Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рулите
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The War Against the Rull, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Rinaldo (2016 г.)
Начална корекция
NomaD (2016 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Алфред Ван Вогт. Войната срещу рулите

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Димитров

Коректор: Радостина Христова

Графичен дизайн: ХЕЛИКОН прес

ИК „Офир“ ООД, Бургас, 1997

 

© Van Vogt, A. E. The War Against the Rull

 

Авторът е носител на наградата ГРАНД МАСТЪР

 

Формат 54/84/16

Печатни коли 14.5

Печатница „Полипринт“ ЕАД — Враца

История

  1. — Добавяне

24.

Рулът се приближи до поставения от човека екран като плъзгаща сянка, полюляваща се на звездната светлина на Лиртис III. Колко ярък беше той и как грееше в тъмнината на платото — светло петно в една черна вселена.

Когато стигна на трийсетина метра от светлината, усети храната и осъзна, че има някаква клопка. Шест дни без храна означаваха за рула поразителна загуба на енергия, зрително блокиране на дузина цветни равнища и слаба жизнена сила, която бе в хармония със сенките, а не със слънцето. Този вътрешен свят на разстроена нервна система наподобяваше изтощена батерия с двадесетина органични „уреда“, изключващи се един по един със спадането на енергийното равнище. Иели-ят осъзна мрачно, но с лудо безпокойство, че най-чувствителните краища на нервната му система може никога вече да не се възстановят напълно. Бързината беше от съществено значение. Ако упадъкът на тялото му се задълбочеше, старата уговорка за задължителна самоналожена смърт щеше да стане актуална дори за високопоставения Еаиш на Иел.

Членестото тяло се успокои. Зрителните центрове, които бяха навсякъде, приемаха светлина в тесен вълнов сектор от екрана. Рулът наблюдаваше развитието на разказа от начало до край, после и повторението му.

Картината започваше в дълбокия космос с излизането на човешката лодка от шлюза на един боен кораб. После бойният кораб отиде до някаква военна база, откъдето взе припаси и заедно с огромна флота потегли по обратния път. Сцената се смени със спускането на лодката върху повърхността на Лиртис III, показа всичко, случило се впоследствие, подсказа, че положението е опасно и за двамата и… посочи единственото спасително решение. Разказът завършваше с приближаването на рула към консервната кутия отляво на екрана и отварянето й. Начинът бе показан в подробности, както и ясният образ на рула, изяждащ бързо храната от нея. Всеки път, когато наближаваше тази част, рулът изпитваше желание да превърне разказа в реалност. Но той се плъзна към консервата едва след седмото повторение на тази част. Знаеше, че това е клопка, може би дори смърт, но вече нямаше значение. За да живее, трябваше да използва този шанс. Само рискувайки да изяде съдържанието на кутията, можеше да се надява да остане жив до пристигането на помощта.

Не знаеше колко време щеше да е нужно на командирите, които бродеха горе в мрака на космоса, да се решат да престъпят изричната му заповед. Но те щяха да дойдат, дори ако дръзнеха да я нарушат едва след пристигането на вражеските кораби. Тогава поне щяха да се спуснат без страх да пострадат от неговия гняв. До този миг обаче той щеше да се нуждае от всичката храна, която успееше да намери. Предпазливо протегна едно смукалце и задейства автоматичната отварачка на консервата.

Малко след четири сутринта Джеймисън се събуди от тихия звън на алармен звънец. Навън беше все още тъмно като в рог — денят на Лиртис III бе дълъг двадесет и шест астрономически часа и до съмване имаше още три часа. Той не стана веднага. Аларменият звънец беше включен от отварянето на консервата с храна и продължи да звъни още цели петнадесет минути. Той беше настроен да се задейства от излъчвания от кутията електронен сигнал, щом тя бъдеше отворена, и да не престава да звъни, докато в нея има останала храна. Времето бе съобразено с капацитета на една от рулските усти да погълне килограм и половина третирана храна. Следователно в продължение на петнадесет минути един член на рулската раса, смъртният враг на човека, бе подложен на схема мисловни вибрации, съответстващи на неговите собствени мисли. Схема, на която бяха реагирали нервните системи на други рули при лабораторни експерименти. За нещастие, онези рули се бяха самоубили при излизането си от транса и така не бяха доказани никакви определени резултати. Обаче с екфориометър бе установено, че е било засегнато подсъзнанието, а не съзнанието. Това бе началото на хипнотично втълпяване и контрол.

Джеймисън лежеше в леглото и се усмихваше доволно. Това бе най-великият момент в историята на войната между рулите и хората. Той, разбира се, не възнамеряваше да го остави да отмине неотбелязан. Слезе от леглото и си наля едно питие.

Опитът на рула да повлияе на неговото подсъзнание чрез хипнотичния знак бе подсказал на Джеймисън собствените му възможни ответни действия в това направление. Всяка от двете раси бе открила някои от слабите места на другата. Рулите използваха своето знание за унищожение. Човекът се опитваше да осъществи контакт и се надяваше на общуване. И двете раси бяха безмилостни и другите раси в космоса понякога срещаха трудности да ги отличават една от друга по методите им. Но разликата в целите бе така голяма, като между бялото и черното, като между светлината и мрака. При създалото се в момента положение имаше само една неприятност — сега, когато рулът притежаваше храна, той може би щеше да разработи някой нов план.

Джеймисън пак легна и се взря в мрака. Не подценяваше похватите на рула, но тъй като твърдо бе решил да проведе експеримента, всички рискове бяха оправдани. Накрая се обърна и заспа със спокойния сън на човек, решил, че събитията се развиват в негова полза.

Съмна се. Джеймисън облече студоустойчивите си дрехи и излезе в мразовитата утрин. Духаше силен източен вятър и в него имаше някаква леденина, която щипеше лицето му, но той не й обърна внимание. Предстоеше му да върши важни неща. Трябваше да действа със своята обичайна предпазливост.

Джеймисън премина покрай защитните устройства и мобилните бластери и се отправи към екрана. Доколкото можеше да забележи, не бе повреден. Изпробва автоматичния механизъм и като добавка прегледа набързо филма.

Подхвърли още една консерва с храна в тревата край екрана и тъкмо се готвеше да се отдалечи, когато му се стори, че има нещо странно. Металната конструкция бляскаше като полирана.

Огледа под лупа и установи, че металът е покрит с прозрачно лакоподобно вещество. Разпозна го и го налегна ужасна слабост. Ако целта на рула бе да го застави чрез този знак да не стреля, нямаше да се подчини. Щеше да стреля дори ако бластерът му се обърнеше към самия него.

Остърга малко от „покритието“ в един съд и започна да се изтегля към спасителната лодка. Мозъкът му работеше усилено. Откъде ли бе взел това вещество рулът? То не бе част от екипировката на разузнавателните кораби.

Това не можеше да е просто случайност. Докато обмисляше възможните последици, за миг зърна рула — за пръв път на живо през тези така дълги дни, прекарани на платото.

Каква бе целта на лакировката?

 

 

Рулът се плъзгаше по ръба на бездната и от време на време поглеждаше надолу. Гледката беше поразителна дори за неговото частично възприемащо светлината зрение и го замайваше също както допреди малко го бе замайвал гладът.

Той бързаше към кораба си, който събираше прах дни наред — огънат, посукан и полузарит в твърдата почва на Лиртис III. Плъзна се през тунела и спря до нащърбената корпусна плоча, в която предния ден бе почувствал трептене от остатъчна антигравитационна осцилация — мъничка, убедителна осцилация, която щеше да му свърши работа.

Рулът действаше напрегнато и целенасочено. Пулсиращата плоча беше здраво прикрепена към конструкцията на кораба, а за него бе особено важно да я откачи. Това му отне часове.

Твърдата плоча леко изстърга при пренареждането на ядрената й структура. Изместването беше безкрайно малко, отчасти защото нервната енергия на рула беше под нормата, и отчасти защото той много внимаваше да не освободи излишна неуправляема енергия. Но плочата се оказа съвсем безопасна. Силата й бе отслабена значително, което се доказваше и от мижавото пулсиране на антигравитационните й вълни. Той дори се усъмни, че ще се отлепи от земята. Но тя все пак се отлепи. Пробното издигане бе до височина два метра и му даде представа за ограничената мощност, която имаше на разположение. Бе достатъчна само за една атака.

В съзнанието му нямаше повече никакви колебания. Експериментът му се бе провалил. Единствената му цел сега бе убиването на човека и въпросът беше как да се подсигури да не бъде пречукан от него, докато провежда своята акция. Лаковото покритие щеше да му помогне.

Рулът го бе нанесъл старателно и го бе подсушил, преди да откачи плочата и да я занесе на гръб до храсталака, който бе набелязал. Когато се зарови заедно с нея под шумата, се поуспокои. Бе осъзнал, че маската на неговата цивилизация е свалена. Това го бе изненадало, но не съжаляваше. Като му даваше храна, двукракото създание очевидно му играеше някакъв мръсен номер. Но той вече бе зарязал експеримента си с твърдото намерение незабавно да нанесе смъртоносен удар. Лежеше напрегнат и освирепял, очаквайки идването на човека.

 

 

Рулът излетя от храсталака върху антигравитационната плоча толкова изненадващо, че почти успя. Според тестовете на Джеймисън от първата сутрин в плочите изобщо не бе останала енергия. И въпреки това тази се носеше срещу него със специалната антигравитационна лекота, която рулските учени бяха довели до върха на съвършенството.

Джеймисън измъкна бластера си, но преди да стреля, трябваше да направи избор. Много сериозен избор. „Не убивай!“ — заповяда му вътрешен глас.

Това беше трудно — ох, колко трудно. Но нямаше как — рулът беше само на три-четири метра. Спаси го това, че Джеймисън улучи металната плоча, обгори я и я отхвърли в храстите. Божията заповед го възпря да стреля втори път. Когато стигна храстите, рулът беше вече на двайсетина метра зад тях и тъкмо изчезваше сред дърветата. Той не го преследва, нито стреля отново по него, а предпазливо издърпа антигравитационната плоча от храстите и се зае да я изследва.

Въпросът беше как рулът бе успял да я дегравитизира без необходимата сложна машинария? И щом бе способен да стори това, защо не се бе спуснал долу в гората, където храната бе в изобилие и където щеше да е в безопасност от своя човешки враг? Единият въпрос намери отговора си в момента, в който повдигна плочата. Теглото й бе около нормалното, а енергията очевидно бе изразходвана докрай след краткия полет. Значи за спускане от миля и половина до гората не можеше да става и дума.

Джеймисън реши да не рискува, пусна плочата в пропастта и се върна в лодката. Пак си спомни за „покритието“ Изследва стърготината, която беше взел. Химически тя се оказа от обикновена смола, използвана за полиране. В атомно отношение бе стабилна. В електронно отношение превръщаше светлината в радиомагнитни вълни, чиято честота съответстваше на тази на човешкия мозък. Действаше безотказно. Но какъв беше записът? За сравнение той направи една графика за всеки материал и за всяко енергийно равнище и щом установи, че смолата е променена на електронно равнище — което беше очевидно, но все пак трябваше да бъде доказано, — нанесе образите на един визиграф. В резултат се получи невероятна смесица.

Символи. Той взе от рафта „Символни интерпретации на подсъзнанието“ и намери препратката: „Задръжки. Психически“ На съответната страница и ред прочете: „Не убивай!“

— Ах, да те — процеди Джеймисън в тишината на спасителната лодка. — Точно това стана, нали?

Почувства облекчение, но само за миг. Намерението да не убива на този етап си беше чисто негово и рулът не знаеше това. Но чрез изработването на една такава фина забрана, врагът владееше положението дори при поражение — ето кое беше неприятното. Досега Джеймисън се бе отървавал от клопките, но не бе създал своя. Е, имаше някаква надежда, но това не бе достатъчно. Не трябваше да поема повече рискове. Дори заключителният експеримент трябваше да почака до деня на пристигането на „Орион“. Човешките създания бяха просто твърде уязвими, техните жизнени клетки притежаваха импулси, които можеха да бъдат разбъркани ловко и безмилостно. Не се съмняваше, че в крайна сметка, рулът щеше да се опита да повлияе на клетъчните му импулси и да го подтикне към самоунищожение.