Ясмина Кадра
Атентатът (10)

9.

Ким държи да ме придружи във Витлеем. Тя поставя това условие, за да ми позволи да поема толкова очевиден риск. Иска да е редом с мен. Дори и само за да ти бъда шофьор, добавя. Китката ми все още не се е възстановила напълно и продължавам да чувствам болка, когато вдигам чанта или държа волана.

Опитвам се да я разубедя, но тя е неумолима.

На първо време ми предлага да се установим в жилището, което брат й Бенджамен си е купил в Йерусалим; след това, когато пристигнем там, да решим накъде да се движим в зависимост от развитието на нещата. Аз искам да тръгнем незабавно. Тя ме моли да я оставя да оперира един пациент, преди да отиде при Езра Бенхаим и да поиска седмица отпуск. Езра се опитва да разбере причините за това спешно заминаване. Ким отговаря, че има нужда да възстанови силите си. Езра не настоява.

В деня след операцията ние подреждаме двете пътни чанти в багажника на нисана, минаваме през дома ми, за да си взема някои лични принадлежности и нови снимки на Сихем, и потегляме към Йерусалим.

Спираме само веднъж, за да похапнем в едно крайпътно ресторантче. Времето е хубаво и интензивността на движението напомня летния наплив.

Пресичаме Йерусалим като в сън наяве. От дванайсетина години не съм виждал този град. Необузданото му оживление и дюкяните, пукащи се по шевовете от хора, възкресяват спомени, които си мислех, че съм изхвърлил завинаги от паметта си. Образи проблясват като мълнии в съзнанието ми с пронизваща белота, завръщат се и се сливат с уханията на стария град. В този хилядолетен кошер видях майка си за последен път. Тя беше дошла да се помоли до смъртния одър на брат си. Погребението му събра цялото ни племе: някои пристигаха от толкова далечни краища, че старците ги бъркаха с преддверието на рая. Майка ми не живя дълго след загубата на това, което възприемаше като смисъла на живота си — баща ми беше небрежен съпруг, а аз, синът, й бях отнет заради годините, които прекарах в интерната и продължителните ми странствания.

Домът на Бенджамен се намира в периферията на еврейския град, посред други масивни постройки, със стени, опалени от слънцето. Той сякаш обръща гръб на митичното средище и се отваря към овощните градини в подножието на скалистите хълмове. Мястото е дискретно, отстранено от света и от неговия хаос, почти недостъпно за врявата на хлапетата, които не се виждат никъде наоколо. Ким намира ключовете под третата саксия при входа на вътрешния двор, както я е инструктирал брат й, който остана в Тел Авив. Къщата е малка и ниска, с лоджия, която гледа към сенчесто дворче, покрито ревностно от красива асма. Фонтан, изваян като бронзова лъвска глава, стърчи над обрасла с къпини вада, а отстрани има пейка от ковано желязо, нескопосно боядисана в зелено. Ким избира за мен стая в съседство с кабинет, затрупан с книги и ръкописи. Имам пружинено легло с не особено удобен матрак, маса и табуретка. Много изтъркан килим се старае да прикрие пукнатините по допотопния под. Хвърлям чантата си на леглото и чакам Ким да излезе от банята, за да споделя с нея намеренията си.

— Първо си почини.

— Не съм изморен. Сега е точно по обяд и се надявам да намеря някого у млечната си сестра. Не е необходимо да си нарушаваш спокойствието, ще взема такси.

— Трябва да те придружа.

— Ким, моля те. Ако възникнат проблеми, ще те потърся по мобилния и ще ти кажа откъде да дойдеш да ме вземеш. Но си мисля, че днес нищо особено няма да стане. Просто ще посетя роднините си и ще опипам почвата.

Ким се начумерва, преди да ме освободи.

Витлеем много се е променил след последното ми пребиваване тук, преди повече от десет години. Заплоден от кохорти бежанци, избягали от своите превърнали се в стрелбища страни, той побира нови купища коптори от голи бетонни блокове, строени едни срещу други като барикади — повечето още в етап на довършване, покрити с ламарини или стърчащи железа, с разкривени прозорци и нелепи врати. Човек се чувства като в огромен разпределителен център, където са си дали среща всички прокълнати от цялата земя, за да постигнат принудително опрощение, независимо че то не желае да им разкрие тайния си код.

Облегнали се на бастуните си, с глави, обвити с кефиеци^[1] и със сака, под които се виждат избелели жилетки, измършавели старци дремят пред прага на къщите си, едни седнали на табуретки, а други направо на стъпалата; те сякаш слушат само спомените си, с отсъстващи погледи, потънали безответно в безмълвието си, недостъпни за врявата на палавниците, препиращи се колкото им глас държи около тях.

Няколко пъти питам за посоката, докато най-после едно хлапе ме отвежда пред голяма къща със стени с остъргана мазилка. То чака търпеливо да му пусна в ръката няколко монети и офейква. Чукам по стара, проядена от дървояди врата и надавам ухо. Чехли скрибуцат по земята, мандалото изскърцва и жена с разкривена фигура ми отваря. Необходима ми е цяла вечност, за да я разпозная: това е Лейла, моята млечна сестра. На малко повече от четирийсет и пет години е, но изглежда като на шейсет. Косите й са побелели, чертите й са се обезформили; човек може да я помисли за умираща.

Тя ме разглежда с объркан вид.

— Аз съм Амин — казвам й.

— Господи! — сепва се тя.

Хвърляме се един към друг. Притискам я до себе си и усещам как стенанията напират в гърдите й, разпространяват се по цялото й крехко тяло и се превръщат в силен трепет. Тя отстъпва, за да ме разгледа, лицето й е обляно в сълзи, прошепва слова от Корана в знак на признателност към Бога и отново отпуска глава в ръцете ми.

— Ела — казва ми тя. — Идваш точно навреме, за да обядваме заедно.

— Благодаря ти, не съм гладен. Сама ли си?

— Да. Ясер ще се върне чак привечер.

— А децата?

— Те пораснаха, нали разбираш? Момичетата се изпожениха, а Адел и Махмуд летят със собствените си криле.

Настъпва мълчание, след това Лейла навежда глава.

— Сигурно е мъчително за теб — произнася тя глухо.

— Случи ми се най-лошото, което може да постигне един мъж — признавам аз…

— Представям си… Много си мислех за теб след атентата. Знам, че си фин и крехък, и се питах как толкова свръхчувствителен човек ще понесе подобна… подобна…

— Катастрофа — помагам й. — Катастрофа, и то голяма. Дойдох тук именно за да разбера нещо повече. Нямах понятие от намеренията на Сихем. Честно казано, дори не подозирах за тях. И трагичната й гибел буквално ме срази.

— Не искаш ли да седнеш?

— Не… Кажи ми как изглеждаше тя, преди да премине към действие?

— Тоест?…

— Как изглеждаше? Осъзнаваше ли какво се готви да извърши? В нормално състояние ли беше или в поведението й имаше нещо странно?…

— Не съм я виждала.

— Тя е била във Витлеем, в петък, на 27, в навечерието на атентата.

— Знам, но не е останала дълго. Бях при голямата ми дъщеря за обрязването на сина й. Научих новината за атентата в колата, която ме отвеждаше вкъщи…

Изведнъж тя слага ръка на устата си, сякаш за да си попречи да каже нещо повече.

— Господи, какви ги дрънкам!

Тя вдига към мен подплашените си очи.

— Защо дойде във Витлеем?

— Вече ти казах.

Тя обхваща челото си с палец и показалец, олюлява се. Хващам я през кръста, за да й попреча да падне, и й помагам да седне на една тапицирана пейка зад гърба й.

— Амин, братко, смятам, че нямам право да говоря за тази история. Кълна ти се, че не знам какво точно се е случило. Ако Ясер разбере, че не съм си държала езика зад зъбите, ще ми го отреже. Изненадах се, че те виждам, и изрекох неща, които не трябваше. Разбираш ли ме, Амин?

— Ще се престоря, че нищо не съм чул. Но трябва да разбера какво е търсила жена ми тук, за кого е работила…

— Полицията ли те изпраща?

— Нека ти припомня, че Сихем беше моя съпруга.

Лейла напълно се променя. Тя е страшно ядосана на себе си.

— Не бях тук, Амин. Това е истината. Можеш да провериш. Бях при голямата си дъщеря за обрязването на сина й. Там бяха лелите и братовчедите ти, както и роднини, които познаваш. В петък не си бях вкъщи.

Виждам, че е паникьосана и се опитвам да я успокоя.

— Няма нищо страшно, Лейла. Погледни, това съм аз, твоят брат, не нося нито оръжие, нито белезници. Не искам да ти причиня неприятности, добре го знаеш. Нищо лошо няма да сторя нито на теб, нито на семейството ти… Къде мога да намеря Ясер? Предпочитам той да ме осветли за събитията.

Лейла ме умолява да не казвам нищо за нашия разговор на мъжа й. Обещавам й. Тя ми съобщава адреса на работилницата, където работи Ясер, и ме изпраща до улицата, за да види, че съм си тръгнал.

Търся такси, но не намирам. След около половин час, в момента, когато се готвя да извикам Ким, един нелегален шофьор предлага да ме отведе където желая срещу няколко шекела. Той е млад здравеняк, с насмешливи очи и причудлива рядка брадичка. Отваря ми вратата с театрално раболепие и почти ме набутва в разнебитената си таратайка с прокъсани седалки.

Заобикаляме площада, тръгваме по покрит с дупки път и напускаме голямото село. След истински слалом сред развихреното движение успяваме да минем напряко през нивите и се отправяме към близкия хълм.

— Май не си оттука? — пита ме шофьорът.

— Не съм.

— Роднинско гости или по работа?

— И двете.

— Отдалече ли идваш?

— Не знам.

Шофьорът клати глава.

— Не си настроен за приказки — казва той.

— Днес не.

— Виждам.

Няколко километра караме по прашния път, без да срещнем жива душа. Слънцето яко напича облите каменисти възвишения, които сякаш се крият едно зад друго и ни очакват.

— Аз не мога да работя с лейкопласт на устата — обажда се пак шофьорът. — Ако не дрънкам, ще експлодирам.

Мълча си.

Той си прочиства гърлото и продължава:

— Не съм виждал толкова чисти и добре поддържани ръце като твоите. Да не би да си доктор? Само ръцете на докторите са без грешка.

Обръщам поглед към зеленчуковите градини, които се простират наоколо, докъдето поглед стига.

Обиден от мълчанието ми, шофьорът въздъхва тежко, след това търси нещо в жабката и измъква оттам касета, която вмъква в касетофона.

— Чуй това, приятелю — възкликва той. — Който не е слушал проповедите на шейх Марван, е пропуснал половината си живот.

Върти копчето, за да усили звука. В колата се разнася глъч, наситена с екзалтирани викове и овации. Някой — вероятно ораторът — удря с пръст по микрофона, за да успокои шумотевицата. Гълчавата стихва, макар оттук-оттам да продължават да се разнасят гласове, а след това от настъпилото гробно мълчание се въздига ясният глас на имам Марван.

— Има ли по-голямо великолепие от лицето на Бога, братя мои? Има ли на този изменчив и лекомислен свят други великолепия, способни да ни отвърнат от лицето на Аллаха? Кажете ми кои са те? Измамният блясък, след който тичат бедните духом и окаяниците ли? Огледалните примамки ли? Миражите, скриващи вълчите капани, които ни погубват и обричат халюциниращите на гибелно облъчване ли? Кажете ми кои са те, братя мои?… И в последния ден, когато земята ще се превърне в прах, когато от илюзиите ни ще останат само руините на душите ни, как ще отговорим, когато бъдем запитани какво сме сторили с живота си? Как ще отговорим, когато всички ние, малки и големи, бъдем запитани: Какво сторихте с живота си, какво сторихте с пророчествата и с великодушието ми, какво сторихте със спасението, което ви поверих?… И в този ден, братя мои, вашите богатства, вашите връзки, вашите съюзници, вашите привърженици няма да ви окажат никаква помощ. (Надига се шум, бързо надмогнат от гласа на шейха.) Всъщност, братя мои, богатството на един човек не е онова, което той притежава, а онова, което оставя след себе си. Какво притежаваме ние, братя мои? И какво ще оставим след себе си?… Родина ли?… Коя? История ли?… Коя? Паметници?… Къде са те? В името на предците, покажете ми ги… Всеки ден ни натикват в тинята или ни изправят пред съдилищата. Всеки ден танковете преминават през нозете ни, обръщат колите ни, разбиват домовете ни и стрелят без предупреждение по дечицата ни. Всеки ден целият свят наблюдава нещастието ни…

Ръката ми се изстрелва напред и с пръст докосвам копчето на касетофона, за да измъкна касетката. Шофьорът е слисан от жеста ми. С облещени очи и с широко отворена уста, той се развиква:

— Какво направи?

— Не понасям проповеди.

— Какво? — задавя се той от възмущение. — Не вярваш ли в Бога?

— Не вярвам в тези светци.

Толкова остро натиска спирачки, че колата се плъзва няколко метра, преди да спре насред шосето.

— Откъде си се пръкнал, бе? — съска шофьорът, пребледнял от ярост. — Как смееш да посягаш на шейх Марван?… Слизай веднага от колата и изчезвай от очите ми, боклук такъв!

— Още не сме стигнали там, накъдето сме се запътили.

— Ти си дотук. Край. Или изхвръкваш от возилото ми, или с голи ръце ще ти съдера задника.

След като изрича тези думи, той изстрелва една груба псувня, навежда се към моята врата, отваря я сумтейки и започва да ме изблъсква навън.

— И да не си ми се изпречил на пътя, копеле — заплашва ме.

Затваря вратата с хъс, обръща нервно и отпрашва към Витлеем, вдигайки оглушителна патърдия.

Изправен насред пътя, със зяпнала уста го гледам как се отдалечава.

Настанявам се до една скала и чакам да мине кола. Нищо не се задава отникъде, затова тръгвам пеш, докато няколко километра по-нататък не ме качва един каруцар.

Ясер потреперва, когато ме открива на прага на мелницата, където двама юноши се суетят около пресата, надзиравайки гъстите потоци зехтин, които се стичат в бъчвата.

— Я виж ти — произнася той, докато се целуваме по двете бузи. — Нашият хирург от плът и кръв. Защо не съобщи, че ще дойдеш? Щях да изпратя някой да те посрещне.

Ентусиазмът му е примесен с огромно притеснение, за да е искрен.

Той гледа часовника си, обръща се към момчетата и им извиква, че трябва да си тръгне и разчита те да довършат работата докрай. След това ме грабва за ръка и ме отвежда към една стара камионетка, паркирана под дърво в подножието на хълма.

— Да идем у дома. Лейла ще се радва да те види… Освен ако вече не си се срещнал с нея…

— Ясер — казвам му, — да не си говорим врели-некипели. Нямам нито време, нито желание. Дойдох с ясна цел — притискам го с надеждата да го поставя натясно. — Знам, че Сихем е била при теб, във Витлеем, в навечерието на атентата.

— Кой ти каза? — стряска се той, хвърляйки ужасени погледи към мелницата.

Лъжа, измъквайки писмото от джоба на ризата.

— Сихем ми го каза през същия този ден.

Спазъм разкривява лицето му. Той преглъща, преди да изломоти:

— Тя не остана дълго. Мина за секунда да ни поздрави. Лейла беше при нашата дъщеря в Ен Карем, а Сихем дори не поиска да изпие чаша чай и си тръгна четвърт час след като дойде. Не беше дошла във Витлеем заради нас. Този петък в Голямата джамия очакваха шейх Марван. Жена ти искаше той да я благослови. Едва след като видяхме снимката й във вестника, разбрахме какво се е случило.

Той ме прегръща през рамо, както правят бойните другари, и ми доверява:

— Много се гордеем с нея.

Знам, че казва това, за да ме щади, или може би за да ме поласкае. Ясер не успява да запази самообладание; най-невинната ми непредвидена реакция ще го дестабилизира.

— Гордеете се, че е изпратена на заколение ли?

— На заколение?… — той подскача като ужилен.

— Или че е хвърлена в огъня, ако предпочиташ…

— Тези определения не ми харесват.

— Съгласен съм; ще преформулирам въпроса си: за каква гордост може да става дума, когато хора биват изпращани да умрат, за да живеят други свободно и щастливо?

Той вдига ръцете си на височината на гърдите, за да ме помоли да говоря по-тихо заради близостта на двамата младежи, и ми прави знак да го последвам зад камионетката. Походката му е трескава, непрекъснато се препъва.

Продължавам да го тормозя:

— И освен това, защо?

— Какво защо?

Страхът му, нищетата му, мръсните му дрехи, небръснатото лице и гуреливите очи усилват гнева ми. Тялото ми трепери от главата до петите.

— Защо — ръмжа аз, ядосан от собствените си слова, — защо жертваме едни заради щастието на други? Обикновено най-добрите, най-храбрите избират да отдадат живота си за спасението на онези, които се крият в дупките си. Защо тогава отдаваме предпочитание на саможертвата на праведниците, за да позволим на по-малко праведните да оцелеят? Не смяташ ли, че по този начин повреждаме самия човешки род? Какво ще остане след няколко поколения, щом винаги най-добрите ни напускат, докато страхливците, мошениците, шарлатаните и мръсниците продължават да се въдят като плъхове?

— Амин, не съм съгласен с теб. Винаги е било така, открай време. Едни са умирали заради спасението на други. Не вярваш ли в спасението на другите?

— Не, когато то обрича моето. Ето че вие пратихте по дяволите целия ми живот, разрушихте дома ми, провалихте кариерата ми и превърнахте в прах всичко, което съм построил камък по камък, с пот на чело. Мечтите ми се срутиха като замък от карти. Всичко, което ми беше близко, се попиля. Фюют, отнесе го вятърът!… Изгубих всичко за нищо. Помислихте ли за моята мъка, когато скачахте от радост, научавайки, че онази, която най-много обичам на света, се е взривила в ресторант, толкова натъпкан с деца, колкото тя с динамит? И ти искаш да ме накараш да повярвам, че съм най-щастливият човек, защото жена ми е героиня, защото е жертвала живота си, удобствата си, моята любов, без дори да се допита до мен, нито да ме подготви за най-лошото? На какво приличах аз, когато отказвах да допусна онова, което всички останали знаеха? На рогоносец! Приличах на гаден рогоносец. Бях много жалък, ето на какво приличах. На някой, дето има рога, независимо че се бъхти като побъркан, за да осигури колкото се може по-приятен живот на жена си.

— Мисля, че си сбъркал събеседника си. Нямам нищо общо с тази история. Нямах представа за намеренията на Сихем. Въобще не смятах, че е способна на такава инициатива.

— Каза ми, че се гордееш с нея?

— А какво искаш да ти кажа? Нямах представа, че не си бил в течение.

— Смяташ ли, че бих я окуражил да участва в този спектакъл, ако имах и най-малка представа за намеренията й?

— Ужасно съм объркан, Амин. Прости ми, ако аз… ако аз… впрочем вече нищо не разбирам. Аз… Не знам какво да кажа.

— В такъв случай млъкни. Така поне не рискуваш да плещиш глупости.