Ясмина Кадра
Атентатът (3)

2.

Напускам блока към 22 часа.

Не знам колко души са минали през моята операционна маса. Всеки път, когато свършвах с един, вратите на блока се отваряха за нова количка. Някои операции не изискваха много време, но други буквално ме изцедиха. Имам схванати мускули навсякъде, ставите ми са изтръпнали. На моменти зрението ми се замъгляваше и ми се виеше свят. Едва когато едно хлапе без малко не си отиде в ръцете ми, сметнах за разумно да отстъпя мястото. От своя страна Ким изгуби трима пациенти един след друг, сякаш магия правеше на пух и прах усилията й. Тя напусна Зала 5, ругаейки се сама. Мисля, че се качи в кабинета си, за да се наплаче на воля.

Според Езра Бенхаим броят на мъртвите растеше; при нас имаше деветнайсет загинали — включително единайсет ученици, които празнували рождения ден на приятел във взривеното заведение, — четири ампутации и трийсет и три критични случая. Четирийсетина ранени бяха прибрани от техни близки, а други си тръгнаха сами, след като получиха първа помощ.

В чакалнята роднините се терзаеха и кръстосваха помещението като сомнамбули. Повечето не осъзнаваха напълно сполетялата ги катастрофа. Една обезумяла майка се вкопчи в ръката ми и се вторачи в мен с пронизващ поглед. „Как е дъщеричката ми, докторе? Ще оцелее ли?“ Присъединява се един баща — синът му е в реанимация. Иска да знае защо операцията продължава безкрайно. „От часове е там. Какво му правите?“ И сестрите тормозят по същия начин. Те някак си се опитват да успокоят духовете, обещавайки да се сдобият с търсената информация. Някакво семейство вижда как успокоявам старец и настъпва към мен. Аз хуквам, минавам през вътрешния двор и обикалям цялата сграда, за да отида в кабинета си.

Ким не е в стаята си. Търся я при Илан Рос. Той не я е виждал. Сестрите също.

Преобличам се, за да си отида у дома.

На паркинга полицаите пристигат и заминават в някаква безшумна суматоха. Тишината е изпълнена със звуците от портативните им радиостанции. Един офицер дава инструкции от някакъв джип, а леката картечница е на арматурното табло.

Отивам към колата си, омаян от вечерния ветрец. Нисанът на Ким е на мястото, където го намерих сутринта, а предните стъкла са наполовина отворени заради горещината. Решавам, че Ким е още в болницата, но съм прекалено изморен, за да я търся.

Измъквам се от болницата, а градът изглежда спокоен. Разтърсилата го драма не е засегнала навиците му. Безкрайни върволици коли щурмуват околовръстния път през Петах Тиква. Кафенетата и ресторантите са пълни с народ. Тротоарите са превзети от нощните птици. Карам по авеню „Гевирол“ до Бет Соколов, където поставен след атентата контролен пост принуждава пътуващите по трасето да заобикалят квартал „Хакириа“. Взети са драконовски мерки за изолирането му от останалата част на града. Успявам да се промъкна до улица „Хашмонаим“, потънала в звездна тишина. Отдалеч виждам заведението за бързо хранене, взривено от камикадзето. Научната полиция^[1] е разделила на зони мястото на драмата и извършва необходимия оглед. Витрината на ресторанта се е разпаднала от край до край; покривът се е срутил върху южното крило, а целият тротоар е в обгорели отпадъци. Изтръгнат осветителен стълб лежи на улицата, заобиколен от множество отломки. Взривът трябва да е бил невероятно силен; прозорците на околните сгради са изпочупени и някои фасади са олющени.

— Не стойте тук — нарежда ми изскочило кой знае откъде ченге.

Осветява колата ми с фенерчето си, насочва го към регистрационната табела, а след това и към мен. Инстинктивно отстъпва назад и плъзга ръка към пистолета си.

— Без резки движения — предупреждава ме. — Поставете ръце на волана. Какво правите тук? Не виждате ли, че мястото е оградено?

— Връщам се у дома.

Втори полицай пристига на помощ.

— Откъде е минал тоя?

— Представа си нямам — казва първият полицай.

Второто ченге на свой ред разхожда фенера си по мен, оглежда ме заплашително и с недоверие.

— Вашите документи!

Подавам му ги. Той ги проверява, насочва фенера към лицето ми. Арабското ми име го притеснява. Винаги е така след атентат. Нервите на ченгетата са опънати, а подозрителните лица изострят мнителността им.

— Излезте — казва първият полицай — и застанете с лице към колата.

Изпълнявам. Той брутално ме блъска към капака на автомобила, с крак ми разкрачва нозете и ме подлага на методичен обиск.

Другото ченге отива да види какво има в багажника.

— Откъде идвате?

— От болницата. Аз съм доктор Амин Джаафари, хирург съм в „Ихилов“. Излизам от операционната. Каталясал съм и искам да се прибера у дома.

— Добре — казва другият полицай и затваря багажника. — Тук няма нищо.

Колегата му обаче отказва да ме пусне просто така. Той се отдалечава малко и се свързва с централата, за да продиктува там данните от шофьорската ми книжка и професионалната ми карта. „Той е арабин, натурализиран израелец. Казва, че сега излиза от болницата, където е хирург… Джаафари, с две а… Проверете в «Ихилов»…“ След пет минути се връща, подава ми документите и с нетърпящ възражение тон нарежда да потеглям, без да се обръщам.

Пристигам вкъщи към 23 часа. Смазан съм от умора и от яд. По пътя ме спират четири патрула, провирам се като през сито. Трябва неизменно да си показвам документите и да обявявам професията си, но ченгетата зяпат само лицето ми. В един момент, разярен от протестите ми, млад полицай насочва оръжие към мен и заплашва, че ще ми пръсне мозъка, ако не млъкна. Налага се офицерът да се намеси, за да го постави на мястото му.

Въздъхвам облекчено, когато се добирам жив и здрав до моята улица.

Сихем не ми отваря. Не се е върнала от Кфар Канна. Чистачката също е забравила да мине. Намирам леглото си неоправено, както го оставих сутринта. Проверявам телефона: няма никакви съобщения. След толкова наситен със събития ден отсъствието на жена ми не ме обезпокоява особено. Тя има навика да се застоява по-дълго при баба си — Сихем обожава фермата и нощните бдения над облените от спокойна светлина хълмове.

Отивам да се преоблека в моята стая, задържам се пред снимката на Сихем върху нощното шкафче. Усмивката й е като небесна дъга, но погледът издава друго. Животът не й е правил подаръци. Майка й умира от рак, когато момичето е на осемнайсет години, баща й загива в катастрофа на пътя няколко години по-късно. Беше й необходима цяла вечност, за да се реши да ме приеме за съпруг. Боеше се да не би съдбата, безмилостна към нея, да я порази още веднъж. След повече от десетилетие брачен живот, въпреки любовта, с която щедро я обсипвам, тя продължава да се бои за щастието си, убедена, че дори нещо незначително може да й го отнеме. Всъщност шансът непрекъснато ни глезеше. Когато Сихем се омъжи за мен, единственото ми богатство беше стара астматична бричка, която се разваляше под път и над път. Настанихме се в пролетарски квартал, където апартаментите удивително напомняха коптори. Мебелите ни бяха от „Формика“^[2] и прозорците бяха без завеси. Днес обитаваме великолепно жилище в един от най-баровските квартали на Тел Авив и разполагаме с доста солидна сметка в банката. Всяко лято отлитаме към някоя благодатна страна. Познаваме Париж, Франкфурт, Барселона, Амстердам, Маями и Карибите, имаме много приятели, които ни обичат и които ние обичаме. Често ни се случва да посрещаме гости у дома или да бъдем канени на светски събития. Щедро възнаграден за научната ми работа и за професионалните ми качества, успях да си създам завидна репутация. Сред нашите близки и познати има градски управници, граждански и военни авторитети, както и няколко видни имена от шоубизнеса.

— Усмихваш се като шанса, мила — обръщам се към портрета. — Само да можеше от време на време да затваряш очи.

Целувам пръста си, поставям го върху устата на Сихем, а след това бързам към банята. Оставам двайсетина минути под горещия душ, след това, обвит в халат, отивам в кухнята да хапна сандвич. Измивам си зъбите и се връщам в стаята, вмъквам се в леглото и глътвам едно хапче, за да заспя със съня на праведниците…

Телефонът отеква в мен като къртачен чук, разтърсва ме от главата до петите, сякаш съм пронизан от електрошок. Със заглъхнали уши правя опит да напипам с ръка слушалката, но не успявам. Звъненето на телефона продължава да дразни сетивата ми. Поглеждам будилника и установявам, че е 3 и 20 сутринта. Отново протягам ръка в мрака, като не мога да реша дали трябва да отговоря на обаждането, или да запаля лампата.

Обръщам нещо върху нощната масичка и правя още отчаяни опити, докато най-после сграбчвам слушалката.

Последвалото мълчание почти ме отрезвява.

— Ало?…

— Говори Навеед — ми казва мъж от другия край на линията.

Необходимо ми е известно време, за да разпозная дерящия глас на Навеед Ронен, висш полицейски служител. Хапчето, което съм взел, съсипва разсъдъка ми. Имам усещането, че се въртя на забавен ход някъде, че съм увиснал между унеса и сънливостта, сънят ми се смесва с други объркани сънища, така че деформира нелепо гласа на Навеед Ронен, който тази нощ сякаш се измъква от бездънен кладенец.

Отмятам завивката, за да седна на леглото. Кръвта ми глухо бие в слепоочията. Трябва неимоверно да се напрегна, за да укротя дишането си…

— Да, Навеед?…

— Обаждам ти се от болницата. Имаме нужда от теб тук.

В сумрака на моята стая фосфоресциращите стрелки на будилника се усукват, оставяйки зеленикави следи.

Слушалката тежи в ръката ми като наковалня.

— Току-що си легнах, Навеед. Оперирах през целия ден и съм каталясал. Доктор Илан Рос е дежурен. Той е прекрасен хирург…

— Съжалявам, но трябва да дойдеш. Ако не се чувстваш добре, ще изпратя някой да те вземе.

— Не смятам, че е необходимо — казвам, разрошвайки косите си.

Чувам, че в другия край на линията Навеед се прокашля, долавям задъханото му дишане. Бавно идвам на себе си и започвам да виждам по-ясно наоколо.

През прозореца съзирам пухкав облак, който се опитва да обгърне луната. Над него хиляди звезди наподобяват светулки. От улицата не долита никакъв шум. Човек би казал, че градът е бил евакуиран, докато съм спал.

— Амин?

— Да, Навеед?

— Не се съсипвай от бързане. Времето е пред нас.

— Щом не е толкова спешно, защо?…

— Моля те — прекъсва ме той. — Чакам те.

— Добре — казвам, без да се опитвам да разбирам. — Можеш ли да ми направиш една малка услуга?

— Зависи…

— Съобщи на патрулите, че ще премина. Хората ти ми се сториха прекалено нервни преди малко, когато се връщах.

— Все същия бял форд ли караш?

— Да.

— Ще ги предупредя.

Затварям, оставам за момент вперил поглед в слушалката, заинтригуван от странното обаждане и от непроницаемия тон на Навеед, след това си обувам пантофите и отивам в банята, за да си измия лицето.

Две полицейски коли и една линейка разпръскват въртящите се светлини на бурканите си в двора на спешното отделение. След глъчката през деня болницата си е възвърнала обичайния си вид. Полицаи в униформа търпеливо стоят тук и там, едни нервно дърпат от цигарите си, други си прекарват времето по колите. Гарирам на паркинга и се насочвам към приемната. Нощта е вече малко по-прохладна, лек ветрец прониква от морето, замърсен от сладникави аромати. Разпознавам несъразмерния силует на Навеед Ронен, прав на стъпалата. Рамото му силно се криви към десния крак, скъсен с четири сантиметра при пътен инцидент преди десет години. Аз се противопоставих на ампутацията. По онова време започваха да ме ценят много като хирург заради поредица от успешни операции. Навеед Ронен беше един от най-симпатичните ми пациенти. Той имаше стоманен дух и съмнително, но неизменно чувство за хумор. От него научих първите пиперливи вицове за полицията. По-късно оперирах майка му и това още повече ни сближи. Оттогава, щом някой негов колега или приятел е на операционната маса, той ми го поверява.

Зад него доктор Илан Рос се е облегнал на вратата на централния вход. Светлината на фоайето засилва грубоватостта на профила му. С ръце в джобовете на престилката си и с търбух до коленете, той има отсъстващ вид и е вперил поглед в земята.

Навеед слиза по стълбите, за да ме посрещне. И той държи ръце в джобовете си. Погледът му избягва моя. По поведението му отгатвам, че нещо не е наред.

— Добре — казвам, без да спирам, за да разсея предчувствието, което ме обзема, — веднага се качвам да се преоблека.

— Не е необходимо — отвръща ми Навеед с глух глас.

Често съм си имал работа с покрусеното му лице, когато води при мен колеги на носилка, но такъв не съм го виждал никога.

Тръпка преминава през гърба ми, а след това пропълзява и ме удря направо в гърдите.

— Пациентът е починал? — опитвам се да се осведомя.

Навеед най-после вдига очи и ме поглежда. Рядко съм виждал по-нещастен поглед.

— Няма пациент, Амин.

— В такъв случай, след като няма никой за опериране, защо ме измъкна от леглото по това време?

Навеед сякаш не знае откъде да започне. Притеснението му се предава и на доктор Рос, който започва да се суети неприятно. Разглеждам ги и двамата, все повече се вбесявам от мистерията, която поддържат с нарастващо смущение.

— В края на краищата, ще ми обясните ли какво става? — казвам.

Доктор Рос се напряга максимално, за да се откъсне от вратата, на която се е облегнал, и се връща в рецепцията, където две видимо изпаднали в безизходица сестри се правят, че следят екраните на компютрите си.

Навеед набира кураж и пита:

— Сихем вкъщи ли си е?

Усещам, че краката ми омекват, но бързо се съвземам.

— Защо?

— Вкъщи ли е тя, Амин?

Тонът му е настоятелен, но погледът му е паникьосан.

Леденостудени нокти се забиват в душата ми. Заклещена в гърлото, адамовата ябълка ми пречи да преглътна.

— Още не се е върнала от баба си — отвръщам. — Замина преди три дни в Кфар Канна, близо до Назарет, за да посети семейството си… Накъде биеш? Какво се опитваш да ми кажеш?

Навеед прави крачка напред. Миризмата на потта му ме обърква, изостря обземащия ме смут. Приятелят ми направо не знае дали да ме прегърне през раменете, или да сдържи ръцете си.

— Какво има, да му се не види? Опитваш се да ме подготвиш за най-лошото ли? Автобусът, в който е пътувала Сихем, е имал проблеми по пътя? Обърнал се е, нали? Това ли искаш да ми кажеш?

— Не става дума за автобус, Амин.

— Какво тогава?

— Имаме труп и трябва да му сложим име — казва един набит мъж с вид на грубиян, който изскача зад мен.

Обръщам се бързо към Навеед.

— Мисля, че е жена ти, Амин — отстъпва той, — но имаме нужда от теб, за да сме сигурни.

Усещам, че направо се разпадам…

Някой ме хваща за лакътя, за да ми попречи да се свлека на земята. За частица от секундата всичките ми устои се взривяват. Вече не знам къде съм, не разпознавам дори стените, които подслониха дългата ми кариера на хирург… Ръката, която ме крепи, ме води по пробягващ край взора ми коридор. Ослепителната светлина на лампите дълбае в мозъка ми. Имам усещането, че се нося върху облак, а краката ми потъват в земята. Пристъпвам към моргата като осъден на смърт към ешафода. Някакъв лекар бди над една маса… Масата е покрита с окървавен чаршаф… Под окървавения чаршаф отгатвам човешки останки…

Изведнъж ме пронизва страх от погледите, които се обръщат към мен.

С цялото си същество се моля, а молитвата отеква като подземен шепот.

Лекарят изчаква малко да се съвзема, за да протегне ръка към чаршафа, очаквайки знак от грубияна, и да го дръпне.

Офицерът раздвижва брадичката си.

— Боже мой! — извиквам.

През живота си съм виждал осакатени тела, закърпвал съм десетки; някои от тях бяха толкова повредени, че беше невъзможно да ги идентифицираме, но разчленените крайници там, на масата, са непостижими за ума. Ужасът в абсолютната му грозота… Само главата на Сихем, странно пощадена от опустошението, се откроява от цялото, очите са затворени, устата полуотворена, чертите умиротворени, сякаш освободени от тревогите си… Човек би казал, че тя спи спокойно, че изведнъж ще отвори очи и ще ми се усмихне.

Този път краката ми се подгъват и нито непознатата ръка, нито тази на Навеед успяват да ме задържат.