Алфред ван Вогт
Войната срещу рулите (8)

8.

Мрачното лице на командир Макленън се обърна към двамата офицери.

— Корабът е излязъл напълно от контрол. Ще се блъсне в Земята след около петнадесет минути някъде в залива на Аляска, вероятно на самия полуостров. — Той се изправи, разкърши плещи и продължи по-спокойно: — Нищо не може да се направи. Проверихме борда за повреди, но няма никакви. — Гласът му стана твърд. — Карлинг, погрижи се хората да се качат на спасителните ракети, после се свържи с Алеутската военна база. Кажи им, че имаме на борда два изуола, които може да оцелеят след катастрофата. Няма да бъде свободно падане. Остатъчната антигравитация ще предотврати това, въпреки че главната двигателна сила е нула. Те трябва да проследят кораба с цялата налична радарна техника, така че да могат да набележат мястото на сблъсъка и бързо да ни уведомят. Ако тези чудовища бъдат изтървани на континента, никой не може да предвиди колко души ще бъдат убити. Разбра ли?

— Слушам, сър! — отвърна Карлинг и се обърна да излезе.

— Момент! — спря го Макленън. — И запомни, много е важно изуолите да не пострадат, освен ако не бъдат изпуснати. Докарването им тук е свръхважна мисия и правителството ги иска по възможност живи. Никой да не влиза в разбития кораб, докато не пристигна там. Това е всичко. Бренсън!

Вторият офицер — младеж с бледо лице, замръзна целият в слух.

— Да, сър!

— Слез долу с двама души и се погрижи всеки люк над главния трюм да бъде затворен и застопорен. Това може би ще задържи известно време тези зверове, ако трюмът се продъни. Ако оцелеят след катастрофата, трябва да са поне замаяни. Тръгвай и да си при спасителните ракети до пет минути не повече!

— Слушам, сър! — каза побледнелият още повече Бренсън и изчезна.

Макленън имаше да върши жизненоважни неща, да спасява ценни документи. После дойде време за напускане на кораба. Когато приближи централната станция за спасителни ракети, вече се чуваше свиренето на въздуха по външната обвивка. Карлинг нервно отдаде чест.

— Целият екипаж е на борда на спасителните ракети, сър, освен Бренсън.

— Да го вземат дяволите! Какво прави още долу? А хората, които трябваше да вземе със себе си?

— Очевидно е отишъл сам, сър. Всички останали са тук.

— Сам ли? Какво, по дяволите… Изпрати някой да го доведе! Не, няма значение… Аз ще отида.

— Извинете ме, сър! — Лицето на Карлинг беше загрижено. — Няма никакво време! Ако не се отделим до две минути, обтичащият кораба въздушен поток може да ни смаже! Освен това… относно Бренсън има нещо, което явно не знаете, сър. Той не беше подходящият човек за изпращане долу.

Макленън го погледна втренчено.

— Защо? Какво има?

— Неговият по-голям брат беше в колониалния патрул, разположен на Планетата на Карсън и бе разкъсан на парчета от изуолите.

Младият изуол чу страховитото ръмжене на майка си и после до него достигна нейната мисъл, твърда и ясна като кристал:

„Бързо под мен, за да спасиш живота си! Двукракият идва, за да убива!“

Двестакилограмовото тъмносиньо чудовище скочи като мълния от своя край на клетката. Хватателните лапи с остри като бръснач нокти изщракаха звънко върху стоманения под и в следващия миг той беше в тъмнината под нейното огромно тяло. Вмъкна се във вдлъбнатината от отдръпната плът, направена специално за него, и се вкопчи с шестте си крайника в нейната гъвкава и невероятно жилава кожа, така че независимо от буйността на движенията й да бъде в безопасност дълбоко в гънките между големите коремни мускули.

„Припомни си всички неща, които ти говорих — появи се отново нейната мисъл. — Надеждата на нашата раса е в това хората да продължават да ни мислят за зверове. Загубени сме, ако заподозрат нашия разум! Запомни, че твоите най-големи слабости са тези на младостта. Ти обичаш живота твърде много, но ще трябва да приемеш смъртта, ако се появи възможност да услужиш на своята раса като умреш.“

Мозъкът й заработи по-бавно. Тя се успокояваше. Тогава той започна да наблюдава заедно с нея, прикрепил съзнанието си така плътно до нейното съзнание, както тялото си до нейното тяло. Видя дебелите стоманени пречки на клетката и полускритата зад тях фигура на човека. Усети мислите му!

„Вие, проклети чудовища! Никога няма да ви се удаде възможност да убиете друго човешко създание!“ Ръката на човека се раздвижи. Металната повърхност на оръжието му проблесна, когато го провря между пречките. От него изригна бял огън. За момент умственият контакт с майка му помръкна. Тежкото й дишане чу със собствените си уши, а плоските му ноздри усетиха миризмата на изгоряло месо. И нямаше никакво съмнение във физическата реалност на нейното яростно възправяне срещу бликащите откъм пречките безмилостни пламъци на оръжието.

Огънят престана с цъкане. Помрачаването изчезна от съзнанието на майка му. Младият изуол видя как оръжието и човекът отстъпиха пред заплахата да бъдат достигнати от мощните лапи.

— Дяволите да ви вземат! — избухна човекът. — Добре, получете си го тогава оттук!

Сигурно имаше заслепяваща болка, но нищо от нея не достигна до съзнанието му. Мислите на майка му оставаха на поразяващо съзнанието високо равнище; майка му нито за момент не остана неподвижна — тя бързо подскачаше в най-различни посоки, извиваше се, стрелкаше се, търкаляше се и се плъзгаше, бореше се за живота си, затворена в тясната клетка. Обаче винаги, въпреки отчаянието й, част от съзнанието й оставаше недокосната, незабързана. Раздиращият огън я следваше, пропускаше, после улучваше точно и то така често, че тя не можеше повече да отлага осъзнаването, че краят й е близък. И с тази мисъл дойде още една — неговото първо усещане, че тя има за цел да задържи оръжието извън пречките и да го принуждава да следва нейните бързи резки движения. Огненият лъч се местеше и разтапяше дебелите стоманени пречки.

Сред съскащите огнени изригвания на оръжието се появи нов странен звук, подобен на непрекъснато стенание. Изглежда, идваше отвън и постепенно ставаше все по-силен и по-висок.

„Господи! — дойдоха мислите на човека. — Няма ли най-после този смрадлив звяр да пукне? Трябва да се махам оттук. Навлизаме в атмосферата. А къде е проклетият младок? Трябва да е…“ — Мисълта внезапно прекъсна, когато тритонното тяло със стоманени мускули се блъсна в отслабените пръчки на клетката. Малкият изуол напрегна своите собствени здрави мускули срещу свиването на обграждащата го скалоподобна мускулна стена… и остана жив. Чу и почувства огъването и счупването на металните пръти в местата, където пламъкът бе намалил тяхната якост.

Раздаде се изненадан вик и се появи образ на човек, незаслонен от никакви пречки. Лицето му бе разкривено от безумен страх. Оръжието падна от отпуснатата му ръка и дрънна на пода, а той се обърна и побягна към най-близката стълба. Целият се тресеше.

После младият изуол почувства порива на майчиното тяло, когато то се освободи от последните железни пречки. Майка му стигна до стълбата с два огромни скока, така че образът на човека върху нея сякаш се втурна срещу тях с голяма скорост. Чу се още един вик, прекъснат от един-единствен размазващ удар на лапата. Последва тишина и мрак.

Тъмнина! Огромното тяло на майка му се отпусна върху него и значението на тази тъмнина достигна до съзнанието му заедно с непоносимото чувство за загуба. За младия изуол смъртта на майка му беше двойно непреодолима. Нямаше да я има вече не само физическата сигурност на огромното й тяло, а и превъзходството на нейния горд и мощен ум. Беше приемал тези неща за дадени, а сега за пръв път започна да осъзнава колко голяма е била неговата зависимост от тях. Той беше напълно, ужасяващо сам и животът бе станал непоносим. Искаше да умре.

И все пак, докато се свиваше от обзелата го апатия, полузадушен от неподвижното тяло на майка си, той започна смътно да усеща две неща. Първото беше замайващо чувство за лекота и намаляване на тежестта върху него. Второто бе стенещият звук, който бе чул по-рано, сега усилен до ниско свистене. Корабът падаше, и то все по-бързо с всяка секунда!

Инстинктът, събуден от това внезапно осъзнаване, го подтикна да се пребори за освобождаването си от тежката маса върху него. Свистенето беше вече много силно и пронизително. А усещането за падане ставаше мъчително, сякаш подът под него можеше всеки момент да се отдели. Подът бе твърд и студен. А той жадуваше за закрилата на майчиния си корем.

Изуолът скочи към широкия гръб на майка си. Имаше нужда както от опора, така и от мека подложка. Обаче скочи твърде високо, без да прецени намаленото си тегло, и се претърколи тромаво от другата страна. Въздухът отвън вече пищеше при триенето си в корпуса. Изуолът бързо се покатери по огромния хълбок на мъртвата си майка и тъкмо да стигне гърба й, гледка, звук и всички други усещания изчезнаха в страхотния сблъсък.