Колин Уилсън
Знаменити престъпници (45)

Предателства

— Какво, пак ли вие? — попитал мосю Анри, началник на криминалния отдел на парижката полиция. — Нали ви казах, че ако пак ви видя, ще ви върна в каторгата?

Мъжът, който стоял между двамата полицаи, бил нисък, набит, с покрито с белези лице и лъвски челюсти. Казвал се Йожен-Франсоа Видок и бил на трийсет и четири години. Когато преди няколко месеца Видок влязъл в кабинета на мосю Анри, бил дошъл да му направи едно предложение. Видок цял живот си навличал неприятности. Пет-шест пъти бил бягал от затвора и през последните десет години имал вехтошарница в Париж. Ала негови някогашни другари го познали и сега го изнудвали. Предложението му: да предаде шестима издирвани престъпници в замяна на собствената си свобода.

Анри отхвърлил предложението. И все пак пуснал Видок да си иде. Знаел, че рано или късно пак ще го види — и че ще може да му наложи своите условия. Това се случило сутринта на 1 юли 1809 г. — Видок бил предаден на полицията от сватовете си и от два месеца се укривал. Анри пратил полицаите да чакат навън. После се навел напред.

— Вие предложихте да ни помогнете. Добре, сега можете да го направите.

Видок се опитал да не показва радостта си.

— Искате да кажете, че ще ме пуснете, така ли?

— Не. Трябва да идете в затвора — в Бисетър… — И му обяснил какво иска. В Бисетър лежал един крадец, Бартелми Лакур, известен като Коко, който бил откраднал много сребро. Плячката била намерена и на Коко му предстоял съдебен процес. Ала нямало улики срещу него. Анри искал Видок да открие тези улики.

На пръв поглед задачата изглеждала сравнително лека. Ала Видок не бил вчерашен. Той знаел, че даже да снабди Анри с нужните доказателства, това няма да е краят. Началникът на криминалния отдел имал нужда от шпионин, който да действа сред затворниците в Бисетър — крайно опасна задача. Ако някой затворник заподозрял, че е шпионин, още на другата сутрин щели да намерят Видок мъртъв. Малцина престъпници били готови да поемат такъв риск. Ала Видок разбирал, че няма друг избор.

Този въпрос изисква известно обяснение. Много престъпници биха се радвали на възможността да станат честни граждани, но престъплението ги впримчва като октопод и ако се освободят от едно пипало, друго се увива на китката или глезена им. Видок се намирал точно в такова положение. Той никога не бил извършвал сериозно престъпление. Просто бил дързък и агресивен младеж, който за пръв път влязъл в затвора по обвинение в нарушение на обществения ред — хванал любовницата си в леглото с един офицер и пребил и двамата.

Тъй като смятал присъдата за несправедлива, той бил опърничав затворник и си навлякъл още неприятности. Избягал, бил принуден да краде и го заловили пак. Отново избягал и така се прочул. През един от периодите си на свобода имал вземане-даване с банда, известна като Chauffeurs — Огнярите.

Мъчения с огън

Тези хора обикновено нападали нощем уединени стопанства и измъчвали собствениците, за да ги принудят да издадат къде крият ценностите си. Често обесвали жертвите си с главата надолу над огън — откъдето идвал и прякорът им. Видок спокойно можел да е член на бандата, макар винаги да твърдял, че само спял с любовницата на един от Огнярите и че тя му помогнала да се сдобие с фалшиви документи.

Системата е позната — откриваме я в кариерата на масовия убиец Карл Панцрам, екзекутиран през 1931 г., чийто дневник „Убиецът“ е един от най-ужасните документи в историята на криминалистиката. Панцрам бил изключително властен човек — реакцията му към затвора и лошото отношение била дива ярост, която довела до още престъпления, убийства, извършени, за да „обърне гръб на обществото“. Можем обаче да го съжалим — като се имат предвид темпераментът му и силите, които били срещу него, той нямал никакъв шанс. В неговото положение са хиляди престъпници и малцина от тях виждат единствения възможен път, водещ към спасение от спиралата към дъното, пътя, който видял Видок — да стане полицейски шпионин.

Той отишъл в Бисетър и репутацията му на беглец от много затвори го превърнала в герой. Дори спасил живота на човека, който трябвало да предаде: подозирали, че Коко е полицейски шпионин, и именно Видок гарантирал за него пред другите затворници. Впоследствие признателният Коко го приел за близък приятел, разказал му за откраднатото сребро и споделил, че полицията няма доказателства срещу него. Единственият, който го видял с плячката, бил някакъв портиер на Рю Дофен. На процеса Коко с удивление видял портиера, който свидетелствал срещу него. Осъдили го на доживотен затвор.

По това време Видок вече бил предал безброй други престъпници. Могъщата му физика и репутацията му на беглец от затвора го направили популярен сред затворниците. Всички се зарадвани, когато след около две години той за пореден път избягал на път за съда. Никой не се досещал, че бягството му е инсценирано от полицията.

Видок имал късмет и в друго отношение. Предателството и двойната игра са неприятен начин на съществуване, обикновено водещ до небрежност, каквато не може да си позволи никой полицейски шпионин. Ала Видок бил роден детектив. Ноздрите му потръпвали от удоволствие, когато играта започвала. Изправен пред проблем, който полицията не била способна да разреши, той се заемал с него с упоритост, обикновено постигаща резултати.

Жилавият фалшификатор

Например полицията искала да залови фалшификатора Ватрен, който преди известно време им бил избягал. След търпеливо издирване в пансионите Видок открил, че мъж с външността на Ватрен е оставил свои вещи в един от тях. Заедно с любовницата си Видок се нанесъл в съседната стая. Няколко седмици по-късно чули някого там — Ватрен се бил върнал, също с любовница. Полицейският шпионин се втурнал вътре, ала жилавият фалшификатор успял да се измъкне покрай него и избягал. Видок с ужасяващи заплахи убедил изоставената любовница да издаде постоянния му адрес.

Видок стигнал там след минути и видял тъмен силует да се вмъква през задния вход на къщата: Ватрен. Подгонил го по стълбището, фалшификаторът се обърнал и изритал преследвача си в гърдите. После се заключил в една от стаите. Видок решил да го надхитри. На висок глас наредил на любовницата си Анет да повика полиция, шумно слязъл по стълбището, събул си обувките и на пръсти отново се качил горе. Когато Ватрен предпазливо надникнал от стаята, Видок го сграбчил за косата и го замъкнал в най-близкия участък.

Друг пример за многократно предателство е достатъчен, за да даде представа как Видок станал най-добрият преследвач в Париж. Един ден през 1811 г. при него дошъл крадецът Ото, за чието арестуване бил помогнал. Ото заявил, че иска да стане полицейски шпионин, и го предупредил, че на другата вечер неколцина издирвани джебчии ще са във Фет дьо Сен Клод.

Когато Видок дошъл с няколко агенти на полицията, се появил Ото и мрачно му съобщил, че крадците го познали и избягали. На другата сутрин Видок научил, че група крадци са извършили обир в другия край на квартала Сен Клод. И той лично бил допринесъл за успеха им, като мобилизирал местната полиция, за да арестува несъществуващите джебчии. Видок разбрал, че Ото го е предал, но не казал нищо и не бързал — всъщност дори привидно започнал да се държи много дружелюбно с него.

След няколко седмици, на връщане от нощна смяна с друг агент, Видок минал покрай стаята на Ото и случайно решил да се отбие. Ото още спял. Видок извадил бутилка и тримата пили заедно. Когато по-късно през деня Видок се явил при мосю Анри, началникът на криминалния отдел му съобщил, че през нощта е извършена голяма кражба на олово. Четирима души го били откраднали от недовършен строеж. „Познавам единия“ — заявил Видок: бил забелязал, че обувките на Ото са кални и че дрехите му са мокри — очевидно цялата нощ бил навън.

Видок купил студено пиле и отново отишъл при Ото. Обядвали, седнали на леглото — Ото още не се бил облякъл. Видок небрежно си изпуснал шапката върху обувките му и попитал помощника си дали има нещо против да отиде да предаде едно съобщение. Помощникът му излязъл с обувките на Ото, скрити под пелерината му. Крадецът нямал желание да става — двамата с Видок били преполовили бутилка бренди и когато останали сами, Ото казал, че може да предаде трима души, извършили голям обир на олово предишната нощ.

Той предлагал да предаде тримата си съучастници. Нещо повече, ако го направел, сигурно щял да избегне процеса, тъй като щял да помогне на полицията. Видок бил решен да не допусне това, затова го попитал дали ще му помогне да шпионира един от затворниците в местната тъмница. В желанието си да спечели разположението му, Ото се съгласил и Видок го оставил заключен на сигурно място в килията, докато самият той отишъл да арестува другите крадци.

Двете любовници

Нямал представа къде да ги търси, но разполагал с друга полезна информация. Ото имал две любовници. Видок намерил едната в някакъв бар и я почерпил. После споменал, че току-що бил оставил Ото при другата му любовница. През следващия половин час тя не само му разказала множество уличаващи факти за Ото, но и го завела при стаите на другите трима крадци. Видок ги събрал и им казал, че Ото се кани да ги предаде. Те веднага заявили, че именно Ото е замислил кражбата. Когато и четиримата крадци били осъдени, Видок отмъстил на Ото за двойната игра в Сен Клод.

Видок постигнал такива забележителни успехи, че скоро получил собствен отдел в полицията, наречен Sûreté или Тайна полиция. И в продължение на повече от двайсет години я ръководил по неподражаем начин, като използвал отличното си познаване на подземния свят и разчитал на сложна мрежа от доносници, които се познавали. Той създал метод, който станал основен елемент в работата на съвременната полиция.

Когато напуснал Sûreté поради политически интриги, Видок положил друго начало — станал първия частен детектив в Европа. Освен това бил близък приятел на Балзак и му дал идеи за много сюжети. Писателят му се отплатил, като го въплътил в една от най-въздействащите си творби — великия престъпник Вотрен. Видок починал през 1857 г. на осемдесет и две годишна възраст — един от малцината престъпници, който успял да се отскубне от пипалата на подземния свят и да си спечели по-почтена известност.

Съдбата на Видок илюстрира една максима, известна на всеки полицай: че крадците нямат чест. Крадецът използва случайността — това е човек, който е в бранша, защото наивно вярва, че животът трябва да му дава нещо за нищо. Ако смята, че може да се измъкне с нещо, той ще опита. Неговият критерий е успехът, а не честта. Това е една от причините, поради които полицията като че ли никога няма недостиг на доносници.

Отхвърленият юноша

Доносникът не е добре платен — има късмет, ако получи двайсет лири за сведение, което може да му струва живота, — но той изпитва удовлетворение от чувството, че не е напълно отхвърлен, същество от подземния свят, и от психологическа гледна точка това е най-интересният аспект на явлението. Когато човек е млад, по-лесно се поддава на престъплението. Детето винаги иска невъзможни неща и желанията му са толкова силни, че не го интересува с какви средства може да ги изпълни.

Юношата и без това се чувства отхвърлен от обществото — от него се очаква да започне да играе отговорна роля в свят, в чието създаване изобщо не е участвал и принципното му отношение към който обикновено е отхвърляне или „отчуждение“, както се изразява Маркс. Освен това той започва да изпитва силни сексуални копнежи, безразборно желание да съблече и обладае всяко срещнато хубаво момиче, и ако е красив и чаровен, успешно може да се превъплъти в Дон Жуан.

Макар че поведението му е напълно законно, стига момичето да е на разумна възраст, той все пак по същество краде онова, което иска, тъй като го взима без намерение да даде нещо в замяна. Повечето изнасилвачи са на възраст под двайсет години. Изнасилвачи на възраст над трийсет са рядкост. Малцината такива са психопати или почти психопати. Причината за всичко това е, че след двайсетинагодишна възраст човек започва да изпитва известно чувство на принадлежност към обществото. Ако е женен, той сигурно излиза с други семейства и ги кани в дома си и светът престава да е „чужд“.

Въпреки това моралът му може да е доста съмнителен — възможно е да не намира нищо лошо в това да купи крадени автомобилни гуми или да съблазни най-добрата приятелка на жена си. Ала започва да се чувства част от обществото и ако има прилична работа и дом, навлиза в онзи етап на развитие, който Ейбрахам Маслоу нарича „етап на самоуважението“. Той иска другите да го харесват и уважават. Престъпникът може да бъде харесван и приеман, особено ако е като Ал Капоне или Реги Крей, но това не е лесно.

Самоубийствените наклонности

Общо взето, престъплението е „естествено“ само за младежите. Когато наближи трийсет години, човек започва да мечтае за солидно, комфортно бъдеще, тъй като, колкото и да е парадоксално, най-голямото му желание е да получи закрилата на обществото. Когато наближава средна възраст, поради вродената си склонност към насилие или тъй като не може да се избави от престъпните си навици, престъпникът продължава да се чувства „отхвърлен“ и започва да развива самоубийствени наклонности, чувство за безсмислие.

Много „стари престъпници“ извършват престъпления, които са толкова глупави, че те очевидно са искали да ги заловят. Карл Панцрам, който прекарал по-голямата част от живота си в различни затвори, накрая извършил убийство зад решетките и категорично отхвърлил всякакви опити да го помилват — явно искал да умре.

Следователно информаторът се опитва да възстанови връзката си с обществото, да избяга от порочния кръг. Психолозите криминалисти така и не са осъзнали напълно този аспект на неговата психология. Естествено има по-проста и по-непозната форма на престъпно предателство: когато „крадците излизат от строя“.

Доминантната връзка

Изглежда, че това обикновено се случва, когато във връзката между крадците — или убийците — има доминираща фигура. Така е и в случая с Бърк и Хеър, злополучно известните „крадци на трупове“. „Учителят по танци“ Бърк бил мозъкът на тандема и доминирал над високия мършав Хеър. Ала когато накрая ги хванали почти на местопрестъплението след убийството на просякинята Дочърти, именно Хеър предал съучастника си и така си спасил кожата. Бърк бил обесен през 1829 г.

Хеър отишъл в централните графства и се твърди, че когато узнали кой е, другите работници в една варница му хвърлили вар в очите и го ослепили. Сигурно е, че починал като стар сляп просяк в Лондон. В също толкова известния — и също толкова злополучен — случай с убийството на г-н Уилям Уеър край Елстри, тримата съучастници се опитали да си прехвърлят вината един на друг. Уеър бил комарджия, който спечелил голяма сума от прочутия спортист Джон Търтел.

Търтел и двамата му колеги Джоузеф Хънт и Уилям Пробърт завели Уеър в къща на Гилс Хил Лейн, където Търтел го застрелял и му прерязал гърлото с джобно ножче. На другата сутрин местните работници заподозрели нещо, когато видели двама странни наглед мъже да ровят из храсталака край къщата, и когато Търтел и Хънт влезли вътре, минувачите намерили окървавения нож и пистолета, оставени върху една стена. Те съобщили за находката си на съдията и властите скоро открили трупа на Уилям Уеър в близкото езерце.

Убийството се превърнало в национална сензация, съвсем непропорционално на интереса, който представлявало. Пробърт и Хънт се опитали да дадат показания против съучастниците си, но Пробърт изпреварил Хънт и накрая били съдени само Търтел и Хънт. По време на речта си в своя защита Хънт само хленчил, че му обещали имунитет, ако сътрудничи на закона. Що се отнася до Търтел, той изнесъл внушителна реч и заявил, че бил джентълмен, поради което не бил способен на убийство, и че истинският убиец е Хънт. Това несъмнено било лъжа. Търтел бил обесен пред най-голямата тълпа, която се била събирала да гледа екзекуция, докато Хънт бил помилван и пратен в Австралия, където доживял до дълбока старост.

Синът човешки

От психологическа гледна точка най-интересният случай в по-ново време определено е историята със семейство Мансън. Последователите на Чарлз Мансън го смятали за „спасител“ и често отбелязвали, че името му означава „синът човешки“. Ето защо, когато една от любовниците му, Сюзан Аткинс, го предала, откриваме елемент на ритуална драма. Предателството не било съвсем съзнателно. „Семейството“ било арестувано за автомобилна кражба и никой не подозирал, че това са убийците на Шарън Тейт и семейство Лабианка.

Привидно от скука или желание да направи впечатление, Сюзан Аткинс започнала да подхвърля намеци за убийствата на своята съкилийница, която казала на друга затворничка и тя съобщила в полицията. На процеса Сюзан Аткинс несъмнено била смятана за основна фигура след самия Мансън. Останалите от „семейството“ я смятали за Юда.

Ясно е, че нейното „неволно“ предателство далеч не било толкова случайно, колкото изглеждало — от известно време преди ареста тя се бунтувала срещу Мансън. Според някои Аткинс смятала, че той се „нуждае“ от Юда, който да му позволи да изпълни съдбата си на жертва на обществото, но това може би е прекалено усложняване на действителната й мотивация.

Възниква интересна аналогия с убийството на Уилям Уеър. Мнозина съвременници се трогнали от красноречието на Търтел и явно смятали, че не бива да го екзекутират. Мнозина коментатори от „нелегалната“ преса на Западното крайбрежие на САЩ заявявали, че процесът срещу Мансън е несправедлив. Неговите убийства били протест срещу обществото и в някакъв странен смисъл той бил невинен.

Остава обаче фактът, че „трогателната“ реч на Търтел се състои главно от лъжи, както и защитата на самия Мансън. Най-интересното е, че мнозина очевидно почтени и разумни хора взели страната на убиеца. И обяснението е, че макар от практическа гледна точка те да спазват закона, в тях има елемент на обществена незрялост, който ги кара да взимат страната на самотния, но престъпен индивид срещу „обществото“. От това трябва да се изведе заключението, че отношението на нашето общество към престъплението е доста объркано. Образователните експерти биха могли да включат историята на убийството във всяка учебна програма.