Бианка Минте-Кьоних
Мъглата на забравата (6)

6. Следи от смутно време

Според старовремския обичай младоженците трябваше да се отправят към трикорабната църква, която обаче се намираше някъде на края на бретонския свят… но се оказа, че е невъзможно да се стигне до нея… Ян, който заедно с Гауд бе отишъл най-напред, първи се извърна заради пръските морска пяна… всичко изглеждаше така, сякаш е дошъл да представи жена си на морето. Но морето погледна към младоженците с намръщено лице.

Пиер Лоти, „Исландски рибари“

Двамата с Кристоф вървяхме предпазливо по хлъзгавия каменен под и стигнахме до средата на пещерата. Спрях пред скалата с надписа. Тъй като в момента върху й не падаше нито един слънчев лъч, не беше лесно да намеря буквите. Най-вероятно, ако и преди нямаше светлина, просто щях да подмина надписа, така се беше слял той с камъка. Само полираната му повърхност го отличаваше от останалата част на скалата.

— Това ли е надписът, за който попита дядо ми? — попита Кристоф, веднага свързвайки двете неща.

— Да, това е. Продължавам да се питам какво ли може да означава. За какво трябва да напомня тази дата?

Кристоф сви рамене.

— Смяташ ли, че е свързано с войната? Дядо ти изглеждаше така… така смутен и объркан, когато го заговорих.

— Смутен? Искаш да кажеш, че заради това е получил пристъпа от кашлица ли? Това все още нищо не означава. Напоследък той често гълта дим от лулата си и се задавя. Защото забравя отново да го духне навън. От възрастта е.

Въпреки че не му повярвах съвсем, се опитах да намеря някакво друго обяснение за надписа.

— Все пак този надпис трябва да напомня за нещо — казах аз малко на инат. — И това нещо се е случило на 6 юли 1943 г. Какво според теб може да е то, ако не е свързано с войната?

Кристоф поглади с ръка полираните места върху скалата.

— Може би тогава някой тук се е удавил — каза замислено той. — Някой, който е влязъл в пещерата при отлив и е бил затиснат тук от прилива? Някой, който не се е оправял с часовете и с нивото на водата?

Погледнах го учудена. Това беше простичко, но убедително предположение. Не би било трудно и сама да се досетя.

— Възможно е било и да са били повече хора — разшири Кристоф разсъжденията си. — Нищо чудно и да е имало деца или младежи от селото… а пък родителите са поискали да се издяла надписа за спомен и предупреждение към другите…

Аз също спуснах ръката си по надписа и отново камъкът не ми се стори студен, а напротив — топъл, като че ли излъчваше някаква неясна енергия, която възприемах като жива топлина.

— Чудно, колко е топъл надписът — казах аз спонтанно — при тая студена и влажна пещера. — Естествено, че си мислех, че и Кристоф при пипането усеща същото като мен.

— Топъл ли? — попита ме той учуден и сложи ръката си върху моята. Дланта му беше много студена.

— Единственото, което тук е топло, си ти!

Усетих, че много му се искаше пак да ме целуне. Но пък мястото не ми изглеждаше никак уютно. Докато не разберях какво точно се е случило тук, непрекъснато щях да съм подвластна на някакво неприятно усещане и нямаше да мога истински да се насладя на нежността му. Мисълта, че преди време тук най-вероятно са загинали други влюбени двойки, не беше никак радостна.

Затова настоях да напуснем неприветливото място.

— Дали не можем да разберем доколко теорията ти отговаря на действителността? — попитах, когато стигнахме до изхода. — Ако се е случило подобно нещастие, хората от селото трябва да знаят за него. Поне най-възрастните.

В същото време си помислих, че ако бях майка и знаех, че някога в тази пещера са се удавили деца, то тогава бих предупредила децата си да не ходят там.

Попитах се дали пък брат ми не е знаел нещо за това, но си отговорих, че едва ли надписът му е говорил нещо, иначе не би измислил така безсрамно онази ужасяваща история за призрачния скелет на морския разбойник, а щеше да ме плаши, разказвайки ми за нещастието, което действително се е случило тук.

— Ще питам баба и дядо — обеща Кристоф още веднъж, когато вече се сбогувахме в началото на пътя към нас. — Ако дядо ми не иска нищо да каже, то баба със сигурност ще ме осведоми.

Надявах се да е така и наистина много ми се щеше Кристоф да успее да разбере истината.

— Ще дойдеш ли по-късно в бар „Игрите“? — попита той на раздяла, но аз махнах отрицателно.

— Не — рекох аз и в подкрепа на думите си широко се прозинах. — Днес не мога повече. Снощи спах много лошо и съм зверски уморена.

— Но вече не ме ревнуваш, нали? Надявам се всичко вече да е окей.

— Да, всичко е окей.

Още веднъж се целунахме дълго и сладко, след което аз се затичах, следвана от Емори, нагоре по пътя към къщи. Чувствах се щастлива и освободена от огромно вътрешно напрежение.

След разговора с Кристоф ми се струваше, че е съвсем сигурно, надписът в пещерата да е свързан с някое местно събитие. Най-вероятно това да е нещастен случай, както той го описа. Случай, който съвсем случайно да съвпада с рождената дата на баща ми.

Слава Богу, мислех си, всичко това няма нищо общо с моя татко!

Попрочетох още няколко страници от „Исландски рибари“ и се зарадвах, че и при Гауд нещата отиват към добро. Ян най-после й призна любовта си, освен това двамата дори се ожениха, още преди кораба му, който се казваше „Леополдине“, да отпътува към Исландия.

След това се сгуших до майка ми на голямото легло и бях съвсем сигурна, че тази нощ няма да изживея нищо страховито.

 

 

На сутринта ми се щеше да се отблагодаря на мама за грижите й и затова се измъкнах от леглото, още докато тя спеше.

Придружена от Емо, се отправих към селото, минавайки през леката сутрешна мъгла, която галеше кожата ми с хладната си свежест. Исках да напазарувам франзела и кроасани.

Мадам Мишел, собственичката на фурната, бе пълничка и добродушна жена на неопределена възраст, която обичаше да си побъбри с всеки от клиентите си. От което често се случваше в най-натоварените часове, точно когато се вадеха пресните хлябове и сладкиши, пред продавачницата й да се натрупа опашка. Но пък тя не искаше да назначава още персонал и обслужваше фурната само с мъжа си.

— Няма никаква сметка — обясни тя веднъж на майка ми. — Магазинчето може да храни двама души и нито човек повече. Ако през лятото ги нямаше туристите, отдавна да сме фалирали. Няколкото души местни клиенти са твърде малко и освен това напоследък се научиха да ядат онзи отвратителен нарязан американски хляб от супермаркета.

И аз не можех да схвана защо местните ядяха американския хляб. Прясна франзела е прекрасен френски домашно приготвен мармалад или пък течен шоколад беше нещо далеч по-вкусно.

Днес навалицата пред фурната на мадам Мишел вече се беше разотишла и затова, след като си взех покупките, се престраших да я питам дали тук не се е случило някакво нещастие, заради което да е направен надписът в пещерата.

Тя точно слагаше кроасаните в пликче, когато чу въпроса ми. Сви рамене и изтърва пликчето с рогчетата, то падна на тезгяха и рогчетата се разпиляха по него.

Нервно посегна към друго пликче и го напълни с кроасаните. През цялото време не спираше да мърмори:

— Хм, значи така, докато си се катерила по скалите и си открила пещерата? Не бива да влизаш там. Опасно място е…

Това и сама го знаех.

— Но какво се е случило там? — попитах повторно. — За какво трябва да напомня този надпис на камъка? Някакъв нещастен случай ли?

Събра горния край на пликчето и в това време видях ръцете й — кокалчета на пръстите й бяха побелели.

— Нещастен случай… — продължаваше да си мърмори тя, след което се обърна към мен — огромно, ужасно нещастие…

Замълча за момент, после ми подаде през тезгяха франзелата и кроасаните. Взе парите и отиде до касата.

— Страхотно нещастие, черен ден за селото ни… тежка вина… — жената ми подаде рестото. — Забрави за това, малката. Нека всичко си остане в мълчание. Вече никой тук не иска да си спомня за това. Било, каквото било. Никой няма да може да възкреси умрелите.

Иначе приветливата й и весела физиономия сега сякаш се беше свила и изглеждаше невъзможно да продължа да я разпитвам. Затова си прибрах покупките и реших да си опитам късмета при мадам и мосю Рюфле, може би те ще ми кажат нещо повече за огромното нещастие. Най-вероятно е имало доста жертви и хората от Льо Ро продължават да страдат при появата на спомена за събитието.

По обратния път още веднъж извиках в съзнанието си думите на жената на пекаря.

Тя бе споменала умрели, огромно нещастие, черен ден за селото и тежка вина…

Мама вече бе приготвила кафе и какао и дори бе запалила огъня в камината. В стаята бе топло и уютно и сутрешният хлад по никакъв начин не можеше да ни попречи.

Захапа един от вкусните кроасани, но тъй като мрачните думи на мадам Мишел продължаваха да ме занимават, имах нужда да споделя преживяването си с някого и затова разказах на майка ми за тайнствения надпис.

Отначало тя също доста се смути, след като чу, че издълбаната там дата съвпада с рождения ден на баща ми, не само денят и месецът, но и годината, в която той за първи път се е появил на белия свят. Дълбоко замислена тя посегна към чашата с кафе.

— Невероятно съвпадение — рече тя най-накрая. — Но такива неща се случват. Например философите, които обясняват света с така наречена теория на хаоса, биха го намерили за нещо напълно нормално. В един свят, където всичко може да се обясни чрез случайностите, все повече се натъкваме на подобни съвпадения, които на пръв поглед би трябвало да носят някакви значения, но в действителност нямат такива. Не фактите сами по себе си са значими, а интерпретацията им, която правят наблюдателите.

Трудно ми беше да следя мисълта й. Теория на хаоса, значение на фактите, интерпретацията им, правена от наблюдателите… всичко това ми звучеше страшно сложно.

— Би ли могла още веднъж да ми обясниш какво искаш да кажеш? — попитах я аз. — Всичко това ми звучи крайно научно.

— Имаш право — засмя се майка ми. — Аз така просто си приказвах, повече си го обяснявах на себе си, отколкото на теб.

Тя отпи от кафето и се зае да ми разясни разсъжденията си по-просто и ясно:

— Надписът в пещерата най-вероятно е оставен, за да напомня за някакво нещастно събитие. Това вече го разбра със сигурност и е нормално да искаш да узнаеш какво е събитието. Но може би то нямаше да те интересува толкова много, ако съвсем случайно не се бе разиграло точно на този ден, който за теб има съвсем друго значение. Ако там не беше рождената дата на баща ти, а някоя съвсем друга, тогава никога не би свързала баща си с това събитие и то не би било от такава важност за теб, не повече от който и да е надпис на някоя случайна надгробна плоча. Виждаш, че всеки предмет става важен за определен човек, само когато човекът го свърже с нещо познато от собствения си живот.

Въпреки че този път донякъде успявах да следя мисълта на мама, не можех да се съглася с всичко, което тя казваше.

— Да, ясно е, че тази дата има за мен определено значение, но също така вече знам, че тя няма нищо общо с татко и въпреки това искам да узная какво се е случило на нея — казах аз и погледнах въпросително към майка ми. — Нима теб не те интересува същото?

— Ами, да… интересува ме… — отвърна тя колебливо. — Но ако датата предизвиква у хората от селото тъжни спомени, аз не бих искала да ги събуждам, само и само да си задоволя любопитството…

Усетих в гласа й лек укор. Стори ми се, че иска да ми каже, че заради моето любопитство бихме могли да накърним добрите си съседски отношения, които поддържахме с хората от селото.

— Предположението ви, че няколко деца, които са играли в пещерата или пък младежи, отишли там, за да се скрият от чуждите погледи, са били погълнати от прилива и са се удавили във водите му, звучи доста логично. Ако това наистина се е случило, смъртта на тия деца и младежи със сигурност и до днес предизвиква неприятни спомени у местните, още повече че най-вероятно доста семейства са изгубили близките си.

Майка ми очевидно имаше право, но все пак нещо в теорията й ме смущаваше. Не знаех какво точно, но някак ми изглеждаше прекалено равна и нагласена. С нея по никакъв начин не можех да си обясня буйната реакция на дядото на Кристоф по време на празника. Какво пък толкова е имало да се шпионира, ако става дума за смъртта на деца или на младежи? Освен това за чия вина спомена жената на пекаря?

Имах чувството, че нещастието се държеше в тайна и поради тази причина зад него би трябвало да има нещо повече от просто някакъв инцидент. Даже и трагедията да е била огромна, всеки би говорил, би споделял мъката си и би бил благодарен, ако намери съчувствие у слушателите си. Тук обаче никой не искаше да говори, а предпочиташе да покрие с мълчание случилото се и най-вероятно вече години наред бе все така.

Защо ставаше така? Какво се криеше зад мълчанието? Дали това не беше някое престъпление, което хората се страхуваха да извадят на светло?

— По-добре не рови повече — рече майка ми замислено. — Разбирам, че си обзета от желание за откривателство, но се опасявам, че не си заслужава. Живеем тук в мир с околните. Нека миналото си остане минало.

Отидох в стаята си и взех в ръка медальона. Сложих го на врата си. Отново усетих топлина по кожата си.

„Събуди ме — прошепна непознат глас. — Спаси ме от съня на забравата.“

Теорията на мама не беше вярна.

Докоснах медальона и почувствах топлина, усетих живинка, които мъртвите предмети едва ли излъчват. Надписът в скалата също не беше студен и безжизнен. Тези предмети не оживяват чрез мен, не, самите те криеха нещо, което напираше да излезе навън и може би в мен бяха открили само медиум, който щеше да им помогне да го направят.

Явно някъде в мен се свързваха нишките на напълно отделни събития и се питах дали между онзи тайнствен непознат моряк, медальона и надписа все пак нямаше връзка.

Не е ли възможно загиналите на 6 юли 1943 г. в пещерата да не са били деца или младежи?

И дали това не е хладният гроб на двама влюбени?

 

 

Навън мъглата все още не се бе вдигнала и беше мрачно и студено. Затова с мама решихме, че за да си разведрим настроението, е добре да идем да се почерпим с по една палачинка при Рюфле.

Ядеше ми се нещо солено и си поръчах отново специалитета на заведението със запържена сланинка, салата и яйца на очи.

Мосю Рюфле днес се оказа много разговорлив, така че аз пренебрегнах всички предупрежденията на майка ми и го попитах за значението на надписа в пещерата.

Реакцията му беше същата като на жената на пекаря, което накара майка ми да се почувства крайно неудобно.

— Няма нужда… няма нужда… да отговаряте каквото и да било — намеси се веднага тя, когато забеляза, че цялата учтивост на секундата изчезна от лицето на мосю Рюфле и около устните му се появи мрачна бръчка, която иначе дори не се забелязваше. — Младите хора понякога са доста по-любопитни, отколкото е позволено, а пък ние напълно ви разбираме, ако за вас тази тема представлява рана, която не искате да разчовърквате…

За миг той се взря мълчаливо в майка ми. След това взе кърпата за съдове, която бе метната на ръката му и разсеяно почна да бърше съседната маса.

— Това беше грешка… — каза той. — Ужасна грешка. Която донесе смъртта на невинни хора. Не можем да я забравим, но нямаме друг изход. Вината на баща ни не бива да се стоварва върху внуците им.

И той ме погледна ужасно сериозно.

— Малка германска госпожице, остави селото да живее в мир. Твоите сънародници също не са безгрешни.

За майка ми това бе знак, че разговорът е приключил. Тя стана и отиде до бара, за да плати на мадам Рюфле.

Тъй като тя не бе чула нищо от предишния разговор, обсипа майка ми с „ах“ и „ох“, както и с най-новите клюки от околността, което пък ни позволи в края на краищата спокойно да си изядем палачинките и с усмивка да се сбогуваме.

— Май не трябваше да отварям дума за надписа — казах виновно аз.

— Така е, не биваше. Струва ми се, че преди това ти го казах съвсем ясно. Не искам заради нещо, останало далеч в миналото, да накърняваш приятелските ни отношения, които сме изградили с хората тук в продължение на десетилетия. Дядо Пиер е живял заедно с тях и със сигурност знае какво се е случило на времето. Твърде възможно е самият той да е издялал надписа. Все едно по чия поръчка. Ако това е било някакво престъпление, както ти подозираш, той не би приел за него да се мълчи.

Тук мама вече наистина би трябвало да е права, затова реших повече да не разпитвам възрастните хора от селото какво означава надписът в пещерата.

Но Кристоф!

Той пристигна следобед, за да ме вземе и предложи да излезем с лодка в морето. Имаше своя собствена, която бе вързана на западния кей. Междувременно слънцето бе разгонило мъглата, така че аз се зарадвах на морската разходка.

Развързахме лодката и я изтеглихме от пясъка към морето. Щом усетихме, че водата под кила вече е достатъчно, Кристоф вдигна платната и лекият бриз, който идваше откъм сушата, ни понесе по вълните.

Плавахме така, докато стигнахме безветрен залив, където Кристоф остави лодката да се люшка свободно, прибра част от платната и отпусна въженцата, така че почти стояхме на едно място. В момента, в който усети ръцете си свободни, той ме пое в тях и започна нежно да ме гали.

— Толкова съм щастлив, че отново си при мен, моя детска царице — рече той с цялата си любов. — Какво прави през всичките тия години, когато аз тук напразно те чаках?

Засмях се.

— Стоях като принцеса Рапунцел в една висока кула и оставих косата си да расте дълга, дълга…

— Така трябва да е било — каза той, явно разбирайки намека ми. — И както в приказката през това време си се превърнала от малко момиченце в хубава млада жена.

Думите му ужасно ме смутиха, затова веднага опитах да сменя темата. А нищо друго не ми лежеше така на сърцето, както да му разкажа за най-новите си разследвания.

Но изглежда, че това не му допадна много, със сигурност би предпочел да продължим да се гушкаме. Затова реагира някак остро.

— Изглежда, че става дума за стара история, за която никой вече не иска да си спомня. Във всеки случай баба ми и дядо ми предпочетоха да не отварят дума. Може би трябва да се откажем от по-нататъшни проучвания.

— Никак ли не те гризе любопитството? — попитах разочаровано аз. — Не искаш ли да разбереш кой е загинал там? Може би са били някои влюбени?

— Влюбени? — той ме погледна учуден. — Как пък ти хрумна това?

Тъй като ме попита директно, нямаше как, трябваше да му разкажа как съм стигнала до това си предположение. Споменах за медальона и за непознатия моряк.

Той взе медальона в ръка, разгледа го и после пак го пусна да се скрие зад деколтето на фланелката ми. Възможно е тези подробности да са го пообъркали.

— Много романтично предположение — рече той накрая. — Но ми се струва, че навързваш поредица от случайни събития, които може и да нямат връзка помежду си.

Почувствах разочарование. Поне от него се надявах да получа подкрепа за романтичното си предположение.

— Окей — казах аз малко сърдито. — И това ще разбера. — Сякаш напук на Кристоф добавих — Утре ще отида до Сент Брюк и ще разгледам в архива на местния вестник дали няма свидетелства, оставени от съвременници на събитието. Може пък и да има нещо за трагедията, случила се в деня, когато се е родил баща ми.

Сега обаче Кристоф ме погледна напълно изумен:

— На рождения ден на твоя баща?

Обясних му как стоят нещата, но вместо да ме разбере по-добре, той рече:

— Ето, сама виждаш, че случайността свързва в едно събития, които нямат абсолютно нищо общо. Баща ти е роден в Германия в деня, в който тук се е разиграла някаква трагедия, това е. Какво общо има това днес с него и с теб? Ако по едно и също време на някой южен остров от дървото падне кокосов орех, а в Европа стане земетресение, не означава, че едното е предизвикало другото.

Сравнението му ме разсмя, но мисълта, че трябва действително да разгледам архива на вестника, здраво се закрепи в главата ми.

— Ще дойдеш ли с мен? — попитах го малко по-късно, когато се зае отново да слага платната. — Ще дойдеш ли с мен да разгледаме старите вестници?

— Щом искаш… — рече той, докато управляваше лодката.

Това съгласие беше всичко, което ми трябваше.

— Ще помоля мама да ни даде колата. Кара ли ти се спортен модел?

Той ме погледна радостно. Явно, че щом му се отваряше такава възможност, би ме придружил навсякъде. Така че се уговорихме.

 

 

Мама обаче не беше така възторжена, като я помолих за колата, но след като сто пъти я уверих, че Кристоф има осемнайсет години и разбира се, че притежава шофьорска книжка, най-после благородно се съгласи да отпусне на бъдещия си зет любимата си кола.

От своя страна пък Кристоф си въобрази какво ли не и на другата сутрин, когато дойде да ме вземе, носеше за майка ми голям букет от хортензии. Откъде ли ги беше откраднал?

Но при толкова много внимание майка ми просто загуби ума и дума и със светещи от радост очи тикна в ръката му ключа за колата.

— Пожелавам ви много хубав ден, деца — изрече тя и виждах, че е безкрайно щастлива, че най-после нещо бе отвлякло мислите ми от пещерата и мрачните събития там. Разходка с млад мъж, най-вероятно си казваше тя, ще ме накара да забравя потискащото настроение.

„Само да знаеше!“ — помислих си аз.

Кристоф също не изглеждаше обладан от мисълта в един така прекрасен ден да кара до Сент Брюк, само за да се свре из прашните стари вестници.

— Нека идем някъде другаде — напираше той. — В Сен ало или…

Мен също ме обзе леко съжаление, че ще пропилея хубавия ден, но държах на принципите си. Първо работата, след това удоволствието. Обаче след това предложих компромисно решение.

— Първо ще отидем да видим архива. Тъй като знаем съвсем точно какво търсим, работата няма да ни отнеме много време. После в зависимост от това колко време ни остава, ще решим какво да правим. Какво ще кажеш?

Кристоф изпъшка.

— Дебела глава си ти — каза той дистанцирано. — Хайде, да бъде както искаш.

Натисна яко газта и отпрашихме по пътя към Сент Брюк.

 

 

Всъщност, нещата не станаха така бързо, както си ги представях, защото само за да ни допуснат в архива, трябваше да попълним доста формуляри и да получим най-различни разрешения. Уф, аз пък си мислех, че само при нас системата е така бюрократична.

Проблем се оказа и това, че вестниците и брошурите с обяви от времето на окупацията и Втората световна война се намираха в специално депо. Като източници на исторически сведения те се пазеха особено внимателно.

Най-накрая обаче успяхме и млад мъж ни донесе отнякъде дебел, подвързан том и ни го постави върху масата за четене.

— Тук би трябвало да е всичко, което търсите — каза той, обръщайки се към мен с приятелска усмивка, което предизвика реакция на ревност в Кристоф. Когато обаче мъжът се оттегли и ни остави сами, той въздъхна с облекчение.

Заразгръщах вестниците с нервно треперещи пръсти, докато стигнах до юли 1943 г. Какво ли ще ни разкрият следващите страници?

Кристоф също бе обзет от любопитство и нетърпение, но когато стигнахме до 6 юли, и двамата се почувствахме безкрайно изненадани. Нищо. Никакво съобщение за каквато и да е трагедия. Но после, ден по-късно, се натъкнахме на черно-бяла снимка и я разгледахме страшно впечатлени.

Нито една от нашите теории не се оказа вярна. Изобщо ни най-малко не сме и подозирали за размерите на това, което действително се е случило.

Ужасена, аз гледах към избелялата снимка, показваща плажа на Дьо Ро. Там един до друг лежаха безброй мъртъвци, наредени в права като конец редица, охранявани от войниците на немския Вермахт.

Изведнъж проумях мълчаливото дистанцирано поведение на селяните, защото това, което се е случило на 6 юли 1943 г., е било не само нещастие, а истинска катастрофа.

 

 

Трябваше да мине известно време, докато възстановя способността си да говоря.

— Колко ужасно — прошепнах аз шокирана. — Как е могло да се случи това? Толкова много мъртви?

Кристоф също бе загубил ума и дума.

— Тук — рече той с приглушен глас — ето тук има статия от 7 юли.

После я зачете шокиран:

Сутрешният прилив на 6 юли донесе на брега на Льо Ро телата на множество мъртъвци. Въз основа на документите, които са намерени в дрехите на някои от тях, се предполага, че това са пътници на холандски кораб, който се е заблудил в бурната нощ в залива и се е разбил в някоя от скалите.

Тъй като е възможна идентификация само на част от мъртъвците и за да се предотврати разпространението на епидемия, по заповед на коменданта още вечерта на 6 юли останките от телата на удавените са погребани в масов гроб.

На снимката се виждат войници на германския Вермахт при идентификация на труповете, намиращи се на източния плаж на Льо Ро.

Кристоф замълча. На лицето му бе изписано дълбоко смущение, а аз също преглъщах сълзите си. Никой от нас не беше очаквал точно това.

Гледахме към неясното изображение на снимката и се чувствахме ужасени от размера на трагедията на корабокрушението.

— Наистина ли никой не е оцелял? — попитах с треперещ глас.

— Изглежда, че никой — поклати глава Кристоф.

Той разгъна вестниците няколко дена напред, но не намерихме никакво друго съобщение, освен това от 7 юли.

— Мога да си представя, че след като това е било публикувано, германските окупатори са сложили забрана за следващите новини по случая и най-вероятно затова няма нищо.

Имаше право, защото въпреки че продължихме да разгръщаме страниците още известно време, не открихме нито дума повече за корабокрушението.

Междувременно младият мъж, който ни въведе в архива, се върна.

Зарадва се, като му казахме, че сме намерили това, което сме търсили. Попитахме го дали можем да направим копие на интересуващата ни статия и той с готовност ни помогна.

— Ах — рече той, като видя текста от вестника. — Наистина много тъжна история. В рамките на едно изследване малко се занимавах с нея. Има много слухове за причините за трагедията. Говори се, че са били замесени хора от Съпротивата.

Внезапно Кристоф се разбърза да напускаме архива. Дали пак го обзе ревността или не му харесваше накъде отива разговорът? Дядо му също е бил в организацията на съпротивителното движение.

Но нали хората от Съпротивата са се борили срещу окупаторите? Какво общо биха могли да имат с нещастието?

Въпроси, само въпроси и всеки нов въпрос носеше след себе си не отговор, а поредния нов въпрос. Омагьосан, затворен кръг. Картината на наредените на плажа мъртъвци така се загнезди в съзнанието ми, че вече не можех да оставя всичко това на историята и да го забравя.

Крачейки мълчаливо до Кристоф, напуснах сградата на архива на вестника.

— Сега какво? — попита Кристоф, като гледаше с трепет към колата на майка ми. — Няма ли да се поразходим още малко?

Сякаш не бях в състояние да мисля за разходка, но тъй като му бях обещала, му предложих да тръгнем в посока към Паймпол, за да му покажа църквата там, в която са се оженили Гауд и Ян.

Идеята ми не му се стори суперска, но я прие, защото можеше да кара с пълна газ по равна и добре построена отсечка от пътя.

В колата извадих фотокопието от вестника и пак се загледах в снимката.

— Какво търси тук холандски пътнически кораб? — зачудих се аз.

— Нямам представа. Може да е бил на път през Роскоф към Англия и да се е отклонил от маршрута си.

— Но това е доста дълго отклонение и то през опасни крайбрежни води. Защо не е тръгнал от Холандия директно към открито море?

Но Кристоф сякаш повече се интересуваше от карането на колата, отколкото от моите разсъждения, което малко ме нервира.

Така че реших, че ще е по-добре вечерта да обсъдя всичко това с майка ми. Поради работата си в университета тя се оправяше свободно с историческите събития и най-вероятно знаеше доста повече от Кристоф.

Прибрах вестника и насочих вниманието си към посещението ни в Паймпол. Тръгнахме по следите на Гауд и Ян и посетихме църквата в Плубазланец, където е било бракосъчетанието им. След това се покатерихме по скалите и така стигнахме до трикорабния параклис, където според древния обичай са отивали младоженците, за да получат благословия. Заради извилата се буря Гауд и Ян не са могли да достигнат дотам, но ние се качихме горе съвсем сухички и след това слязохме пак надолу. До параклиса и надолу отвеждаше съвсем тясна козя пътечка, която се виеше около стръмните скали. И точно както го бе описал Лоти, църквицата се намираше съвсем на външния край на сушата, на края на бретонския свят. При буря и ако от морето насам пръскаше пяна от разбиващите се вълни едва ли бих намерила пътя.

Кристоф ме прегърна и на лицето му грееше усмивка, когато най-после усетихме под краката си сигурна почва. За късмет морето не ни показа намръщеното си лице.

— Сега вече нищо не може да ни се случи — рече Кристоф с блеснали очи. — Любовта ни е благословена и подпечатана с печат!

Още усещах върху устните си топлата му целувка, с която ме дари пред параклиса и се чувствах така щастлива и на сигурно място, както отдавна не ми се е случвало.

После седнахме в едно от типичните местни заведения на пристанището на Паймпол и си поръчахме по порция риба. В този миг си пожелах денят никога да не свършва.

— Знаеш ли, че съм много влюбен в теб, Вики? — рече Кристоф съвсем непосредствено.

Тъй като благодарение на посещението в параклиса и моето сърце се бе отворило, аз простичко му отвърнах:

— И аз в теб.