Бианка Минте-Кьоних
Мъглата на забравата (2)

2. Неочаквани срещи

За първи път тя видя този Ян в деня след пристигането си при „молитвата на исландците“, която беше вид поклонническо пътуване, организирано в чест на закрилницата на моряците.

Пиер Лоти, „Исландски рибари“

През нощта изведнъж се стреснах и се събудих и когато най-после възвърнах способността си за ориентация, видях, че седя в леглото, изпъната като свещ и цялата треперя.

Какво ме беше уплашило така?

След това ги чух — странни викове, които долитаха откъм морето — кратки и накъсани или пък провлачени и приглушени. Погледът ми неволно се спря на прозореца и видях долу в залива между тъмните силуети на скалите люшкащи се в странен танц светлини.

Издърпах одеялото до брадичката си и останах неподвижна в леглото. Отново прозвучаха виковете и пак заглъхнаха.

Какво се случваше там отвън? И какво се случваше с мен? Защо се усещах така странно?

Сигурно имаше някакво много простичко обяснение за ставащото в залива. Но какво? Доколкото можех да си спомня, досега не се бях събуждала така посред нощ в къщата на дядо и никога не бях изживявала нещо подобно.

Слязох внимателно от леглото и боса отидох до прозореца. Не повяваше никакъв ветрец. Но целият залив бе покрит със сиво-бяла мъгла, чийто долен слой покриваше плътно морската вода. В мъглата продължаваха да проблясват мистериозни светлинки. Отново се чуха виковете, кратки и дълбоки, после мъглата пак ги глътна.

Беше ми ужасно студено.

Сетих се за една стара история, която дядо често ми разказваше, карах го да го прави, защото беше много страшна. Душите на удавниците нощно време излизали над водата и се реели над нея като тайнствени светлинки, така те искали да поздравят живите. Но тази мисъл ми се стори твърде неправдоподобна, затова се опитах да я отблъсна.

С мъка се отделих от прозореца, запалих лампата в коридора и отидох в банята, за да си взема чаша вода. Изпих я на големи глътки.

Емори лежеше на любимото си стъпало и тихо похъркваше. Извиках го по име, но той явно бе дълбоко заспал и не се помръдна. Защо ли? Нали кучетата спели много леко?

Слязох при него и го разтърсих.

— Хей, поспаланко, събуди се! Нали уж трябва да ме пазиш!

Той скокна уплашено и едва не се изтърколи надолу по стъпалата.

— Хайде, ела, пускам те в стаята си — прошепнах му аз. Той обаче нищо не разбра. Гледаше ме учудено. Посочих му нагоре. — Да, да, можеш да се качиш при мен — уверих го пак.

Още полузаспал той се затътрузи нагоре по стълбите. Вкарах го в стаята си, която той любопитно прекоси насам-натам. Най-накрая легна на килимчето пред леглото ми, както си беше свикнал от къщи.

— Послушно куче — похвалих го аз. Почувствах облекчение, че в тази така невероятна нощ имам живо същество до себе си. Оставих лампата в коридора да свети и в стаята влизаше топла, успокояваща светлина.

Като затворих очи, отново чух смразяващите викове, които обаче се примесиха с равномерното похъркване на кучето и така ужасът се понамали. Постепенно се унесох от спокойния ритъм на дишането на Емо и най-после заспах.

На другата сутрин, събуждайки се, веднага до носа ми достигна уханието на прясно смляно кафе. Кучето отдавна беше слязло долу. Станах в добро настроение и го последвах към кухнята. Мама вече бе приготвила вкусна закуска — кроасани с шоколад.

— Да не си ходила вече до фурната? — попитах учудена.

Тя се засмя като момиченце, а косата й, завързана на конска опашка, се залюля закачливо.

— Разбира се, ранно пиле рано пее. Слънцето се показа точно пред прозореца ми и аз не издържах и слязох на плажа. На връщане напазарувах разни неща.

Отдадох се на насладата от закуската и с удоволствие изпих какаото, което мама ми бе приготвила. Такова прекарване на ваканцията наистина ми беше съвсем по вкуса.

Но за съжаление, не можеше така да продължава.

— Днес е ден за чистене — съобщи мама патетично. — По-добре веднъж да изчистим всичко основно и така да си осигурим спокойствие за остатъка от почивката. Домашната помощница, която идваше при дядо ти, явно не е стъпвала тук след смъртта му.

Простенах. Не намирах, че положението е чак толкова лошо. Е, добре, имаше малко прах и тук-там паяжини, но можеше просто да не им обръщаме внимание. Явно майка ми не можеше.

— Къщата вече е твоя, Вики. Това означава, че трябва да се грижиш за нея. Ако има нещо развалено, трябва да го подменим, за да няма по-големи щети през зимата, когато почнат бурите.

Хм, чак дотам не бях мислила. Няма как, ще трябва да прегледаме всичко, което пък ще се съчетае с голямото чистене. Почваме веднага след закуска.

Изпих и второ какао, гледайки през прозореца надолу към скалите, които се спускаха от къщата стръмно към брега. И тогава се сетих за странното си преживяване от нощта. Забележително — утрото е така ясно, а през нощта целият залив бе покрит с мъгла!

Дали мама ще има някакво обяснение за виковете и светлините? Разказах й за ужасните си видения и докато говорех, усетих, че потръпвам от страх. Душите на удавниците! Наистина, мисълта не беше никак приятна, дори и в светлата утрин.

Мама разбра тревогата ми и загрижено попита:

— Беше ли те страх? Можеше да дойдеш при мен.

— Ах, не исках да те будя.

— Нямаше да го направиш — отвърна тя. — Аз също се събудих от виковете. Днес попитах жената на пекаря какво е това и тя рече, че като падне такава гъста мъгла, рибарите си дават сигнали, за да не се сблъскат лодките им или пък да не улучат скалите.

— Звучеше обаче доста страховито — въздъхнах с облекчение аз.

— Да, като знаеш какво е — съгласи се мама, — призрачните сенки и приглушените викове действат доста потискащо.

После тя взе да прибира масата и да слага съдовете в миялната машина.

— Но пък сигурно са наловили доста риба. Искаш ли след това да отскочим до пазара? Ще разгледаме улова им. Може и да открием нещо вкусно за обяд.

 

 

Върнах се в стаята си, за да си сложа дънки и фланелка. Без да искам, очите ми се спряха на медальона, който стоеше върху бюрото. Взех го в ръка и го заразглеждах. И пак установих, че се държи някак странно, не както човек очаква. Не беше студен като метал, а топъл и някак жив. Като че ли украшението все още пазеше топлината от човешкото тяло, с което скоро се бе разделило. Беше прекрасно и не можех да повярвам, че просто ей така го намерих на плажа. Отново се запитах кой ли го е носил. Как ли би изглеждал на врата на някоя млада жена?

Почувствах непреодолимо желание да си го окача и без дълго да му мисля, разкопчах златната верижка, която бе на врата ми, измъкнах келтския кръст и на негово място сложих медальона.

Когато отново закопчах верижката на врата си, усетих нещо извънредно странно — като че ли някой нежно погали ръцете ми. Застанах пред огледалото, за да се огледам и ми се стори, че чувам мек женски глас.

— Носи го, детето ми — прошепна гласът, — това е моят подарък за теб.

За миг усетих, че виждам в огледалото зад мен да стои жена, но когато изумена се обърнах, образът бе изчезнал.

Тъй като гласът ми бе прозвучал много приятелски и изобщо не се бях уплашила, реших да оставя медальона на верижката и да си го нося през ваканцията. Кой друг имаше такова страхотно бижу, донесено от морските вълни!

 

 

С мама си разделихме работата по почистването на къщата и когато бях готова с двете спални на горния етаж и банята, слязох долу, за да се заема с библиотеката на дядо Пиер. Откакто бяхме дошли, все я заобикалях, защото стаята за мен бе плътно свързана с дядо, така че се боях, да не би като вляза, да избухна в сълзи.

Съвсем предпазливо отворих вратата и като прекрачих прага, се усетих така, все едно чувствам присъствието на дядо дори физически. Мирисът на пурите му, които той пушеше в ограничени размери, но пък редовно, все още се носеше из въздуха, а пък на стола с дърворезба, поставен пред писалището му, висеше къщната му жилетка.

Пресякох полутъмната стая и дръпнах тежките, тъмносини завеси пред прозореца, след което го отворих, за да пусна вътре слънчевите лъчи. За момент се загледах към морето, след това пристъпих към писалището, огромно и тежко, което заедно с етажерките с книги заемаше най-много място в помещението. Снимки в хубави сребърни или полирани дървени рамки, стояха отгоре му, сложени плътно една до друга. Малка книжка в светла кожена подвързия стоеше разтворена с кориците нагоре в чекмеджето точно под писалището. Тъкмо посегнах да я взема и разгледам, когато една от снимките шумно се отдели от другите и падна върху дебелия индийски килим. Почудих се, защото бе невъзможно да съм я съборила, също така нямаше никакво въздушно течение, от никъде не бе повял вятър — небето бе безоблачно, а морето съвсем тихо.

Бързо се наведох с надеждата, че рамката и стъклото не са пострадали. Снимката бе паднала надолу със стъклото и като я вдигнах, видях насреща си брадатата физиономия на баща ми.

Усмихнах се. Днес не мога да си го представя с подобна визия. Това не подхожда на мениджър! А пък с тази брада изглеждаше страхотно, като истински моряк. Фотографията бе от преди повече от двайсет години. Сигурно е правена малко след раждането на Паул. Спомних си, че в семейния албум съм виждала подобна снимка, на която татко носи Паул на гръб в кенгуру. И тя е правена тук в Бретан. Изчистих рамката и стъклото, върнах фотографията на писалището и се заех с чистенето на другите снимки. Една от тях ми се стори особено любопитна. На нея дядо и една нежна млада жена стояха пред бункера, който все още бе запазен в западната част на плажа. И двамата бяха в униформи, жената очевидно бе военна медицинска сестра. Учудих се, защото дядо никога не ми е разказвал, че е бил в Бретан още по времето на Втората световна война. Възможно ли да е бил с войските на окупаторите? А коя ли е младата жена? Вгледах се по-внимателно в снимката. Хм, качеството й беше доста лошо, но все пак можех да кажа, че може би прилича на първата жена на дядо — Хенриете. Тясното лице и късите тъмни коси… Поразрових из другите снимки и намерих сватбената им снимка. Наистина младата жена в униформа на медицинска сестра беше баба Хенриете.

Изглежда, че снимката от сватбата е правена само няколко месеца по-късно след тази пред бункера. Дали двамата не са се запознали тук? Това също би било обяснение за голямата любов на дядо ми към тази къща. Ще трябва да поразпитам мама. Тя със сигурност щеше да знае повече по въпроса.

Избърсах праха от всички снимки, сред които имаше и много с мен, почистих и другите неща, които бяха на писалището. Тежка поставка с мастилница, място за перодръжка и попивателна от полиран розов мрамор, папка от светла кожа и множество поставки от черешово дърво, пълни с недописани писма, бележки и скици на нови скулптури. Не е могъл повече да ги доработи.

Мисълта така ме натъжи, че вече не бях в състояние да правя нищо. По някое време ще довърша това, което дядо не е могъл да направи и ще подредя всичко. Но не и днес, все още раздялата с него ми е твърде близка във времето. Присъствието му лъхаше от всичко в тази стая, така че още ми бе трудно да гледам на нещата тук като на „наследство“.

Подредих папките и поставките и отново посегнах към малката книжка, която исках да взема още в началото, когато снимката на баща ми така внезапно падна от писалището. Така, както беше отворена, изглеждаше, като че дядо току-що е чел от нея и всеки момент ще се върне, за да продължи. Корицата беше от фина, светла кожа и на нея нямаше нито картинка, нито заглавие. Само на гърба в тъмнокафяв правоъгълник със златни букви бе изписано Пиер Лоти „Исландски рибари“.

Взех книгата и се зачетох в отворената страница.

Тази сутрин бе изключително странна, тъй като тя идваше за първи път тук… за да прочете имената на младите мъртъвци на паметната плоча… изгубени в морето… при урагана на 4 срещу 5 август 1880 г. В открито море. Утрото бе потънало в сива мъгла, а над хоризонта се бе изпънал дълъг тъмен облак, приличащ на черен траурен шлейф. Пореден порив на вятъра… друг, още по-силен… като същият западен вятър, който преди време бе завлякъл хората навътре в морето, за да ги погълнат вълните, сега искаше да унищожи и надписите с имената им, които пазеха спомена за тях в сърцата на живите…

В последното изречение някои думи бяха подчертани с червено. Прочетени една след друга, те правеха по-различно изречение: Надписите, които пазеха спомена… Интересно. Попитах се, за кои ли надписи точно става дума.

Оставих книгата и за миг се загледах през прозореца. Морето бе синьо и спокойно под искрящото небе. Да не повярваш, че може да има и друга страна, а именно да се превръща в диво животно, което безмилостно разкъсва плячката си в мрачните дълбини.

Случайност ли беше или имаше някаква причина дядо ми да е оставил книгата отворена точно на тази страница с подчертаните редове? Дали не е искал да ни каже нещо по този начин? Какво ли? Отново взех книгата и я заразгръщах. Открих, че се разказва любовна история между Гауд, младата дъщеря на собственика на кораб и рибаря Гранд Ян. Тъй като в момента много си падах по романтични истории, реших, че трябва да прочета книгата през ваканцията и я отнесох в стаята си.

В това време мама явно беше преодоляла странното си желание да чисти и гледайки прекрасния летен ден, бе променила плановете си. Когато влязох в кухнята, тя вече се бе нагласила за пазар и бе взела в ръка пазарската кошница.

— Хайде, преоблечи се, можем да чистим и друг път, когато вали например.

Това беше и моето съкровено желание, затова бързо сложих други дрехи и малко по-късно ние вече слизахме по калдъръмения път надолу към селото. Попитах мама какво знае за книгата, която намерих на писалището на дядо.

— Ах, това е една романтична история за исландските рибари — каза тя. — Преди няколко години аз също я прочетох и бях много заинтригувана. Добре е, че тези тежки времена за хората тук отдавна са отминали.

— Тежки времена?

— Да, през XIX век голяма част от бретонците са се изхранвали с океански риболов. Най-вече атлантическата треска е била хващана във водите около Исландия. Мъжете са оставали по няколко месеца в морето, а много от тях не са се връщали у дома.

— Защо не са се връщали?

— Защото морето често е било много сурово и бурно, а пък корабите са били с платна и съвсем не така сигурни както днешните, които са с мотори. Жените също са водили тежък живот и често са оставали вдовици съвсем млади.

Думите на мама още повече засилиха любопитството ми, но стигнахме до крайбрежната алея и вниманието ми бе отклонено от търговския живот там.

Имаше многобройни сергии, на които се продаваха местни плодове, пилета, яйца и риба. Естествено, щандът с риба ми се стори най-привлекателен. В края на краищата исках да видя дали рибарите са имали добър улов, след като ме събудиха през нощта с виковете си.

Не останах разочарована. Върху ситно начукан лед бяха сложени дебели червени раци с огромни щипки, оранжево-червени паякови раци с дълги, космати крачета, синьо-зелени омари и пъстра смес от всякакви риби.

— Хайде да купим един рак — казах аз въодушевено на мама. Бях си спомнила, че рачешкото месо, смесено с майонеза, става много вкусно и освен това бе голяма забава да се чупят щипките му с нещо като трошачка за орехи, а пък месото да се измъква от черупката със специална тясна вилица.

Мама изпълни желанието ми. От сергията за плодове и зеленчуци купи салата и два дебели артишока. Отглеждаха се в огромните полета край Сент Пол де Леон и за нас, децата, винаги е било голяма забава да отделяме листо по листо от тези големи тръни, след което да измъкваме със зъби меко свареното месо.

Беше станало вече късно за готвене и затова пак отидохме при Рюфле и всяка от нас изяде по една палачинка със салата и сьомга.

После занесохме покупките у дома. Мама се зае да довърши чистенето, а пък аз си облякох по-леки дрехи, подходящи за джогинг и извиках кучето, за да ходим към плажа.

— Отивай сама — каза мама във видимо добро настроение. — А пък аз ще приготвя нещо вкусно за вечеря. Ако времето се задържи така хубаво, ще можем да се насладим на залеза от терасата.

Предложението изглеждаше доста привлекателно, така че весело подкарах Емори към плажа.

По навик хванах пътя към „Източния оракул“. Отливът беше отворил пясъчна ивица, широка към дванайсет метра, така че можех да тичам през целия залив почти до нос Ерки. Естествено, не стигам дотам, защото бе доста далеч. Освен това винаги съществуваше опасност приливът да ме изненада и да остана някъде, заобиколена от вода.

Затова тръгнах да се разхождам по стандартната отсечка, а до мен радостно подскачаше Емори. Самотният ми път водеше към източните скали, където рядко отиваше някой друг.

Затова се учудих, когато в едно малко заливче, скрито зад остроноса скала, изведнъж насреща си видях брадат мъж в синя моряшка униформа. Спрях за миг, за да си поема дъх и да извикам Емори при себе си, тъй като той имаше лошия навик да скача и облизва всеки срещнат, а това невинаги биваше посрещнато с радост.

Този път обаче не се наложи да се напрягам. Тъй като само като видя непознатия, кучето се спря — и не беше само това. Изглеждаше видимо напрегнато, да не кажа уплашено. С изправени уши, настръхнала козина и леко подвита опашка, то стоеше без да мръдне и душеше в тази посока, от която морякът идваше към нас.

Когато мъжът се приближи, Емори почна тихо да ръмжи. Това никак не ми хареса и се опитах да го успокоя. Само това липсваше, да напада безобидни хора, разхождащи се по плажа. Тъкмо исках да го хвана за нашийника, когато той се извъртя на задните си лапи и със скимтене панически хукна назад.

Изправих се и видях непознатия точно пред мен. Погледнах го право в лицето и се вцепених.

Той ме подмина с приятелско кимване, но на мен ми трябваше време, за да дойда отново на себе си. Извърнах се и се загледах подире му. Вървеше направо към морето, а ходилата му не оставяха никакви следи в пясъка.

Усетих, че зъзна.

 

 

Все още ми беше студено и когато седнах на една скала, топлината на камъка, загрят от слънцето, ми дойде като неочаквана благодат. Чужденецът бе изчезнал, сякаш погълнат от морето. Но това не можеше да е истина.

Обаче го нямаше… объркано разтърках очите си. Халюцинации ли имах? Това, което току-що преживях, изглеждаше нереално. Трябва да е било някакво видение. Дали пък снимките от писалището на дядо все още не ми оказваха някакво въздействие? Не можех да схвана: този непознат, който така изведнъж изникна от нищото и след това пак изчезна там, този, който не оставяше никакви стъпки в пясъка, той… той приличаше… на баща ми.

 

 

Но не само чужденецът бе изчезнал, кучето ми също се беше стопило във въздуха. Извиках го по име, отначало тихо, после все по-силно и загрижено. Нищо. Беше изчезнало. Да не би да е побягнало към къщи? Но тогава трябваше да го видя, защото от скалата, на която бях, се виждаше целия плаж. А ако в паниката си е хукнало към водните скали, като нищо се е наранило… Не исках да си помислям такова ужасно нещо.

Не стана нужда. Внезапно зад мен се чу любезен мъжки глас, който попита:

— Ваше ли е изгубеното куче?

Скочих, вдигнах поглед и го спрях точно в сините очи на израснало височко момче и развети от вятъра тъмни коси. Държеше в ръце Емори и ми се усмихваше, показвайки белите си блестящи зъби. Леле, колко хубаво бе това момче!

Кръвта нахлу в лицето ми и от объркване не можах да произнеса нито звук. Вече изживях един шок и това ми беше вторият. О, небеса, нервите ми вече не издържаха.

— Това ли е кучето, което викаше? — попита момчето, като хвърли колебаещ се поглед към Емо. — Би било твърдо тъпо да съм хванал някое друго.

Нямаше как да продължавам да мълча. Само това оставаше, пак да ми избяга кучето.

— Ъъъ… — заекнах аз и разбрах, че френският ми език някъде изчезна — … ъъъ, да, това е моето куче. Ъъъ… и то се казва Емори.

Момчето се засмя и пусна Емо на пясъка, където той учудващо остана да си седи мирен. Във всеки случай това момче явно не го плашеше.

— А как се казва собственичката му? — попита той бързо.

— Виктория — изломотих аз, все още не на себе си. — Но можеш да ме наричаш Вики…

Лицето на момчето се промени. Погледна ме изключително любопитно и попита:

— Ваканцията ли си прекарваш тук?

Кимнах мълчаливо.

— А къде живееш? В някой хотел? Или при роднини?

Поклатих глава и посочих нагоре зад скалите, където къщата на дядо висеше като лястовиче гнездо. Без да знам защо бях така открита с непознатото момче, казах:

— Живея в къщата на дядо. Там горе. Той почина през пролетта и ми я завеща.

— Дядо ти трябва да е Пиер, така ли? — гласът на момчето звучеше радостно превъзбудено.

Кимнах.

— Значи ти си Вики…

Тоя малоумен ли беше? Нали току-що му се представих.

— Не ме ли позна кой съм? — попита той сега.

Да го позная? Аз него? Че кога съм познавала толкова хубаво момче? Заразглеждах го внимателно. Той пристъпи по-близо до мен и също ме загледа, изучавайки всяка черта на лицето ми. И аз направих същото и изведнъж някакъв спомен почна да изплува в съзнанието ми. Видях се да клеча на скалите сред морето заедно с едно тринайсетгодишно момче и оттам с дълга пръчка да ръчкам рачетата по дъното. Беше весело и ние наистина царски се забавлявахме.

— Не може да бъде — казах аз невярваща. — Не може да си ти… Тифтоф?

— Сега вече е по-добре да ми викаш Кристоф — отвърна момчето усмихнато. — Междувременно малко пораснах.

Отново седнах на скалата. Просто краката ми се разтрепериха и не издържаха.

Действително пред мен стоеше момчето, с което преди пет години прекарвах почти всеки ден от ваканциите си тук и от което недалеч от това място получих първото обяснение в любов.

Само при мисълта за тази случка лицето ми стана огнено червено. Но и той изглеждаше леко смутен.

— Дълго отсъства — каза той. — Търсих те всяко следващо лято, но напразно. Къщата на дядо ти стоеше все празна… — засмя се той. — Но пък сега отново си тук! И това е най-важното! — Той хвана ръката ми. — Хайде, ела да потичаме заедно. Ако имаш време, разбира се.

За теб винаги бих имала време, щеше ми се да му кажа, но все още трудно намирах думите. Мозъкът ми бе обвит в някаква розова мъгла, която поглъщаше словата.

Затова само кимнах и се оставих да ме смъкне от високия камък. Емо разбра, че ще се движим, скочи и хукна отпред, радостно размахващ опашка. Лапите му оставяха дълбоки следи в мекия пясък.

Мълчаливо вървяхме подире му, докато стигнахме до скална група, която се показваше само при голям отлив. По камъка бяха залепнали стриди. Кристоф извади нож и опита да отдели една мида от скалата. След това я отвори сръчно и ми я подаде.

— Хапни, толкова прясна никъде няма да намериш.

Не бях голяма любителка на стридите, но пък тази изглеждаше така апетитно, а и имаше свежо морско ухание. Взех я и смело я глътнах.

Беше хладна, леко солен вкус и наистина беше изключително прясна. Съвсем различна от стридите, които татко ми поднесе на последната Нова година.

— Липсва ни само бутилка шампанско, за да отпразнуваме както трябва новата ни среща — каза Кристоф.

— Стридите са добро начало — отвърнах аз. — Не бива да сме нескромни.

— Но не и твърде скромни — ухили се той някак нагло. — Половинчатите неща те правят само наполовина щастлив.

Погледнах го объркана. Това ли беше срамежливото момче, което преди пет години си беше изкрънкало от мен първата целувка?

— Трябва вече да тръгвам към къщи — казах аз, все още смутена. Беше станал много самоуверен. Може би щеше да е най-добре, ако съумея елегантно да се измъкна от тази история. Наоколо няма никой. Някак страшничко изглежда! Така че бавно тръгнахме по обратния път.

— Пак ли живееш при дядо си и баба си? — попитах аз, когато в края на крайбрежната алея се появи първата сграда от селото.

Кристоф кимна.

— Още ли гледате кози и овце?

— Естествено, искаш ли да дойдеш да ги видиш?

— Днес вече не — махнах с ръка ухилена, — но някой друг ден с удоволствие. Ние сме тук едва от вчера и майка ми е приготвила празнична вечеря. Сигурно вече ме чака.

Погледнах часовника си и установих, че действително съвсем незабележимо вече бяха минали няколко часа. Слънцето бе отишло ниско на запад.

— Добре — рече Кристоф — разбрах. Кога ще се видим утре?

Засмях се на непосредствеността му.

— А ако за утре съм планирала нещо друго?

— Едва ли — каза той с нещастно изражение.

— Не, не съм — успокоих го.

— Тогава значи всичко е наред — отвърна той отново с оптимистичен тон. — Ще дойда да те взема след закуска, ако ми разрешиш.

— Разрешавам ти — казах аз благородно.

Когато вече стигнахме до пътчето, което водеше нагоре към къщата на дядо, където трябваше да се разделим, той с мил жест ме погали по косата и рече:

— Страшно се радвам, че отново те намерих. Знаеш ли, че беше първата ми голяма любов?

Продължих мълчаливо напред. Обърнах се, чак като стигнах до горе. Той все още стоеше долу и ме гледаше. Махнах му за довиждане.

Знаеш ли, че беше първата ми голяма любов. Думите му отново минаха през главата ми. Естествено, че го знаех. Как бих могла да го забравя?