Ясмина Кадра
Атентатът (15)

14.

В Джанин разумът е с избити зъби и отказва каквато и да било протеза, която може да му върне усмивката. Впрочем тук вече никой не се усмихва. Някогашното добро настроение е отлетяло, откакто погребалните плащаници и бойните знамена са превзели страдалната земя.

— Още нищо не си видял — казва Джамил, сякаш чете мислите ми. — Адът е приют в сравнение с това, което става тук.

Всъщност видях немалко неща, откакто преминах от другата страна на Стената: обсадени махали; въоръжени постове на всеки кръстопът; шосета, осеяни с овъглени коли, поразени от разузнавателните самолети; кохорти клетници, чакащи реда си, за да бъдат проконтролирани, блъскани и нерядко — връщани обратно; голобради кашици, които си изпускат нервите и удрят, без да гледат и да подбират; протестиращи жени, дето могат да противопоставят на ударите с приклади само изранените си ръце; джипове браздят равнините, други ескортират колони евреи, тръгнали към работните си места, сякаш прекосяващи минни полета…

— Преди една седмица — добавя Джамил — тук беше краят на света. Виждал ли си танкове да се изправят срещу прашки, Амин? В Джанин откриха огън срещу хлапетата, които хвърляха камъни. Голият тъпче Давид на всеки ъгъл.

Бях на светлинни години от подозрението, че състоянието на разложение е толкова напреднало, че надеждите са толкова онеправдани от съдбата. Отлично знаех, че омразата уврежда манталитета както на едната, така и на другата страна, познавах упорството на воюващите страни и твърдото им нежелание да се разберат и да се вслушват единствено в убийствената злоба; но все пак се травматизирах, когато виждах със собствените си очи непоносимото насилие. В Тел Авив се намирах на друга планета. Моите наочници скриваха от мен основния смисъл на драмата, която прояжда страната ми; почестите, които ми се оказваха, потулваха истинската същност на ужасите, превръщащи благословената от Бога земя в неизбродно сметище, където основополагащите ценности на човечеството гният с извадени вътрешности, където тамянът мирише лошо като неизпълнените обещания, където призракът на пророците си забулва лицето при всяка молитва, която се изгубва сред оръжия и викове.

— По-далече не можем да отидем — предупреждава ме Джамил. — Практически се намираме на демаркационната линия. От разрушения двор вляво започва стрелбата.

Показва ми купчина почернели камъни.

— Двама предатели бяха екзекутирани от „Ислямски джихад“ миналия петък. Телата им бяха изложени тук. Подути като балони.

Гледам наоколо. Кварталът изглежда евакуиран. Само чуждестранен телевизионен екип снима развалините под непосредственото наблюдение на въоръжената охрана. Един джип изниква кой знае откъде, натъпкан с калашници, носи се право напред и изчезва зад завоя, като гумите му вият жестоко; след него остава облак прах, който дълго не успява да се разпръсне.

Недалече отекват изстрели, после настава безизразно, фрустриращо спокойствие.

Джамил отстъпва назад до един кръгъл площад, оглежда тихата уличка, претегля всички „за“ и „против“ и решава да не поема излишни рискове.

— Лош знак — казва той, — много лош знак. Не виждам милиционери^[1] от Бригадите на Ал-Акса. Обикновено тук винаги има трима-четирима от тях, за да ни ориентират. Щом няма никой, значи е заложен капан на ъгъла.

— Къде живее брат ти?

— На няколкостотин метра от тук. Виждаш ли изтърбушените покриви отдясно, точно зад тях. Но за да стигнем, трябва да пресечем квартала, а тук гъмжи от отчаяни стрелци. Най-тежкото мина, но продължава да е напечено. Войниците на Шарон заемат по-голямата част от града и блокират основните места за достъп. Няма дори да ни оставят да се приближим заради заредените с експлозиви коли. Що се отнася до нашите милиции, нервите им са обтегнати и стрелят, преди да поискат документи. Лош ден избрахме, за да посетим Халил.

— Какво предлагаш?

Джамил прокарва език по посинелите си устни.

— Не знам. Не бях предвидил това.

Връщаме се обратно до кръглия площад, срещаме две коли на Червения кръст и ги следваме от разстояние. В далечината избухва снаряд, после втори. В прашното небе жужи двойка хеликоптери, изстрелват бойни ракети. Внимателно напредваме зад двете линейки. Цели къщи са размазани от танковете и булдозерите или взривени с динамит. На техните места се простират празни терени с купчини останки и ръждиви железа, сред които лагеруват колонии плъхове, готови да установят навред царството си. Редиците от руини тъжно разказват за някогашните улици, обречени на мълчание, с осакатени фасади, а графитите по стените са по-хапливи от зъбите на гущерите. И навсякъде — край отпадъците, редом със скелетите на премазаните от танкове коли, сред надупчените с картечница стобори, по многострадалните улици — изниква чувството, че се възвръщат ужасите, които изглеждаха отминали, властва убедеността, че старите демони са станали толкова прилепчиви, че никой обсебен от тях не иска да ги прогони.

Двете линейки стигат до лагер, населен с обезумели призраци.

— Оцелелите — обяснява ми Джамил. — Превърнатите в прах и пепел къщи са били техни. Сега са тук.

Не казвам нищо, ужасен съм. Ръката ми трепери, когато посягам към пакета с цигари.

— Ще ми дадеш ли една?

Двете линейки спират пред постройка, където майки проявяват нетърпение, с дечурлигата си в полите. Шофьорите изскачат от кабините, отварят капаците и започват да раздават провизии. Жените едва не стигат до ръкопашен бой.

Джамил успява да скъси разстоянието, като тръгва обратно всеки път, когато изстрел или подозрителен силует ни смрази кръвта.

Най-после стигаме до относително пощадени квартали. Милиционери с маскировъчни униформи и качулки се суетят неистово. Джамил ми обяснява, че трябва да остави колата в гараж и оттук нататък ще разчитаме на краката си.

Минаваме по безкрайни улички, гъмжащи от разгневени хора, преди да съгледаме коптора на Халил.

Джамил няколко пъти чука на вратата; отговор няма.

Един съсед ни съобщава, че преди няколко часа Халил и семейството му са заминали за Наблус.

— Какъв лош късмет! — възкликва Джамил. — Казаха ли къде точно в Наблус?

— Не оставиха координати… Той знаеше ли, че ще дойдеш?

— Не можах да се свържа с него! — казва Джамил, ядосан, че е бил целия път напразно. — Джанин е изолиран от света… Знаеш ли защо е заминал за Наблус?

— Ами, просто взе, че замина. Какво да прави тук. Нямаме течаща вода, нямаме електричество; не се намира нищо за ядене, а и не можем да мигнем нито денем, нито нощем. Ако имах близки роднини, които да ме приемат някъде, щях да направя същото.

Джамил ме моли за още една цигара.

— Какъв лош късмет! — пустосва той. — Не познавам никого в Наблус.

Съседът ни кани да влезем в дома му, за да си починем.

— Не, благодаря — казвам. — Бързаме.

Джамил се опитва да размисли, но разочарованието прогонва мислите му. Сяда пред вратата на брат си, пуши нервно и ядно стиска челюсти.

Изведнъж става.

— Какво ще правим сега? — казва. — Не мога да остана тук. Трябва да се върна в Рамала и да върна колата на нейния собственик.

Аз също съм объркан. Халил беше единственият ми ориентировъчен знак. Според последни сведения Адел се приютил у тях. Надявах се да ме отведе до него.

Ние сме братовчеди, Халил, Джамил и аз. Не познавам добре първия, който е с десет години по-голям от мен, но в юношеските си години бяхме много близки с Джамил. Напоследък не се срещаме често поради несъвместимостта на професиите ни, аз — хирург в Тел Авив, а той — охранител в Рамала, но когато му се случваше да минава през нашия град, Джамил не пропускаше случай да прескочи до вкъщи. Той е добър глава на семейство, сърдечен и безкористен. Много ме цени и е запазил от някогашната ни дружба неизменна нежност. Когато му съобщих, че пристигам, той веднага поиска отпуск от шефа си, за да се занимава с мене. Знае за Сихем. Ясер му разказал за бурното ми пребиваване във Витлеем и споделил с него тегнещите над мен подозрения за евентуалното ми манипулиране от израелските тайни служби. Джамил въобще не пожелал да го слуша. Заплаши ме, че няма да ми проговори, ако не отида право у тях.

Прекарах две нощи в Рамала заради колата ми, която един монтьор не успя да поправи. Джамил се обърна към друг братовчед да ни даде автомобила си, като обеща да му го върне, преди да падне нощта. Разчиташе да ме остави при брат си Халил и веднага да се върне обратно.

— Има ли някъде хотел? — питам съседа.

— Естествено, но заради всичките тези журналисти хотелите са пълни. Ако решите да изчакате Халил у дома, няма да ме притесните. Винаги разполагам със свободно легло за правоверни.

— Благодаря — казвам му, — ще се оправим някак.

 

 

Намираме свободна стая в нещо като странноприемница недалеч от къщата на Халил. Рецепционистът иска да му платя предварително, след което ме придружава до втория етаж и ми показва килерче, обзаведено с неугледно легло, допотопно нощно шкафче и метален стол. Показва ми тоалетната в края на коридора, авариен изход при необходимост, и ме оставя на съдбата ми. Джамил е в чакалнята. Оставям сака си на стола и отварям прозореца, който гледа към центъра на града. В далечината банди дечурлига замерят с камъни израелските танкове, а след това се разбягват, защото войниците откриват стрелба; сълзотворни бомби разпръскват белезникав дим по наситените с прах улици; струпва се тълпа около току-що простреляно тяло… Затварям прозореца и отивам при Джамил в чакалнята. Двама журналисти спят на канапе, екипировката им е разхвърляна около тях. Рецепционистът ни информира, че в дъното вдясно има малко барче, ако искаме да пием нещо или да залъжем глада. Джамил иска от мен разрешение да се върне в Рамала.

— Ще мина отново през къщата на Халил и ще оставя на съседа адреса на хотела, където да ти се обади, щом брат ми се върне.

— Отлично. Няма да напускам хотела. Пък и не виждам къде човек може да се разтъпче наоколо.

— Прав си, стой си в стаята, докато те потърсят. Халил сигурно ще се върне още днес или най-късно утре. Той никога не оставя къщата си без човек.

Прегръща ме.

— Пази се, Амин.

 

 

След като Джамил си заминава, отивам в бара да изпуша няколко цигари с чаша кафе. Въоръжени юноши с глави, увити в зелени шалове и гърди, покрити с бронирани жилетки, се появяват на свой ред. Те се настаняват в един ъгъл, където към тях се присъединява екип от френската телевизия. Най-младият милиционер ми обяснява, че ще дават интервю, и любезно ме приканва да се разкарам.

Качвам се в стаята си и отново отварям прозореца към продължаващите битки. Сърцето ми се свива при гледката, която се открива пред погледа ми… Джанин… Големият град на моето детство. Племенните ни земи се намираха на трийсетина километра оттук, често придружавах татко, когато той отиваше в града да предлага картините си на съмнителни търговци на изкуство. По онова време Джанин ми се струваше не по-малко тайнствен от Вавилон, обичах да възприемам рогозките като летящи килимчета. След това, когато пубертетът ме направи по-любопитен към походката на жените, се научих да ходя там сам като големите. Джанин беше мечтаният град на нахаканите ангели, с маниерите си на голямо село, подражаващо на градовете, с неспирната тълпа, напомняща за пазар по време на Рамадана, с магазинчетата, подобни на пещерата на Али Баба, където джунджуриите се мъчеха да излъжат недоимъка, с ароматните улички, където хлапетата приличаха на босоноги принцове; а също така и с живописната му страна, която някога омагьосвала поклонниците с мириса на неговия хляб, какъвто не срещнах никога повече, и с невероятната доброта на хората, въпреки толкова злочестини… Къде изчезнаха прекрасните дреболии, които представляваха чара и стила му; те правеха свяна на девойките гибелен, колкото и безсрамието им, а старците изглеждаха достолепни, въпреки невъзможния си характер. Властването на абсурда опустоши дори детските радости. Всичко потъна в зловонна сивота. Тук човек се чувства в забравено чистилище, населено с обезформени души, с пречупени същества, полудухове, полупрокълнати, оплетени в превратностите като мушици в мухоловка, с разложени лица, с помръкнали погледи, обърнати към нощта, толкова нещастни, че дори голямото слънце на Ас Самирах не успява да ги освети.

Джанин сега представлява пострадал от бедствие град, огромен куп развалини; той не ни казва нищо смислено и изглежда също толкова неразгадаем, колкото усмивките на неговите мъченици, чиито портрети висят на всеки ъгъл. Обезобразен от набезите на израелската армия, ту заклеймяван публично, ту възкресяван, той следва злата си участ, едва дишащ и подложен на гибелни заклинания…

На вратата се чука.

Събуждам се. Стаята тъне в мрак. Часовникът ми показва 6 часа сутринта.

— Господин Джаафари, имате гости — съобщава ми някой през вратата.

На рецепцията ме очаква момък, нагизден в пъстри одежди. Около осемнайсетгодишен, но се опитва да изглежда по-възрастен. Лицето му с фини черти е поръбено с едва поникнал мъх, който трябва да минава за брада.

— Наричам се Абу Дамар — представя се той учено. — Това е бойното ми име. Аз съм доверено лице. Халил ме изпрати да те намеря.

Прегръща ме, подражавайки на муджахидините.

Вървя след него през оживен квартал, където тротоарите потъват под руините. Сигурно мястото наскоро е евакуирано от израелските войски, защото порутеният път още пази следите от веригите на танковете, тъй както подложеният на изтезания не може да прикрие пресните белези от голготата си. Сюрия бягащи хлапета вдигат страшен шум и с крясъци изчезват в някаква уличка.

Водачът ми върви прекалено бързо и от време на време се принуждава да спре, за да ме изчака.

— Това не е пътят — отбелязвам аз.

— Скоро ще мръкне — обяснява ми той. — Вечер някои сектори са забранени. За да не стават недоразумения. Ние в Джанин сме много дисциплинирани. Инструкциите се спазват стриктно. Иначе нямаше да издържим.

Обръща се към мен и добавя:

— Докато си с мен, нищо не рискуваш. Тук е моят сектор. След една или две години аз ще го командвам.

Озоваваме се в неосветен сокак. Въоръжен силует стои на стража пред ниска врата. Момъкът ме побутва към нея.

— Ето го нашия доктор — заявява той, горд, че е изпълнил мисията си.

— Отлично, малкият — казва часовият. — Сега си иди у дома и забрави за нас.

Момчето е малко засегнато от безапелационния тон на часовия. Кима ни за сбогом и изчезва в мрака.

Мъжът на пост ме приканва да го последвам във вътрешен двор, където двама милиционери лъскат пушките си на светлината на факел. Едър мъж в униформа на парашутист е застанал на прага на помещение, заето от походни легла и спални чували. Това е шефът. Целият на петна и с блеснали очи, той не изпитва особено удоволствие, че ме вижда.

— Искаш да си отмъстиш ли, докторе? — посреща ме той от упор.

Нападнат съм внезапно, така че ми е необходимо известно време, за да дойда на себе си.

— Какво?

— Отлично чу — натъртва той, като ме въвежда в тайна стая. — „Шин Бет“ те изпраща, за да разровиш мравуняка, да ни измъкнеш от дупките и да предадеш местопребиваването ни на разузнавателните самолети.

— Не е вярно.

— Млъквай — заплашва ме той и ме притиска до стената. — Държим те под око от доста време. Пребиваването ти във Витлеем беше забелязано. Какво искаш всъщност? Да ти отрежем главата в някоя канавка или да те обесим на площада?

Мъжът предизвиква в мен див ужас.

Той опира пистолет в хълбока ми и ме принуждава да коленича. Един милиционер, когото не съм видял да влиза, извива ръцете ми зад гърба и щраква белезници, без да проявява грубост, сякаш просто се упражнява. Толкова съм изненадан от обрата на нещата и лекотата, с която паднах в капана, че не мога да повярвам какво се случва с мен.

Човекът прикляква, за да ме огледа отблизо.

— Последна спирка, докторе. Всички слизат. Не трябваше да отиваш толкова далече, защото тук не сме особено търпеливи с негодниците и не ги оставяме да ни тровят живота.

— Дойдох да се видя с Халил. Той е мой братовчед.

— Халил се измете, щом чу за посещението ти. Да не е луд! Даваш ли си сметка какво забърка във Витлеем? Заради теб имамът в голямата джамия беше принуден да напусне града. Принудени сме да отложим всичките си операции там, за да видим дали мрежите ни не са разкрити. Не знам защо Абу Мукаум прие да се срещне с теб, но инициативата му беше много лоша. Наложи се и той да си обере крушите. А ето че сега идваш в Джанин, пак да започнеш…

— Не съм завербуван.

— Да бе, така е… Арестуват те след атентата, извършен от жена ти; след това три дни по-късно те изритват просто така, без да те следят и без никакъв процес. Едва не се извиняват за причиненото ти притеснение. Защо? Заради красивите ти очи ли? Да приемем, че е така, още малко и почти ще ти повярваме, но никога не сме виждали подобно нещо. Никога пленник на „Шин Бет“ не е пускан на свобода, преди да е продал душата си на дявола.

— Заблуждавате се…

Хваща ме за челюстта и така натиска, че отварям широко уста.

— Господин докторът ни се сърди. Жена му е умряла заради нас. Толкова добре се е чувствала в златната си клетка, нали? Хранила се е добре, спала си е добре, забавлявала се е добре. Нищо не й е липсвало. Но ето че банда дегенерати й отнемат щастието, за да я изпратят — как се изразяваш ти? — на гибел. Господин докторът живее в страна, където бушува война, но не иска и да чува за нея. Мисли си, че жена му също не трябва да й обръща внимание… Само че господин докторът е сбъркал.

— Пуснаха ме, защото нямам нищо общо с атентата. Никой не ме е вербувал. Искам просто да разбера какво точно се е случило. Затова търся Адел.

— Всичко е ясно. Ние сме във война. Едни са грабнали оръжие; други си въртят палците. Има и такива, които извличат облаги в името на Каузата. Такъв е животът. Но докато всеки се подвизава в собствения си квартал, няма нищо страшно. Трудностите започват, когато тези, дето си живеят живота, тръгват да дърпат ушите на нагазилите до шия в лайната… Жена ти избра своя лагер. Щастието, което ти й предлагаше, намирисваше на гнило. Знаеш ли, че я отвращаваше? Тя не желаеше това щастие. Не можеше повече да се пече на слънце, докато народът й гние под ционистко робство. Жива картина ли да ти покажа, за да разбереш, или просто отказваш да погледнеш истината в лицето?

Той става, треперещ от ярост, блъска ме с коляно в стената и излиза, като заключва вратата след себе си.

Няколко часа по-късно, със запушена уста и с превръзка на очите, ме хвърлят в багажника на някаква кола. Решавам, че краят ми е дошъл. Ще ме закарат на някое пусто място и ще ме екзекутират. Ядосвам се от лекотата, с която се поддадох на действията им. Едно агне щеше да се защити по-достойно. Затваряйки се отгоре ми, капакът на багажника отнема и последното уважение, което изпитвам към себе си, като същевременно ме изолира от останалия свят. Целият изминат път, цялата ми изумителна кариера, за да завърша в багажника на кола като жалка бохча! Как можах да падна толкова ниско? Как приех да се отнасят с мен по такъв начин, без да помръдна с пръст? Чувството на безсилна ярост ме отпраща далече в миналото. Спомням си как една сутрин, когато ме водеше с каруцата си при местния зъбовадец, дядо изпусна поводите по пътя и бутна някакъв мулетар. Мулетарят се изправи и дълго не спря да ругае дядо с всевъзможни обидни имена. Очаквах патриархът на свой ред да изпадне в буен гняв, както когато подгонеше вироглавците от племето, но каква мъка изпитах, когато моят кентавър, човекът, когото възприемах едва ли не като божество, се задоволи да се разтопи в извинения и вдигна покорно тюрбана си, който другият изтръгна от ръцете му и хвърли на земята. Толкова бях тъжен, че зъбът престана да ме боли. Бях на седем или осем години. Не исках да повярвам, че дядо може да приеме да бъде унижен по такъв начин. Възмутен и безпомощен, всеки вик на мулетаря ме караше все повече да се присвивам. Не можех да гледам как моят идол погива като капитан, който гледа потъващия си кораб… Същата мъка изпитах, когато багажникът на колата ме изтри от лицето на земята. Толкова се срамувам, че безропотно понасям оскърбленията, че съдбата, която ме очаква, ми е безразлична; аз вече съм нищо.