Алфред ван Вогт
Войната срещу рулите (17)

17.

— Какво име? — попита Джеймисън развеселен.

Беше на път от приказната Майра 23 за дома и поддържаше радиовръзка със Земята.

— Искаше да вземе твоето име — отвърна Калеб Карсън, — но после, когато му казахме, че може да се получи объркване, се спря на Ефрем.

Джеймисън се облегна в специалното кресло, използвано за изолирани индивидуални предавания с телевизионната тръба на Макларин, и се усмихна при мисълта, че младият изуол е приел име. Това събитие беше важно.

„Защо ти трябва мойто име?“ — бе писал един древен поет. Нали името е само знак, условност. От друга страна, човекът, излязъл в космоса, бе открил раси, чиито индивиди не се идентифицират. Такива раси не можеха да бъдат наречени „цивилизовани“

Подобно на всички високоразвити човешки създания с галактическо схващане за живота и вселената, Джеймисън знаеше, че от цял век насам думата „цивилизация“ бе придобила друг смисъл: една раса се считаше за цивилизована, ако бе съгласна да вземе участие в защитата срещу рулите.

Поне от практическа гледна точка не бе необходимо никакво друго определение.

— Ефрем — повтори като ехо Джеймисън. — А фамилното име?

— Джеймисън. Позволихме му това.

— Е, значи фамилията ми се е увеличила. Казахте ли на жена ми?

— Да. Телефонирах й. Боя се, че бе прекалено разтревожена от вашето отсъствие, за да се зарадва на тази чест.

Джеймисън вече беше говорил с Веда и бе разсеял безпокойството й, така че минаха на друга тема. В процеса на разговора изникна следното решение: да се приготви присаждащо се в мускула устройство, което да предава една мисъл: „Моето име е……“. И всяко име да е различно.

Скоро милиони такива устройства щяха да бъдат транспортирани с кораби до Планетата на Карсън, където щяха да бъдат изстрелвани в мускулите на всеки забелязан изуол.

Устройствата щяха да са от материал, който след известно време щеше да се абсорбира от кръвния поток. Но не и преди всеки изуол да научи, че „Моето име е……“

Джеймисън изобщо не се съмняваше, че ако се появи пред Галактическия конвент с Ефрем и модел на механично телепатично устройство за идентифициране на всеки изуол на Планетата на Карсън, Конвентът ще нареди на военния съвет там да му оказва съдействие.

След като приключиха разговора, Джеймисън се свърза с един от правителствените офиси за изследвания и разговаря с някакъв невролог за „нервните“ линии, с които очевидно го бяха хипнотизирали.

След няколко дни бе отново на бюрото си.

— Търсят ви на видеофона — обадиха се от централата.

Джеймисън включи апарата и още преди да се появи картината, каза:

— Да?

Беше Веда. И беше разтревожена.

— Току-що ми съобщиха от Игралната площадка, че Диди е излязъл да търси източника на звука.

— О — възкликна Джеймисън.

Взря се внимателно в лицето й. Беше извънредно привлекателно, добре оформено, с чиста кожа и увенчано с красиво навита черна коса. В момента обаче не беше нормално. Очите й бяха широко отворени, мускулите напрегнати, косата разрошена. Женитбата и майчинството бяха повлияли дълбоко на неговата любима.

— Веда — каза рязко той, — не се тревожи.

— Но той е там, навън. А се говори, че целият район е пълен с рулски шпиони. — Тя потръпна.

— Игралната площадка му е позволила да отиде, нали? Значи е преценила, че е готов.

— Но ще бъде навън през цялата нощ.

— Слушай, мила, това трябваше да се случи — каза Джеймисън. — То е част от процеса на растеж и ние го очакваме от деветия му рожден ден през май. — После внезапно смени темата. — Какво ще кажеш да излезеш малко на пазар? Това във всички случаи ще отвлече вниманието ти от него поне през следобеда. Харчи… — той направи едно бързо пресмятане, погледна още веднъж лицето й и увеличи първоначалната цифра — за каквото искаш. За себе си. Сега довиждане и не се тревожи.

Прекъсна връзката и се изправи. Остана дълго време при прозореца, загледан надолу към Дворовете. Оттук не можеше да види Пътя или Кораба. Те бяха от другата страна на сградата. Но приказната красота на това, което виждаше, го завладя както винаги. „Дворовете“ беше предградие на Слънчевия град, а тази голяма столица със своята изкуствена тропическа обстановка беше гледка, която нямаше равна на себе си в контролираната от човека част на Галактиката. Сградите и парковете на Слънчевия град се простираха до всички хоризонти.

Той погледна пак към Дворовете, после бавно се извърна от прозореца. Някъде там, долу, неговият деветгодишен син изследваше света на звука. Да мисли за това или за рулите нямаше да бъде от ни най-малка полза нито за него, нито за Веда.

 

 

Мръкваше. Диди Джеймисън знаеше, че звукът никога не се прекратява. Беше се питал по този въпрос през целия си досегашен живот. Беше му казвано, че звукът свършва някъде „там, навън“ — съвсем неопределено. Но този следобед той бе доказал за себе си, че без значение колко далеч отиваш, звукът винаги остава. Фактът, че по-възрастните членове от семейството му го бяха лъгали по този въпрос, не го безпокоеше. Според неговия учител робот, родителите понякога послъгваха, за да изпитат находчивостта и самоувереността на детето. Това очевидно бе една от измислиците, които вече беше опровергал.

През всичките тези години звукът присъстваше в неговата Игрална площадка, във всекидневната, независимо дали мълчеше, или се опитваше да говори, и в трапезарията, образувайки ритъм от шумовете при храненето на мама, татко и него самия — през тези дни, през които му бе позволено да се храни заедно с тях. Нощем звукът пропълзяваше в леглото с него и докато спеше, дори в най-дълбокия си сън, той го чувстваше да тупка в мозъка му. Да, звукът бе познато нещо и беше естествено да се опитва да открие дали спира в края на първата улица и после на следващата. Точно колко улици беше обходил, дали бе вървял на изток, на запад, на юг или на север вече не му беше ясно. Но където и да отидеше, звукът го следваше. Бе вечерял преди час в малък ресторант. Вече беше време да открие откъде започва звукът.

Диди спря за малко, за да определи местоположението си. Важното беше да пресметне къде точно се намира по отношение на Дворовете. Правеше го чрез изчисляване наум на броя на улиците между Пета и Деветнадесета, З и Р, Център и Дясно. Внезапно видя на двайсетина метра някакъв мъж, когото бе зърнал за пръв път преди десет минути и три пресечки.

Нещо в движенията на мъжа събуди в него тревога и Диди чак сега видя колко е потъмняло небето. Тръгна небрежно да пресича улицата и с радост забеляза, че не се страхува. Надеждата му беше, че ще успее да се промъкне покрай мъжа и да се върне към по-оживената Шеста улица. Надяваше се също, че погрешно е разпознал човека като рул.

Сърцето му подскочи, когато към първия мъж се присъедини втори и двамата тръгнаха да пресичат улицата, за да го пресрещнат. Диди потисна вътрешния импулс да се обърне и да побегне. Потисна го, защото, ако тези двамата бяха рули, можеха да се движат няколко пъти по-бързо от човека. Техният човекоподобен външен вид беше илюзия, която можеха да създават посредством управляване на светлината. Точно това го накара да заподозре първия от двамата. При излизането иззад ъгъла краката на човека се бяха движили неправилно. Диди не си спомняше колко пъти роботите от Игралната площадка му бяха описвали такава възможност, но сега, когато я бе видял, установи, че е ясно забележима.

— Хей, момче!

Диди забави ход и погледна двамата мъже, като че ли ги виждаше за пръв път.

— Момче, ти си навън по улиците твърде късно.

— Това е моята изследователска нощ, сър — каза Диди.

„Мъжът“, който бе го заговорил, посегна към горния си джоб. Жестът беше странен, непълен, като че ли при създаването на илюзията за движението той не беше обмислил сложността на това действие. Или може би бе небрежен в сгъстяващия се мрак. Извади някаква значка и каза:

— Ние сме тайни агенти. Ще те заведем до Пътя.

Прибра значката в джоба си и махна към светлината в далечината.

Диди беше достатъчно благоразумен да не се противопоставя.

 

 

След вечеря на вратата позвъниха двама полицейски служители. Джеймисън веднага позна, че са такива, макар да бяха в цивилни дрехи.

— Доктор Джеймисън? — попита единият.

— Да?

— Тревор Джеймисън?

Този път той само кимна. Усещаше някаква празнина в стомаха, макар че току-що бе вечерял.

— Нали вие сте бащата на деветгодишния Декстър Джеймисън?

— Да — изфъфли той и се подпря върху касата на вратата.

— Наше задължение, според закона — каза същият полицай, — е да ви съобщим, че в този момент вашият син е под контрола на двама рули и че през следващите няколко часа животът му ще бъде в голяма опасност.

Джеймисън не отвърна нищо.

Полицаят обясни спокойно как Диди е бил пресрещнат и добави:

— От известно време усещаме, че концентрацията на рули в Слънчевия град е по-силна от обикновено. Естествено търсим местоположението им, но засега безрезултатно. Както може би знаете, ние преценяваме техния брой на базата на тези, които сме открили.

Джеймисън не знаеше, но не каза нищо.

— Както също вероятно сте разбрали — продължи другият, — повече ни интересува да открием целта на всяка една рулска групировка, отколкото да заловим участниците в нея. В сравнение с всички рулски планове в миналото, този вероятно ще се окаже изключително непочтен. Изглежда, че сме свидетели на първата стъпка от сложен план. А сега, има ли някаква допълнителна информация, която да желаете?

Джеймисън се колебаеше. Чуваше как в кухнята Веда поставя съдовете от вечерята в миялната машина. Беше жизненоважно да отпрати полицаите, преди тя да разбере какво става. Все пак трябваше да зададе един въпрос.

— Доколкото разбирам, няма да има непосредствен опит за спасяването на Диди, така ли?

— Докато не получим информацията, която искаме — отвърна полицаят с твърд глас, — това положение ще бъде оставено да узрее. Инструктиран съм да ви помоля да не проявявате самоинициатива. Както знаете, един рул може да концентрира в своите клетки енергия с бластерна сила. При такива обстоятелства смъртта поразява твърде лесно и… Това е всичко, сър. Можете от време на време да телефонирате в главния щаб по безопасността, ако желаете допълнителни сведения. Ние няма да ви търсим повече.

— Благодаря ви — каза машинално Джеймисън, затвори вратата и се отправи към всекидневната.

— Кой беше, скъпи? — подвикна Веда откъм кухнята.

Джеймисън пое дълбоко дъх и каза:

— Сбъркали са адреса. Търсят някакъв друг Джеймисън. Изрече го, без гласът му да трепне.

— О — каза Веда.

Сигурно бе забравила веднага за инцидента, защото повече не спомена за него. Джеймисън си легна в десет. Лежеше в леглото и чувстваше неясна болка в гърба и гадене в стомаха. В един часа все още беше буден.