Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nebel des Vergessens, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
1343alex
Корекция и форматиране
шеNMereva (2016)

Издание:

Бианка Минте-Кьоних. Мъглата на забравата

Немска. Първо издание

ИК Вакон ЕООД

Главен редактор: Елеонора Гаджева-Бонева

Коректор: Адрияна Николова

ISBN: 978-954-9535-18-1

История

  1. — Добавяне

8. Трагични събития

Въпреки че бе в силата на младостта си, в този момент усмивката им се превърна в гримаса, зъбите им се разтракаха от студ; посинелите им и вкочанели от студ ръце отказваха да действат… единственото, което ги държеше, бе мисълта, че все още са един до друг…

С преплетени тела те бяха застинали в мълчание, отдадени на страстта на дългата си целувка, която сякаш никога нямаше да свърши.

Пиер Лоти, „Исландски рибари“

Стреснах се от някакъв шум, идващ съвсем близо до скалата. Сред плясък и сумтене от водата се измъкна някакво мрачно създание и се покатери до мен на камъка.

Водолаз, мина ми през главата, о, Боже, водолаз, спасена съм!

Седна до мен, измъкна от устата си маркуча за дишане и вдигна нагоре маската от очите си.

За миг сърцето ми спря да бие.

— Кристоф?

Не можеше да бъде! Как се бе появил тук?

— Майката ти се беше побъркала и не знаеше какво да прави, водолазите от спасителната служба нямаше да успеят да пристигнат навреме, затова се обади у нас, за да попита как би могла да ти помогне…

Той се засмя и така в тази ситуация изглеждаше още по-шармантен.

— Както виждаш, измислихме начин да ти се помогне. Което означава, че веднага реших да тръгна. Все пак от години се занимавам с подводен спорт — каза той и махна с ръка мокрите коси от лицето ми. — Между другото до момента това е най-опасното място, където съм се гмуркал.

Той ме погледна много сериозно.

— Как се чувстваш? Изглеждаш ужасно бледа и изтощена. Ако се гмурнем сега, кръвообращението ти ще издържи ли да поплуваме под вода една малка отсечка?

Цялото ми тяло продължаваше да трепери и почти не можех да говоря.

— Шшш… шшш… ще стааанеее…

Той се премести по-близо до мен и почна да масажира ледените ми ръце. После измъкна обувките ми и направи същото с ходилата ми. През цялото време не спираше да ми обяснява какво трябва да правя, за да се измъкна от пещерата. Колко добре ми действаха ръцете му…

— Тази част на пещерата все още се намира на половин метър над морското равнище. Обикновено не се пълни съвсем цялата. Но пък днес приливът е особено силен. Затова и пещерата се напълни по-бързо от обикновено. Това е и причината водата да те изненада.

Той сложи дланите ми пред устата си и ги сгря с топлия си дъх. След което продължи да говори съвсем конкретно:

— Проблем е, че входът на пещерата е потънал, както и пътят до там, с изключение на съвсем малка отсечка. За съжаление, имаме само един кислороден уред, което означава, че двамата трябва да го ползваме.

— Но това няма да може да стане — проплаках отчаяно аз.

— Ще стане. Ще ти покажа как трябва да го използваш. Ако по пътя ни все още не е запълнено с вода и има въздух, ще излезем доста лесно. Ще се гмурнем и ще плуваме до там заедно. Ти ще вземеш маркуча за дишане, а аз ще опитам така. Ако там има въздух между водата и горната стена, ще изплуваме и аз ще поема дълбоко въздух. След това ще се гмурнем по същия начин отново и така ще продължим до изхода. Оттам до морската повърхност е само един метър. Ще изплуваме и сме спасени.

Не звучеше особено сложно, но мен винаги ме е било страх да плувам под вода и не можех да си представя как нервите ми биха издържали.

А какво би станало, ако единственото място, където евентуално все още има въздух, междувременно също е наводнено?

— Тогава за миг ще трябва да задържиш дишането си и да ми подадеш маркуча, за да получа и аз малко кислород. Но не е проблем, просто трябва да останеш спокойна и да не се паникьосваш. Под водата и в тъмното разстоянието сигурно ще ти стори по-дълго, отколкото е в действителност. Сега го минах за две минути. Така че не е никакъв проблем.

Кристоф взе апарата за дишане и почна да ми обяснява как действа. Но аз вече бях само едно кълбо от нерви, така че се наложи на няколко пъти да опитвам, докато го сложа правилно на лицето си.

Тъй като Кристоф бе изключително търпелив, най-после успях да го нахлузя.

— Само внимавай да не се одраскаш на скалите, те имат остри ръбове и са опасни.

С треперещи ръце отново обух обувките си.

Кристоф прехвърли въже през кръста ми и го закачи с карабинка за водолазния си колан.

— За да не те изгубя някъде — рече той с лека усмивка в ъгълчетата на устните си.

За миг в здрача на пещерата се погледнахме дълбоко в очите.

— Защо… защо правиш всичко това заради мен? — едва пророних аз, вече загубила ума и дума. Не си ли бях помислила току-що, че той не иска да ме види никога повече?

Той се наведе над мен и ми подари кратка, влажно студена целувка.

— Вероятно защото те обичам много повече, отколкото си мислех…

И отколкото заслужавах, рекох си на ум засрамена и като удавница се залових за него. Сякаш от устата му щеше да излезе онзи спасителен дъх, от който имах нужда, за да живея, така не ми се щеше да отделя устните си от неговите.

Но трябваше да го сторя.

Кристоф ми подаде и маската си за плуване и вече можехме да тръгваме. Ужасът ми бе неописуем.

Кристоф се плъзна пръв в тъмния поток, после нежно ме придърпа надолу, като ми говореше успокоителни думи. Въпреки това аз изпаднах в дива паника и почнах да шляпам из водата и да пръскам на всички страни.

— Вики, успокой се. Наистина не е никак трудно, но ще успеем, само ако си спокойна и концентрирана върху това, което трябва да направиш. Нужно е да мога да разчитам на теб. Ако си паникьосана и не мога да поема от допълнителния кислород, ще се удавя — рече той и ме погледна с изключително сериозен и умоляващ поглед. — Моля те, Вики, съвземи се, направи го заради мен, заради нас…

— Ей, сегинка — кимнах аз. — Ще успеем — прошепнах с треперещи устни.

— Окей, стой зад мен и здраво се дръж за въжето, което е помежду ни. Потапяме се, като ти дам знак.

Той пое още веднъж дълбоко въздух и даде знака за потапяне.

Пуснах се надолу във водата. Обви ме пълна тъмнина.

Ще умрем, мислех си отчаяна. Ще бъдем любовната двойка, която ще намери смъртта си в тази пещера.

Още не бях стигнала до края на мисълта си, когато усетих една ръка да ме тегли нагоре. Застанах до Кристоф в малкото пространство, пълно с въздух, близо до изхода. Той трескаво си поемаше въздух. Но след дълго успя да ми се усмихне.

— Е, какво, имахме късмет. Остава ни още съвсем малко до изхода и после до морската повърхност.

Пак се уговорихме да се потопим по негов знак.

— Повтарям ти, че под водата времето и разстоянието ще ти се сторят доста повече, отколкото в действителност са.

И двете ми изглеждаха безкрайни.

Кристоф потъна в тъмнината пред мен и вече отникъде не се виждаше никаква светлинка. С коляното си ударих ръб на скала, но в напрежението си изобщо не усетих никаква болка.

Изведнъж стана по-светло, вероятно стигнахме изхода на пещерата. Точно в душата ми грейна надежда, когато видях Кристоф да се извръща и да плува към мен. Правеше ми някакви знаци, които не разбирах. След това посегна към маркуча ми за дишане. Паникьосах се, но после си казах, че най-вероятно не е преценил правилно разстоянието и не му е стигнал въздухът. Вдъхнах дълбоко. Той задърпа маркуча. Най-вероятно до последната секунда се е надявал, че ще успее да стигне така до морската повърхност.

Той мощно пое въздух, след което ми върна маркуча. Докосна ме по раменете и ми посочи към светлото петно в края на тунела, после вдигна палец нагоре.

Кимнах и го последвах.

Разстоянието вече бе съвсем малко, а стигнехме ли до изхода, означаваше, че ще излезем и на повърхността. Задъхан, Кристоф изплува до мен. Един до друг тръгнахме през пяната на разбиващите се в скалите вълни. Когато най-после морето се усмири и вълните престанаха да се пенят над главата ми, аз изплюх мундщука и започнах да махам с крака и ръце на място.

— Боже мой — извиках към Кристоф. — Не съм предполагала, че да се плува тук е така опасно.

Той се засмя и дръпна въжето, което все още бе завързано около мен.

— Хайде, на плажа ни чака цял комитет по посрещането!

— Вдигнах нагоре маската и се втренчих към плажа.

Леле! Какво бе това?!

Щеше ми се отново да се гмурна, когато видях до колата на „Бърза помощ“ да стои огромна тълпа хора. Мъжете на Сент Брюк в този момент дори пускаха гумена лодка в морето.

— Кристоф — изхленчих аз, — нека да изчезваме по-бързо! Това няма да го преживея!

— Глупости — ухили се той. — Току-що преживя нещо много по-страшно.

Лодката стигна до нас и с общи усилия мъжете ни издърпаха в нея. По време на краткото ни пътуване Кристоф спонтанно ме прегърна през рамото. А пък устните ни страстно се срещнаха.

Значи все пак посещението ни в трикорабната църквица си е казало тежката дума.

 

 

Следващите дни протекоха като в безкраен сън.

От студената пещера си бях навлякла силна настинка, а пък от ледената вода получих възпаление на бъбреците. Тръшнах се в леглото с висока температура и се отдадох на грижите на лекаря. Но въпреки лекарствата, които ми бе предписал, продължаваха да ме нападат зловещи сънища и непрекъснато да ме тресе треска.

Призрачни мъртвешки танци се виеха из сънищата ми, а наяве продължавах да изживявам отново и отново случилото се в пещерата. Често се виждах като през мъгла да лежа на скалата с надписа, а до мен да стоят две флуоресциращи фигури. Като два ангела хранители. Едната приличаше на странния чужденец в моряшка униформа. Другата бе на жена. Косата и роклята й бяха мокри и по тях висяха водорасли, като че ли преди минути е излязла от тъмните морски дълбини.

На врата й като малка звезда проблясваше медальонът.

След това видение обикновено заспивах успокоена, но пък другите сънища бяха така страховити, че винаги се стрясках. Отново същият мъртвешки танц, воден от Смъртта. После идваха наредените на плажа тела на удавниците от холандския кораб. Коварни огньове припламваха по скалите, които внезапно се превръщаха в танцуващи бели светлини. Непрекъснато сред оловната мъгла над водата се появяваше и онази бяла жена, която переше своето кърваво пране.

Мама трогателно се грижеше за мен и се опитваше да прочита всяко мое желание в очите ми. От време на време се опитвах да чета, но не можех да се концентрирам и само след няколко страници оставях вестника или списанието.

Единственото, което прочетох до края, като се пооправих малко, беше книгата за исландските рибари.

Не биваше да го правя, защото липсата на хепиенд отново ме вкара в депресия. Отчаянието на Гауд преживях така дълбоко, че болестта ми сякаш се влоши и отново вдигнах висока температура.

Виждах я да стои самотна и безутешна до Вдовишкия кръст и ден след ден, седмица след седмица да чака кораба на Ян, който така и не се връща. От морето идваха мъгли и я обгръщаха цялата, а когато вече се вдигаха, тя оставаше на същото място все по-стара и по-стара, докато накрая и тя хваща Смъртта за ръката и се нарежда в редицата на вечния мъртвешки танц.

— Толкова е несправедливо — хълцах аз. — Така дълго е чакала най-накрая той да й признае любовта си, а накрая може да се радва само на няколко щастливи дни!

— Вики — рече мама успокоително и ме погали по мокрите от сълзи бузи. — Това е само един роман.

— Но Лоти сигурно го е писал по истински събития — казах аз малко на инат, потънала в мъката си. — Даже и да не са се казвали Гауд и Ян, са били Ан и Франсоа! Ти самата чете паметните плочи на гробището. Това все романи ли бяха? Всичките тия мъже наистина са се удавили в морето. Загубени в морето! И те са имали жени като Гауд, които отчаяно и напразно са чакали връщането им!

На това място мама нямаше как да не се съгласи с мен, но тъй като тя не искаше в състоянието, в което бях, отново да подхващаме тъжната тема, стовари върху леглото ми купчина комикси и списания за попмузика.

Отправих й благодарна усмивка, но в момента, в който тя излезе от стаята, бутнах списанията встрани и се отпуснах върху възглавницата.

Мислите ми все кръжаха около кораба с бегълци, потънал на 6 юли 1943 г. и чиито пътници след това са били погребани в масов гроб, за да може случката бързо да бъде покрита. Сигурно и те са били очаквани някъде от някого, но никой повече никога не е чул нищичко за тях. Толкова много мъка и тук!

Трябва да е ужасно да се разделиш с някого, пожелавайки му късмет, а после той никога повече да не се завърне при теб. А ти да стоиш и да чакаш и изобщо да не знаеш какво се е случило с твоя любим. Дали не е останал някъде, където да е намерил щастието си, дали е болен, самотен или може би мъртъв.

Любимият ти безследно изчезнал в морето! Как изобщо може да се живее с подобна мисъл.

 

 

След около две седмици една сутрин се събудих и разбрах, че съм оздравяла. Треската, кошмарите, болестта — всичко си беше отишло.

Станах, отидох до прозореца и широко го отворих. Свеж бриз повя към стаята. Морето блестеше в искрящо синьо и за първи път от толкова време аз не го възприех като нещо заплашително. По светлосиньото небе бавно се влачеха типичните бретонски къдрави облачета, приличаха на сапунени балончета, които обикновено се правят на детско парти, пуснати да летят над синята покривка на масата.

Бях се оправила. Тялото и духът ми бяха минали през ужасни мигове, но бяха успели да ги надвият.

Кристоф ми дойде на посещение с огромен букет цветя. Бели рози, набучени декоративно сред сини хортензии и завързани с връв от тафта.

— Прилича на сватбен букет — казах аз смутено.

— Ами… казах, че трябва да е подходящ за раждане — отвърна той позачервен.

— Моля? — сега вече напълно се обърках.

— Така си е. Състоянието ти прилича на ново раждане. Нали се спаси от смъртна опасност…

О, не, колко романтично! Засмях се. Сигурно и така можеше да се погледне на случилото се.

— Ти беше този, който ме спаси — казах аз с благодарност.

— Че кой друг? — рече той скромно и ме погледна с любов.

Целунах го, напълно убедена, че действително е много храбър. След като устните ни се разделиха, той ме гледа известно време замислено, след което каза изключително сериозно:

— Беше си доста опасно. Моля те, никога повече не се излагай на подобна опасност!

— Но пък си имах много мощен ангел хранител — отвърнах тихо и в представите си видях двете светещи фигури, които в съня ми стояха до мен на скалата. Помислих си, че тези две фигури някак си са свързани и са обречени една на друга, както Гауд и Ян.

 

 

Седнахме на слънце на терасата и аз се чувствах щастлива, че прекарвам заедно с Кристоф този така хубав ден. Дори и след избухването на дядо му да изглеждаше, че е настъпил краят на любовта ни.

Кристоф сякаш прочете мислите ми, защото рече изведнъж:

— Вики, не искам повече тази кавга да стои помежду ни. Мога ли да говоря за това с дядо? Или отново ще разбъркам душата ти?

Кимнах мълчаливо, което той прие като съгласие.

— Не бях прав тогава — продължи тихо той, а пък аз забелязах как трудно изричаше всяка дума. — Исках само да защитя дядо, той е вече стар и се страхувах, че спомените от тази история могат да го убият.

— Вместо това те почти не убиха мен — казах аз и не можах да се въздържа гласът ми да не звучи обвинително.

— Да, знам — призна Кристоф съкрушен. — Не трябваше да съм толкова суров спрямо теб. Можеш ли да ми простиш?

Но вместо да му отговоря, аз поисках да се осведомя за състоянието на дядо му:

— Добре ли е вече той?

— Да, сравнително бързо се успокои. А когато майка ти звънна у нас, много се разтревожи за теб. Знаеш, че той има слабост към теб, още от времето, когато беше малка.

— Само защото много обичах да реша козите му — казах аз и не можах да скрия лукавата усмивка на лицето си.

— И затова също, но той много харесваше способността ти да се радваш на всичко, както и песните ти… също както и аз. Той с удоволствие би имал внучка като теб.

— Но нали си има теб. Че ти си най-прекрасният внук, който човек може да си пожелае. Само как се грижеше за дядо си по време на празника „Прошка“! Какво щяха да правят двамата старци при тая буря и дъжд, ако не беше ти?

Кристоф се смръщи при тоя спомен. Да, там наистина си беше страхотен хаос.

— Дядо действително вече е малко изкуфял, но мисля, че баба ми е наясно с положението и се справя добре. Тя е твърде енергична жена, да знаеш.

Така си беше. Нищо не й убягваше от погледа. Но с мен винаги е била много мила.

Затворих очи, усещах галещите лъчи на слънцето по кожата си и слушах далечния плисък на вълните. Колко меко и кротко звучеше той днес.

Човек изобщо не можеше да си представи каква убийствена мощ придобиваха вълните по време на ураган.

За пореден път се оказа, че двамата с Кристоф мислим едно и също, така че никак не се учудих, когато той отново се върна на темата за корабокрушението.

— Ти се разрови из една доста трагична история — започна колебливо той. — Вечерта, след като те спасихме от пещерата, дядо ми разказа всичко. Той така се беше уплашил за теб и мен, че отново си бе върнал ясното съзнание, така че си спомняше дори и най-малките детайли.

— Но какво все пак се е случило? — напирах нетърпеливо аз. — Какво разказа дядо ти?

Забелязах, че на Кристоф му е трудно да говори, но пък от друга страна явно не искаше тази история да продължава да стои неизяснена помежду ни, затова пое дълбоко въздух, набра смелост и започна да разказва:

— Както знаеш, през Втората световна война дядо ми е бил от лидерите на бретонското съпротивително движение. Основната му задача се е състояла в това да организира и провежда саботажи срещу окупационните германски войски. Вечерта на 5 юли се е очаквало през залива да мине германски крайцер. В същото време се е получило предупреждение за силен ураганен вятър. Групата на дядо ми решила да примами военния кораб с фалшиви сигнални огньове към скалите пред острова Свети Мартин.

Кристоф замълча за момент и ме погледна.

— Можеш да си представиш какво се е случило след това.

Поклатих глава в знак на отрицание.

— Не, разкажи ми. Какво се е случило? Крайцерът е претърпял корабокрушение ли? Мъртвите от него ли са?

— Не. Разполагал е с добра навигационна система и се е измъкнал. Вместо това в клопката е попаднал пътническият кораб. Най-вероятно на борда му е имало бегълци от Холандия, които са искали да се отскубнат от лапите на нацистите, търсейки спасение в Англия… Разбил се е в скалите пред Вдовишкия остров.

— И никой не е оцелял, така ли? Колко ужасно.

Кристоф погледна замислено надолу към тихото море. На челото му се бе образувала дълбока бръчка. Той също се вълнуваше от всичко това толкова много, колкото и аз.

— Наистина тъжна история — каза той накрая с приглушен глас. — Мъжете от селото, които са участвали в акцията, дълго не могли да преглътнат и да се справят с вината си, че са примамили към смъртта толкова много невинни хора.

— Но това си е било просто нещастен случай — признах аз невинността на дядото на Кристоф. — Трагично заблуждение. Никой не е искал да се случи… освен това… си е било война!

— Много невинни хора са загинали… прекалено много. Години наред местните тук не могли да се погледнат в очите, без виновно да сведат поглед. Многото трупове на плажа… картина, която сякаш се е била отпечатала по кожата им като дамга и която никой не можел да премахне, колкото и да се е опитвал…

— А надписът в пещерата? Кой го е направил?

— По този въпрос се разразил спор. Дядо ти Пиер го е издълбал в камъка, преди пет години точно преди да напусне Льо Ро.

— Значи надписът е от съвсем скоро, така ли?

Кристоф кимна.

— Поради някаква причина той не искал денят на трагедията да бъде забравен. Въпреки напредналата си възраст прекарал няколко мъчителни дни в хладната пещера. Дядо ми искал да го спре, но дядо ти го заплашил, че ако не му разреши да направи надписа, ще разрови отново цялата история и ще я разнесе из медиите. Така че накрая му позволили. Когато ти почна да задаваш въпросите си, дядо ми помислил, че и ти искаш да разкажеш пред пресата всичко, което обитателите на селото вече били покрили с мантията на благородното мълчание.

Взех да разбирам странната реакция на дядото на Кристоф. Това, което не разбирах, бе поведението на моя дядо.

Защото датата и споменът за трагедията са били така важни за него? Дали вече в напреднала възраст не е намерил някаква зависимост между случайното съвпадение на датата на нещастието с тази на щастливото раждане на сина му в Германия и затова да е поискал чрез надписа да запази паметта за онези, които не са имали късмет и са загинали невинни. Попитах Кристоф какво мисли по въпроса.

— Защо според теб дядо ми е постъпил по този начин?

— Никой не знае. Може би е искал да направи паметник на загиналите, който в същото време да бъде и знак за помирението на двата народа. В края на краищата тук той е намерил своята втора родина. Не е ли бил член на клуб „Старите моряци“?

— Да, бил е — засмях се аз — въпреки че му прилошаваше, като се качеше на лодка и изобщо никога не е плавал по море. Но в сърцето си бе станал половин бретонец и затова го направиха тук почетен жител.

— Така е, — рече Кристоф и погледна към мястото с розов мрамор, което бе в началото на терасата. Там бе фигурата на млада жена, която бе обърната към морето и която много приличаше на първата му съпруга.

— Скулптурите му са определящи за бретонското изкуство и той ще остане незабравим с тях за хората от този район.

 

 

Мама пристигна, носейки чая, а също така и последните новини от селото, които бе получила от мадам Рюфле. От нея бе купила и най-вкусните сладки, които се правеха тук.

Отдадохме се на всякакви наслади, а когато привечер Кристоф се надигна да си ходи, аз въздъхнах облекчено:

— Колко хубаво, че най-после всичко се изясни!

— Значи най-после ще можем да се зарадваме на ваканцията — усмихна се Кристоф по неговия безкрайно чаровен начин.

 

 

Започнаха най-прекрасните ваканционни дни от живота ми.

Господи, колко влюбена бях само. Разбира се, отдадени на щастието си, ние крояхме планове за бъдещето, а най-хубавото бе, че Кристоф възнамеряваше да дойде в Брюксел, за да следва там.

Той пита майка ми какви възможности има за това, а тя бе така въодушевена от желанията му, че веднага му предложи помощта си.

От радост аз се носех в танцова стъпка из цялата къща. Каква прекрасна възможност само!

Кристоф ще бъде съвсем близо до мен и ние щяхме да излизаме заедно на разходки, да ходим на кино, да се гушкаме в парка и още да… да… да… със сигурност да правим още хиляди неща, които правят заедно влюбените.

Колко прекрасно! Не можех да се нарадвам на щастието си. Приятелките ми щяха да паднат, като им представех френското си гадже, а пък брат ми щеше да се пукне от завист. Горкият, той все още си нямаше приятелка.

Изкисках се. Очите му със сигурност щяха да станат на палачинки.

В последната седмица от ваканцията, когато раздялата вече изглеждаше съвсем близка, двамата с Кристоф най-после се отправихме към острова с Вдовишкия кръст.

Времето бе фантастично, морето се бе оттеглило достатъчно, така че можехме да рискуваме и да тръгнем натам.

Емори скачаше пред нас, примиращ от удоволствие. Наложи се да го хванем за повода, за да не може да се отделя много от нас и да потъне някъде из подвижните пясъци.

Но малко преди да стигнем до острова, той успя да се издърпа и да хукне по пясъка и… хоп, внезапно земята под него се раздвижи и той изчезна до корем в смукващия го пясък. Дръпнах повода толкова силно, колкото бях способна, за да го измъкна отгоре, но пясъчното течение бе така мощно, че се разтревожих, да не би да се скъса каишката и да изгубим завинаги кучето или пък просто да се удуши на нея.

Кристоф легна по корем и увисна надолу по самоубийствен начин, а аз го хванах за краката. Доколкото можеше, той се протегна към пясъка и най-после успя да улови уплашеното куче за каишката около врата му. С общи усилия измъкнахме Емо и го сложихме отново на сигурна почва.

— Лошо куче — сърдех му се аз. — Не чуваш ли какво ти се говори. Редом сега!

В следващите пет минути той вървя до нас с подвита опашка, демонстрирайки съжаление. Но после явно му стана скучно и отново поиска да хукне напред.

Като стигнахме острова, го отвързахме от повода. Действието бе съпроводено с изричането на много предупреждения. Но тук вече нищо не можеше да му се случи.

Тръгнахме по тясна пътечка, която минаваше през цъфнали храсти и водеше нагоре до равно място, на чийто край обърнат към морето се издигаше белият кръст. Вдовишкият кръст. Същият, който Лоти бе описал в книгата си.

Бе висок почти три метра и бе поставен върху мраморен цокъл, на чиито стъпала ние седнахме и замечтано се загледахме към морето.

Още веднъж усетих мъката на нещастната Гауд, която до студения октомври е стояла час след час до един такъв кръст, отчаяно заловила се за трохичката надежда, че все пак на хоризонта ще се появят платната на „Леополдине“, което би означавало щастливото завръщане на любимия й Ян.

Все още бях сърдита на Пиер Лоти, че не бе измислил хепиенд за двамата. Можеше да го направи поне в книгата си. Ако животът е така суров и безпощаден, поне писателят трябваше да се възползва от това, че може да им осигури щастие в романа — онова щастие, към което и двамата непрекъснато са се стремили.

Ако някога напиша книга, тогава тя със сигурност ще има щастлив край, помислих си аз. И дълбоко въздъхнах при тази мисъл.

Кристоф обви нежно ръката си около мен.

— Идването ни тук не беше най-добрата идея — каза той. — Това място е прекалено тъжно за теб.

— Не, не — поклатих аз глава. — Много се радвам, че съм тук. Толкова много съчувствах на Гауд, че нямаше начин да не дойда. Това е някакъв вид приключване, край с всичко това.

Наведох се към него и го целунах.

— Въпреки това много ми се искаше да има хепиенд.

Кристоф също бе на моето мнение. Все пак успя малко да ме ободри, като заговори за другото значение на това място.

— Помисли си и за другите жени, които също са стояли тук и чиито мъже са се върнали живи и здрави у дома. Този кръст тук не е видял само мъка, но и много радост.

Имаше право. Можеше и така да се каже. Изведнъж това място на копнежите взе да ми се вижда не само тъжно и мрачно, но и пълно с надежда и обещаващо щастие.

Вече не изпитвах никакво чувство за вина, когато Кристоф мило ме придърпа към себе си и започна да ме гали и целува.

Сгушихме се в подножието на кръста, шептяхме си любовни слова и се наслаждавахме на щастието си, което след толкова години отново ни бе споходило.

— Понякога просто не мога да повярвам — прошепнах аз между две целувки. — Преди време бях толкова много влюбена в теб и ето ни сега заедно.

За момент спрях и го загледах въпросително:

— Заедно сме, нали? — попитах аз.

— Смяташ ли, че бих избрал Брюксел като място за следване, ако не бяхме гаджета? — ухили ми се той.

Това беше индиректен отговор. Аз обаче исках да ми каже направо.

— Гаджета ли сме? Кажи ми!

Вместо да ми каже нещо, той ме придърпа към себе си и пак почна да ме целува.

— Е? — попита той. — Получи ли еднозначен отговор?

— Не е достатъчно — поклатих глава аз.

Той скочи и ме издърпа нагоре.

Изкачи стълбите до кръста и вече отгоре извика силно, че със сигурност са го чули чак в Англия:

— Тържествено и в пълно съзнание обявявам Вики и Кристоф за гаджета! Слушайте всички! Вики и Кристоф са гаджета!

Страшно смутена, аз го задърпах да спре, а той ме прегърна и още по-силно завика към морето:

— Аз я обичам… аз я о-би-чааам!!!

Какво щуро момче само! Добре, че днес бяхме единствените посетители на острова. Иначе щях да потъна в земята от срам.