Алфред ван Вогт
Войната срещу рулите (6)

6.

Очите го боляха и той мигаше непрекъснато. Летеше, стремейки се да държи в полезрението си проблясващия скафандър на своя гид. Вече съжаляваше, че бе дошъл до тази странна луна. По пътя дотук бе изучавал Междузвездната енциклопедия, а фактите там бяха очевидни. Между деня и нощта съществуваше огромна температурна разлика. Такива планетни тела просто не можеха да бъдат използвани от милионите хора, необходими за обслужването на една главна военна база.

Жената бе почти неразличима на фона на ослепително яркото слънце, което се издигаше все по-високо над фантастичния хоризонт, като че ли нарочно се държеше в светлината му.

Върху мрачната неприветлива земя на повече от миля под тях растеше рядка гора. Шарени скали, едрозърнест пясък и тук-там оскъдна трева, кафява и отблъскваща като рядката гора, изчезваха в далечината зад двамата души, които се стрелкаха в небето със скоростта на падащи звезди.

На няколко пъти Джеймисън забеляза стада високи пъстри тревопасни и веднъж далеч наляво долови проблясването на покрит с люспеста броня кръвопиец гриб.

Беше му трудно да види спидометъра, вграден в прозрачния шлем на летящата космическа броня, защото отдолу, към отопляваните с електричество дрехи, имаше втори шлем и слънчевата светлина се раздвояваше, преминавайки през двете бариери. Но сега, изпълнен с подозрения, той напрегна очи и въпреки че те се насълзиха, успя да види показанията. Устните му се свиха в тънка твърда линия и той натисна копчето на апарата за свръзка. Гласът му беше невъзмутим и твърд като мислите му:

— Госпожо Уитман!

— Кажете, доктор Джеймисън? — прозвуча в слушалките му гласът й и на Джеймисън му се стори, че ударението на „доктор“ е подигравателно и дори враждебно. — Какво има?

— Казахте ми, че това пътуване ще бъде петстотин двадесет и една мили или…

— Или около толкова! — Отговорът беше бърз, а враждебността — очевидна и преднамерена.

Очите на Джеймисън се присвиха до сиви стоманени цепки.

— Вие казахте петстотин двадесет и една мили. Цифрата е достатъчно точна, а няма начин да не знаете точното разстояние от Петте града до мините. Пропътувахме вече шестстотин двадесет и девет мили — все повече с всяка измината минута — откакто напуснахме Петте града преди повече от два часа и…

— Точно така! — прекъсна го с насмешка младата жена. — Прав сте, доктор Тревор Джеймисън.

Той мълчеше, размишлявайки за потенциалната опасност на положението. Първият му импулс бе да й отговори също така арогантно, но мозъкът му, внезапно станал кристалночист, потисна това желание и се впусна в енергични размишления.

Тук имаше намерение за убийство. Съзнанието му работеше хладнокръвно с усещането за нещо вече случвало се, за смъртна заплаха, с каквато се беше сблъсквал често по време на броденето си по най-отдалечените планети. Ледено успокояващ бе споменът, че досега винаги бе побеждавал. При убийството, както и при всичко друго, опитът имаше значение. Джеймисън започна да се противопоставя на бясно нарастващата скорост. Това щеше да отнеме време, но може би все още разполагаше с такова, макар отношението на жената да подсказваше, че опасността е близо. Не можеше да направи нищо, докато не намалеше значително скоростта си.

Успокои ускорения си пулс и кротко попита:

— Кажете ми, целият ли Съвет стои зад това убийство, или идеята е ваша собствена?

— Вече нищо не ми пречи да ви кажа — отвърна жената дръзко. — Решихме да не допуснем никаква ваша препоръка до Галактическия конвент относно изуолите. Разбира се, знаехме, че тази луна никога няма да бъде приета за база заместител.

Джеймисън се засмя невесело и възможно по-дълго, за да скрие спускането си към повърхността. Бързото гмурване измъчваше тялото му и раздираше белите му дробове, но той търпеше. Вече беше сам в небето. Проблясващият скафандър на Уитман бе изчезнал в замъглената далечина. Очевидно тя не бе обърнала глава, нито бе забелязала отклонението във визьора си.

— И как възнамерявате да ме убиете? — попита Джеймисън, за да отвлече вниманието й поне още за малко.

— След около десет секунди двигателят ви… — започна напрегнато тя и внезапно прекъсна. — О, вие не сте вече зад мен! Значи се опитвате да се приземите. Е, това изобщо няма да ви помогне. Веднага ще се върна…

Джеймисън беше само на петнайсетина метра от голата скала, когато в иначе тихия механизъм на двигателя му се чу внезапно стържене. Смъртоносната бързина на случилото се после му остави време само за инстинктивни действия. Почувства болка в краката, остра разкъсваща болка, и замайващо чувство за изгаряне, което замъгли разсъдъка му. Удари се в повърхността и машинално изхвърли захранването, което бе така ужасно дадено на късо, че го изгаряше жив. Мрак обви мозъка му.

Замъгленият скален свят се люлееше и вихреше около него — той се събуждаше! С усилие се съсредоточи и след момент на умствена пустота установи, че вече не е в скафандъра. А щом отвори очи откри, че е само с един шлем — този, който бе прикачен към отопляваните с електричество дрехи. Усети, че нещо — ръб на скала? — го убива в гърба. Замаян, но с ясен поглед, вдигна очи към младата жена, коленичила до него. Тя го изгледа враждебно и отсече:

— Имате късмет, че сте жив. Очевидно сте изключили двигателя точно навреме. Беше даден на късо с оловни зрънца и малко е изгорил краката ви. Намазах ги с мехлем, така че няма да чувствате никаква болка и ще можете да вървите.

Тя спря и се изправи. Джеймисън тръсна глава, за да разгони черните петна пред очите си, и я погледна въпросително, без да продума нищо. Жената, изглежда, разбра за какво мислеше той.

— Не смятах, че ще бъда така милозлива при такъв голям залог — призна тя почти гневно, — но съм. Върнах се, за да ви убия, но не мога да убия дори куче, без да му дам някакъв шанс. Е, вие получихте своя шанс за оцеляване, ако изобщо има такъв.

Джеймисън седна. Очите му се съсредоточиха върху лицето й. Бе срещал сурови жени и преди, но никога чак такава, съвсем искрена и честна относно намеренията си.

Той се огледа и тренираните му за подробности очи забелязаха, че нещо липсва.

— Къде е вашият скафандър? — намръщи се той.

Жената посочи с брадичка към небето и каза студено:

— Ако очите ви са добри, ще видите едно тъмно петно, вече почти изчезващо, вдясно от слънцето. Привързах вашия скафандър към моя, а после задвижих и двата с моя двигател. Ще паднат на слънцето след около триста часа.

— Ще ме извините, ако не ви повярвам напълно, че сте решили да останете и да умрете заедно с мен — каза той. — Зная, че някои хора умират заради идеите си. Но не мога напълно да проумея логиката, според която трябва да умрете. Без съмнение вие сте се погрижили да бъдете спасена.

Лицето на жената потъмня от гняв.

— Няма да има никакво спасяване — отвърна тя. — Възнамерявам да ви докажа, че в това отношение никой индивид в нашето общество не мисли за себе си. Аз ще умра тук с вас, защото естествено никога няма да стигнем до Петте града пеша, а колкото до мините за платина, те са още по-далече.

— Чисто перчене! — възкликна Джеймисън. — На първо място, вашето оставане с мен не доказва нищо друго, освен че сте глупачка. На второ място, не съм способен да се възхищавам от подобно поведение. Обаче се радвам, че сте тук с мен, и ви благодаря за мехлема.

Джеймисън внимателно се изправи и се разтъпка. Почувства леко замайване и се постара да се пребори с него.

— Хм — заяви той външно спокойно. — Болката е съвсем слаба. Този мехлем трябва да излекува изгарянията до мръкване.

— Приемате положението твърде спокойно — каза язвително Барбара Уитман.

— Винаги се радвам да установя, че съм жив, и мисля, че ще ви убедя, че начинът на действие спрямо Планетата на Карсън, който възнамерявам да препоръчам, е добро решение.

— Вие, изглежда, не осъзнавате нашето опасно положение — каза тя с дрезгав смях. — Намираме се поне на дванадесет дни път от цивилизацията. Нощес температурата ще падне най-малко до сто градуса под нулата. Стига и до минус сто седемдесет и пет в зависимост от изместването на спътниковото ядро, което, както знаете, е много горещо и е подвижно. Това е причината на тази луна все пак да обитават някакви форми на живот. Слънцето и Планетата на Карсън привличат ядрото, като слънцето доминира, така че е твърде топло през деня и ужасно студено през нощта, когато планетата е от другата страна. Обяснявам ви просто, за да имате представа за какво изобщо става дума.

— Продължавайте — каза само Джеймисън.

— Е, ако студът не ни убие, непременно ще се натъкваме поне на един кръвопиец гриб на два-три дни. Те подушват човешка кръв от учудващо голямо разстояние, а самата кръв, по чисто химическа причина, ги кара да полудяват от глад. Сгащят ли ни, всичко е свършено. Събарят дори най-големите дървета и проникват в пещерите през масивна скала. Единствената защита е атомен бластер, а нашите отлетяха със скафандрите. Имаме само моя ловджийски нож. Освен всичко това единствената ни храна е гигантското тревопасно, което побягва като елен при първото зърване на човек и ако бъде притиснато до стената, може да убие дузина невъоръжени мъже. Ще се изненадате колко ще огладнеете съвсем скоро. Нещо във въздуха — а ние с вас, разбира се, дишаме филтриран въздух, който ускорява нормалното смилане на храната. След два часа ще умираме от глад.

— Май сте напълно удовлетворена от положението — отбеляза сухо Джеймисън.

Тя почервеня.

— Аз съм тук, за да се погрижа да не се върнете жив в колонията. Това е.

Джеймисън не я слушаше. Лицето му се смръщи.

— Съжалявам, че останахте с мен. Съжалявам, че една жена е в такова опасно положение. Вашите приятели са подлеци, щом са допуснали това. Но аз ще се върна благополучно.

— Невъзможно! — Тя се засмя презрително. — Опитайте се да ядете пръст или да убиете гриб с голи ръце.

— Не с ръцете си — отвърна сурово Джеймисън, — а с моя ум и опит. Ние ще се върнем в Петте града въпреки изброените препятствия и въпреки вас!

В последвалото мълчание Джеймисън огледа околността и за пръв път се усъмни. Дивото и пусто плато се простираше навсякъде. Не, не навсякъде! Едва видима в далечината, в посоката, в която трябваше да вървят, се мержелееше стръмна черна скала. Сякаш плаваше в полумрака на небето. Беше като замръзнала в болезнен гърч. В нея нямаше красота, нито величие, а само безкрайни мили черна измъчена безжизненост и тишина.

Той усети тишината с трепване, което прониза тялото му като електрически ток. Тишината внезапно оживя и безмилостно затисна плоската повърхност, върху която стояха. Злостна тишина, безкрайна, без ехо, дори без стенание на вятър над милиардите пещери и урви, които прорязваха голата тъмна и коварна земя около тях. Тишина, която сякаш бе самият дух на този суров и смъртоносен малък свят под студеното ярко слънце.

— Потискащо, нали?

Джеймисън се взря в нея, без да я вижда. Погледът му бе отправен надалеч.

— Да — каза замислено той. — Бях забравил това чувство и не съзнавах колко много съм забравил. Е, по-добре да тръгваме.

Поеха към скалата предпазливо и все пак бързо, подпомогнати от по-слабата гравитация на луната.

— Какво мислите, че сте открили за изуолите? — попита Уитман.

— Не мога да ви кажа — отвърна Джеймисън. — Ако знаехте за тях това, което знам аз, както ги мразите, щяхте да ги унищожите.

— Защо не казахте на Съвета, че имате достоверна информация, вместо да им предлагате хипотези? Те са здравомислещи хора.

— Здравомислещи! — повтори като ехо Джеймисън. Иронично ехо.

— Не вярвам, че разполагате с нещо повече от хипотезата си — каза равнодушно Барбара Уитман. — Така че стига сте се престрували.