Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nebel des Vergessens, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)
Сканиране
1343alex
Корекция и форматиране
шеNMereva (2016)

Издание:

Бианка Минте-Кьоних. Мъглата на забравата

Немска. Първо издание

ИК Вакон ЕООД

Главен редактор: Елеонора Гаджева-Бонева

Коректор: Адрияна Николова

ISBN: 978-954-9535-18-1


1. Неочаквано наследство

Засмяна и превъзбудена, но дълбоко в себе си притеснена, тя усещаше нещо като страх само при мисълта, че тази страна завинаги ще трябва да стане нейна родина.

Пиер Лоти, „Исландски рибари“

— Не! Не може да бъде!

Не разбрах какво точно каза току-що майка ми.

Седнах на един от столовете във всекидневната и колебливо посегнах към дебелия плик, който тя ми подаваше. Действително идваше от Ница и като подател бе написан някакъв нотариус от Рю дьо Кобертин. Измъкнах листите от плика, но въпреки че добре говоря френски, не разбрах нищо от написаното. Вероятно се дължеше на това, че след думите на мама бях прекалено напрегната, за да се концентрирам върху сложния текст. Просто това не можеше да бъде вярно.

— Ти… ти… искаш да кажеш — запънах се, изгубила ума и дума — че съм наследила къща във Франция?

Майка ми се усмихна и се запъти към хладилника в кухнята, която беше отделена от всекидневната само с един плот.

— Искаш ли сок?

Кимнах мълчаливо и се загледах в листите на масата.

Внезапно пред очите ми пликът сякаш се стопи и аз видях безкраен бял плаж и смарагдово синьо море, а между виолетовата ерика и жълтугата малка къщурка, направена от червен гранит, около която кръжат чайки. Крайбрежието на Бретан, където съм прекарала най-хубавите дни от детството си. В тази къща, залепнала като лястовиче гнездо на стръмните скали, надвиснали над морето. Между синьото на морето и синьото на небето, под сенките само на белите облачета, когато те бързо минават пред слънцето.

— Вики, какво се размечта?

Мама постави пред мен чашата с портокалов сок и размаха ръка пред лицето ми.

— Хей, малката!!

Стреснах се.

— Това е къщата на дядо, нали? Къщата на дядо Пиер в Бретан!

— Позна — засмя се майка ми. — Да, точно за нея става дума.

— Но аз си мислех, че дядо я продаде, когато с втората си жена се премести в Ница!

Мама почна да рови из документите.

— И аз така смятах. Но явно сме се заблудили. Както и да е, във всеки случай тук пише, че в завещанието му е отбелязано, че ти си тази, която ще наследи къщата.

Все още не можех да повярвам и се чувствах някак неудобно как така изведнъж ще стана притежател на къща в една чужда страна.

— Но защо? Защо аз?

— Може би защото… — мама измъкна от плика една снимка, която не бях забелязала, и ми я подаде.

На нея се виждаше петгодишно момиченце с дълга руса коса в износен гащеризон и с пиратска кърпа на главата. Бе застанало като модел на брадат художник, който с чук и длето работеше върху мраморна скулптура. Нямаше съмнение, момиченцето бях аз.

— Мислиш, че защото съм стояла като негов модел ли?

— Години наред ти беше любимият му модел. Винаги съм се чудела на търпението, с което му позираше. Мен никога не би могъл да ме накара да стоя така, а още по-малко брат ти.

— Не разбирам — рекох тихо и мислите ми отново отлетяха надалеч. — Харесваше ми да стоя права или пък да седя… — а на ум продължих да си говоря, че ми е харесвало да наблюдавам ръцете му как извайват от коравия мрамор нещо много меко и нежно. Уста, нос, дори кичурите на косата, съвсем същите като тия, които падат на челото ми, когато вятърът духне откъм морето. Не знам колко от неговите скулптури са с моето лице, но съм сигурна, че голяма част от творчеството му документира израстването ми. Поне до десетата ми година. Това бе последната година, през която семейството ми прекара лятната ваканция в Бретан.

Малко след това баща ми получи работа в Брюксел в Европейската комисия и тъй като и майка ми успя да получи преподавателско място по европейска история в университета в Брюксел, ние се преместихме там. Където живеем и досега.

— Жалко, че в последните години не ходихме в Бретан — казах аз, прекъсвайки мислите си.

— Така е. Но пък много добре знаеш, че трябва да поддържаме приятелските си връзки и в Германия, а пък ваканцията не е чак толкова голяма. Освен това дядо ти се ожени повторно и с жена си се премести в Ница. Климатът там бе много по-подходящ за възрастта му.

Хм, явно не е бил чак толкова подходящ, щом като…

А пък и доколкото познавах втората му съпруга Жулиет, тя се интересуваше предимно от това да показва на приятелите си в Ница своя съпруг художник. При всички случаи за дядо това си е било доста голям стрес! В Бретан със сигурност не би починал така рано. Дядо ми си беше вече в напреднала възраст, но здрав като камък и най-вероятно би могъл да откара още сто години.

Винаги с яд се сещах за втората му жена, която го бе примамила на юг при себе си, въпреки че той би предпочел да остане в къщата си.

— Написал ти е писмо — прекъсна майка ми моите разсъжденията. — Ето.

Поех го от ръцете й с леко треперещи пръсти.

— Може ли да го прочета в стаята си? — попитах. Тя кимна с разбиране, защото тъкмо в този миг брат ми Паул и колегата му от университета Рудо връхлетяха в коридора, а пък кучето ни Емори ги поздрави със силен лай.

— Добре, но знай, че след десет минути яденето ще е готово.

Дотогава и татко ще се върне за малко от офиса си, но имах достатъчно време, за да прочета какво ми е написал дядо в последното си писмо. Измъкнах се бързо от всекидневната и влязох в моята стая.

Писмото бе с дата 13 февруари в годината на смъртта му, бе написано на немски и на ръка с характерния му почерк.

Мила Виктория,

зачетох аз,

ти зае постоянно място както в творчеството, така и в сърцето ми. Нашите разговори и занимания бяха най-ценното в живота ми. Толкова общи неща ни свързваха, едно от които е любовта към това място, където аз сътворих своите най-хубави и значими скулптури. Жулиет бе чудесно приключение, което подмлади, но и съкрати живота ми. Тя изсмука жизнената ми енергия и не ми останаха никакви сили да правя изкуство. Това ме натъжава, но какво да правя, така се случи, че вече стигнах до предела на живота си и не мога повече нищо да променя. Жулиет получи богато наследство и самата тя е богата жена. Ще го преглътне някак, че ти завещавам своята къща в Бретан. Тя никога не я е харесвала, а ти, знам, че я обичаш, колкото и аз. Не съм я продавал и тя те чака, мое мило дете, чака и семейството ти.

Прекарай там толкова щастливи години, колкото ти душа иска.

С любов

Твой дядо Пиер

Ръката ми, хванала писмото, увисна надолу и за момент се върнах назад във времето, когато дядо бе още жив. Колко тъжно, че вече го няма. Аз също много го обичах. Помежду ни имаше близост, която никога не бях изпитвала към баща си. Бяхме сродни души, ако мога така да се изразя.

Въздъхнах. Значи е истина. Бях наследница на дядо. Той наистина е направил така, че след смъртта му да получа къщата в Бретан. Можех добре да си представя, че Жулиет няма интерес към нея. Тя не беше човек, който би се покрил в такава къща в дълбоката провинция. Имаше нужда от булевардите, от пулсиращия живот на големия град. Не можеше да живее без Ница и Париж. За разлика от дядо и от мен. Колко мило, че в края на живота си се е сетил за мен. Сигурно се е надявал тази къща и за мен да се превърне в нещо като родина, както е била за него. Сърцето ми лудо заби.

Още веднъж погледнах датата на писмото. Февруари. Оставали са му още два месеца живот. Почина през април в самолета по пътя от Париж към Ница.

Родителите ми отидоха в Ница за погребението. Аз също исках да присъствам, но майка ми отказа. „Не е за теб, детето ми. Той също би те спрял.“

Отново ме хвана яд на Жулиет и се сетих, че тогава бях много доволна, че не ми се наложи да й изказвам съболезнования. Може би нямаше да успея да го сторя и щях да й кажа направо в лицето, че е загробила дядо ми в неспирното си влечение към славата. Мъкнеше над осемдесетгодишния си мъж непрекъснато от едно откриване на изложба на друго, от парти на парти. По цели нощи да стоиш на такива места, това не би издържал и млад човек.

Е, да, тя направи дядо международно прочут, скулптурите му се излагаха в най-известните галерии, накрая даже и в Париж. И навсякъде тя бе посрещана като неговата муза.

Всъщност тя нямаше никакво влияние върху творчеството му, а от многото изложби не му оставаше време за нищо ново, всичко това, както бе написал в писмото, му създаваше твърде много напрежение и стрес.

Тя го е убила, казах си мрачно аз, така че няма право да се сърди, че е оставил къщата в Бретан на мен, а не на нея.

Чух баща ми да идва, пъхнах писмото обратно в плика и го оставих в тайното чекмедже на писалището ми в стил „Бидермайер“. В Брюксел лесно се намират такива антикварни мебели, а пък и винаги съм си мечтала да имам писалище със скрито чекмедже. Когато го открих на един пазар за антики, толкова дълго се молих да ми го купят, че накрая татко се съгласи да го вземе като подарък за рождения ми ден. Брат ми Паул само сбърчи нос, когато внесоха писалището в стаята ми, тъй като той не споделяше романтичните ми желания. Беше същият като татко. Струваше ми се странно, че мъжете в семейството ни така малко се интересуваха от изкуство. Това ме учудваше особено много, що се отнася до баща ми. Убедена съм, че дядо Пиер е бил много щастлив, че поне внучката му се интересува от творчеството му, след като синът му открито не му обръщаше никакво внимание.

— Хората са различни — казваше по въпроса майка ми. — Това не означава, че баща ти не обича баща си и че не се възхищава на таланта му.

По всичко обаче личеше, че възхищението му не е така силно, защото си спомням няколко иронични забележки на татко относно скулптурите на дядо. Най-безобидната от тях бе, че „изкуство къща не храни“. Много бях радостна, когато в края на живота си дядо успя да докаже противното.

Може и затова да е предпочел да остави къщата на внучката си, а не на сина си.

 

 

Колегата на Паул остана и за вечеря, което означаваше, че на масата нямаше как да се говори за семейните дела. Така че разговорът отново се завъртя около училището и университета, докато накрая мама направи завой и противно на всякакви правила заговори за лятната ваканция.

— Какво ще кажете, отново да отидем в Бретан? — попита тя, хвърляйки ми съзаклятнически поглед. Въодушевлението на останалите беше умерено. Татко веднага заяви, че задължително трябва да отиде в Германия и че вече всичко е твърдо планирано. Но ако толкова много искаме, можем да отидем до Бретан, разбира се — без него.

— И без мен — запя Паул същата песен — ние с Рудо ще отидем в Намибия.

— Аха — рече сухо баща ми. — Това означава, че последните месеци здравата си спестявал, нали?

От погледа на Паул веднага разбрах, че случаят не е този.

— Мислех си, че вие бихте подкрепили финансово такива културни и пълни със смисъл престои в чужбина на децата си.

Но явно родителите ми нямаха подобни намерения. Тъй като те не бяха свикнали да обсъждат спорните въпроси в присъствието на трети лица, майка ми сложи точка на разговора и отложи решението за по-късно.

— Дотогава всеки има време още веднъж да премисли всичко, но накрая ще се вземе общо решение. Ясно ли е?

— Ясно е — чу се единодушно от всички.

 

 

Но събитията се развиха по-различно от очакваното.

С половин уста Паул съобщи, че поради размириците в родината си Рудо няма как да се прибере у дома и затова нямал друг изход, освен да остане някъде между Германия и Франция. В последната година ние доста се бяхме отчуждили. Всъщност никога не сме били особено близки, което най-вероятно се обясняваше с възрастовата разлика от девет години. Въпреки че той казваше, че откакто съм станала на петнайсет години, не съм била вече толкова опака, както по-рано, за съжаление това не можеше да се каже за него. Както и преди той се интересуваше само бегло от мен и до среднощ се шляеше насам-натам с приятелите си. Можех да си представя, че хич не му пукаше за ваканцията ми и за отиването ми с мама с Бретан. Твърде малко екшън!

— Окей — каза той малко по-късно — аз ще ида с татко в Германия. И без това исках да му покажа родината си. Берлин, Старата част на Дюселдорф… — той се запъна, когато мама му хвърли въпросителен поглед.

Ха, татко сигурно ще се радва. В този момент баща ми влезе в стаята.

— Е? — попита той. — Решихте ли най-после какво ще правите през ваканцията?

Кимнах:

— Паул ще пътува с теб и Рудо за Германия, а пък аз и мама ще отидем в Бретан. — Направих пауза, след което добавих в настъпилата тишина. — Все пак трябва да вляза във владение на наследството си.

Татко обаче не разбра какво казвам, а и Паул ме погледна твърде глупаво.

— Ами — започнах аз, опитвайки се да обогатя гласа си с няколко придихания, — дядо ми е завещал къщата си в Бретан и е съвсем обяснимо да искам да я видя.

Баща ми запази самообладание, научавайки новината, но Паул сякаш излезе извън кожата си.

— А на мен какво е оставил? В края на краищата аз също съм му внук.

— Нелюбим внук! — подхвърлих му аз, но той явно в момента изгуби чувството си за хумор и бе обладан от непреодолима завист, затова просто не можеше да се успокои.

— Боже мой — казах аз нервно, — та нали ти ще можеш да я използваш по същия начин, както и аз. Нали току-що ти предложих да дойдеш и да домъкнеш дори своя приятел. Какво повече искаш?

Същото се запита и баща ми и приключи дискусията, проявявайки се като главата на семейството:

— Дядо ви беше възрастен човек и свободен при взимането на решения. Така че не ти остава нищо друго, освен да се съобразяваш с тях, а не да ги оспорваш, Паул. Изглежда, че е имал своите основания, за да постъпи така. — След което татко се обърна към майка ми. — Ще взема момчето със себе си. Така ще си прекарате една свободна ваканция.

— Всичко е наред — рече майка ми с благодарствена усмивка. — Аз също с удоволствие бих отишла там. Имам толкова хубави спомени, свързани с тази къща и сега, когато баща ти не е между живите… знаеш, прекарвах много време с децата там… бих искала отново да бъда близо до него… затова също имам нужда от тази почивка… просто, за да си взема сбогом…

Паул пак не можа да схване всичко, но аз разбрах много добре какво иска да каже мама, тъй като и аз чувствах същото.

Татко навярно също я разбра, защото я прегърна мило през рамото и каза:

— Той беше забележителен човек и нещо, което едва сега разбирам — беше велик художник. Освен това много обичаше теб и Вики.

— Да — съгласи се мама. — Баща ти много ни обичаше.

Тя ме погледна щастлива:

— Ще изкараме прекрасно лято в къщата на дядо Пиер.

Колко много се заблуждаваше майка ми.

 

 

Почти през цялото ни пътуване небето бе сиво и обсипано с облаци. Но след като излязохме от магистралата и завихме по междуградския път към Брест, облаците се разпръснаха и сред непроницаемото сиво се показаха парчета синьо небе. Не мина много и стигнахме до едно място, където носещите се бързо облачета откриха светлосиньото небе и специфичната светлина показа, че се доближаваме към брега. Въздухът изведнъж стана съвсем свеж, гарваните, които ни придружаваха през цялото време по пътя дотук, бяха заменени от чайки.

Но най-после стигнахме. Майка ми зави, изоставяйки междуградския път, и подкара към Льо Ро по тясно, но добре направено шосе. То слизаше от високото плато, промушваше се през теснина, оградена от скали и след това потегляше, като от двете му страни плътно един до друг се редяха огромни стари чинари. Някъде по средата на разстоянието имаше ляв завой и се стигаше направо до морето. През тялото ми премина силна тръпка, когато мама влезе в завоя и пред нас се откри морето — синьо и искрящо. Сякаш можехме да продължим напред направо по водата. През всичките години, когато като дете идвах за ваканцията тук, се случваше същото чудо. Стотици километри път през вътрешността на страната. Върби, крави, къщи, долини и леки възвишения, нищо, което да предложи каквато и да е сензация за очите — и изведнъж: след това мъничко завойче внезапно се откриваше цялата спираща дъха прелест на морето.

— Мамо, спри — помолих я аз.

Кучето също стана крайно нетърпеливо и почна да скимти. И както винаги досега мама отиде съвсем до края, слязохме, хванахме се под ръка и така се отдадохме на насладата, която ни предлагаше гледката.

Вече бяхме пристигнали! Най-после отново сме тук. На любимото ми място от детството.

Минахме по главната улица на селището и стигнахме до плажа. Крайбрежната алея! Съвсем накрая, там където пясъкът свършваше и започваха стръмните скали, завихме по чакълеста уличка. Обикновена дървена табелка с надпис „Към Трискел“ ни посочи пътя към къщата на дядо Пиер, който се промъкваше през високи папрати, жълтуга и цъфнала ерика. О, грешка — това бе пътят към моята къща. Засмях се вътрешно при тази така странна мисъл. Петнайсетгодишна собственичка на къща! Наистина звучи невероятно.

Огромен розов гранитен блок, на чийто връх е издълбан келтски кръст, показва, че сме стигнали целта си. Той сочи входа към малък двор, в чиято среда има шадраванче, плътно обрасло с жълти и оранжеви невени. Всичко си стоеше така, както винаги е било. Изобщо да не повярваш, че са минали пет години от последното ми идване.

 

 

— Ето — рече мама и ми подаде ключа за къщата. — Отвори ти, нали си е твое.

Взех големия стар ключ и с треперещи пръсти го пъхнах в ключалката. Странно чувство ме обзе, когато го завъртях. Радост, гордост и дори щастие, но също така и внезапно вцепенение, някаква необяснима боязън. За миг сякаш у мен надделя страхът от чуждото, усетих неясна заплаха и сякаш ми се прищя да врътна ключа обратно и никога повече да не прекрачвам прага на тази къща. Дядо беше починал, а с него и душата на дома. И щастието, което изпитах преди малко, бе несъвместимо с новото ми откритие.

Кучето с лай скочи високо към вратата и ме откъсна от меланхолията. Успя с лапи да стигне бравата и вратата се отвори с тихо, добре познато скърцане. Мама ме хвана от двете страни, вдигна ме и така ме прехвърли от другата страна на прага. Бях вътре. В моята къща.

Студеният и влажен въздух ме накара да потръпна, но мама се зае веднага с отварянето на всички прозорци, за да пусне вътре лятното слънце и свежия морски бриз.

— Пфу! — простена тя. — Тук не е проветрявано цяла вечност! Жалко, че всички тия крайбрежни къщи винаги миришат на мухъл. Като че влагата влиза направо през стените — мърмореше тя, изчезвайки зад вратата на мазето. — Ще пусна парното и така ще стане по-уютно.

Кучето душеше всичко по пътя си, след което изведнъж спря очаквателно пред стълбата към първия етаж. Засмях се.

— Ах, ти, хитрецо — викнах му. — Помниш много добре, че не ти е разрешено да се качваш нагоре.

Горе бяха стаите за гости и мама не искаше кучето да ходи там, за да не развали паркета. Замислих се, дали сега, когато къщата е моя, да не отменя забраната. В края на краищата у дома то винаги лежеше до леглото ми.

— Чакай малко, Емо — успокоих го аз. — Ще обмисля въпроса.

Мама се върна от мазето и сложи вода за чай.

— Вики, иди горе и проветри и там. След това ще пием чай и ще разтоварим багажа от колата.

Тръгнах нагоре по тясната дървена стълба, а пък Емори легна на най-широкото стъпало, както е правил по-рано. Странно нещо е навикът, помислих си, явно, че за кучешката памет пет години са като един ден.

Но когато влязох в моята стая и аз се почувствах така, сякаш вчера съм я напуснала.

Дядо не беше пипал абсолютно нищо и дори малката скица, която бях оставила недовършена, бе на бюрото до прозореца. Седнах на хубавия дървен стол, сложен пред писалището, и погледнах навън към морето. Няколко платноходки плаваха из залива, а в далечината забелязах скалистия край на носа. Вълните се разбиваха в скалите под къщата със съскане и бяла пяна. Все още имаше прилив, но съвсем скоро водата щеше да се отдръпне и отливът щеше да направи пясъчната ивица още по-широка, така че да може да се разхождаш из скалните образувания, които иначе оставаха под водата и представляваха постоянна опасност за лодките и корабчетата в залива, която никак не беше за подценяване.

Отворих прозореца и поех дълбоко въздух. След това махнах покривалото от леглото и поставих одеялата и възглавницата на перваза, за да се проветрят.

Мама ме извика да пием чай, затова отново се върнах долу. Беше приготвила всичко в зимната градина, която се намираше в западната страна на старата къща, построена през XIX век. Оттук се откриваше забележителна гледка към залива чак до стръмнините на западния му бряг. Спомних си, че това беше мястото, откъдето винаги сме наблюдавали фойерверките по случай френския национален празник на 14 юли, който винаги бе отбелязван много тържествено.

Майка ми сипа ароматния ванилов чай, който специално бе взела от къщи, в красивите бретонски керамични чаши. Поех моята във все още студените си ръце, така че парата да отива направо в носа ми.

Мама изглеждаше много щастлива.

— Не е ли прекрасно — въздъхна тя, — че отново сме тук? Просто не знам как сме издържали през всичките тия години без къщата и морето!

Бях напълно съгласна с нея. Отпих с наслада от чая, от което някъде вътре в мен плъзна приятна топлинка и изгони и последните остатъци от напрежението, което ме бе обхванало така неочаквано при пристигането ни.

Заехме се с разопаковането на багажа, като около нас подскачаше радостно скимтящото куче. Мама оправи хубавата голяма стая на приземния етаж, в която бе единственото двойно легло в цялата къща, а пък аз отидох да си взема душ.

— Искаш ли да хапнем палачинки при Рюфле? — попита мама, когато отново слязох при нея.

— Естествено — съгласих се аз — и после ще се поразходим по залез-слънце.

 

 

Сладкарничката на Рюфле беше второто място в селото, където се правеха палачинки. Беше съвсем обикновено, дори примитивно обзаведена, но пък там местните се събираха на бара да пийнат по пастис или бира. Мосю Рюфле беше сладкар и имаше още една сладкарница по крайбрежието. Бе висок, едър мъж, който обаче излъчваше благост и често зад гърба на жена си даваше на децата някоя пастичка или пък им подаряваше кесийка с дребни сладки. Мадам Рюфле бе агенция „Клю-клю“ на селището и нямаше слух, който тя да не разпространи и по-нататък. Беше изключително работлива и загрижена за бизнеса си, а към нас се отнасяше много приятелски. По време на ваканциите ни ние бяхме едни от най-редовните й клиенти, които просто не можеха да устоят на сладките и бонбоните, които приготвяше мъжът й.

Любимият ми вид палачинки бе със салата и шунка. Същото си поръчах и сега, разбира се, с четвъртинка от вкусното ябълково вино на региона, което наливаха направо от бъчвата.

Бяхме посрещнати шумно и първо ни накараха да разкажем защо през последните години така сме изневерили на Льо Ро. Скоро разговорът се завъртя около дядо Пиер и аз разбрах колко много са го ценели хората от това село.

Мосю Рюфле веднага измъкна няколко снимки — винаги е обичал да го прави — и ги пусна на седящите на бара. На тях бяха той и дядо Пиер, хванати за ръце в „Старите моряци“, клуб на бивши рибари и моряци, в който се поддържат живи бретонските традиции. Преди няколко години дядо е бил приет в него като почетен член, дори през целия си живот никога да не се е качвал на лодка.

— Добър човек — рече мосю Рюфле, когато станахме да си ходим. — Добър приятел. Вече почти бретонец!

Можеше ли да има по-голяма похвала от тази? Бях страшно горда с дядо.

По малката бетонена стълба слязохме до плажа, събухме обувките си и ги оставихме върху крайбрежната стена. Ще ги намерим отново тук, когато се върнем от разходката си по местата на отлива.

Това бе вдъхващата спокойствие сигурност на свят, в който все още редът действаше.

 

 

Когато босите ми крака докоснаха топлия пясък, аз се почувствах така, сякаш се завръщам у дома след дълго пътуване. Не можах да се удържа. Хукнах към морето, което следваше ритъма на отлива и все повече се оттегляше. Тичах така няколкостотин метра по ставащия все по-мокър и хладен пясък, докато най-после стигнах до водата и краката ми бяха погалени от меко плискащата се вълна. Бррр, ледено!

Мама ме беше последвала и задъхваща се също стигна до водата. От краката й полетяха към мен пръски, които се стекоха по лицето ми в огромни капки. Лудяхме, пръскахме, после се разхождахме, свели поглед към пясъка, за да търсим мидички. Какви ли съкровища морето е оставило по дъното си? Прекрасна черна мида? Блестяща перла в черупката на стрида? Червена къщичка на морско охлювче? Вървяхме направо към „Източния оракул“.

Бях кръстила така скалната група в края на залива, след като прочетох „Приказка без край“ на Михаел Енде и при едно от последните си пребивавания тук редовно се преобразявах в Атрею, храброто индианско момче. Докато не срещнах Тифтоф, един изключително сладък французин от Париж, който също като мен идваше за ваканциите си при баба и дядо. Оттогава предпочитах да съм детската кралица и благородно му предоставих ролята на герой и закрилник.

Постепенно небето почна да се оцветява в жълто-оранжево, което значеше, че слънцето върви към заник. Небето също смени цвета си и по-рано бялата пяна заблестя като злато на фона на ставащите все по-тъмни вълни.

Нещо заблестя в пясъка и привлече вниманието ми. Очаквайки да намеря някоя прекрасна мида, аз се наведох. Но находката ми не беше мида. Взех в ръката си хладен метал, позеленял от едната страна. Предметът бе малък, кръгъл и извънредно интересен.

Обзе ме такава възбуда, сякаш бях открила пиратско съкровище.

— Мамо, виж какво намерих! — извиках аз във възхита и изтичах към нея, за да й покажа странната находка. — Какво е това? — попитах нетърпеливо, когато тя взе нещото и го заразглежда с интерес.

— Нещо метално — отвърна ми тя, свивайки рамене. — Но така позеленяло, че не може да се разбере какво е.

Обърнах в ръка предмета, който на някои места блестеше жълтеникаво.

— Мислиш ли, че може да е от злато — попитах напрегнато аз.

Майка ми се разсмя.

— Със сигурност не! Не е достатъчно тежко, пък и златото не изглежда така. Повече ми прилича на месинг. Но можем да изчистим находката ти, като я сложим в оцет.

— Тогава бързо да се връщаме! — припряно рекох аз, свирнах към Емори, който си играеше на пясъка със селските кучета и затичах направо към бетонната стълба пред сладкарничката, където трябваше да ни чакат обувките ни.

Мама ме последва усмихната. Когато от време на време се обръщах да я видя, ми изглеждаше някак по-млада и много щастлива.

Обичаше морето също като мен и сега, когато къщата на дядо ми принадлежеше, тя имаше същото право да се чувства в нея у дома си. Заклех се, че така и ще стане.

Преди да сложа находката в оцет, я изчетках и я измих с препарат за миене на чинии. Едва тогава изненадата излезе наяве. Част от коричката, която се бе образувала отгоре, се отчупи и се показа блестящ метал.

— Прилича на украшение — предположи мама.

Действително. Когато след вечеря измъкнахме нещото от купата с оцет, зелените наслагвания се бяха разтворили, а останалата част от коричката също падна.

— Медальон — казах аз, останала без дъх, втренчена в някакъв орнамент с формата на цвете.

— Прилича на нещо, правено през 20-те или 30-те години на миналия век — рече мама. — Тогава са се носили бижута с такива стилизирани мотиви. Обикновено са се носили на врата, като вътре са слагали миниатюрна снимка на любимия или пък негова къдрица.

Думите й събудиха още повече любопитството ми, прииска ми се да разбера дали и моята находка е водила такъв интересен живот. Но опитите ни да отворим медальона се провалиха. Там, където се отключваше, кукичката бе счупена, а двете половини стояха залепнали една за друга.

— Хайде сега да си лягаме — предложи мама. — Да не го насилваме повече, че може да се счупи. Утре ще опитаме още веднъж на спокойствие.

Въпреки че любопитството ми не бе задоволено, се съгласих с нея. Освен това вече почувствах умората от дългото пътуване. Внимателно отнесох на горния етаж ценния предмет и го оставих на бюрото си.

Над морето бе изгряла луната. На бялата й светлина, която влизаше през прозореца, медальонът проблясваше още по-странно и тайнствено. Вече бях сложила пижамата и тъкмо щях да си лягам в леглото, когато се почувствах привлечена сякаш с магическа сила от украшението. Само с две крачки стигнах до бюрото и отново взех медальона в ръка.

Все едно огън ме изгори. Обля ме гореща вълна, уплашена изпуснах украшението и то падна на бюрото.

Загрижена огледах ръката си, но установих, че нищо ми няма.

Върнах се до леглото, мислейки си какво ли бе това толкова силно видение. Мушнах се под одеялото. Кому ли е принадлежал медальонът, запитах се аз преди да заспя. Кой ли го е изгубил точно на нашия плаж? Може би някоя млада жена, която го е получила като подарък от приятеля си? Със сигурност дълго е скърбила за загубата.

Затворих очи и вече почти насън видях във фантазията си млада жена в старомодно облекло да върви забързано по плажа, явно играейки на гоненица с млад мъж, който пък тича подире й. Но тъкмо мъжът да я стигне, внезапно пред разиграващата се сцена падна плътна мъгла като завеса, а пък в морето се надигна огромна вълна, която се разби в скалите, разделяйки с пяната си смеещите се млади хора. Чайките се разгракаха. Когато мъглата се вдигна, на плажа вече нямаше жива душа. Напомняше само шумът на стичащата се от скалите вълна. Нещо като мелодия, която много наподобяваше хълцането на разплакано бебе.