Алфред ван Вогт
Войната срещу рулите (14)

14.

Големият град бе обгърнат в мъгла. Градът на Кораба. Джеймисън вече бе телефонирал на жена си от самолета и това бе за нея първата вест, че се е върнал. Тя на свой ред бе побързала да се свърже с Диди на Игралната площадка и между тримата се състоя вълнуващ разговор.

Тяхната пламенност го накара да се почувства виновен, защото трябваше да й се обади веднага при завръщането си. Беше отсъствал в космоса четири месеца и половина и знаеше, че тя би се разстроила, ако откриеше, че се е забавил още, макар за да спаси живота на един млад изуол. Така че беше решил да не й казва за това.

Сега си блъскаше главата с проблемите, които стояха пред мъжете и жените от тази епоха. Всичко — семеен живот, грижи за децата, любов и лични желания — отиваше на второ място след всепоглъщащите изисквания на стогодишната война с рулския враг. След по-малко от час щеше да си бъде у дома. Щеше да има целувки, примесени със сълзи, защото Веда бе емоционална жена. Той знаеше, че за кратко тя щеше да отговаря на неговата страст, после за известно време нейното желание щеше да превишава неговото и накрая пламъкът щеше постепенно да отслабне. Междувременно той щеше бързо да се потопи в работата на своя висок управленски пост, който напоследък напускаше все по-рядко. На пръстите на едната ръка се брояха проблемите, които го откъсваха от бюрото. Един от тях беше идеята му относно изуолите.

Два факта я бяха направили значима за шефа на Научния отдел. Първо, на никой друг не му бе хрумнало, че изуолите може да са разумни и поради това не можеше да се има доверие на никого, че ще вземе на сериозно проекта за залавянето на едно или повече от тези същества. Второто бе фактът, че тази работа бе свързана с Планетата на Карсън, един от трите стълба на човешката защита срещу рулите. При сложилите се обстоятелства тепърва трябваше да се мисли поновому за изуолите. Така че поне засега Джеймисън щеше да остане зад бюрото си.

Един ден, скоро след залавянето на младия изуол, Джеймисън седеше в кабинета си и провеждаше достатъчно важна среща, за да предизвика вниманието на „шефа“.

— Тук! — каза Тревор Джеймисън, забоде върха на молива в едно зелено петно на картата и вдигна поглед към якия мъж срещу себе си. — Точно тук, господин Клъги, е мястото, където трябва да бъде построен лагерът.

Айра Клъги се наведе и се взря в посоченото място. Изглеждаше озадачен. Накрая раздразнено попита:

— Защо точно на това място?

— Много просто — отвърна Джеймисън. Не му беше по сърце да третира зрял мъж като малко дете, но войната рул — човек изискваше от висшите ръководители да играят много игри. — Цялата цел на проекта е да се вземе течност от рожбите на тези лимфни зверове на Майра за нашите лаборатории — бързо и качествено. Обитават главно тази гориста област. Следователно лагерът трябва да бъде разположен в нея, ако искаме да постигнем по-бързи резултати.

Не можеше да не разбере гневната реакция на Клъги. Щеше да е добре, ако не получеше юмрук в носа. За миг космонавтът сви юмруци, но успя да запази самообладание и само преглътна.

— Господин Джеймисън — каза вече по-спокойно Клъги, — както знаете, ние сме направили предварителен оглед. Човешкият опит не познава подобна гора. Тя гъмжи от младите на тези лимфни зверове и от хиляди други смъртоносни същества. Ето тук — отсече той, след като се изправи и наведе над топографската карта на планетата Майра, — тази планинска местност е достатъчно лоша за построяването на лагера, но животинският и растителният живот могат да бъдат надвити, а климатът е поносим. Можем да се разположим тук, да отиваме периодично на смени до гората и да се сдобием с всичкия сок, който искате. А така е също и по-евтино, ако вземете предвид цената за разчистване и поддържане на място в гората.

Според Джеймисън този анализ бе достатъчно разумен. Ако Клъги беше агент на рулите, то той се държеше наистина много добре. Джеймисън знаеше, че реакциите на Клъги се изследват от психотехнически екип в едно друго помещение, където се прожектираше цялата сцена. Ако космонавтът направеше някаква грешна стъпка, на контролното табло върху бюрото на Джеймисън щеше да светне предупредителна лампичка. Но таблото оставаше тъмно.

— Поради причини, които не е разрешено да дискутираме — настоя Джеймисън, — лимфната течност е твърде жизненоважна, за да се безпокоим за цената на нейното получаване. Трябва да я имаме, и то бързо. Освен това договорът, ако го приемете, ще бъде, разбира се, придружен с допълнително заплащане, одобрено от нашите финансисти.

— Оставете заплащането! — сопна се рязко Клъги. — Не съм споменал за заплащане! По-важно е, че излагаме няколкостотин добри професионалисти на излишни опасности.

— Не съм съгласен, че са излишни — каза Джеймисън. Сега натискаше здраво, за да предизвика ответна реакция. — И поемам пълната отговорност за своето решение.

Клъги се отпусна бавно на стола си. Дори под тена от многото слънца се видя, че е почервенял от гняв. И все пак запазваше самообладание.

— Вижте какво, господин Джеймисън — каза той, — на границата на джунглата има доста високо възвишение, нека го наречем хълм. Упоменат е в моя рапорт. Не бих нарекъл мястото добро, но му липсват някои от най-лошите черти на долините. Ако правителството настоява за лагер в близост до източника на доставка — или по-скоро, ако вие настоявате, тъй като имате пълната власт, — ние ще го построим на този хълм. Но казвам ви без заобикалки: това е най-близкото място, на което мога да помоля моите хора да останат, дори това да ми коства договора.

Джеймисън беше определено недоволен от себе си. Осъзнаваше колко безразсъден сигурно изглежда на този практичен инженер. Но върхът на молива му се върна върху зеленото петно и твърдо се забоде в него.

— Тук — натърти той.

Това преля чашата. Клъги скочи от стола като стоманена пружина, стовари юмрук върху бюрото и кресна:

— По дяволите! И вие сте като другите незаслужено възвеличавани нищожества! Седите зад това бюро толкова дълго, че сте загубили всякаква връзка с действителността, но си мислите, че можете да се правите на твърд и нареждате всичко да стане по най-трудния възможен начин, дори ако излагате на опасност живота на много по-добри мъже от вас самия! Де да можех да те натикам само за пет минути в този зелен ад, точно където е върхът на молива, та да видим дали ще искаш лагерът да е там!

Това беше избухването, към което се стремеше Джеймисън. И все още нямаше никакъв предупредителен сигнал. Почувства облекчение. Оставаше само да завърши разговора, без да разкрива, че всичко е било тест.

— Знаете ли, господин Клъги — каза сериозно той, — изненадан съм, че намесвате личности в тази чисто правителствена работа.

Погледът на Клъги беше все така твърд, макар и вече малко по-спокоен.

— Господин Джеймисън — каза прегракнало той, — човек, който поставя другите в невъзможно положение само поради свой каприз, вече въвежда елемента личност. Ако искате лагерът да бъде построен там, можете да си го построите сам. Аз ще наредя на моите хора да се върнат на Земята. По дяволите и договорът, и парите ви!

Клъги се обърна и излезе. Джеймисън не се опита да го спре. Тестът още не беше завършен напълно. Решаващият момент беше дали Клъги ще изпълни заканата си да повика своите хора обратно от Майра 23 и така да се откаже от всичките си претенции към договора. Това беше нещо, което рулите никога нямаше да направят — да се откажат от контрол над един приоритетен проект като този за лимфната течност, — та дори лагерът да трябваше да се построи върху вулкан. Те не биха помислили да се преструват на чак толкова загрижени за човешкия персонал.

Тревор Джеймисън набра някакъв номер и натисна един ключ върху таблото на бюрото. Светна екран, показващ група от трима мъже — психотехническия екип, който бе следил Клъги със свръхчувствителните си уреди.

— Е — каза Джеймисън, — изглежда, че Клъги е чист. Не смятате ли и вие така, господа?

Един от мъжете се усмихна.

— Този пристъп на гняв е типичен за него, гарантирам.

— Дано успея да го убедя да се заеме с работата след този скандал — каза мрачно Джеймисън. — И да се надяваме, че рулите няма да го докопат, преди да сме се отправили за Майра.

Това беше гибелното нещастие на човечеството. Никой не можеше да бъде сигурен, даже тук, на родната планета на Човека. Никъде в контролирания от хората сектор от галактиката дейността на рулския шпионаж не бе така добре организирана, както на самата Земя, въпреки интензивния непрестанен контрашпионаж. Причините за това положение бяха отпреди сто години, през съдбоносните за човешката история времена, когато първата разрушителна рулска армада беше дошла от един тъмен район, простиращ се отвъд ръкава на галактиката.

Над хиляда планетарни системи бяха загубени за хуманоидите, преди те да успеят да мобилизират своите флоти и да контраатакуват с достатъчна сила, за да спрат напредването на врага. Няколко години обширната линия на бойните действия се бе задържала постоянна — студената безмилостна решителност на рулите бе посрещната от човешката самоотвержена храброст, а по-старата и по-добре балансирана наука на врага бе компенсирана от несравнимата творческа сила на човешкия ум при стресови условия.

После, когато един след друг човешките военни планове не успяха, а част от най-секретната стратегия бе предугадена, рулите започнаха отново неумолимо да се придвижват напред. Това можеше да означава само едно: шпиони събираха информация в полза на врага.

Способността на рулите да управляват светлината посредством клетките на своите тела и тъй да изменят своя облик не беше подозирана, докато един ден някакъв „човек“ не бе взривен при опита си да избяга, след като бил хванат да преглежда секретните папки на Научния съвет. Когато вместо човешки труп охраната бе видяла някакъв многокрак и многорък червей, хората за пръв път заподозряха ужасната опасност, която ги заплашваше.

За броени часове бронирани коли и въздушни патрули претърсиха всеки град до последната затънтена улица на хиляди планети, като изкарваха гражданите от всички сгради и използваха радар за очертаване на техните истински форми.

При тази акция само на Земята бяха открити и екзекутирани сто хиляди рулски шпиони. Но оттогава търсенето не преставаше. Рулите скоро разработиха допълнително устройство, което им позволи да парират всички, освен най-сложните, синхронизирани радарни системи.

И така, десетилетие след десетилетие, равносметката показваше, че рулите печелят. Те бяха някаква силиконо-флуорова форма на живот, почти неподатлива на химикалите и бактериите, които влияеха на хората. Непреодолимият проблем за хората беше да намерят в своята част от галактиката някакъв организъм, който би им дал възможност да опитат бактериологична война.

Именно лимфните зверове бяха този организъм. Дори Айра Клъги беше заблуден относно целта на акцията. Той беше приел идеята, че търсената течност има нещо общо с растенията, регенериращи въздуха за големите бойни кораби. Надеждата беше, че рулите са добили същата погрешна представа.

Мислите на Джеймисън бяха прекъснати от звъна на вътрешния телефон от секретарската стая. Той се извини на групата психотехници и превключи екрана.

— Господин Калеб Карсън се обажда — каза младата секретарка.

— Включи го — нареди Джеймисън.

Тя кимна и нейният образ на екрана беше заменен от сериозното интелигентно лице на чернокос млад мъж. Калеб Карсън беше внук на откривателя на Планетата на Карсън и като талантлив проучвател на този първобитен свят беше запознат с конфликта човек — изуол.

— Готов съм — съобщи той.

— Идвам веднага — каза Джеймисън, почувствал прилив на енергия, и прекъсна връзката. На секретарката си каза: — Отивам до Изследователския център. Ако дойде някакво съобщение относно Айра Клъги, прехвърли ми го там.

— Да, сър.

На излизане от кабинета си Джеймисън се поздрави още веднъж за идеята, която го беше накарала да назначи внука на откривателя на Планетата на Карсън за треньор и възпитател на младия изуол. Ако някой имаше интерес от успеха на един план, който би стабилизирал положението на Планетата на Карсън, това бе младият и много талантлив Калеб.

Взе асансьор до покривния хангар, където бе паркирана неговата аерокола. Двама въоръжени пазачи при входа на хангара кимнаха вежливо и после продължиха щателно да го претърсват и да проверяват самоличността му. Джеймисън се подчини търпеливо на това опипване, което бе най-сигурният и най-прост начин за задържането на рулски агенти. Нали из папките на правителствените кабинети в тази сграда имаше твърде много поверителна информация.

Неговата аерокола, заедно с още няколко други, беше паркирана на открито извън хангара. Когато се приближи до нея, погледът му бе привлечен от особена плетеница линии върху силициевата врата.

Джеймисън примигна, после тръсна глава. Изпитваше странно усещане — усещане за горещина. Затвори за миг очи, но образът на плетеницата остана, сякаш шарката пасваше на някаква естествена пътечка в мозъка му.

Качи се в аероколата и полетя към Изследователския център.

Още се чувстваше нервен и странно не на себе си, когато приземи малкия летателен апарат на покрива. Все още разсеян, озадачен и объркан, Джеймисън спря и зачака да му донесат квитанцията. Когато служителят се приближи, му направи впечатление, че е нов. Не го беше виждал преди. А после се огледа и забеляза нещо съвсем удивително.

Тази сграда не беше Изследователският център!

Но не само това. Сградата нямаше никаква прилика с Центъра. Смутен, той се обърна към служителя, за да се извини, и замръзна. Ръката на човека държеше не квитанция, а лъскаво оръжие. Джеймисън почувства студена струя газ в лицето си и задушаващо свиване на гърлото. После го обгърна мрак.