Колин Уилсън
Знаменити престъпници (17)

Забавяне на правосъдието

„2 януари 1588 г. Екзекутиран: Георг Хьонлайн от Брук, Йобст Кнау, грънчар от Бамберг, и двамата убийци и крадци. Преди две години Хьонлайн и един негов другар нападнали куриер на река Ремаройт, намушкали го четири пъти и след като умрял, му взели трийсет и два флорина. Преди шест седмици двамата с Кнау живеели заедно с една уличница. Тя родила мъжко дете в къщата, където Кнау го кръстил, после му отсякъл ръката. След това неговият другар Шварц подхвърлил детето във въздуха, за да падне на масата, и рекъл: «Как хленчи, дяволчето», после му прерязал гърлото и го заровил в градината… Двамата убийци бяха докарани с колата на смъртниците. Ръцете им бяха смазани на две места с нажежени щипци, после бяха счупени десните им ръка и крак и накрая бяха екзекутирани на колелото“.

Градският палач

Този ужасяващ и страховит разказ е от дневника на Франц Шмид, градски палач на Нюрнберг през периода 1573–1617 г. „Екзекутирани на колелото“ означава, че мъжете са били разпънати на колело, крайниците им са били смазани с остър лост и почти буквално са били разкъсани на парчета. Дневникът на Шмид е един от най-ужасните документи в криминалната литература: и заради описаните престъпления, и заради изпълнените наказания. Престъпниците били измъчвани, изгаряни, бесени и обезглавявани.

Но може би най-отрезвяващият факт в дневника е това, че много хора, затворени без основателна причина — защото са били чужденци, бедняци или скитници — са прекарвали живота си в нюрнбергските тъмници. Условията били толкова отвратителни, че дори когато ги освобождавали, здравето им често било съсипано или губели разсъдъка си. Затворниците трябвало да плащат на тъмничаря за издръжката си и ако нямали пари, трябвало да обещаят, че ще се издължат по-късно. А ако нямало такива изгледи, можели да прекарат години в най-усойните и студени килии, докато умрат. В средновековен Нюрнберг бързата екзекуция понякога била за предпочитане пред обичайното безкрайно забавяне на правосъдието.

Това трябва да се има предвид, когато става дума за „забавяне на правосъдието“. Либералите определят отношението към Карил Чесман (бандита от квартала на червените фенери, чиято екзекуция за изнасилване многократно се отлагала) като варварско, но Чесман поне имал адвокат и процесът му бил публичен. Сериозната грижа за правосъдието и неговото прилагане обаче е сравнително ново явление. Дори по времето на Чарлз Дикенс можели да затворят човек за дългове в лондонския затвор „Флийт“, където да прекара десет години, без възможност да печели пари, за да плаща за издръжката си. През предишните векове забавеното правосъдие било правило, а не изключение.

Естествено сведенията за такива случаи са оскъдни — никой не го било грижа, за да пише за тях. Но един такъв пример все още се помни във Франция, тъй като жертвите били защитени от човек със силно чувство за справедливост — Волтер. Неговото възмущение още повече се разпалило от събитие, случило се, когато той вече бил известен драматург и философ. Язвителното му остроумие засегнало един благородник, кавалера дьо Роан. Веднъж, докато вечерял с един херцог, Волтер бил повикан да говори с някого. Той отишъл на вратата — и бил измъкнат навън от главорези, които го пребили пред одобрителния поглед на кавалера.

Готов за отмъщение

Волтер бил разярен — започнал да взима уроци по фехтовка и се готвел за отмъщение. Роан прошепнал една думичка в ухото на кралски министър — и Волтер бил хвърлен в Бастилията, за да го освободят единствено при условие, че ще напусне Франция. Трийсет и шест години по-късно, през 1761 г., той се замесил в друг случай на очевидна несправедливост, когато един младеж бил намерен мъртъв в тулузка къща. Това бил двайсет и осем годишният Марк Антоан Калас. На шията му имало следи от въже, под ухото му имало синина. Семейството на Калас, в чийто дом била настъпила смъртта, били протестанти — малцинство в католическа Франция. Марк Антоан Калас възнамерявал да стане католик и баща му се противопоставял на решението му.

Всички веднага заключили, че Марк е убит, за да не му позволят да се отрече от протестантството си. Франция била шокирана и разярена. Макар че всички свидетелства насочвали към самоубийство и че покойникът бил известен като романтик и меланхолик, разкъсван от религиозни противоречия, баща му бил обвинен в убийство.

Мосю Калас твърдял, че синът му се е самоубил по уникален начин — като отворил две врати в един склад, закрепил отгоре им точилка и се обесил на въже, завързано за нея. Според бащата Марк вече бил мъртъв, когато роднините му го открили. Първата им мисъл била за позора от самоубийство в семейството, затова внимателно свалили тялото и скрили въжето и точилката. На шията му поставили нещо като вратовръзка, за да скрият следите — с глупавата надежда, че за причина на смъртта му ще бъде посочен мозъчен удар. Лекарят, който свалил копринената вратовръзка, забелязал, че Марк Антоан е удушен. Когато по-късно претърсили избата в дома на семейство Калас, следователите намерили на тавана халка, на която можело да се обеси човек.

На процеса осъдили Калас на смърт. Крайниците му били счупени на колелото, после бил удушен. Всички очаквали и останалите роднини да бъдат умъртвени по подобен начин, но законът бил сравнително снизходителен. Дъщерите били пратени в манастир, майката и синовете отишли на заточение. В този момент от случая се заинтересувал Волтер и провел собствено следствие. Неговото заключение било, че онзи ден Марк Антоан е изгубил много пари на карти и се е обесил от угризения и страх. Той бил едър мъж, най-едрият в семейството, и в сравнение с него шейсет и две годишният му баща бил съвсем немощен. Как можел Жан Калас да надвие сина си и да го обеси?

Самотната кампания на Волтер била успешна. Протестантските църкви на цяла Европа събрали пари за семейство Калас. През март 1764 г. кралските съветници се срещнали във Версай и след четиричасово заседание решили да поискат от тулузкия съд да обясни защо са екзекутирани Жан Калас. Година по-късно съдът постановил, че Калас е бил екзекутиран несправедливо и останалите роднини са невинни. Имуществото им било възстановено. Волтер със задоволство отбелязал, че това е „най-прекрасното пето действие, което може да ни даде театърът“. След четиригодишно забавяне правосъдието възтържествувало.

Ужасният скандал

Дали? През двайсетте години на XX в. френският писател Марк Шасей проучил свидетелствата и Волтеровата блестяща защита на Калас. Той заключил, че по всяка вероятност Калас е убил сина си след ужасен скандал с помощта на братята на Марк Антоан. Слугите чули писъци и вик „убийство“ малко преди да намерят тялото. Експериментите с вратите на склада и точилката показали, че е почти невъзможно човек да се обеси по описания от Жан Калас начин. Според Шасей са виновни бащата и още няколко души от семейството. Ако е прав, това навярно е случаят на най-дълго „забавяне на правосъдието“ в историята.

Независимо дали е сбъркал, Волтер вдъхновил други честни хора да се вдигнат на борба за справедливост. Когато през 1898 г. прибегнал до най-язвителната си жлъч в защита на капитан Алфред Драйфус, писателят Емил Зола определено следвал примера на Волтер. „Аферата Драйфус“ е един от най-известните съдебни процеси на всички времена. През 1894 г. бил открит списък, адресиран до германския военен аташе в Париж — в него се изброявали секретни френски документи, които авторът бил готов да предаде на германците. Подозрението паднало върху Драйфус, офицер, който бил евреин и елзасец — две презирани малцинства. Тъй като почеркът в документа приличал на неговия, през 1894 г. той бил осъден на доживотен затвор на Дяволския остров.

Междувременно Драйфус не престанал да твърди, че е невинен. Прекарал в затвора почти две години преди една френска чистачка в германското посолство в Париж да намери писмо, скъсано в кошче за боклук, в което се споменавало за някой си комендант Естерхази. Жената също работела във френското разузнаване, което разследвало Естерхази и установило, че е развратник, комарджия — и че почеркът му много прилича на почерка на Драйфус. Ала случаят бил толкова деликатен, че властите оставили новите свидетелства без последствие.

Прочутият криминалист Бертийон, в резултат на чиято графологическа експертиза Драйфус бил осъден, без колебание потвърдил, че почеркът на Естерхази е идентичен с почерка на Драйфус. Въз основа на това братът на Драйфус започнал протести, които били подети от френските вестници. Изведнъж цяла Франция била разделена от разпалени спорове за аферата.

Също като в случая с Калас, католиците продължили да вярват, че Драйфус е виновен. Левите и антиклерикалите го обявявали за невинен. В опит да се разреши противоречието майор Естерхази бил съден от военен съд и бил оправдан. Католиците и реакционерите обвинявали всички, които защитавали Драйфус, че са се „продали за еврейско злато“. Когато чул това, известният писател Емил Зола, смятан от мнозина за търсач на скандали и порнограф, се включил в протестите с пламенни статии в полза на Драйфус. После хвърлил бомбата със статия, озаглавена „J’Accuse“ („Аз обвинявам“) — атака срещу властите и тогавашното правосъдие. Тълпите заревали „Смърт на Зола“ и разбили прозорците на държавника Жорж Клемансо, също привърженик на Драйфус.

Дяволският остров

Обвиненията на Зола в измами били толкова настойчиви, че той бил даден под съд и осъден на една година затвор. Писателят избягал в Англия, където продължил да работи в полза на Драйфус. Тогава французите прибегнали до стария английски метод за решаване на проблеми — компромиса. Драйфус бил върнат от Дяволския остров и започнал нов процес. Намерили го за виновен, но при „смекчаващи вината обстоятелства“, за които бил помилван. Името на Драйфус все още било опозорено, поради което той продължил да се бори. През 1899 г. бил проведен трети процес и седем години по-късно Върховният апелативен съд най-после го оправдал. Той бил възстановен на служба в армията, получил ордена на Почетния легион и бил повишен.

Зола и неговата вяра в справедливостта възтържествували. Заради участието си в аферата, половината началник-щабове били уволнени или понижени. Мнозина французи обаче продължили да вярват във виновността на Драйфус — чак до 1930 г., когато публикуването на документите на германския военен аташе Шварцкопен окончателно доказало, че Естерхази е предал родината си.

Драйфус починал пет години по-късно. Трябвало да минат трийсет и шест години, за да се докаже невинността му.

В сравнение с тази история (обикновено наричана просто „L’Affaire“), всички други случаи на „забавено правосъдие“ изглеждат банални. Криминалните архиви във Великобритания и Съединените щати обаче съдържат също толкова смущаващи по значението си примери. Например авторът на Шерлок Холмс, сър Артър Конан Дойл, изиграл роля, аналогична на участието на Зола в скандала с Драйфус.

Въпросната история се разиграла през 1903 г. и в нея участвал своеобразен Джак Изкормвача, който насочвал садистичното си внимание към животни. Неизвестният маниак действал край село Грейт Уайърли в графство Стафърдшир. Той се промъквал при животните — коне, крави, овце — нощем и ги изкормвал с много остър нож. Подобно на злополучно известния Изкормвач, той също пращал подигравателни писма в полицията и я предизвиквал да се опита да го залови. После заплашил да използва ножа си срещу момиченцата в района.

Дребният нервен човечец

Викарий на Грейт Уайърли по онова време бил персиецът Шапурджи Едалджи. А местните били подозрителни към чужденци. Нито пък харесвали много големия му син, двайсет и седем годишния Джордж Едалджи, бирмингамски адвокат, който живеел там. Той бил дребен нервен човечец с изцъклени очи. Десет години преди това, когато Джордж бил ученик, била подета грозна кампания срещу баща му — почтени хора получавали мръсни писма с подпис „Шапурджи Едалджи“. Навремето заподозрели Джордж Едалджи в тези измами. Сега, тъй като бил „чужденец“, той отново бил заподозрян.

Полицията обискирала стаята му и намерила няколко бръснача и ботуши с кал по подметките. Взели някои негови дрехи и ги опаковали в един вързоп с парче кожа от обезобразено пони — нищо чудно, че по-късно намерили по тях конски косми. Джордж Едалджи бил даден под съд и осъден на седем години каторга. Освободили го след три години, но не успял да си намери работа. Тогава се обърнал за помощ към Конан Дойл. Още щом го видял, Дойл забелязал късогледите му изцъклени очи — такъв човек не бил в състояние да вижда в тъмното, за да обезобразява животни.

Дойл приложил методите на собствения си Шерлок Холмс. Прочел анонимните писма и заключил, че са написани от младеж със садистични наклонности, който ненавиждал директора на някогашното училище на Едалджи и впоследствие станал моряк. (В писмата се споменавало за плаване по море и това също обяснявало прекъсването между две прояви на садиста.) Скоро открил момче, изхвърлено от училище, което обичало да дере тапицерията във влаковете с остър нож и било изкушено във фалшификаторство.

Сър Артър надлежно пратил доклад във вътрешното министерство. Специална комисия се запознала с него и решила, че Едалджи не е виновен за обезобразяването на животните. Но все пак той бил написал анонимните писма, заявила комисията. Разярен, Конан Дойл написал поредица яростни статии в „Дейли Телеграф“ и дал анонимните писма на експерт, който бил свидетелствал по делото на Драйфус и който удостоверил, че са дело на садистичния ученик. За разлика от Драйфус обаче, Едалджи така и не бил напълно оправдан и истинският престъпник останал ненаказан.

Измамените жени

Друг случай, към който Дойл проявил интерес, имал по-добър край. През 1895 г. норвежкият минен инженер Адолф Бек вървял по Виктория Стрийт в Лондон, когато на някоя си мадам Меасоние й се сторило, че това е човекът, който я бил измамил. Арестували Бек и за огромно свое задоволство полицията скоро установила, че той е дребен измамник на име Вилхелм Майер, също известен като Джон Смит, който често мамел жени и през 1887 г. бил лежал в затвора. Всички възражения на Бек, че е невинен, били напразни. Разпознали го и други измамени жени и той бил пратен в затвора за седем години. Две години по-късно вътрешното министерство проверило списък с отличителните белези на „Джон Смит“ и открило, че той бил обрязан. Но не и Бек. Съдията по случая обаче упорито решил, че няма причина да се намеси, и Бек си останал в затвора.

След освобождаването му през 1901 г. отново го споходил лошият му късмет. Били измамени други жени и той бил арестуван за престъпленията на „Джон Смит“. Бек отправил драматично обръщение към пресата да му помогне да докаже невинността си — обръщение, което събудило интереса на множество видни личности, включително Конан Дойл. Ала този път съдбата се намесила на страната на Бек. След ареста му измамите на жени продължили и по същество били аналогични на случаите, за които обвинявали Бек — даже полицията разбрала, че нещо не е наред.

По време на процеса арестували истинския извършител, докато залагал измъкнати с измама вещи — Вилхелм Майер, също известен като Джон Смит, Търнър и Томас. Майер и Бек си приличали невероятно много — въпреки че лицето на Майер било по-грубо. Даже почеркът им бил еднакъв. Бек бил оправдан и получил шест хиляди лири обезщетение. По-късно се оженил за по-млада жена и починал през 1948 г.

Апелативният съд

До голяма степен тъкмо поради този случай и историята с Джордж Едалджи в Англия най-после бил създаден апелативен криминален съд. Но за британското правосъдие е позор, че Бек останал в затвора до 1901 г., въпреки че невинността му била доказана три години по-рано.

Класическият случай на „забавяне на правосъдието“ в Съединените щати започнал през 1923 г. в Уокигън, щата Илинойс. Ку Клукс Клан били активни в този район, тъй като искали да запазят Уокигън само за белите. Полицията често участвала в инсценировки срещу чернокожи по обвинения в контрабанда на алкохол. Трийсетгодишният негър Джим Монтгомъри се опитал да организира събратята си за съпротива. На свой ред Кланът решил да го „отстрани“. Избраният метод бил прост, но ефикасен. Подкупили полуслабоумната шейсет и две годишна Мейми Сноу да отиде в полицията и да подаде жалба, че Монтгомъри я е изнасилил. Никой не обърнал внимание на неговите възражения. След процес, продължил едва дванайсет минути, той би осъден на доживотен затвор.

Изглеждал честен

Колкото и да е странно, другите затворници повярвали на твърдението му, че е жертва на инсценировка — може би защото имал вид на честен човек. Но той останал в затвора цели двайсет години преди един смелчага да реши да проучи слуховете. През 1944 г. адвокатът Луис Кътнър изслушал разказа на Монтгомъри и се заел с почти неизпълнимата задача да докаже невинността му. Първо потърсил медицинските свидетелства — и установил, че няма такива. Не бил повикан лекар да удостовери, че Мейми Сноу е била изнасилена. Самата тя отдавна била мъртва. Но все пак трябвало да я е прегледал доктор, тъй като била пратена за преглед в болницата „Виктъри Мемориъл“ в Уокигън.

Кътнър посетил болницата и поискал да види архива. Грубо му отказали. Той спокойно настоял и след множество опити успял да убеди един млад нощен санитар да го пусне в мазето, където държали архива. Трябвали му осем нощи, за да намери нужния документ. Тогава открил, че лекарят, който прегледал Мейми Сноу, Джон Е. Уолтър, не е регистрирал следи от изнасилване.

Защо, зачудил се Кътнър, докторът не свидетелствал в полза на защитата на Монтгомъри? Когато узнал, че д-р Уолтър още е жив, адвокатът го посетил и накрая го принудил да разкаже за случая, като го заплашил, че ще го изхвърли през прозореца. Уолтър признал, че Кланът го е предупредил да си държи устата затворена. И в края на краищата Монтгомъри бил само някакво си „негро“. След това Кътнър открил медицинската сестра, която асистирала на Уолтър при прегледа. Тя потвърдила, че когато докторът я прегледал, Мейми Сноу е била девствена.

Кътнър се нуждаел от още едно доказателство — че Кланът е скалъпил обвинението срещу Монтгомъри. И го открил, като проникнал в уокигънския офис на организацията. След няколко часа търсене, макар и с цяла група помощници, той намерил документ, подробно описващ заговора срещу Монтгомъри. Най-после разполагал с всичко, каквото му трябвало. С тези улики адвокатът получил разрешение да се запознае с полицейския архив по случая и се оказало, че в деня след ареста на Монтгомъри Мейми Сноу не го е разпознала в затвора.

Заявлението за освобождаване на Монтгомъри било разгледано на 27 юни 1947 г. Д-р Уолтър свидетелствал в съда, че в заговора е участвал самият прокурор. Два месеца по-късно, на 10 август 1947 г., Монтгомъри — вече беловлас петдесет и четири годишен мъж — бил оправдан. Той получил десет долара — сумата, която обикновено давали на освободените затворници. И това било всичко, което щели да му дадат, въпреки че Кътнър настоявал за обезщетение от сто и петдесет хиляди долара. Данъчните власти не уважили иска на адвоката за пет хиляди долара хонорар за времето, което е отделил по случая — над две години. Те смятали, че каузата на справедливостта за един негър не е достатъчно важна, за да оправдае толкова сериозен иск.