Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nebel des Vergessens, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
1343alex
Корекция и форматиране
шеNMereva (2016)

Издание:

Бианка Минте-Кьоних. Мъглата на забравата

Немска. Първо издание

ИК Вакон ЕООД

Главен редактор: Елеонора Гаджева-Бонева

Коректор: Адрияна Николова

ISBN: 978-954-9535-18-1

История

  1. — Добавяне

3. Тайнственият надпис

… надписите… които пазеха спомена за тях в сърцата на живите…

Пиер Лоти, „Исландски рибари“

На другата сутрин, както се уговорихме, Кристоф ме чакаше пред вратата. Мама го поздрави, според мен малко по-патетично, отколкото бе нужно, а когато чу кой е той всъщност, вече почна да се държи така, че ми стана дори неудобно. Затова побързахме да изчезнем.

— Съжалявам за това, че майките веднага във всяко момче виждат бъдещия зет! Извинявам се, че така те притисна — опитах се да оправдая невъзможното поведение на майка ми пред Кристоф.

— Ах, няма нищо — рече той усмихнат. — Кой знае дали пък наистина няма да стана!

Отново наглост от негова страна. Подритнах го лекичко, така че той се спъна и взе наведнъж последните крачки до плажа. След което хукнах в посока към „Източния Оракул“, викайки към него:

— За целта обаче първо трябва да ме хванеш!

Бях добра спринтьорка, вече бях участвала в няколко състезания и бях печелила дори купи. Така че на Кристоф никак не му беше лесно да ме достигне. А пък Емо, това мързеливо създание, дори и не се мръдна и остана да лежи на пясъка. В края на краищата реших да бъда милостива и се спрях. Когато и двамата най-после се домъкнаха задъхани до мен, аз силно им се изсмях. Какви смотаняци!

— Хайде да се качим на скалите и там да потърсим раци — предложих аз да правим онова, което бе останало от миналото в спомените ми — идея, която Кристоф с удоволствие прие.

Отправихме се към малкото заливче, където вчера бях видяла онзи странен моряк, а оттам се покатерихме по скалите.

Приливът бе оставил между отделните скали малки водни басейнчета, където животни и растения намираха убежище по време на отлива. Най-често те се мушваха под плътните, преплетени снопове водорасли, там се криеха и малките зелени etrilles — много бързи рачета, а понякога можеше да се намери и някой дебел, червен рак.

Когато бях по-малка, се страхувах от тях, защото веднъж някой ме бе уплашил, като насочи към мен рак с огромни, движещи се щипки.

Скоро си намерихме едно хубаво езерце и седнахме на ръба му, за да наблюдаваме живота вътре в него. Водата беше чиста и можех да видя чак до дъното. Безброй прозрачни скариди се щураха сред синьо-зелените или розови морски анемонии, а пък малко ято от дребнички, сребърно блестящи рибки се стрелна през водораслите. Винаги съм наблюдавала тези природни аквариуми като омагьосана.

Кристоф се зае да лови рачетата, като повдигаше подред всички снопове водорасли, застанали между скалите. Най-накрая късметът му се усмихна.

— Вики, бързо, ела — извика той. — Тук се е скрил един дебелак!

Скокнах и се изкатерих при него, за да видя находката му. Наистина, съвсем навътре в една скална цепнатина се мъдреше рак пустинник. И действително бе с изключително огромни щипки. Беше ги сключил отпреде си, така че нищо не можеше да се види от тялото му, а също така и не можеше да бъде хванат, без да попаднеш в клопката му.

Кристоф бе намерил някаква пръчка и с нея подрънкваше и ядосваше рака, че да го накара да излезе от скривалището си. Но животинката оставаше равнодушна към всичко това.

— Няма да излезе — опитах се аз да откажа Кристоф от начинанието му. Но той се беше амбицирал и искаше непременно да бъде победителят в дуела. В това отношение никак не се беше променил през изминалите пет години. И по-рано ловът на раци за него бе въпрос на чест и не можеше да понесе, ако няма успех. За разлика от него, аз не виждах никакъв смисъл в това часове наред да тормозиш някакъв си рак, който се е намърдал в сигурното си скривалище и няма никакво намерение да излиза оттам до следващия прилив. И му е напълно безразлично дали някой го ръчка с пръчка или с кука за раци.

— Остави го — казах аз, следвайки мислите си. — Снощи на вечеря ядох рак.

— Аз пък не съм. Баба и дядо сигурно много ще се радват, ако им замъкна такъв огромен рак.

Въздъхнах отегчено. Мъжете винаги са били и ще си останат самотни ловци! Това ми е останало от каменната ера.

За да го откъсна от рака, му предложих да отидем до стридите. И в същия момент се сетих, че от доста време не виждам Емори.

Извиках го, но той не се появи. Писна ми от това постоянно губещо се куче! Просто не е достатъчно добре възпитан, за да скита сам в този район, който явно се оказваше доста интересен за едно градско куче.

— Видя ли накъде отива Емо? — попитах Кристоф. Той обаче поклати отрицателно глава и продължи да рови из скалната цепнатина.

Оставих го да следва животинските си инстинкти и се покатерих малко по-високо на скалата, за да имам по-добър изглед.

— Емори? Емо!

Нищо. Продължих да се катеря и стигнах до ръба на скалата.

Тук морето беше издълбало дълбока пещера, която като дете винаги намирах за изключително тайнствена. Брат ми ми беше забранил да влизам вътре, защото се бе обявил за най-важния от пиратите и твърдеше, че там са скрити „съкровищата“ му.

Ясно, че в този миг най-после ми се удаваше шанс да вляза вътре.

Беше хладно и тясно, от високия таван върху ми капеше вода. Промъкващ се покрай влажната стена огромен морски изопод ужасно ме стресна. Дали кучето също не е влязло в пещерата?

— Емо? — извиках тихичко и потръпнах, когато ехото изкънтя, отблъснало се в стените.

Трепереща продължих напред. Имах чувството, че върша нещо забранено, което всъщност е доста глупава мисъл. Учудващо какво влияние имат по-големите братя и то толкова години по-късно, мина ми през ума. Струваше ми се, че нарушавам някакво табу. Доста подло е било от страна на Паул да не ме пуска тук, освен това не спираше и да ми разказва страшни истории, за да ме е страх и да изпълнявам забраната му. Веднъж ми говори за някакъв скелет на морски разбойник, който се намирал съвсем навътре в пещерата и който хващал всеки, дръзнал да влезе там, освен брат ми, разбира се.

Но сега вече нямаше как да ме плаши, затова продължих смело напред, цялата изгаряща от любопитство.

Бях истински изумена колко голяма е пещерата. Минах под един паднал косо камък и влязох в просторна зала, в чиято среда лежаха огромни скални отломки. Страшно високите стени вдъхваха ужас, а пък температурната разлика със слънчевия плаж беше просто непоносима и започнах да треперя от студ. Вътре си беше леденостудено.

Огледах се в полумрака. Бе невероятно Емори да се е заврял тук. А пък какво привлекателно е намерил брат ми в това неуютно място, така и не можех да си обясня.

Прекосих скалната катедрала до един процеп, откъдето се влизаше още по-навътре в пещерата. Но се сетих за разказа за скелета на морския разбойник и затова реших да прекратя експедицията си. Пък и си беше доста неприятно тук и беше по-добре да не прекалявам с изследователските си амбиции. Пък и сигурно вече Кристоф ме търсеше. Обърнах се и тръгнах в сумрака обратно към изхода, минавайки пак покрай голямата скала в средата на пещерата.

Отгоре през цепнатината проникваше лъч слънчева светлина, проследих с очи пътя му до скалата и спрях изумена. Какво? Не беше ли това там някакъв надпис?

Приближих се до скалата и почнах да разглеждам каменоделската изработка. В същото време усетих в себе си страхотно напрежение, по челото ми се появиха капки студена пот, а коленете ми се разтрепериха.

На самотния слънчев лъч, който осветяваше като прожектор надписа, се видяха старателно издълбани и полирани като на надгробен камък числа и знаци. Пред невярващия ми поглед те се оформиха в дата. 6 юли 1943 г. Потресена въздъхнах, защото познавах много добре тази дата.

Това беше рождената дата на… баща ми.

 

 

След това откритие се извъртях на пети и излетях като фурия от пещерата. Силната слънчева светлина на входа на пещерата ме блъсна в очите и аз се спрях на скалата за секунди заслепена, но от друга страна бях благодарна на слънцето, което затопли настръхналата кожа по голите ми рамене.

За мое облекчение Емори, изгубилото се куче, скочи радостно срещу ми.

Вътрешно все още напълно объркана, аз се свлякох върху топлия камък на скалата, прегърнах кучето и почнах механично да го галя. Но то явно усещаше духовното ми отсъствие и след като не отвърнах на няколкото му побутвания с муцуната, измъкна се из ръцете ми и пак хукна нанякъде.

 

 

Гласът на Кристоф ме извади от това странно, приличащо на транс, състояние.

— Вики! — чух го да вика някъде съвсем наблизо. — Вики, къде си се скрила? Виж какво имам!

Малко по-късно тъмната му коса се появи измежду скалите, а сините му очи ме погледнаха сияещи. В едната си ръка действително крайно професионално държеше рака за задната част на черупката му, беше си наистина доста едър рак пустинник, който безпомощно размахваше щипките си във въздуха. Най-после амбицията му беше задоволена и по всичко личеше, че за него това вече нямаше да бъде един празен ден.

— Как успя да го хванеш? — попитах аз, за да му дам възможност да се похвали със страхотния си улов. Освен това имах нужда от малко време, за да дойда на себе си след шокиращото си откритие. Все още духом отсъстваща, погледнах към Кристоф, който размахваше рака под носа на Емори. На кучето явно това никак не му харесваше. Веднага заръмжа, след което силно и ядосано се разлая. По всичко личеше, че ракът много го привлича.

— Ще го занесем на баба и дядо — каза Кристоф с голяма порция гордост в гласа — и после ще го изядем заедно на обяд. Чувствай се поканена.

Тази приятна перспектива малко отблъсна неприятното изживяване в пещерата. Обаче реших да не споменавам за тайнствения надпис, който видях там. Може би малко по-късно през деня ще мога да ида още веднъж заедно с майка ми, тъй като ми се струваше, че тя е лицето, което трябва да има най-голямо отношение към цялата история. Все пак беше омъжена за баща ми.

На връщане, докато вървяхме по напечения от слънцето плаж, постепенно напрежението ми започна да отслабва. Със сигурност всичко това имаше някакво много просто обяснение. Може да е обикновено съвпадение, че изписаната на скалата дата е същата като рождения ден на татко. Ако пък е свързана с баща ми, тогава вероятно дядо Пиер я е издълбал там. При всички случаи майка ми щеше да знае причината.

Тази мисъл ме успокои, така че се оставих на Кристоф да ме зарази с възторга си от улова. Напълно развеселени ние стигнахме до къщата на баба му и дядо му.

 

 

Къщата на бабата и дядото на Кристоф се намираше точно след крайбрежната алея, която в последните години, за тяхно голямо съжаление, бе удължена и стигаше почти до дома им. Сградата бе обърната към морето, бе обградена с висока два метра каменна ограда, единствено една кръгла кула надничаше отгоре и придаваше на къщата вид на замък.

Това място винаги ми е приличало на приказен дворец и преди време си мечтаех, как някой ден ще се нанеса в него заедно с приказния принц Тифтоф. Ще имам своя стая горе в кулата, в която ще поставя триножник и дъска за рисуване и ще използвам най-ярките цветове, за да рисувам морето, облаците и пъстрите рибарски лодки. Детски мечти.

 

 

Бабата и дядото на Кристоф бяха остарели, особено дядо му. Държеше се много мило с мен, но от време на време ставаше малко странен. Би трябвало да е на възрастта на дядо Пиер, което означава, че отиваше към деветдесетте. Имайки пред вид това, изглеждаше доста добре за възрастта си, мислех си аз, и не биваше да се обръща голямо внимание на някои малки пропуски в паметта му и подскачащата от тема на тема мисъл.

Когато пристигнахме, носейки рака, дядото седеше в градината на една пейка, до която имаше огромна цъфнала хортензия и пушеше лула. Той също страхотно се въодушеви от улова и някак почти не ме забелязваше. Когато Кристоф най-после ме представи, името ми явно нищо не му говореше, докато не чу внука си да казва:

— Тя е най-малката внучка на Пиер, с която като малък винаги играех. Момичето, което с огромно удоволствие решеше козите ти.

В този миг усмивка, която означаваше, че ме е разпознал, премина през набразденото му от безброй бръчки лице. Аз също се сетих, как преди години дядото на Кристоф ми бе показал какви грижи трябва да се полагат за ангорските овце, за да може дългата им козина да расте така прекрасна и мека, че по-късно от нея да се изпреде фина прежда.

Минахме през обширното входно антре, чиито стени бяха покрити със стари тапети с мотиви от гоблените на Байо, след което влязохме в кухнята, където бабата на Кристоф приготвяше обеда с още няколко жени. Това означава, че тя бе седнала до голямата маса и само даваше напътствия. Пиеше кафе с мляко от голяма керамична чаша.

Не беше много по-млада от дядото на Кристоф, но въпреки сбръчканото си лице изглеждаше много по-динамична и по-здрава. Бузите й бяха зачервени и лъщяха като ябълки, а пък сините й очи сияеха учудващо младежки изпод вдигнатата нагоре и опъната бяла коса. Гледаше по същия начин, както и Кристоф и не можеше да не се забележи, че внукът бе наследил очите на баба си.

Тя също не спря да хвали улова и нареди веднага да сложат да ври тенджера със солена вода, за да се свари рака. Спестих си тази гледка и тръгнах с Кристоф нагоре към стаята му, която се намираше в кулата.

Вътре бе по-различно, отколкото си го спомнях, но дървените модели на кораби все още си стояха тук. Откакто се зачетох в книгата за исландските рибари, всичко, свързано с кораби, ми се струваше много интересно.

— Имаш ли модел на исландски катер? — попитах любопитно.

— Разбира се.

Заведе ме до една витрина, където, скрити от праха, зад стъкло стояха най-хубавите му и най-скъпи модели.

— Тук е „Гран Лежон“, тръгнал е от Сен Брийо към Исландия. А пък това е „Звездата на моретата“, в който през лятото на 1879 г. малко преди Северния фиорд са потънали двайсет и трима моряци от областта до Паймпол.

— Искаш да кажеш, че… наистина съществува такъв Северен фиорд? — попитах изумена. — А пък аз мислех, че Пиер Лоти е измислил историята с исландските рибари.

— Не, не — поклати глава Кристоф. — Написано е по истинска случка. По онова време към Исландия са тръгвали рибари почти от всяко тукашно село. Лоти е един от най-значимите писатели на Бретан.

— Чел ли си книгата?

Кимна утвърдително и това много ме учуди, защото ми се струваше, че романът не е за момчета с твърде кичозния си език и изобилстващите романтични сцени.

Като че ли мислите ми се изписаха на лицето, защото Кристоф ме погледна и рече с ироничен глас:

— Задължително четиво за всеки истински бретанец! Но вече съм забравил доста неща. Обаче като малък винаги исках да бъда като онзи смел и горд Ян, който от нищо и от никого не можеше да бъде победен, нито от вятъра, нито от вълните.

Аз също бих искала да бъда неговата Гауд, помислих си аз и естествено, в главата ми се появиха най-вече романтичните сцени от книгата.

След което веднага се сетих за пещерата.

Странно е, че като деца никога не сме играли там.

— Знаеш ли, че там, на скалите на рифа, където бяхме по-рано, има огромна пещера? Намерих я отново, докато ти гонеше рака. По-рано брат ми ми забраняваше да влизам вътре и ме плашеше, разказвайки ми страшни истории.

— Не само ти си ги слушала — засмя се Кристоф. — Години наред аз също вярвах, че призрачен скелет на морски моряк ще извие врата на всеки, дръзнал да влезе вътре.

— Не може да бъде! Брат ми разправяше същото.

И двамата прихнахме.

— Хващам се на бас — рече накрая Кристоф, — че той и приятелчетата му са ходили там, за да пушат трева и са ни ги дрънкали такива врели-некипели, за да не ги видим и да ги издадем.

Изхилих се. Ако и това с пушенето на трева да звучеше напълно невероятно, все пак със сигурност брат ми и приятелите му са вършили нещо забранено там. Може би просто е било любовно гнезденце, където тийнейджърите на селото са пиели вино и са се гушкали.

Кристоф се съгласи, като чу предположението ми.

— Бихме могли да продължим тази така хубава традиция — рече той с хитра усмивчица. — Какво ще кажеш?

Хм, замислих се. Така ще мога да го накарам да влезе с мен в пещерата. Обаче от друга страна…

— Никога ли не си бил там? — попитах го. Струваше ми се невероятно, тъй като всяко лято прекарваше тук и на практика си бе у дома.

— Неее — поклати той глава. — По онова време коленопреклонно се подчинявах на брат ти, а пък по-късно изобщо забравих за пещерата. Пък и кого щях да гушкам там, когато моята детска принцеса бе изчезнала?

Кристоф ме погледна нежно.

— А младежите от селото? И те ли вече не си устройват там срещите?

— Те пък най-малко. Неуютно им е там. Вече си имат бар „Игрите“, в който има футбол на маса и различни игрални машини, това е много по-интересно, отколкото да висиш в някаква влажна пещера. Единствените, които отиват там, са някакви заблудени туристи.

Приближих се до прозореца и погледнах надолу към двора, където Емори ядосваше женското куче на стопаните с не особено приличните скокове отгоре й, и се замислих как да разкажа на Кристоф за странното си откритие, без това да прозвучи нелепо. Сигурно съм изглеждала доста напрегната, когато казах:

— В пещерата открих нещо…

— Скелетът на морския разбойник или може би сандък със съкровище? — засмя се Кристоф шегаджийски.

— Не ставай глупав. — В момента не ми беше до никакви шеги. — Нещо съвсем сериозно.

— Охо! — продължаваше да се майтапи Кристоф. — Тогава може би си видяла направо Анку с коса в ръката!

Погледнах го ядосано. Анку наричаха в Бретан смъртта и никой, ама наистина никой в тази област не си правеше шеги с името му, защото само едно незначително споменаване вече можеше да донесе нещастие.

 

 

Бабата на Кристоф ни извика за обяд и аз трябваше да потисна яда си. Извадих мобилния се телефон и изпратих на майка ми sms, с който я информирах, че съм у Кристоф и че няма да се върна за обяд. Сигурно като е прочела съобщението, пак е придобила доволния си вид на тъща. Е, хайде, нека се радва.

Действително големият рак бе сварен и разделен на четири, получихме го като предястие. След това получихме традиционното готвено, а за десерт имаше крем брюле и козе сирене, собствено производство.

Когато стигнахме до кафето и дядото на Кристоф запали лулата си, аз използвах възможността да върна разговора към надписа в пещерата. След дълго мислене стигнах до заключението, че не може друг освен дядо ми да го е направил — като единствен скулптор в областта, той е издълбал скалата, така че подхванах темата съвсем небрежно.

— В една пещера на плажа открих издълбан надпис, който представляваше дата, която на мен ми е много позната и сега се питам за какво ли трябва да напомня тя?

Кристоф ме погледна объркано, но това не беше нищо в сравнение с реакцията на баба му и дядо му. Бабата, която тъкмо наливаше кафе на мъжа си, изведнъж се разтрепери и изля кафявата течност покрай чашката направо върху бялата покривка на масата. А пък дядото, който явно бе глътнал дим от лулата си, се задави в яка кашлица.

Кристоф скочи и подаде на дядо си чаша вода. Той трескаво я изпи и пристъпът на кашлица постепенно взе да отшумява. Бабата междувременно забеляза белята, която направи, тръшна силно каната върху масата и почна да попива разлятото кафе със салфетка.

Почудих се дали още веднъж да не си задам въпроса, който се изгуби в целия този хаос, но когато пак си отворих устата, кашлицата на възрастния мъж така се усили, лицето му стана заплашително червено, че аз предпочетох да стана и да се сбогувам. Някак си останах с неприятното чувство, че аз съм причинителят на тези внезапни пристъпи на кашлица и дори се паникьосах, виждайки какво става с нещастния старец.

— Остани още — помоли Кристоф, но тъй като дядо му пак взе да се зачервява, аз поклатих отрицателно глава.

— Не, не, по-добре първо се погрижи за дядо си. Вече е време да се върна при мама. Може да се видим по-късно на плажа и да поплуваме.

Веднага прие предложението ми, така че щях да си изпълня желанието да поплувам при прилив.

Свирнах към кучето, което с неудоволствие се отдели от любимата си и тръгна с мен.

Явно между бабата и дядото на Кристоф и надписа в пещерата имаше някаква тайнствена връзка, иначе не биха се стреснали така от съобщението ми. Но какво общо имаше всичко това с баща ми, питах се аз.

 

 

Докато се качвах нагоре по пътя към нас, на едно от завойчетата му внезапно, само на няколко метра пред мен, се появи доста висок мъж. Попитах се кой ли използва частния път, но тъй като бе с гръб към мен, не можех да го разпозная. Освен това се отдалечи така бързо, че в съзнанието ми остана само бегла представа. Но едно нещо веднага ми направи впечатление. Беше облечен в същата моряшка униформа като непознатия, когото срещнах вчера на плажа и който така поразително приличаше на баща ми.

Дали пък той не можеше да ми каже нещо за този тайнствен надпис? Запленена от мисълта, която ми вдъхна малко надежда, че има шанс да разбера повече, аз ускорих крачка, но колкото по-бързо вървях, толкова по-бързо вървеше и непознатият пред мен. А при един от следващите завои изведнъж изчезна, също така внезапно, както се бе появил.

Останала без дъх преминах през къщата и се втурнах към терасата над морето, където майка ми лежеше на шезлонга с книга в ръка и се препичаше на слънцето.

— Видя ли го? — попитах настойчиво аз. — Видя ли мъжа, който се качваше по пътя пред мен? Знаеш ли кой е той? Сигурно го познаваш? Някой от селото ли е? Рибар? Прилича на татко преди двайсетина години…

— Като баща ти? — прекъсна майка ми моя словесен поток. — Какъв мъж? За какво говориш, Вики?

Направих опит да се успокоя, като си налях чаша сок. После седнах на другия шезлонг и започнах да говоря съвсем бавно, натъртвайки на всяка дума:

— Попитах само дали познаваш мъжа, който току-що вървеше пред мен нагоре по пътя. Намирам, че много прилича на баща ми.

Явно майка ми все още не схващаше какво й казвам, защото продължаваше да ме гледа със същия питащ поглед, както и преди малко.

— Нямаше никакъв мъж — рече най-накрая тя и гласът й прозвуча така, сякаш иска да се извини, че е нямало никой. — Освен теб не видях никой друг да върви нагоре.

Не повярвах на ушите си, преглътнах и с треперещи пръсти поднесох чашата със сока към устата си. Устните ми също трепереха. Беше ми невъзможно да отпия и затова отдръпнах чашата. Не беше възможно въпросният мъж да се появява от никъде и после пак така призрачно да се стопява във въздуха. Още при първата ни среща на плажа се запитах къде потъна така безследно. А ако майка ми ме е видяла да се качвам нагоре, би трябвало да е видяла и него. Възможно ли е да съм го измислила? Но защо ми е да си измислям такива неща? Дали пък на плажа не се движеше духът на някакво безплътно същество? Обаче защо трябва да прилича точно на баща ми? Кожата на гърба ми настръхна.

Майка ми забеляза, че нещо не е наред с мен.

— Сигурно е свил нанякъде — опита се да ме успокои тя — освен това не гледах внимателно, всъщност интересуваше ме само дали ти се качваш.

И за да ме откъсне от тази потискаща история, тя започна да ме обсипва с въпроси:

— Как беше при Кристоф? Как са баба му и дядо му? И двамата ли са живи още? Как са със здравето? Какво става с ангорските кози?

Поех дълбоко въздух и заразказвах какво се случи сутринта и после как изядохме рака.

 

 

В късния следобед почти целият плаж бе залят от прилива и в морето влязоха многобройни плувци. Стоях в стаята си, обличах си банския и се наблюдавах критично в огледалото. Предстоящата среща с Кристоф ме правеше несигурна и откривах много повече несъвършенства по тялото си, отколкото обикновено. Имах стегнати гърди, но пък женските извивки сякаш не бяха достатъчни. Кокалите на бедрата ми стърчаха доста остро, а около талията бях доста слаба, да не кажа невъзможно тънка.

Как ли ще реагира Кристоф? Досега все бях с дънки и широка фланелка. Дали ще ме намери хубава като съм по бански? Да не му изглеждам прекалено слаба, защото преди пет години си бях едно „стабилно“ момиченце, с все още бебешка пухкавина. Няма защо да се чудя, че едва ме разпозна при първата ни среща на плажа.

Разглеждах дългата си шия и деколтето. Малкият, красив медальон падаше с матов гланц между гърдите ми. Досега го носех под тишъртката си и никой не го беше забелязал. Може би беше по-добре да го сваля, преди да ида да плувам. Посегнах с ръка отзад на врата си, за да намеря заключалката. Някъде явно се беше закачила, а пък и косата ми се мотаеше из пръстите.

След няколко безуспешни опита страшно се нервирах. Все пак някак си трябваше да отворя проклетата верижка. Накрая слязох долу и помолих майка ми да ми помогне.

Тя отвори ключалката без никакво затруднение и свали верижката и медальона. Когато отново ги пусна в ръката ми, за пореден път ме обзе онова странно чувство на разливаща се по тялото ми топлина, която сякаш идваше от медальона.

— Много е топъл — казах замислено аз.

— Не се учудвам — отвърна мама. — Носила си го дълго време и е приел топлината на тялото ти.

Обяснението звучеше логично. Прибрах се в стаята си, сложих медальона върху малкото си бюро, взех хавлиена кърпа и изтичах пак долу. Целунах мама бързо по бузата и хукнах към плажа.

Не можах да събера сили, за да й разкажа за надписа. Не се удаде възможност, пък не исках да подхващам темата на вратата. Може би тази вечер ще опитам.

Беше твърде вероятно надписът да нямаше нищо общо с нас. Всеки каменоделец можеше да го издълбае в скалата. Защо пък това да е бил точно дядо Пиер?

Вече се съмнявах, че и пристъпът на кашлица при дядото на Кристоф е бил предизвикан от моя въпрос. Не бях съвсем сигурна, но твърде е възможно кашлицата да е резултат от разливането на кафето от баба му или обратното — тя да е разляла кафето, защото мъжът й започна да кашля. Бе много трудно да се определи кое е причината и кое следствието. Вървях към плажа и изтърсвах от себе си тия неприятни мисли, както мокрото куче разтръсква козината си, за да паднат капките вода. В момента обаче много повече ме вълнуваше каква ли ще бъде реакцията на Кристоф, като ме види, как ще съчетае гледката на кльощавата тийнейджърка, каквато бях сега, със спомена за негова детска царица.

Завивайки зад една скала, в края на пътя видях очертанията на висока мъжка фигура, обърната с гръб към мен.

„Не, не искам пак“ — помислих си паникьосана. Но фигурата се обърна към мен и видях, че този път не е странният непознат, а Кристоф, който ме чакаше на това място. С облекчение се затичах към него. Боже, защо бях станала такава пъзла?

Кристоф също си беше сложил банския и аз намерих, че изглежда много добре и така. Тялото му беше със слънчев загар, не много мускулесто, но изглеждаше доста по-мъжествен от брат ми, дори и брат ми да беше с няколко години по-възрастен. Имаше известна прилика и с онзи прекрасен млад бретанец Ян, поне такъв, какъвто аз си го представях, по който хубавата Гауд си бе загубила сърцето. Изведнъж почнах да се чувствам доста несигурна в негово присъствие и страшно се изнервих, затова като разстлахме кърпите си до една скала на пясъка, аз побързах да вляза във водата. Кристоф се спусна с пръхтене след мен в хладното море.

Водата тук рядко ставаше по-топла от осемнайсет градуса. Но тъй като слънцето бе напекло плиткото заливче, на това място бе сигурно с два градуса повече, отколкото по-навътре при рифовете.

В остатъка от следобеда ние се плискахме доволни из водата, плувахме и на няколко пъти прекъсвахме, за да легнем и да се постоплим на слънцето.

Както лежах и бях затворила очите, усетих, че Кристоф е седнал и ме наблюдава. Реших да не показвам, че съм забелязала и се направих, че съм задрямала.

— Прекрасно е, че отново те намерих, моя царицо — рече той изведнъж с много нежен глас, — дори и вече съвсем видно да не си онова малко момиченце.

Отворих очи, когато усетих, че се навежда над мен.

Спря движението си съвсем близо до лицето ми, засмя се леко смутено и ме целуна по бузата.

— Ела — рече Кристоф след известно време, — да те запозная с неколцина приятели от селото. Повечето вече трябва да са свършили работа. Най-често висят на плажа под площада.

Нямах нищо против. Изглежда, че имаше доста приятели в селото, с които си се забавляваше и които съвсем бързо ме приеха в шумната си компания. Първо търкаляхме топки за боулинг, но тъй като междувременно започна отливът и пясъкът се оголи, те разпънаха там мрежа и почнахме да играем плажен волейбол. Слънцето беше отишло вече далеч на запад, когато се разделих с тях и се запътих към къщи, за да не оставям майка ми цял ден да стои сама.

Кристоф обаче по никакъв начин не искаше да ме пусне, докато не му обещая, че по-късно вечерта ще се появя в бар „Игрите“, за да изпия с него една кока-кола.

Там, както вече бях научила, се срещаха младежите от селото, а аз вече познавах неколцина от тях и бих казала, че изглеждаха доста мили, затова приех поканата без колебания.

— Но само ако майка ми се съгласи — му казах, когато се разделяхме на крайбрежната алея.

Майка ми нямаше нищо против.