Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Attentat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
notman (2016)

Издание:

Ясмина Кадра. Атентатът

Превод: Георги Цанков

Редактор: Сирма Велева

Художник на корицата: Ина Бъчварова

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

ИК „Прозорец“, София, 2008

ISBN: 978–954–733–588–2

История

  1. — Добавяне

6.

Ето ме отново в моя квартал. Като призрак, който се връща на мястото на престъплението. Не знам как съм се добрал дотук. След като избягах от Ким, тръгнах наслуки по един булевард и вървях, докато ми се схванаха краката, след това скочих в един автобус, който ме откара до последната си спирка, обядвах в едно малко ресторант е в Шипара, помотах се нагоре-надолу, за да се озова накрая в жилищния квартал, който преди седем години ние със Сихем си бяхме избрали, за да издигнем непревземаем мавзолей около нашата идилия. Това е красив дискретен квартал, ревнив към своите богаташки вили и към спокойствието, сред което се изтягат най-заможните люде в Тел Авив, както и колония от парвенюта, сред които известен брой емигранти от Русия, разпознаваеми по грубия акцент и по манията им непрекъснато да смайват съседите си. Първия път, когато минахме оттук със Сихем, бяхме тутакси очаровани от мястото. Дневната светлина тук изглеждаше много по-сияйна от другаде. Харесахме фасадите от дялан камък, железните огради и аурата от блаженство, която обгръщаше къщите с ококорени прозорци и красиви балкони. По онова време ние живеехме в неприятен квартал в периферията, в малък апартамент на третия етаж в лишена от каквато и да е оригиналност сграда, където семейните сцени бяха всекидневие. Жестоко стягахме коланите, за да съберем пари и да се преместим, но дори не можехме да си представим, че ще разопаковаме куфарите си в толкова шик място. Никога няма да забравя радостта на Сихем, когато смъкнах превръзката от очите й, за да й покажа нашата къща. Тя толкова високо подскочи на седалката, че удари главата си в тавана на колата. За мен беше невероятно удоволствие да я гледам щастлива като дете, чието най-свидно желание се сбъдва на рождения му ден. Колко пъти се хвърляше на врата ми и ме целуваше в устата, сляпа за зяпачите, тя, която се изчервяваше като божур, когато дръзвах да я пощипна на улицата!… Тя бутна решетката и се втурна към масивната дъбова врата. Толкова беше нетърпелива, че не можех да отключа. Още чувам радостните й викове. Виждам я и сега, разперила ръце, върти се в средата на салона като опиянена от изкуството си балерина. Трябваше да я хвана през кръста, за да обуздая еуфорията й. Очите й направо ме заливаха с признателност; щастието й ме зашеметяваше. И там, в огромната гола стая, ние постлахме пардесюто ми направо на пода и се любихме като юноши, едновременно смаяни и подплашени от първите изблици на изпадналите в транс тела.

Трябва да е единайсет часът, може би малко по-рано, наоколо не се вижда жива душа. Улицата на моите успехи е потънала в сън; уличните лампи са като нереални. Осиротяла, моята къща сякаш е населена с призраци — обгръщащият я мрак е зловещ. Изглежда изоставена от десетилетия. Капаците на прозорците зеят, а някои стъкла са изпочупени. Късове хартия осейват градината с опустошени цветя. Когато онзи ден бягахме, Ким е забравила да заключи желязната порта, която, оставена широко отворена от злонамерените посетители, леко проскърцва в тишината, сякаш реди диаболичен напев. Буквално са изкормили ключалката с железен прът. Изтръгнали са едната панта и са видели сметката на звънеца. Изрезки от вестниците, които народното правосъдие е разлепило по каменния зид, висят редом с изпълнени с омраза графити. Страшни неща са ставали тук в мое отсъствие…

В пощенската кутия има писма. Сред фактурите малък плик привлича вниманието ми. Няма подател: само марка и печат. Бил е изпратен от Витлеем. Сърцето ми направо ще изскочи, когато разпознавам почерка на Сихем. Хвърлям се презглава към моята стая, светвам лампата, сядам край нощното шкафче, върху което властва снимката на жена ми.

Изведнъж се вцепенявам.

Защо от Витлеем?… Какво ще ми донесе това писмо от отвъдното? Пръстите ми треперят; адамовата ябълка полудява в пресъхналото ми гърло. За миг решавам да го отворя по-късно. Не се чувствам достатъчно силен, за да подам и другата си буза, да поема върху гърба си целия товар на злото, който се трупа отгоре ми след атентата. Торнадото, което разби на пух и прах устоите ми, жестоко ме дестабилизира; поредната мръсотия направо ще ме довърши… Същевременно не мога да чакам нито секунда повече. Всичките ми фибри са опънати до скъсване; оголените ми нерви са готови да избухнат. Поемам дълбоко въздух и разкъсвам плика — от бързане без малко да си порежа пръстите. Гърбът ми се облива в пот. Сърцето ми бие все по-бързо; ударите отекват глухо в слепоочията ми, изпълвайки стаята с шеметно ехо.

Писмото е кратко, без дата и обръщение. Само четири реда, надраскани набързо върху лист, откъснат от школска тетрадка.

Чета:

Кому е нужно щастието, когато не е споделено, Амин, любов моя? Моите радости помръкваха всеки път, когато твоите не ги следваха. Ти искаше деца. Аз исках да ги заслужа. Няма дете, което да се чувства подслонено в безопасност, ако си няма родина… Не ми се сърди.

Сихем

Листът се изплъзва и пада от ръцете ми. Изведнъж всичко се срутва. Вече не откривам никъде жената, за която се венчах по любов и завинаги, тази, която ме приласка през най-сладките ми години, която искрящо украси плановете ми, изпълни душата ми с нежното си присъствие. Вече не откривам никаква следа от нея нито по себе си, нито в спомените си. Снимката, представяща я в определен, безвъзвратно отлетял момент, ми обръща гръб, неспособна да задържи повече образа на онази, която възприемах като най-хубавото нещо в живота ми. Сякаш съм изхвърлен на скалист бряг, всмукан съм в бездна. Движа в знак на отрицание главата си, ръцете, цялото си тяло… Ще се събудя… Буден съм. Не сънувам. Писмото лежи в нозете ми напълно реално, праща по дяволите всичките ми убеждения, една по една унищожава последните ми опори. Не е справедливо… Филмът на трите дни, които прекарах затворен, мъти разсъдъка ми. Гласът на капитан Моше продължава да ме преследва, глухите крясъци разбуждат объркани шеметни картини. На моменти някои от тях проблясват като светкавици; виждам Навеед, който ме чака до стълбите, Ким, която ме оплаква жив на алеята, нападателите, които искат да ме линчуват в собствената ми градина… Хващам главата си с ръце и се оставям на обзелото ме жестоко отвращение.

Какво ми стори, Сихем, любов моя?

Въобразяваме си, че всичко знаем. Отпускаме се и решаваме, че всичко е наред. С течение на времето преставаме да обръщаме внимание на дребните неща. Проявяваме доверие. Какво можем да желаем повече? Животът ни се усмихва, шансът — също. Обичаме и сме обичани. Имаме средства да постигнем мечтите си. Всичко се къпе в нега, всичко ни благославя… А след това без предупреждение небето се сгромолясва отгоре ни. Безпомощно паднали по гръб, откриваме, че животът, целият живот — с полетите и паденията си, с мъките и радостите, с обещанията и спуканите балони — се държи на тъничка и неосезаема нишка, подобна на паяжина. Изведнъж и най-малкият шум ни плаши, вече не вярваме в чудеса. Единственото, което искаме, е да затворим очи и да не мислим за нищо.

 

 

— Пак си забравил да затвориш вратата! — мъмри ме Ким.

Тя стои на прага на моята стая, скръстила ръце на гърдите си. Не съм я чул да влиза.

— Защо си тръгна преди малко? Навеед и Езра бяха дошли заради теб. Или вече не понасяш лицата на приятелите си?

Притеснената й усмивка изчезва.

— Каква е тая физиономия, я кажи?

Явно изглеждам много зле, защото тя се хвърля към мен и ми хваща китките, за да види дали са невредими.

— Не си си кълцал вените все пак. По дяволите, по лицето ти не е останала капчица кръв. Призрак ли видя или какво? Какво те прихваща? Кажи нещо, моля те! Глътнал си гадости, нали? Погледни ме в очите и ми кажи глътнал ли си гадости! Безумие е това, което правиш със себе си, Амин! — крещи тя и започва да търси наоколо капсула с отрова или флакон с приспивателни. — Човек не може за минута да те остави сам…

Гледам как тя кляка, надзърта под леглото, бърка тук и там…

Не разпознавам гласа си, когато заявявам:

Тя е, Ким… Боже мой! Как е могла?

Ким замръзва. Повдига се наполовина. Не може да разбере.

— За какво говориш?

Тя забелязва писмото в краката си, вдига го и го прочита. Бавно, докато чете, веждите й започват да се повдигат.

— Господи всемогъщи! — въздиша тя.

Взира се в мен. Не знае как да се държи. След известно объркване разтваря широко ръце. Притискам се към нея, чувствам се съвсем мъничък и за втори път в рамките на по-малко от десет дни аз, който не съм проронвал сълза от смъртта на дядо ми преди трийсет години, реввам като десет хлапета.

 

 

Ким остава с мен до сутринта. Когато се събуждам, я откривам сгушена в един фотьойл близо до моето легло, видимо изтощена. Сънят ни е изненадал в мига, когато най-малко сме му се надявали. Не знам кой от нас двамата е задрямал пръв. Заспал съм с обувките, а якето ми е разкопчано до врата. Странно, имам усещането, че е преминала жестока буря. Снимката на Сихем върху нощното шкафче не раздвижва нищо в мен. Усмивката й се е стопила, погледът й сякаш се е обърнал; мъката ме е разбила, без да ме довърши…

Навън песента на птичките прогонва утринната тишина. Край, казвам си. Денят се надига и на улицата, и в моето съзнание.

Ким ме отвежда при дядо си, който живее в къщурка на брега на морето. Старият Йехуда не знае какво ми се е случило и така е най-добре. Имам нужда да си спомня предишните погледи, да не възприемам мълчанието като неудобство или усмивката като съчувствие. По време на пътуването натам ние с Ким избягваме да разговаряме за писмото. За да избегнем всякакъв риск, си мълчим. Ким кара своя нисан, сложила си е слънчеви очила. Косите й се развяват от вятъра. Тя гледа право пред себе си и здраво държи волана. Аз от своя страна съзерцавам бинтованата си китка и се опитвам да се интересувам от шума на мотора.

Старият Йехуда ни посреща с обичайната си любезност. Отдавна е вдовец, а децата му са се разпръснали да живеят своя живот. Той е мършав старец с костеливи скули и неподвижни очи, с измъчено лице. Това се дължи на рак на простатата, който го срази за няколко месеца. Винаги е доволен, когато му идват гости. Чувства се, сякаш възкръсва. Живее като неволен отшелник, забравен в къщата, която е издигнал със собствените си ръце, сред книгите и снимките, разказващи надълго и нашироко за страданията на евреите. Когато роднина или приятел дойде да почука на вратата му, сякаш повдига отвора на трапа, в който се е затворил, и внася малко светлинка в непрогледната му нощ.

Обядваме тримата в ресторант до плажа. Денят е хубав. Освен едно разчорлено облаче, което се разнищва във висината, слънцето е пълновластен господар на небето. Няколко семейства се изтягат на пясъка, едни са си направили импровизиран пикник, а други предпочитат да вървят, стъпили до колене във водата. Децата се гонят и чуруликат като птички…

— Защо не доведе и Сихем? — пита внезапно старият Йехуда.

Сърцето ми спира да бие.

Ким едва не си глътва маслинката, изненадана не по-малко от мен. Тя се опасяваше от подобно питане от страна на дядо си, но го очакваше много по-рано и след като той не подхвана темата, бдителността й бе приспана. Виждам как се сковава, лицето й почервенява, дебне какво ще отговоря, като престъпник, който си чака присъдата. Избърсвам си устните със салфетка и след кратко мълчание отвръщам, че Сихем е възпрепятствана. Старият Йехуда поклаща глава и продължава да разбърква супата си. Разбирам, че е казал това просто така, за да разсее мълчанието.

След обяда старият Йехуда отива да си почине, а ние с Ким тръгваме по пясъка. Бродим по плажа от единия край до другия, с ръце зад гърба, а мислите ни са някъде другаде. От време на време дръзка вълна достига до нас, намокря глезените ни и тихомълком се отдръпва.

Изморени и ободрени едновременно, ние заставаме на една дюна, откъдето наблюдаваме залеза. Нощта ни избавя от безредието в нещата. Това облекчава и двама ни.

Йехуда идва да ни потърси. Вечеряме на верандата, слушайки как талазите се разбиват в скалите. Всеки път, когато Йехуда се опитва да започне разказа за депортираното си семейство, Ким му напомня, че е обещал да не разваля вечерта. Той признава, че се е зарекъл да не изважда на показ някогашната си злочестина, и се свива на стола, малко тъжен, че ще запази спомените си само за себе си.

Ким ми предлага походно легло в стаята на горния етаж и решава да спи на земята, върху матрак от дунапрен. Рано загасваме лампите.

През цялата нощ се опитвам да разбера как Сихем е стигнала дотук. От кой момент е започнала да ми се изплъзва? Как е възможно да не съм забелязал нищо?… Сигурно се е опитала да ми даде знак, да ми каже нещо, което така и не съм разбрал. Къде ми е била главата? Вярно е, че напоследък погледът й беше помръкнал; смехът й рядко се разнасяше, но дали това беше посланието, което трябваше да дешифрирам, протегнатата ръка, която непременно бях длъжен да уловя, за да попреча на прилива да ми я отнеме? Жалки улики за човек, който не се скъпеше да превърне всяка целувка в празник и всяка прегръдка в оргазъм. Разравям от горе до долу всичките си спомени, за да намеря подозрителен детайл и да успокоя душата си. Нищо убедително. Между нас двамата със Сихем цареше идеалната любов — нито една фалшива нота не загрозяваше серенадите в нейна чест. Ние не си говорехме, ние споделяхме, както би се изразил разказвачът на благословени идилии. Ако някой път е простенала, аз съм помислил, че пее, защото не можех да подозирам, че е в периферията на моето щастие, след като беше изцяло негово въплъщение. Само веднъж Сихем проговори за смъртта. Беше на брега на едно швейцарско езеро, когато смрачаващият се хоризонт наподобяваше картина на голям майстор. „Не бих те преживяла дори минута — повери ми тя. — За мен ти си целият свят. Всеки път, когато те губя от погледа си, изнемогвам.“ Тази вечер Сихем беше изумително сияйна в бялата си рокля. Мъжете около нас на терасата на ресторанта я изпиваха с поглед. Езерото сякаш поемаше от свежестта й, за да улови негата на вечерта… Не, на това място тя не ме предупреждаваше; беше толкова щастлива, толкова чувствителна към повея, който полюшваше повърхността на водата; тя беше най-хубавото нещо, което животът можеше да ми предложи.

 

 

Старият Йехуда става пръв. Чувам го да приготвя кафе. Издърпвам завивката, нахлузвам панталона и обувките си, прескачам Ким, която се е свила в подножието на леглото ми с омотан около нозете й чаршаф.

Навън нощта си събира багажа.

Слизам долу в кухнята, поздравявам Йехуда, който държи димяща чаша в ръцете си.

— Добро утро, Амин… Има кафе на котлона.

— По-късно — казвам му. — Първо ще ида да видя изгрева.

— Чудесна идея.

Спускам се по пътечката към плажа, заставам на една скала и се съсредоточавам върху мъничкия процеп светлина, който се опитва да одраска мрака. Вятърът тършува из ризата ми, разчорля косите ми. Обгръщам коленете си с ръце, леко полагам брадичката си отгоре и не изпускам от очи опаловата ивица, която нежно разгръща полите на хоризонта.

— Остави гълчавата на вълните да надвие шума в душата ти — изненадва ме старият Йехуда, отпускайки се до мен. — Това е най-добрият начин да се освободиш от всичко…

Той слуша вълните, които се разбиват в скалата, прокарва ръка по носа си и ми доверява:

— Винаги трябва да гледаш морето. То е огледало, което никога не ни лъже. Така се научих да не гледам непрекъснато назад. Преди, щом погледнех през рамо, тутакси изникваха неволите и призраците ми. Пречеха ми да изпитам удоволствие от живота, разбираш ли? Проваляха шанса ми да възкръсна от пепелта.

Изравя обло камъче и разсеяно го претегля в ръка.

Гласът му потрепва, когато добавя:

— По тази причина на моята преклонна възраст избрах да умра в къщата на брега на морето… Който гледа стихията, обръща гръб на злощастията на света. Понякога човек дори се примирява.

Ръката му описва дъга, когато хвърля камъчето във вълните.

— Прекарах голяма част от живота си в преследване на спомена за някогашните страдания — заявява той. — За мен нищо не беше по-ценно от вглъбяването и възпоменанието. Бях убеден, че съм оцелял от Шоата[1] единствено за да съхраня спомена. Очите ми виждаха само надгробните плочи. Щом узнаех, че някъде издигат паметник на жертвите, незабавно скачах в самолета, за да съм на първия ред. Участвах във всички конференции, заклеймили еврейския геноцид, и пребродих земята от край до край, за да разказвам какво е изстрадал народът ни в концентрационните лагери, между газовите камери и крематориумите… Всъщност не съм видял кой знае какво от Холокоста. Бил съм четиригодишен. Понякога се питам дали някои от спомените ми не са плод на травми, придобити след войната в тъмните зали, където прожектираха документални филми за нацистките зверства.

След дълго мълчание, през време на което той води борба, за да укроти емоциите си, продължава:

— Родих се, за да бъда щастлив. Провидението като че ли беше изсипало всички шансове на моя страна. Бях здрав телом и духом. Семейството ми беше заможно. Баща ми, лекар, работеше в най-престижния кабинет в Берлин. Майка ми преподаваше история на изкуствата в университета. Живеехме в прекрасна къща в скъп квартал. С градина, голяма като ливада. Имахме прислужници, които полагаха нежни грижи за мене, изтърсака в дружина от шест деца.

Ясно се виждаше, че в града нещата не вървят на добре. Расовата сегрегация печелеше пространство, увеличаваше се с всеки изминал ден. Хората подмятаха нелюбезни приказки, когато ни срещаха по улицата. Но когато се прибирахме у дома, се озовавахме в сърцето на щастието…

След това една сутрин трябваше да напуснем спокойното си пристанище, за да се присъединим към безкрайните кохорти от объркани семейства, изгонени от домовете си и изложени на демоните на Кристалната нощ[2]. Има сутрини, които водят след себе си глутница от нощи. Несъмнено най-мрачно беше това есенно утро през 1938 година. Завинаги ще помня мълчанието, което съпровождаше нещастието на тези хора с изпразнени погледи, върху чиито дрехи оскърбително се мъдреше жълтата звезда.

— Жълтата звезда се е появила през септември 1941 година.

— Знам. Но тя е тук, прикачена към всеки мой спомен, прониква и в най-скритите кътчета на паметта ми. Питам се дали не съм се родил с нея… Бях педя човек, но имах чувството, че виждам над главите на възрастните, без да открия дори следа от хоризонт. Беше единствена и неповторима сутрин. Сивотата ни обгръщаше отвсякъде, а мъглата изтриваше следите по пътищата, които нямаше да дочакат завръщането ни. Спомням си всяко потръпване по помръкналите лица, зареденото с трагизъм вцепенение, мъртвите листа, които миришеха на мърша. Когато удар с приклад изхвърляше на земята някой от грохналите клетници, аз вдигах очи към баща си, за да се опитам да разбера; той разрошваше косите ми и шепнеше: „Няма нищо. Всичко ще се оправи…“ Кълна ти се, че сега, в момента, когато говоря, още усещам пръстите му в косите ми и кожата ми настръхва…

Сабба[3] — прекъсва го Ким, която се присъединява към нас.

Старецът вдига ръка като немирник, заловен да бърка в буркана със сладкото.

— Простете ми. Това е по-силно от мен. Колкото и да обещавам да прибера меча в ножницата, повтарям все същото, щом се разприказвам.

— Защото не гледаш достатъчно морето, скъпи сабба — казва му Ким, като нежно му разтрива врата.

Старият Йехуда премисля думите на внучката си, сякаш ги чува за първи път. Очите му се изпълват с далечна сивота, населена с трагични възпоменания. В продължение на няколко секунди той сякаш не осъзнава къде се намира и трудно идва на себе си. Ръцете на Ким галят врата му и той си възвръща част от трезвостта.

— Права си, Ким. Прекалено много говоря…

След това с треперещ глас добавя:

— Никога няма да разбера защо оцелелите от една драма се чувстват принудени да изглеждат по-окаяни, отколкото онези, които са загинали.

Погледът му бяга по пясъка на плажа, скача сред вълните и се изгубва в далнината, докато прозрачната му ръка бавно посяга към дланта на скъпата му внучка.

Затворени всеки в мълчанието си, ние тримата съзерцаваме хоризонта, пламнал от хилядите огньове на зората, убедени, че настъпващият ден, както и предходните, няма да донесе достатъчно светлина в сърцата на хората.

Бележки

[1] Шоа е огънят, който е погубил милионите евреи по време на Втората световна война. — Бел.прев.

[2] На 7 ноември 1938 г. 17-годишният полски евреин Хершел Грюншпан убива немския служител в посолството в Париж Едуард фон Рат. Нацистите използват това убийство като повод за погром на 9 ноември, когато по време на Кристалната нощ са разбити прозорците на еврейските магазини, плячкосани са синагогите и над 30000 евреи са откарани в концлагери. — Бел.прев.

[3] На иврит сабба означава дядо. — Бел.прев.