изтърси, каквото й дойде на ум. Затова устоях пред настояванията на Фриц.

Той не можеше да поиска помощ от Улф, защото последният бе недостъпен. Беше тук, зад бюрото си, но за нас той отсъстваше. Пет минути, след като Креймър си тръгна, той се облегна назад в креслото, затвори очи и започна да издава напред устните си, а не след дълго да ги връща на мястото им. Това означаваше, че той се труди с всички сили. Така той седя до обяд, нахрани се само за половин час, вместо обичайните два пъти по-дълго, върна се в кабинета и отново започна да мисли. В четири часа, както обикновено, той се качи в оранжерията, но когато и аз се качих там по някакъв повод, видях, че той стои в ъгъла пред хибрид на колхиода и намръщено я разглежда, макар че цветето беше в отлично състояние. Дори не ме видя, когато минах покрай него. След известно време той позвъни и нареди да му изпратя Сол веднага, щом дойде. Затова аз не присъствах на разговора им. Не получих никакви указания и за вечерта. Щом бе решил да играе на криеница, сам щеше да търси и сам да се крие.

Само веднъж след обеда ме заговори. Поиска писмото на Фелпс заедно с документите на Дайкс и плика, в който те пристигнаха. Донесох ги и той дълго ги разглежда с лупа, преди да ги остави до себе си на бюрото. Аз също направих една самостоятелна крачка. Уейлман все още беше в Ню Йорк и аз му позвъних да го поканя, тъй като човекът си беше платил щедро входния билет. На мисис Абрамс не се обадих, тъй като бях сигурен, че за нея изходът от събитията е без значение.

След вечеря направих още една крачка. Тъй като Улф все още седеше зад бюрото, стиснал с палец и показалец устните си, с поглед в нищото, разбрах, че не е в състояние да прави компания на нашия посетител. Затова казах на Фриц, че двамата със Сол ще вечеряме заедно при него в кухнята. После се върнах и съобщих новината на Улф. Той ме погледна, без да ме вижда, изръмжа тихо и промърмори:

— Добре. Но от това няма да има полза.

— Мога ли да бъда полезен с още нещо? — поинтересувах се аз.

— Да. Ако замълчиш.

От времето, когато Креймър си тръгна, т.е. преди седем часа, аз бях произнесъл в негово присъствие не повече от десетина думи.

В десет и десет всички бяха налице. Улф все още не излизаше от столовата и водещата към нея врата бе затворена. Оставих с входната врата и с хола да се занимава Сол и отидох в кабинета, за да настаня нашите гости. Червеното кожено кресло бе предназначено за Креймър. Адвокатите, включително О’Мелли, сложих на първия ред. Уейлман настанях в ъгъла, при глобуса. Сержант Стебинс седна до стената зад гърба на шефа си. Сол го сложих зад моето бюро. Имах намерение да сложа десетте жени зад шефовете им и така бях поставил столовете, но някои от тях имаха собствено мнение за местата си. Докато стоях с гръб към тях и разговарях с Креймър, четири дами се настаниха на дивана. За да ги видя от мястото си, трябваше да завъртя стола си на деветдесет градуса или да си строша шията, като аз самият се обърна. Ако Улф решеше да прави размествания, той щеше да каже.

В десет и дванадесет изпратих Сол да каже на Улф, че всички са тук. Минута след това се появи самият той. Той се отправи към креслото си, без да поздрави никого, включително и Креймър. Улф седна, без да бърза, и огледа всички отдясно наляво и обратно. После погледна вляво и попита:

— Имате ли да кажете нещо, мистър Креймър? Креймър се изкашля.

— Не. Те разбират, че това е неофициална среща и аз съм тук в качеството си на наблюдател.

— Вие ни наредихте да дойдем — злобно каза Луис Кастин.

— Поканих ви. Знаете къде е вратата.

— Мога ли да направя изявление? — попита О’Мелли.

— За какво?

— Искам да поздравя мистър Улф и да му благодаря. Той намери отговор на въпроса, над който се мъча цяла година. Ние сме му длъжници и трябва да го знае.

— Не съм съгласен! — яростно замига Бригс. — Аз също искам да направя изявление. Считам, че действията на Улф дават достатъчно основание за съдебен иск. Заявявам това след дълго обмисляне и дойдох тук, защото съм убеден…

— Замълчете!! — изрева Улф. Всички изненадано го изгледаха.

На свой ред той също ги огледа.

— Нямам намерение — студено каза Улф — да превръщам нашата среща в пазар. Имаме работа с убиец и със смърт. Аз се занимавам с това, за да си вадя хляба, но нито за миг не забравям чувството за достойнство и поетите ангажименти. Вярвам и се надявам, че в следващите два-три часа всички заедно ще узнаем причината за гибелта на четири души и същевременно да започнем подготовката за смъртта на един от вас. Ето за какво сме се събрали. Сам не мога да свърша всичко това, но ще се постарая да водя дискусията.

Той стисна очи, после ги отвори.

— Всички познавахте мистър Къриган, който умря в петък вечерта. Всички сте чули за написаното уж от него писмо, в което той признава доноса срещу своя колега и убийството на трима души. — Улф отвори едно от чекмеджетата на бюрото и извади листове хартия. — Ето копие от неговото писмо. Начинанието с писмото е доста хитроумно замислено и блестящо изпълнено, но това не е пречка за мен. В писмото има един съдбоносен пропуск. Този, който го е съчинил, не е могъл да не напише за този факт, тъй като е известен на мнозина, а и самият епизод е в основата на всичко. Когато Къриган…

— Вие поставяте под съмнение факта — попита Кастин, — че писмото е написано от Къриган?

— Да.

Те зашептяха помежду си и се размърдаха. Без да им обръща внимание, Улф продължи:

— Когато Къриган беше в Калифорния, всяка негова крачка бе следена и ми бе докладвано за това. Той много добре е знаел и е трябвало да го отрази в писмото си. Тук започва да се оформя съдбоносният пропуск. Според писмото, Къриган е бил запознат със съдържанието на ръкописа на Дайкс, два пъти го е чел. Но в Лос Анджелис всички негови усилия са съсредоточени към едно: да прочете ръкописа. Как би могъл да бъде обяснен фактът, че след като напуска дома на мисис Потър, той се втурва към хотелската стая на Финч с надежда да го открие там. Ако е знаел съдържанието на ръкописа, защо така настойчиво ще го търси? какъв смисъл би имало да го намери? Ще кажете — да го унищожи. Това също е безсмислено, тъй като Финч вече го е прочел. Според писмото той е убил двете жени, защото те са узнали съдържанието на ръкописа. Ако бе намерил и унищожил ръкописа, който уж е бил в ръцете на Финч, самият Финч би бил нащрек и би започнал да го преследва. Не — поклати глава Улф, — очевидната цел на Къриган е била да се добере до романа, за да го прочете. Искал е да узнае какво е било написано там. Мистър Гудуин беше в Калифорния и е в течение на всички стъпки и действия на Къриган. Съгласен ли сте, Арчи?

— Да — кимнах аз.

— И така, Къриган нито веднъж не е виждал ръкописа, нито го е чел. Признанието му е лъжливо. Писмото само потвърждава това. — Улф почука с пръст по страниците, които държеше в ръка. — Тук се казва, че всички екземпляри са унищожени, както му е казал Дайкс, и той му е повярвал. Сигурно е повярвал напълно, след като е решил да се отърве от двете жени. Когато идва писмото на мисис Потър, в което тя съобщава за появата на литературния агент с екземпляр от ръкописа, той е бил длъжен да заподозре клопка и да действа по съвсем друг начин. Какво ще кажете?

— Аз също трябваше да го разбера днес сутринта — изхриптя Креймър.

— Значи вие не вярвате нито на една дума от признанието? — запита Фелпс.

— Вие твърдите, че не Къриган е доносникът? — учуди се О’Мелли.

— Отговарям и на двамата: „Не“. Но признанието, което съдържа такъв значителен и явно лъжлив факт, губи всякакво основание за достоверност на съдържанието и на авторството. Може да се вярва само на тази част от писмото, която е проверена от полицията. Например, мистър Креймър е установил, че анонимката срещу О’Мелли действително е написана в „Клуба на пътешественика“, а там достъп е имал само Къриган и никой друг. Затова аз смятам тази част от писмото, както и описанието за пътуването до Калифорния, за достоверни. Всичко останало, включително авторството, подлагам на съмнение. Това писмо не е написано от Къриган.

— Защо решихте така? — хорово възкликнаха две от жените.

— Ако Къриган не е знаел съдържанието на ръкописа, а всички факти сочат, че това е така, защо ще убива двете жени? Няма логика. Ако не е убивал никого, защо ще прави признание? Не, писмото не е писано от него.

— Самоубил ли се е? — изведнъж каза мисис Адамс. Тя изглеждаше остаряла поне с десет години.

— Не мисля. Ако това е така, значи той ми се е обадил по телефона, за да ми предложи да чуя изстрела и да ми каже, че ми е изпратил писмо. Това писмо, което държа в…

— Почакайте! — реагира Креймър. — Той ви е казал, че е изпратил писмо?

— Да. Умишлено пропуснах да спомена за това, защото не исках пощата ми да бъде поставена под надзор. Това бяха негови думи. Мистър Гудуин ги чу. Нали, Арчи?

— Да, сър.

— Тъй като той не е писал това писмо, едва ли може да каже, че го изпраща. Не, госпожо, той не се е самоубил. Сега да поговорим за това, освен ако някой има желание да оспори казаното от мен дотук.

Желаещи не се намериха.

— Сега ще въведем нов персонаж. Да го наречем Хикс — Улф отново огледа присъстващите. — Тук трябва доста да поработим, за да разберем какво е направил и какво би могъл да направи. Няма съмнение, че вчера е прекарал няколко часа в апартамента на Къриган, примерно от обяд до десет вечерта, съчинявайки и печатайки това писмо. Разбира се, там е бил и Къриган. Но в безпомощно състояние. Може би в съзнание, за да може мистър Хикс да постави отпечатъците му по страниците на писмото и плика.

Не зная дали е действал по план или инстинктивно, но най-вероятно е било първото, защото мистър Хикс е голям любител на доброто алиби. Ние навярно ще се убедим, че той има готово алиби за времето от девет и половина до десет и половина вечерта. Сигурно е това, че в десет часа е включил радиото, ако не го е направил преди това, и е набрал моя номер. Разговаряйки с мен, той се е старал гласът му да звучи достатъчно неразбрано, за да не го позная, притиснал е дулото на револвера към слепоочието на вързания със запушена уста Къриган и е натиснал спусъка. После е притиснал пръстите на вече мъртвия към ръкохватката и към спусъка на револвера и го е оставил да падне на земята. Сигурно е симулирал сам падане на тяло, какво да се прави. Двадесет секунди по-късно той вече е бил вън от апартамента на Къриган. Заключил е вратата отвън с ключ, направен предварително. Естествено, не е забравил да вземе със себе си въжето и кърпата от тялото на нещастника. После е пуснал в пощенската кутия писмото до мен и с това историята е приключила. Ще разберем за поредната му крачка, когато стане дума за алибито му. Сега можете да ми задавате въпроси.

Трима от адвокатите заговориха едновременно. Креймър обаче се оказа по-гласовит.

— Какви доказателства имате?

— Никакви.

— Тогава каква е ползата от всичко това?

— То изяснява ситуацията, като изключва предположението, че Къриган си е признал за убийствата и после се е самоубил. Доказах ви, че първото е лъжа, а второто — доста по-уязвимо. Не бе трудно да ви убедя, че това не е самоубийство. Доста по-трудно е да се покаже, че е убийство и кой го е убил. Разрешете да продължа.

— Да. Дано да имате нещо по-съществено от догадки.

— Имам въпрос — намеси се Кастин. — Това е начин да се обвини в убийство някой от присъстващите, така ли?

— Да.

— Тогава бих искал да си поговорим на четири очи.

— Не, дявол го взел! — избухна Улф. Стараейки се да се успокои, той заклати глава вляво и вдясно. После сухо каза на Кастин: — Значи, след като ви изясних ситуацията, нещата започнаха да се изясняват и за вас? Искате да ми подскажете нещо? Няма нужда от подсказване, мистър Кастин. — погледът му отново обиколи присъстващите. — Преди да преминем към подробностите, позволете ми една забележка. При първото четене на писмото — той почука по страниците, — забелязах грешка, която сочеше, че то не е писано от Къриган. Поведението на Къриган в Лос Анджелис явно сочеше, че не е чел ръкописа. Но това писмо би могло да бъде написано от вас, мистър Фелпс, или от вас, мистър Кастин, или в краен случай от мистър Бригс. Може да е написано не от Къриган, а от всеки, който е извършил дела, приписващи се в това писмо на него. Ето защо първо трябваше да разбера кой от вас има достъп до пишещата машина в „Клуба на пътешественика“. Установих, че никой не е имал достъп и следователно никой от вас не е писал срещу О’Мелли. Значи ако някой е извършил трите убийства, то причина за това би трябвало да е нещо друго, а не желанието да се прикрие авторът на доноса.

— По-близко до същността — изръмжа Креймър.

Улф не му обърна внимание. Той погледна някъде високо над главите на присъстващите и попита:

— Коя от вас, уважаеми дами, е мис Дондеро?

Аз завъртях глава. Сю бе една от четирите на дивана.

— Аз — тя учудено погледна Улф. Лицето й порозовя и я превърна в красавица, като на картинка.

— Вие ли сте секретарка на мистър Фелпс? — Да.

— Преди девет дни, по-миналата събота, мистър Фелпс ви е продиктувал кратко писмо, адресирано до мен, което е трябвало да се изпрати по куриер. Към него се прилагаха различни документи, писани от ръката на Дайкс по времето, когато е работил в кантората. Помните ли това събитие?

— Да. Естествено.

— Известно ми е, че полицията ви е разпитвала за това, показали са ви молбата на Дайкс за освобождаване от работа и са обърнали вниманието ви на бележката, написана с молив Пс. 145–3. Почеркът е наподобявал този на Къриган. Вие решително сте потвърдили, че когато в събота сутринта писмото е било изпратено до мен, такава бележка не е съществувала. Така ли е?

— Да — решително каза Сю.

— Уверена ли сте, че когато сте слагали в плика молбата заедно с другите документи, тази бележка не е била написана?

— Да.

— Вие сте човек, който е уверен в себе си, нали, мис Дондеро?

— Не знам какво да кажа. Знам само какво съм видяла и какво не съм видяла.

— Много добре казано — гласът на Улф звучеше отсечено, но без неприязън. — Малко хора могат така да формулират своята убеденост и да я отстояват. На колко машини пишехте в това време?

— Не разбирам за какво говорите. Винаги пиша на една и съща машина. На моята.

— Мистър Фелпс ви е продиктувал писмото и вие сте го напечатали на своята машина. Нали така?

— Да.

— Убедена ли сте? — Напълно.

— Съществува ли вероятност по някаква причина, не е важно каква, по някое време да сте се преместили на друга машина, за да напечатате адреса на плика?

— В никакъв случай! Бях на бюрото си и напечатах адреса на плика веднага, след като напечатах писмото. Винаги правя така.

— Тогава имаме проблем — Улф извади навън чекмеджето на бюрото си и извади от там плик и листове хартия. — Ето писмото и плика. С мистър Гудуин сме готови да потвърдим получаването му. Дори с невъоръжено око се вижда разликата. Текстът на плика и на съдържанието са написани на две различни машини. Установих го с лупа.

— Не мога да повярвам! — възкликна Сю.

— Елате тук и се убедете лично. Не, моля ви се, само мис Дондеро. Не бива да пипате плика.

Аз й направих път да мине. Тя се приближи до бюрото и се наведе, за да вижда по-добре.

— Това е друг плик — каза тя, като се изплаши. — Аз не съм го печатала. Обикновено пиша думата „куриер“ с главни букви и я подчертавам. Тук всички букви са главни и не е подчертано. Откъде го взехте?

— Моля ви, мис Дондеро, заемете мястото си — Улф сложи писмото в плика и го постави в чекмеджето. После изчака Сю да седне и когато тя се обърна с лице към него, каза: — Благодаря ви, че с вашата увереност ми помогнахте. Уверена ли сте обаче, че писмото и другите документи сте поставили в плика с моя адрес?

— Да.

— Залепихте ли го?

— Да.

— После го оставихте на бюрото или в кошницата за изходяща кореспонденция?

— Не съм го оставяла никъде. Трябваше да го отнесе куриер, затова изпратих да го повикат. Лично отидох в приемната при Бланш, оставих го на бюрото и я помолих да го предаде на куриера.

— А коя е Бланш?

— Работи в приемната. Мис Дък. Улф премести погледа си.

— Коя от вас е мис Дък? Бланш вдигна ръка.

— Аз. Разбирам за какво става дума. Не съм глупава. Ще ме попитате дали не съм местила писмото в друг плик. Не, не съм го местила. Не зная кой го е направил. Но дойде мистър О’Мелли, каза, че са забравили да впишат нещо и взе писмото със себе си.

— Мистър О’Мелли? — Да.

— Донесе ли го обратно? — Да.

— След колко време? Колко време го нямаше?

— Не зная. Може би три или четири минути. Но той донесе писмото и когато куриерът се появи, аз му го дадох.

— Естествено, не сте обърнали внимание на плика.

— Господи, разбира се, че не съм.

— Това е много важен момент, мис Дък. Готова ли сте да свидетелствате, че мистър О’Мелли е взел писмото от вас и скоро след това го е върнал в същия или в подобен плик?

— Какво значи дали съм готова? Та аз свидетелствам. Погледът на Улф се откъсна от нея, премести се вдясно и назад над главите на адвокатите.

— Виждам, че има възможност да решим нашия проблем. Сега стана ясно, че мистър О’Мелли е напечатал моя адрес на друг плик и е преместил съдържанието на първия в него. Ако е така, много е възможно някоя от вас да е видяла как го прави. Макар че не зная как са разположени пишещите машини в офиса ви. Какво ще кажете? В събота сутринта, преди девет дни, никоя от вас ли не е видяла мистър О’Мелли да печата на плика адреса ми?

Всички мълчаха, без да свалят очи от Улф.

— Доколкото разбирам — кимна Улф, — той е трябвало да се възползва от пишеща машина, която не се вижда от вас. Може би трябва да разпитаме и другите сътрудници, които сега не са тук, може някой да го е видял. Искам добре да разберете положението. Този плик е сериозна улика. Ако мистър О’Мелли го е държал в ръце и е печатал на него адреса, по всяка вероятност има оставени отпечатъци. Не вярвам в онази сутрин да е бил с ръкавици. Освен това не е толкова трудно да се разбере на коя машина е писан. Ако се окаже, че това е една от машините, стояща на някое от бюрата ви, уважаеми дами, а мистър О’Мелли откаже да го е писал, то някоя от вас, уважаеми дами, може да се окаже в затруднено положение. Може би от нея ще се заинтересува полицията.

— Това е моята машина — мрачно каза някой, но така тихо, че едва дочух казаното.

Кой мислите, че беше? Красавицата Елинор.

— Аха. Позволете да узная името ви.

— Елинор Грубър — неохотно каза тя.

— Разкажете ни за случилото се, мис Грубър.

— Търсех нещо в архива, когато той попита дали може…

— Той означава мистър О’Мелли, нали?

— Да. Попита дали може да използва машината и аз казах „да“. Това е всичко.

— Адрес върху плика ли печата?

— Не зная. Ровех в архива с гръб към него.

— Имахте ли върху бюрото чисти пликове?

— Естествено. В горното чекмедже.

— Колко време писа той на машината?

— Не зная. Съвсем малко. — Минута-две?

— Казах: много малко. Не съм гледала часовник.

— Но време достатъчно за написване на адрес на плик?

— Естествено. Това става за секунди.

— Видяхте ли да държи в ръцете си плик?

— Не съм гледала. Бях заета.

— Благодаря, мис Грубър. Извинете, че се наложи да напрегнете паметта си, но се радвам, че тя не ви изневери — Улф погледна към Конрой О’Мелли. — Сега ще трябва да разговаряме с вас, мистър О’Мелли. Няма да формулирам усложнен с подробности въпрос. Просто питам, вярно ли е, че в онази събота сте извършили това, което твърдят тези две дами?

О’Мелли сякаш се бе преобразил. Горчивата гънка бе изчезнала от устните му и бузите сякаш станаха гладки и розови. Изглеждаше поне десет години по-млад, а очите му горяха като фенери. В гласа му се появиха резки нотки.

— Предпочитам да ви слушам. Докато свършите да говорите.

— Много добре. На вас ви е ясно, че ви обвинявам в убийство.

— Да. Можете да продължите.

Пърли Стебинс стана, заобиколи Креймър и Бригс, взе стол и седна отзад и малко вдясно от О’Мелли. Последният дори не го погледна.

— Очевидно е — продължи Улф, — че взимането от О’Мелли и подменянето на плика, с цел върху молбата да се появи въпросната отметка, все още не прави от О’Мелли убиец. До това време мнозина от нас бяха научили заглавието на романа: „Не се надявайте…“ и не бе невъзможно да се направи връзка със сто четиридесет и пети Псалм. Но този факт доказва, че О’Мелли е искал да ми поднесе доказателство за връзката на някой от вашата кантора с ръкописа и следователно с убийствата, по-точно Къриган. Аз…

— Защо точно Къриган? — попита Кастин.

— Това се каня да обясня. Имам намерение да ви кажа нещо, което не мога да докажа, както в случая с Хикс. Той все още е Хикс, но аз ще го наричам О’Мелли. Най-странното в писмото-признание е това, че съдържанието на ръкописа е именно такова, каквото се описва, че всяка подробност в него отговаря на действителността и се отличава с голяма точност. Човекът, който го е писал, действително е намерил ръкописа на Дайкс в бюрото му и го е прочел. Той е бил в дома на Дайкс, разговарял е с него и го е убил. Убил го е именно по тази причина, която се описва в писмото: от страх какво може да се случи, ако някой узнае съдържанието на романа, по тази причина той убива мис Уейлман и мис Абрамс. Признанието е написано от О’Мелли. Той…

— Вие сте полудял! — извика Кастин. — В ръкописа е казано, че Къриган е написал доноса срещу О’Мелли. Нали така?

— Да.

— А О’Мелли е узнал за това, след като е намерил и прочел ръкописа.

— Да.

— Значи той е убил трима души, за да не може никой да узнае, че доноса срещу него е написал Къриган. Опазил ни Бог да повярваме в това!

— Той е убил тримата, за да му е по-лесно да убие четвъртия — Улф отново започна да обяснява. — Когато е разбрал, че кариерата му е разрушена от Къриган, той е решил да го убие. Но колкото и ловко да го е извършил, Дайкс е представлявал потенциална опасност. Дайкс е знаел, че на О’Мелли е известно кой е донесъл за подкупа. Ако сега Къриган внезапно умре от насилствена смърт, по какъвто и начин да стане това, Дайкс би могъл да проговори. Затова първи е трябвало да умре Дайкс. После, Джоан Уейлман — представлявала ли е заплаха за него? О’Мелли е трябвало да разбере това и те са се срещнали. Възможно е той да не се е канил да й причини вреда, за което се казва и в писмото, но когато тя е заговорила за приликата между романа и действителните събития, когато си е спомнила дори името му, с това си е подписала смъртната присъда. След пет часа тя е била мъртва.

Някъде назад изскърца стол. Джон Р. Уейлман стана и се придвижи напред. Присъстващите не сваляха очи от него. Улф замълча, но Уейлман мина на пръсти покрай стената и седна на освободения от Стебинс стол. Сега той виждаше лицата на адвокатите.

— Извинете — каза той, преди да седне.

Жените зашепнаха помежду си. Креймър погледна Уейлман и реши, че последният не е решил да си отмъщава, тъй като отново се втренчи в Улф.

— Остава още един човек, от когото е могла да възникне опасност. Рейчъл Абрамс. Дайкс вероятно е разказал за нея на О’Мелли, но и да не го е направил, последният е намерил разписката при обиска на квартирата на Дайкс. Ще ви прочета няколко изречения от признанието.

Той прелисти няколко страници и намери нужното място: „Нямах право да изпитвам отвращение от убийството на Джоан Уейлман дотолкова, че да се въздържа от по-нататъшни действия, защото ако нейната смърт е морално неприемлива, как да оправдая убийството и на Дайкс? След смъртта на Джоан аз престанах да се съмнявам. Сега при наличието на мотив аз бях готов за убийството на неограничено число хора, без да изпитвам и най-малкото угризение на съвестта. Затова, замисляйки убийството на Рейчъл Абрамс, аз размишлявах само дали това е необходимо и може ли да го осъществя, без да се подлагам на излишен риск. Необходимо е, реших аз.“ Улф вдигна очи.

— Това е изключителен документ. Пред нас е човек, който говори откровено, дори облекчава душата си и спокойно разказва за превръщането си от нормален човек в хладнокръвен убиец, но избягва мисълта за възможно наказание и приписва отговорността за престъплението на друг човек. Това е хитър и ловък ход и така би могъл да удържи победа, ако мистър Уейлман не бе прибягнал до моите услуги. Ако не бе проявил настойчивост, независимо от големите разходи и неведнъж загубените надежди. Но аз малко изпреварвам събитията. Това признание на подлежи на съмнение, но в него има един недостатък. Когато той тръгва да убива Рейчъл Абрамс, на двадесет и шести февруари, преди две седмици, тя едва ли е представлявала опасност за него. Той е знаел…

— За О’Мелли ли продължавате да говорите? — прекъсна го Кастин.

— Да.

— В такъв случай вие грешите. Точно преди две седмици О’Мелли е бил в Атланта.

— Ще стигна и до това — кимна Улф. — До този ден той е знаел, че водя разследване и че се интересувам от Байрд Арчър и ръкописа. Значи мога да открия Рейчъл Абрамс. Преди всичко е трябвало да се отърве от нея, което и прави две минути преди пристигането в бюрото и на мистър Гудуин. Това е всичко. Подготовката е завършена. Сега трябва да се заеме с истинската цел — убийството на Къриган. Немислимо е да се откаже от него, но обстановката започва да се усложнява. Желаейки да разбере какво ми е известно, той се обажда на Къриган и предлага да ме посетите и да отговорите на въпросите ми. Вие дойдохте. По всяка вероятност моята молба да ми покажете заявлението на Дайкс за напускане го навежда на мисълта да стовари всичко върху Къриган. Но това не е толкова важно. Като първа крачка той прави тази бележка преди да ми изпратите заявлението, като подправя почерка на Къриган.

Улф замълча и погледна Уейлман. Последният не сваляше поглед от О’Мелли, но явно не се канеше да предприеме някакви действия.

— Когато полицията започва да разпитва за написаното на ръка — продължи Улф, — О’Мелли се присъединява към мнението на останалите и твърди, че аз съм авторът. После идва писмото на мисис Потър, което само му помага. Той е знаел, че това е капан, направен или от мен, или от инспектор Креймър, тъй като всички копия на ръкописа са унищожени. Не знам какво сте говорили тези дни помежду си, но съм сигурен, че ловко ви е насочил към мисълта да изпратите Къриган в Калифорния. Резултатът надминава очакванията му. Когато Къриган се връща, вие отново идвате при мен и О’Мелли още веднъж се убеждава, че аз само му помагам, като отказвам да кажа каквото и да е и почти съм готов за действие. А това вече е заплаха, зловеща и неминуема, независимо над кого е надвиснала. Не е трудно да се допусне, че Къриган, ако наистина е престъпник, ще избере именно този миг за самоубийство. О’Мелли действа хитро и безжалостно. Само десет часа, след като вие ме бяхте посетили, той набира моя номер и ми представя възможността да чуя изстрела, който слага край на живота на Къриган.

— Предвиждахте ли го? — попита Кастин.

— Разбира се, че не. Когато си тръгнахте, аз добавих само едно предположение към моята оскъдна колекция. Къриган не е виждал ръкописа и не знае какво е съдържанието му. Що се касае до останалите, то аз бях в пълно неведение. Както по-рано, се опитвах да ви накарам да действате и трябва да призная, че успях. Готов ли сте да говорите, мистър О’Мелли?

— Не, предпочитам да слушам.

— Както желаете. Аз почти свършвам — Улф погледна към Кастин. — Казахте, че О’Мелли е бил в Атланта в деня на убийството на Рейчъл Абрамс. Имате ли доказателства за това или просто считате, че е трябвало да бъде там?

— Беше по дело на нашата кантора.

— Зная това. Да си призная, джентълмени, всичките тези дни, без последните два, бяхте под наблюдение. Когато за пръв път дойдохте тук, О’Мелли съумя някак си да подхвърли, че едва тази сутрин е пристигнал от Ню Йорк. Цяла седмица е бил в Джорджия. Аз си отбелязах този факт. Навярно не познавате Сол Панцер?

— Сол Панцер? Не.

— Това там е мистър Сол Панцер. Той седи до бюрото на мистър Гудуин. Ако някога поиска да узнае нещо за вас, по-добре ще е да му го кажете. Сега още не е късно за това. Преди четири дни аз го помолих да изясни къде е бил мистър О’Мелли през седмицата, за която стана дума, и той го направи. Разкажете, Сол, какво научихте.

Сол отвори уста, но преди да произнесе каквото и да е, в разговора се намеси Креймър.

— Почакайте, Панцер! — нареди той и се обърна към Улф. — Това ли съобщихте тази сутрин по телефона?

— Да.

— Сега искате да го поднесете на О’Мелли наготово. Няма да направите това.

— Или ще продължавам аз, или вие — вдигна рамене Улф. — Днес сутринта казахте, че запазвате правото си да давате заповеди и аз отвърнах „не“. Сега ви предоставям това право. Взимайте го, ако искате.

— Искам — скочи Креймър. — Нужно ми е това писмо и пликът към него. Нужен ми е Панцер. Също и писмени показания от трите жени. Мистър О’Мелли, вие ще трябва да дойдете в прокуратурата на разпит. Ще ви придружи сержант Стебинс.

— На какво основание? — спокойно попита О’Мелли.

— На разпит — казах аз. — Ако искате основание, ще го получите.

— Искам да присъства адвокатът ми.

— Можете да му позвъните от прокуратурата.

— За щастие няма защо да звъня. Той е тук — твърдо каза той. О’Мелли обърна глава: — Кастин?

— Не — каза твърдо първият. Не се замисли нито за минута. — Аз излизам от играта, Кон. Не мога да го направя.

О’Мелли потрепери, но не каза нищо. Дори не се опита да уговаря Кастин. Тонът му говореше повече от всичко. Той се обърна към Креймър, но пред него се изправи Джон Р. Уейлман.

— Аз съм бащата на Джоан Уейлман. Не разбрах много от това, което каза мистър Улф, но искам само да се уверя в нещо. Искам да се убедя дали сте готов да ми стиснете ръката! — Той я протегна. — Готов ли сте?

В надвисналата в стаята тишина се чу глухото изохкване на една от жените. О’Мелли се опита да събере сили. Почти успя. Гледайки Уейлман в очите, той бавно започна да вдига ръката си, но нервите му изневериха, закри лицето си с длани и тялото му се разтърси от безмълвно ридание.

— Виждам, че не сте готов — каза Уейлман и като се обърна, тръгна към вратата.