Колин Уилсън
Знаменити престъпници (5)

Важни улики

В романа на Едгар Уолас „Уликата на изкривената свещ“ находчивият убиец успява да заключи стая, като вклинява свещ под тежкото резе на вратата. Свещта постепенно се огъва от топлината на стаята и недостъпното отвън резе се затваря. Уолас пише в ранните дни на криминалистиката, но въпреки това неговата хитрост не би затруднила полицията. На първо място, по долната страна на резето неизбежно щеше да остане част от мекия восък на свещта и най-глупавият детектив за минути щеше да открие истината.

Повечето „важни улики“ в реалния живот съвсем не са толкова очевидни. През двете столетия на своето развитие научната криминалистика е достигнала високо равнище на ефективност. Въпреки това блестящата дедукция, упражнявана от Шерлок Холмс, не играе сериозна роля в разкриването на съвременните престъпления. То е комбинация от усърдна работа, търпение и късмет.

Тези три елемента присъстват в класическия случай с демобилизационния костюм, описан от главен инспектор Боб Фабиан от Скотланд Ярд. През лятото на 1946 г. полицай Артър Колинс се опитал да задържи петима мъже, които се мъчели да проникнат в сграда в Уоруик. Той бил толкова жестоко пребит с удари и ритници, че за известно време се опасявали от смъртен изход. Петимата избягали и единствената улика била парче плат, което притеклата се на помощ на мъжа си съпруга на полицая откъснала от дрехата на един от тях. Уоруикската полиция решила да поиска помощ от Скотланд Ярд и случаят бил възложен на Фабиан.

Платът бил фотографиран и снимките били разпратени на шивачи из цяла Англия. После залепили парчето на прозореца на местния вестник. Един бивш офицер казал на Фабиан, че платът несъмнено е от демобилизационен костюм. Фабиан отишъл в най-близкия военен склад в Бирмингам и там научил, че платът е произведен от фирма в Уелингтън, графство Съмърсет.

Полицаите пътували цяла нощ — само за да установят във фабриката, че от този плат е произведено количество за поне пет хиляди костюма. Нещо повече, войниците често ги продавали на спекулантите, които чакали пред портала на казармата. Там обаче дали на Фабиан адреса на две фабрики в Бирмингам и една в Глазгоу, които били купили плата. Фабиан се върнал в Бирмингам. Нито една от двете фабрики не била започнала да реализира плата.

Той отишъл в Глазгоу. Там един надзирател погледнал откъснатото парче и по шева познал кой шивач го е ушил. „Шевът е също толкова специфичен, колкото почеркът“ — заявил той. Накрая усилията им били възнаградени. Работникът погледнал плата и си спомнил, че костюмът бил ушит за изключително висок и широкоплещест мъж — поръчката била специална, затова си я спомнял.

Противната кладенчова вода

В артилерийския склад в Бранстън край Бъртън от Трент дали на Фабиан името на бившия войник, за чиято демобилизация били поръчали костюма, и полицията го открила на бирмингамския адрес, на който бил пратен. Когато съпругата на ранения полицай го разпознала като нападателя на мъжа си, едрият ирландец (висок метър и деветдесет) не издържал и признал участието си в обира. Осъдили го на четири години каторжен труд.

Същото това невероятно търпение се наблюдава в случай, който определено се нарежда сред класиките на детективската работа. Той се разиграл през 1869 г. През януари собственикът на ресторант на Рю Принсес в Париж забелязал, че водата от кладенеца има противен вкус. Проучил въпроса и видял, че във водата плава вързоп. Когато го развил, намерил долна половина от човешки крак. Ужасеният човек повикал полиция. Случаят бил възложен на младия детектив Гюстав Масе. Той погледнал в кладенеца и намерил втори вързоп. В него имало друг крак, обут в чорап.

Лекарите казали на Масе, че краката почти със сигурност са женски. Като изхождал от това предположение, той изискал документите на сто двайсет и две изчезнали жени и започнал да ги проверява. Това му отнело месеци и накрая останали само три. Скоро Масе успял да открие и тях и лекарите признали, че е възможно да грешат. Краката приличали на женски, но можели да принадлежат на мъж. Масе въздъхнал и започнал отначало.

Имал две улики. На 22 декември предишната година един полицай срещнал на Рю дьо Сен мъж с тежък вързоп. Поради късния час той попитал мъжа какво има вътре. Човекът отговорил, че току-що пристигнал в Париж с влак и тъй като не успял да намери файтон, бил принуден да мъкне тежкия вързоп със селскостопанска продукция.

Изглеждал толкова честен, че полицаят го пуснал да си върви, но описанието му — нисък, кръглолик, с черни мустаци — навело Масе на подозрението, че това е същият мъж, който няколко дни по-рано бил видян да хвърля късове месо в Сена. Някой го попитал какво прави и той отвърнал, че захранва, защото на другия ден възнамерявал да лови риба. Впоследствие на повърхността изплували големи парчета месо, прекалено големи, за да бъдат изядени от рибите.

Шевовете на плата, в който бил зашит първият крак, изглеждали професионално направени. Нещо повече, защо убиецът избрал ресторанта, за да изхвърли крака? Естествено той можел да е недоволен клиент, който искал да прогони клиентелата. Или наемател, който по някое време бил живял на етажа над ресторанта. Масе попитал портиера дали в къщата живее шивач. Не. А някога живял ли е? Не. Но имало шивачка. Звучало невероятно, но полицаят нямал други улики. Той разпитал момичето, което му казало, че често изпълнявало поръчки на други шивачи. Дали някой от тях я е посещавал в къщата? Мнозина, отвърнала тя: особено един от тях, мосю Воарбо, бил извънредно любезен и услужлив. Той често й носел вода от кладенеца.

Странните навици

Масе попитал момичето дали Воарбо е имал някакви особени приятели. Имало един старец, отговорила шивачката, някой си мосю Бодас. Не знаела къде живее, но леля му живеела на Рю дьо Несле. Детективът не разполагал с точния адрес на лелята, но в сравнение с издирването на стотината изчезнали жени било детска игра да я намери и мадам Бодас му съобщила, че племенникът й живее на Рю Дофен. Бил пенсиониран производител на гоблени. Колкото и да е странно, от няколко седмици не го била виждала, ала това не се случвало за пръв път. Мосю Бодас имал странни навици.

Портиерката в къщата на стария Бодас сепнала Масе, като му казала, че господинът си е вкъщи. Предишната вечер била видяла прозореца му да свети. Но не отварял вратата — бил изключително ексцентричен. Масе решил, че е открил самоличността на жертвата. Предположението му се потвърдило, когато мадам Бодас разпознала чорапа — изработен от бял памук, със зашита отдолу мъжка стелка. Тя смятала, че и краката са на племенника й.

Що се отнася до загадъчния Пиер Воарбо, той бил полицейски шпионин, човек, който се преструвал на бесен анархист и присъствал на левичарски срещи — само за да докладва на полицията. Масе влязъл в апартамента му. Всичко изглеждало наред, часовникът още тиктакал. Детективът решил да постави къщата под наблюдение и поискал двама агенти от тайната полиция. Това се оказало грешка — те познавали Воарбо като колега и когато го видели да влиза в сградата, го попитали защо им е възложено да го наблюдават.

Но Масе вече имал достатъчно ценни улики. Сейфът на Бодас бил празен. Но в задния капак на часовника полицаят открил лист хартия с номерата на различни ценни книжа. Той проучил миналото на Воарбо и установил, че допреди няколко месеца е живял в сравнително евтина квартира и изглеждал беден. После се оженил и се преместил, като платил наема си с петстотинфранков бон, който можел да се осребри навсякъде.

Масе побързал да иде при сарафа. Той пазел квитанцията — номерът отговарял на един от номерата в часовника. Детективът решил, че е време да разпита Воарбо. Започнала игра на котка и мишка. Воарбо бил пълен жизнерадостен трийсетгодишен мъж и изглеждал находчив и волеви. Съвсем приятелски, тъй като и двамата работели в полицията, той казал на Масе, че се безпокои за изчезването на Бодас.

Подозирал, че може да са го убили — в такъв случай убиецът бил касапинът алкохолик Рифе, дребен престъпник, който почти със сигурност имал трима съучастници. Воарбо услужливо посочил имената им. Когато проверил, Масе установил, че двама от тримата имат идеално алиби: през целия декември били в затвора. А касапинът алкохолик скоро получил пристъп на делириум тременс и бил затворен в лудница.

Масе решил, че трябва да арестува Воарбо. Това се оказало разумно, тъй като в портфейла му открили билет за Хавър и всичко показвало, че възнамерява да емигрира в Америка. Воарбо изглеждал изненадан и оскърбен. Какво бил направил, че Масе да го заподозре? И двамата знаели, че няма доказателства.

Празният сейф

Това несъмнено било вярно. Масе отишъл да поговори с жената на Воарбо, кротко момиче, което явно не познавало характера на съпруга си. От нея научил, че е донесла на мъжа си петнайсет хиляди франка зестра — около шестстотин лири. Воарбо си осигурил съгласието на родителите й, като им казал, че притежава десет хиляди франка в ценни книжа, и преди сватбата дори ги показал, но къде били сега те? Сейфът бил празен. Масе обискирал къщата. Накрая в избата намерил ценните книжа на Бодас, запоени в калаена кутия, спусната в бъчва вино.

Дори това не доказвало, че Воарбо е убиец. Масе се върнал в предишния му апартамент. В него се било нанесло младо семейство, но съпрузите му показали точно къде се е намирала масата при пристигането им. Детективът бил убеден, че Бодас е убит там — чистачката му съобщила, че Воарбо бил ужасно разхвърлян, ала в утрото на 17 декември, деня, след като за последен път видели Бодас жив, стаята му светела от чистота. Ако Бодас бил убит на масата, навярно трябвало и да е разчленен там и кръвта му да се е стичала по пода. Подът бил идеално чист, но имал слаб наклон към леглото.

Масе организирал последната сцена с целия усет за драматизъм на литературен детектив. Завели Воарбо в някогашната му стая на Рю Мазарен. Той бил спокоен и безразличен. Масе взел кана вода, поставил я на мястото, където преди се намирала масата, и я излял. Водата бавно потекла по пода и образувала локва под леглото. Арестантът изведнъж станал нервен. Масе пратил да повикат работник и му наредил да вдигне плочите на пода под леглото. Установило се, че тъмната им долна страна е покрита със засъхнала кръв. Нервите на Воарбо не издържали и той направил признание.

Влюбеният мошеник

Омръзнало му било да е мошеник, дребен престъпник, заявил Воарбо, и решил да се задоми. Бил влюбен в нежната мадмоазел Ремонде, ала трябвало да направи впечатление на родителите й. Помолил своя приятел Бодас да му даде пари назаем. Бодас отказал и Воарбо се приготвил да го убие.

Поканил го в стаята си на чай един ден, след като били обядвали заедно. Воарбо нехайно минал зад него, взел желязна тръба и ударил Бодас по главата. После разчленил тялото и хвърлил парчетата из Париж, главно в реката. След като срещнал полицая, който поискал да надникне във вързопа му — пълен с кости и месо, — той решил да се избави от краката, като ги хвърли в един кладенец.

Воарбо бил гилотиниран за убийството на Дезире Бодас. Ала ако не била една дребна грешка — зашиването на крака в парче плат, — изобщо нямало да го заподозрат. Нещо повече, ако бил запазил самообладание, можел да се измъкне дори когато установили наличието на кръв по долната страна на плочите. Само трябвало да отрече, че знае откъде е дошла, или да заяви, че кръвта е от животно. През 1869 г. все още не било възможно да се определи дали кръвта е човешка, или животинска.

Усъвършенстването на кръвния анализ е един от великите епоси в научната криминалистика. Учени като Пастьор и Кох установили, че ако в човешка кръв се инжектират мъртви бацили, кръвта ще развие съпротивителна способност към живите форми на същите бацили. Така била открита имунизацията. Двайсет години по-късно, през 90-те години на XIX в., немецът фон Беринг открил, че ако на кон се инжектират мъртви бацили на дифтерит, кръвният му серум — бистрата течност, която се отделя от кръвта — лекува децата, болни от дифтерит: серумът получава „съпротивителни“ свойства.

В самото начало на XX в. химикът Паул Уленхут открил, че същият този серум има още по-забележителни свойства. Ако на заек се инжектира човешка кръв, кръвният му серум развива съпротивителна способност към човешка кръв. И ако серумът се постави в епруветка и в него се капне съвсем малка капчица човешка кръв, той помътнява. Серумът изобщо не реагира на животинска кръв.

През 1901 г., скоро след като Уленхут направил това откритие, пътуващият дърводелец Лудвиг Теснов бил арестуван на балтийския остров Рюген по подозрение в особено жестоко убийство. Две момченца били намерени в гората насечени на парчета, пръснати на голяма площ. Три години преди това Теснов бил арестуван по подозрение в убийството на две ученички край село Лехтинген близо до Оснабрук.

Тотева той възразил, че петната по дрехите му са от смола, а не от кръв, и полицията била принудена да го освободи поради липса на доказателства. Сега го разпитали за наскоро изпрания му костюм, по който се забелязвали бледи петна от кръв. Теснов отговорил, че някои петна били от животинска кръв, а други — от смола. Когато получил сведенията от Оснабрук, следователят разбрал, че си има работа с човек, обладан от безумно желание да пребива живи същества и да ги разкъсва на парчета. Месец преди убийството на двете момчета някой бил нападнал седем овце на полето, насякъл ги и пръснал вътрешностите им наоколо. Овчарят видял мъжа да бяга и сега разпознал Теснов. Но дърводелецът отричал всичко.

Петната от човешка кръв

За щастие прокурорът следял новите проучвания в съдебната медицина и знаел за откритието на Уленхут. Той пратил на учения окървавените дрехи и камъка, използван за убийството на децата. Уленхут разтворил десетки петънца в солена вода и ги изследвал. Открил двайсет и две петна от човешка и шест от овча кръв. Неговите доказателства довели до осъждането на Теснов, който получил смъртна присъда.

Серумът не само различава човешката от животинската кръв. Той различава и типовете човешка кръв: групите A, B, 0 и AB. Това откритие би трябвало да е достатъчно доказателство за обесването на един заподозрян в германския град Гладбах през 1928 г., ала съдебните заседатели били скептични бюргери и отказали да го осъдят въз основа само на научни улики. Обвиняемият бил двайсетгодишният Карл Хусман, доминантен и агресивен студент.

В ранните часове на 23 март 1928 г. младият Хелмут Даубе бил намерен умиращ на улицата. Гърлото му било прерязано, гениталиите му били отсечени. Скоро полицията научила, че най-добрият приятел на Даубе бил неговият състудент Хусман. Когато отишли в дома на Хусман, установили, че обувките му са току-що измити. По тях обаче все още имало следи от кръв. Дрехите му също били окървавени. Хусман напълно доминирал над Даубе и двамата били любовници, но неотдавна Даубе разбрал, че предпочита момичета, и се опитал да се освободи.

Отначало Хусман твърдял, че кръвта е от котката, която бил убил, но тестът на Уленхут показал, че е човешка. Тогава Хусман променил показанията си и казал, че му потекла кръв от носа. Лабораторията по криминалистика в Бон доказала, че и това не е възможно, тъй като кръвта по обувките била група A, групата на Даубе, докато Хусман бил от група 0.

Макар че не били убедени в невинността на Хусман, съдебните заседатели не искали да го осъдят въз основа на — според тях — чисто косвени доказателства, затова го оправдали. Случаят обаче привлякъл широко внимание към приложението на кръвните групи в криминалистиката. Оттогава много престъпници са обесени заради петна от засъхнала кръв по дъсчен под.

От човешка гледна точка, съдебните заседатели навярно са били прави да не зачетат косвените доказателства, тъй като имало опасност да обесят невинен човек. Случаят с Бъртън Абът навежда на размисъл втази насока. Съседите на Абът в Аламида, щата Калифорния, го познавали като кротък, интелигентен човек. Не било известно да е агресивен и нямал полицейско досие.

На 15 юли 1955 г. жената на Абът подреждала старите дрехи в мазето и намерила портфейл. В него имало лична карта на четиринайсетгодишната Стефани Брайън, няколко снимки и недовършено писмо с дата 28 април 1955 г. Това бил денят, в който Стефани изчезнала след училище в Бъркли. Оттогава никой не я бил виждал.

Джорджия Абът отишла при съпруга си и го попитала как се е озовал в дома им тези портфейл. Той изглеждал също толкова озадачен, колкото нея, и двамата се обадили в полицията. На другия ден полицията обискирала мазето и открила учебниците и сутиена на Стефани. Абът отбелязал, че гаражът му наскоро бил използван за гласуване и в него били влизали десетки хора. Един журналист Обаче отишъл при лятната хижа на Абът в планината Тринити. Двете му кучета го завели при плитък гроб. В него намерили тялото на Стефани Брайън, която била удушена със собствените си гащички. Всички улики предполагали сексуално нападение.

Абът бил арестуван и съден. Твърдял, че не знае нищо нито за Стефани, нито за дрехите й — и наистина нямало категорични доказателства, които да го свързват с изчезването й. Но съдебните заседатели го обявили за виновен. Екзекуцията била отложена на няколко пъти. Заповедта за последното отлагане се получила малко след 11:15 на 14 март 1947 г., ала закъсняла с няколко минути — топчетата, образуващи цианиден газ, били пуснати под стола на осъдения точно в 11:15. Абът докрая упорито отричал вината си, макар да се твърди, че казал на един лекар: „Не мога да го призная. Помислете как ще подейства това на майка ми“.

Всички улики предполагат, че Абът е убиецът на Стефани Брайън. И все пак има елемент на съмнение: например възможно е да е бил инкриминиран от истинския убиец. Триумфите на научната криминалистика никога не бива да ни затварят очите за факта, че думата „улика“ означава „указание“ и че от гледна точка на криминалистите, има огромна разлика между улика и категорично доказателство.