Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Attentat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
notman (2016)

Издание:

Ясмина Кадра. Атентатът

Превод: Георги Цанков

Редактор: Сирма Велева

Художник на корицата: Ина Бъчварова

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

ИК „Прозорец“, София, 2008

ISBN: 978–954–733–588–2

История

  1. — Добавяне

4.

Капитан Моше и помощниците му ме държат буден двайсет и четири часа без прекъсване. Сменят се едни след други в гадната стая, където се провежда разпитът. Намирам се в нещо като дупка на плъхове с нисък таван и белезникави стени, с висяща над главата ми електрическа крушка, чието непрекъснато проскърцване е на път да ме подлуди. Пропитата ми с пот риза разяжда гърба ми, ненаситна като китка коприва. Гладен съм, жаден съм, лошо ми е и въобще не виждам края на тунела. Трябваше да ме мъкнат под мишниците, за да отида да се изпикая. Половината изпуснах в гащите, преди да успея да си отворя дюкяна. Обзет от гадене, едва не си разбих лицето в бидето. Направо ме влачиха, за да ме върнат в килията. След това отново тормоз, въпроси, юмруци по масата, леки шамари, за да ми попречат да припадна.

Всеки път, когато сънят размива разсъдъка ми, ме разтърсват целия и ме предават на усърдието на свеж и бодър офицер. Въпросите са все едни и същи. Отекват в слепоочието ми като глухи заклинания.

Прекатурвам се от металния стол, който протърква бедрата ми, хващам се за масата, за да не падна назад, и изведнъж като парцалена кукла се олюлявам и лицето ми жестоко се удря в ръба на масата. Струва ми се, че зейва аркада.

— Шофьорът на автобуса категорично идентифицира съпругата ви, докторе. Той веднага я разпозна по снимката. Каза, че се качила в неговия автобус към Назарет в сряда в 8 и 15 часа. Но когато излизали от Тел Авив, на двайсетина километра от автогарата, поискала да слезе, като казала, че е забравила нещо важно. Шофьорът бил принуден да спре на банкета. Преди да тръгне отново, видял, че съпругата ви се качила в кола, която го следвала плътно. Този детайл се запечатал в съзнанието му. Не запомнил номера на колата, но казва, че била мерцедес, стар модел, кремав на цвят… Това описание нищо ли не ви говори, докторе?

— Какво искате да ми говори? Имам нов форд, бял. Жена ми не е имала никаква причина да слиза от автобуса. Шофьорът си измисля врели-некипели.

— Но не е само той. Изпратихме човек в Кфар Канна. Ханнан Шеддад казва, че не е виждала внучката си повече от девет месеца.

— Тя е възрастна жена…

— Племенникът й, който живее с нея във фермата, потвърди същото. Е, доктор Джаафари, щом съпругата ви не е стъпвала в Кфар Канна от девет месеца, къде е прекарала последните три дни?

Къде е прекарала последните три дни?… Къде е прекарала?… Къде е била?… Думите на офицера се губят в неразгадаем шум. Вече не чувам нищо. Само виждам как веждите му подскачат, докато ми поставя капани, устните му бълват аргументи, които не достигат до мен, а ръцете му издават нетърпение и решителност…

Появява се друг офицер, лицето му е скрито зад черни очила. Говори ми и безапелационно размахва пръст. Заканите му се разнищват в рехавото ми съзнание. Той не остава дълго и си тръгва, ругаейки.

Не знам колко е часът, дали е ден или е нощ. Свалили са ми часовника. Разпитващите ме също са се погрижили да свалят своите, преди да влязат при мен.

Капитан Моше се връща с празни ръце. Обискът не е довел до нищо. Той също е изморен. Вони на фасове. Чертите му са се изострили, очите му са червени, не се е бръснал от вчера и устата му се е разкривила.

— По всичко изглежда, че съпругата ви не е напуснала Тел Авив в сряда, нито през следващите дни.

— Това не я превръща в престъпничка.

— Семейните ви отношения бяха ли…

— Жена ми нямаше любовници — отсичам.

— Може да е забравила да ви каже.

— Ние нямахме тайни един от друг.

— Истинската тайна не се споделя.

— Сигурно има обяснение, капитане. Но не в посоката, към която вие теглите.

— Да бъдем поне за секунда разумни, докторе. Ако вашата жена ви е излъгала, ако е измислила, че отива в Назарет, за да се върне в Тел Авив, щом сте си обърнали гърба, значи не е играела открито с вас.

— Вие не играете открито, капитане. Изтъквате невярното, за да стигнете до истината. Но вашето блъфиране е неуспешно. Можете да ме държите буден дни и нощи наред, но няма да ме накарате да кажа това, което искате да чуете. Трябва да си уловите друга жертва, която да ви се хване на номерата.

Той се нервира, излиза в коридора. Връща се малко по-късно, смръщил чело, челюстите му са като скрипци, които не можеш да освободиш. Дъхът му ме залива. Малко му остава да рухне.

Ноктите му ужасяващо стържат, когато си чеше бузите.

— Няма да ме накарате насила да приема, че не сте забелязали нищо странно в поведението на съпругата ви напоследък. Освен ако вече не сте живеели под един покрив.

— Жена ми не е ислямистка. Колко пъти трябва да повтарям едно и също? Вървите по грешен път. Пуснете ме да си отида у дома. Не съм спал два дни.

— Аз също, но нямам намерение да мигна, докато не разреша случая. Научната полиция е категорична: съпругата ви е убита от заряда от взривно вещество, който е носила върху себе си. Свидетел, който се е намирал в ресторанта и е бил леко ранен, твърди, че е видял бременна жена да се доближава към банкета, организиран от ученици по случай рождения ден на тяхно другарче. Той разпозна без колебание жената по снимката. Това е вашата съпруга. Но вие твърдите, че тя не е била бременна. Съседите ви също не си спомнят да са я виждали бременна, откакто сте се настанили в квартала. Аутопсията е категорична: бременност няма. Какво тогава е надувало корема на съпругата ви? Какво друго е могла тя да има под роклята, освен проклетия взрив, убил седемнайсет души, а сред тях и дечица, които искали само да се радват?

— Изчакайте касетата…

— Касета няма да има. Лично на мен въобще не ми пука за разни касети. Не виждам проблем в това. Проблемът е другаде. И той ме поболява. Затова непременно трябва да разбера как е възможно една жена, ценена от обкръжението си, красива и интелигентна, модерна, отлично интегрирана, глезена от мъжа си и венцехвалена от приятелите си, голяма част от които са евреи, изведнъж да се натъпче с експлозиви и да отиде на публично място, за да постави под въпрос всичко, което израелската държава е поверила на арабите, приети като нейни чеда. Давате ли си сметка за сериозността на положението, доктор Джаафари? Очаквахме вероломство, но не от такова естество. Разчоплих всичко около вашата двойка: отношенията ви, навиците ви, дребните ви грехове. Резултат: чувствам се напълно изигран. Аз, който съм евреин и офицер от израелските служби, не се ползвам дори с една трета от почитта, която всекидневно ви се отдава в този град. Така че не мога да се примиря как е възможно всичко това.

— Не се опитвайте да злоупотребявате с физическото и моралното ми състояние, капитане. Моята жена е невинна. Тя няма нищо общо с интегристите. Никога не ги е срещала, никога не е говорила с тях, не ги е и сънувала. Моята съпруга е отишла в ресторанта да обядва. Да обядва. Ни повече, ни по-малко… Сега ме оставете на спокойствие. Каталясал съм.

После скръствам ръце на масата, опирам главата си на тях и се унасям.

 

 

Капитан Моше се връща пак и пак… На края на третия ден той отваря вратата на дупката за плъхове и ми показва коридора.

— Свободен сте, докторе. Можете да се върнете у дома и да продължите нормалния си живот, ако…

Вземам си сакото и тръгвам залитайки по дългия коридор, където офицери по ризи, с навити ръкави и свалени вратовръзки, ме наблюдават мълчаливо. Имат вид на глутница вълци, които виждат как плячката, която са смятали за сигурна, се отдалечава. Служител на гише с неравен профил ми връща часовника, връзката ключове и портфейла, кара ме да подпиша разписка и рязко затваря прозорчето, което ни разделя. Някой ме отвежда до изхода на сградата. Дневната светлина връхлита отгоре ми още щом стъпвам навън. Времето е великолепно; огромно слънце огрява града. Шумовете от уличното движение ме връщат в света на живите. Оставам няколко минути на каменното стълбище, следя с поглед познатия танц на колите и чувам пронизителните им клаксони. Няма задръстване. Кварталът изглежда запуснат. Дърветата край пътя нямат вид на щастливи, а навъртащите се наоколо сеирджии са не по-малко тъжни от сенките им.

Край стълбите бучи моторът на голяма кола. На волана е Навеед Ронен. Той стъпва на земята и опрял лакът до вратата, чака да се кача. Веднага разбирам, че освобождението ми не е минало без него.

Сбърчва вежди, когато заставам пред него. Гледа угрижено подутото ми око.

— Биха ли те?

— Подхлъзнах се.

Не е убеден.

— Наистина е така — казвам.

Не настоява.

— Да те закарам ли до вас?

— Не знам.

— В окаяно състояние си. Трябва да вземеш душ, да си смениш дрехите и да хапнеш нещо.

— Изпратиха ли касета?

— Каква касета?

— Ами с атентата. Знае ли се вече кой е камикадзето?

— Амин…

Отдръпвам се, за да избегна ръката му. Вече не понасям някой да ме докосва. Дори и ако се опитва да ме подкрепи.

Очите ми се втренчват в погледа на ченгето и не помръдват.

— Щом са ме пуснали, значи са се убедили, че жена ми не е виновна.

— Трябва да те оставя у вас, Амин. Имаш нужда да си възвърнеш силите. Това е най-важното в момента.

— Щом са ме пуснали, Навеед, нали така… щом са ме пуснали, значи… Какво откриха, Навеед?

— Че ти нямаш нищо общо, Амин.

— Само аз ли?

— Само ти.

— А Сихем?…

— Трябва да платиш кнас, за да прибереш тялото й.

— Глоба ли? Откога действа такова правило?

— Откакто камикадзетата-интегристи…

Спирам го с насочен пръст.

— Сихем не е камикадзе, Навеед. Не го забравяй. Държа на нея повече, отколкото на каквото и да било на света. Жена ми не е убийца на деца. Разбра ли ме добре?

Зарязвам го и си тръгвам, без да знам накъде. Вече нямам желание да бъда закаран у дома; нямам желание някой да ме докосва с ръка по рамото; не искам да виждам никого.

 

 

Нощта ме изненадва на една площадка непосредствено до морето. Нямам представа какво съм правил през деня. Вероятно съм спал някъде. Трите дни и нощи затвор напълно ме скапаха. Сакото ми го няма. Сигурно съм го забравил на някоя пейка или може би някой го е откраднал. Голямо петно върху горната част на панталона ми, следи от повръщано са нашарили ризата ми. Смътно си спомням, че повръщах до един надлез. Как съм се довлякъл до тази площадка, стърчаща над морето? Не знам.

Пътнически кораб проблясва в далечината.

Край мен вълните яростно се блъскат в скалите. Грохотът им отеква в главата ми като удари с боздуган.

Ветрецът ме освежава. Привеждам се към нозете си, пъхам брадичка между коленете и слушам шума на морето. Очите ми бавно се замъгляват; отново ме обземат ридания, стягат гърлото ми и цялото ми тяло трепери. Хващам лицето си в ръце и, стон след стон, започвам да вия като обсебен сред оглушителния грохот на вълните.