Колин Уилсън
Знаменити престъпници (12)

Докторите на смъртта

Деветгодишното момиченце ридаело толкова силно, че баща му не разбирал нито една негова дума. Той нетърпеливо го разтърсил. „Къде е Жулиет?“ Детето се овладяло за миг. „Тя спи и докторът казва, че ще умре“. Бащата Жул Дейч се втурнал по улицата към къщата, в която живеел д-р Етиен Дешан. Вратата на неговата стая била заключена. Дейч изтичал до полицейския участък и помолил полицията да му помогне. „Мисля, че дванайсетгодишната ми дъщеря е вътре“. Така и било. Когато полицията влязла в стаята, Жулиет лежала гола на леглото. До нея, също гол, лежал едър космат и брадат мъж. От раните на гърдите му течала кръв, но още бил жив. Момиченцето било мъртво.

Това било началото на един от най-сензационните процеси за убийство в историята на Ню Орлиънс. Защото, когато направили аутопсия на Жулиет Дейч, установили, че тя не е девствена и че е била сексуално насилвана по други начини. По тялото й даже имало любовни ухапвания. И както показвали свидетелствата, това не се било случило еднократно, а десетки пъти в течение на около шест месеца. Д-р Дешан очевидно бил изверг.

Как почтеният дърводелец Жул Дейч допуснал дъщеря му да попадне в лапите на това чудовище? През 1888 г. Дейч се запознал с д-р Дешан, който му казал, че е окултист. Притежавал хипнотични способности и възнамерявал да ги използва, за да открие изгубеното съкровище на пирата Жан Лафит. Имал нужда само от помощта на чисто младо момиче, което да изпълни ролята на медиум.

Петдесетгодишният лекар направил толкова силно впечатление на Дейч, че той не се поколебал да повери Жулиет на неговите грижи — всъщност и двете си дъщери, защото по-малката сестричка на Жулиет, Лоренс, много харесала доктора и не искала да я изолират.

По-късно Лоренс описала „експериментите“. Жулиет трябвало да се съблича и да ляга на леглото. Тя била необикновено добре развита за възрастта си, макар че още не била навлязла в пубертета. Докторът също се събличал и лягал до нея. После потопявал чиста носна кърпа в хлороформ и я поставял върху лицето й.

Дешан винаги ги карал да обещаят да не казват на баща си какво се е случило. Така продължило до онзи следобед на 30 януари 1889 г., когато докторът изведнъж заридал на френски: „Боже мой, какво сторих!“ После казал на Лоренс, която била ужасена, да изтича вкъщи и да предаде на баща си, че Дешан умира. Но той не умрял. Прободните рани, които бил нанесъл по гърдите си, били прекалено плитки, за да застрашат живота му.

За всички било ясно, че смъртта на Жулиет е случайна — за всички, но не и за прокурора. Той заявил, че Дешан нарочно е убил момичето, защото е знаел, че сексуалното насилие скоро ще се разкрие. Това очевидно било абсурдно, тъй като убийството й било сигурен начин да го разкрият. От друга страна, Дешан бил по-хитър и пресметлив, отколкото се опитвал да се изкара. Полицията намерила в стаята му писма, написани от Жулиет и подписани с „твоята вечна любов“ и „твоята малка господарка“.

Прикривал следите си

Жулиет обаче била стеснително дете и не можела да ги е съчинила. Те били написани от Дешан, който я накарал да ги препише, за да може да твърди, че тя доброволно се е оставила да я съблазни. Но ако всичко било доброволно, защо винаги я упоявал с хлороформ? Освен това в писмата се споменавало за местния бижутер Чарли и се намеквало, че той бил отнел девствеността на Жулиет. Но „Чарли“ се оказал невинен. Дешан отново прикривал следите си. Защо, попитал прокурорът, ако нямал намерение да я убие?

Случаят с Дешан, който бил обесен, бил широко отразен в американската преса. Това не било само заради сензационния характер на престъплението: а защото убиецът бил лекар. Странен факт от историята на криминалистиката е, че лекари, извършили убийство, събуждат по-голям интерес от почти всички други типове престъпници. Това обикновено се обяснява с твърдението, че лекарите би трябвало да спасяват живота, а не да го отнемат, което предполага, че публиката се интересува от морала повече, отколкото изглежда. Истинското обяснение е, че лекарят е символ на почтеността на средната класа.

През по-ранните векове хората изпитвали същия нездрав интерес към свещениците, извършили престъпление — оттук и вълнението, предизвикано от процеса срещу отец Юрбен Грандие, изгорен на клада през 1634 г. по обвинение, че е прелъстил и омагьосал цял женски манастир.

Великата епоха на медицината бил XIX в. Това била и великата епоха на лекаря убиец. Компанията на убийците обаче имала един виден предшественик през XVIII в.: д-р Леви Вейл, чиято странна история обяснява защо лекарят убиец толкова късно се появил на криминалната сцена. Холандският евреин д-р Вейл се преселил в Лондон през 60-те години на XVIII в. — Лондон на д-р Джонсън, актьора Дейвид Гарик и държавника Едмънд Бърк.

По онова време английската столица изобилствала на болести и повечето лекари били постоянно заети. Ала този еврейски лекар с чуждестранен акцент се сблъскал с известно предубеждение и практиката му останала скромна.

Бандата на брата

Един ден някакъв търговец помолил Вейл да отиде в Енфийлд извън Лондон, за да се погрижи за сестра му — местният лекар бил болен. Вейл отишъл в селото, погрижил се за възрастната жена — с известен успех — и после вечерял с брат й, който му платил в брой.

По целия обратен път Вейл си мислел за къщата, пълна с пари и накити, и решил да вземе част от тях за себе си. В Лондон той се сбогувал с търговеца — и незабавно се върнал в Енфийлд. Когато най-после се прибрал вкъщи на другия ден, докторът бил изтощен, но с деветдесетина лири по-богат — повече пари, отколкото бил успял да спечели за няколко месеца.

По ирония на съдбата практиката на Вейл започнала да се разширява, когато доходът му от кражби достигнал петстотин лири месечно. Той запазил медицинската си дейност, тъй като знаел, че това е най-доброто прикритие. Влизал в къщите на богати пациенти, оглеждал ги и предавал информацията на банда, ръководена от брат му. Веднъж чул, че един стар надзирател, който живеел край катедралата „Сейнт Пол“, крие спестяванията си в стаята си.

Други крадци вече били проникнали там, но макар че проверили под всички дъски на пода и свалили мазилката от стените, не успели да открият парите. Вейл бил повикан при леглото на стареца, който бил тежко болен. Опитал се да го убеди да отиде в болница — категоричността, с която надзирателят отхвърлил предложението, убедила Вейл, че парите са скрити в стаята му.

Под пода и в стените нямало нищо — следователно тайникът трябвало да е на тавана. През стаята минавала голяма греда. Вейл я разгледал, докато болният спял, и намерил кухина. Две нощи по-късно, докато пациентът спял дълбоко, упоен от лекаря, Ашър Вейл и един негов съучастник взели почти три хиляди лири от тайника в гредата. Старецът така и не открил обира. Той починал след няколко дни. Това може би било първото убийство на Вейл.

Бандата вече била нараснала на осем души. Единият бандит, немски евреин на име Исак, се опитал да скрие повече от своя дял от плячката и бил изгонен. Това била първата грешка на Вейл. Скоро той допуснал още една.

През есента на 1771 г. бандата — включително самият Вейл — изчакала да се стъмни в близост до една къща в Челси Фийлдс — по онова време Челси било село край Лондон. Когато всички светлини угаснали, те шумно почукали.

Бързо се справили с прислужника, който отворил вратата. Господарката на дома, някоя си госпожа Хъчингс, енергично се съпротивлявала, но била завързана с фуста, метната на главата й. Бандитите първо влезли в една спалня и стреснали двама слуги, които спели. Единият бил повален в безсъзнание, другият оказал съпротива и бил застрелян с пистолет.

После бандата избягала с плячката си. За тяхно нещастие прислужникът Джон Слоу умрял. Властите решили да обявят награда за залавяне на бандата и Исак, човекът, когото били изгонили, видял възможност да си отмъсти.

Той знаел, че ако предаде бившите си съучастници, ще бъде в безопасност. Вейл подготвил най-амбициозния си грабеж — на търговец на диаманти, който очаквал доставка на накити на стойност четирийсет хиляди лири, — когато полицията го арестувала. Шестима от бандата били дадени под съд. Двама били оправдани поради липса на доказателства, което показва, че дори по онова време правосъдието било безпристрастно. Но Вейл и брат му били сред осъдените, които били екзекутирани в Тайбърн на 9 декември 1771 г.

Следващото известно име в списъка на лекарския позор е парижкият доктор Едме Кастен. На двайсет и седем годишна възраст д-р Кастен се радвал на хубав живот и не изгарял от нетърпение да нахлузи хомота на общопрактикуващ лекар. Един от пациентите му бил богаташът Иполит Балет, който бил болен от туберкулоза. Кастен се сприятелил с по-младия брат на Иполит, Огюст, и научил, че братята са в лоши отношения — толкова лоши, че Иполит бил изключил Огюст от завещанието си. Една вечер двамата пили заедно и Огюст намекнал, че Кастен може да ускори смъртта на брат му и да открадне завещанието му.

На 22 октомври 1822 г. Иполит съвсем ненадейно починал за удивление на други доктори, които от време на време го били лекували. Месец по-късно Кастен изплатил всичките си дългове и дал на майка си триста хиляди франка назаем. На 2 юни 1823 г. Кастен и Огюст Балет отишли да се разходят в провинцията и спрели в хотел в Сен Клод, където яли и пили. После на Огюст изведнъж му прилошало и скоро починал в ръцете на приятеля си Кастен и още двама лекари. Те разпознали признаците на отравяне с морфин и установили, че дори след като Балет започнал да повръща, Кастен отишъл при местния аптекар и купил още морфин. Когато станало ясно, че Балет е написал завещание в полза на Кастен, лекарят бил арестуван.

Кастен разчитал на факта, че наличието на морфин се открива изключително трудно. И се оказал прав. Макар лекарите да били съгласни, че Огюст Балет е проявявал всички признаци на морфиново отравяне — повръщане, диария, тежко дишане, стесняване на зениците — в стомаха му не открили нито следа от морфин. Прокурорът възмутено попитал дали всички убийци, които използват морфин, трябва да се измъкват безнаказано само защото медицинската наука не е в състояние да установи неговото присъствие. Това убедило съдебните заседатели. Кастен бил осъден на смърт и екзекутиран през декември 1823 г., въпреки че се обявявал за невинен.

Местопрестъплението на следващото известно убийство, извършено от лекар, бил Харвардският университет в Кеймбридж, щата Масачузетс — повече от четвърт век по-късно. Подобно на много други лекари убийци, петдесет и шест годишният професор Джон Уебстър живеел не според възможностите си. Той често взимал заеми от богатия си приятел д-р Джордж Паркман. Паркман обаче престанал да се отнася към него толкова приятелски, когато научил, че прочутата колекция от минерали на Уебстър, която професорът бил заложил като гаранция, е заложена и при друг кредитор. Ядосаният Паркман заплашил да го изобличи. На 23 ноември 1849 г. той не се прибрал вкъщи от обяд и пуснали драга в реката да проверят дали не се е удавил.

Всъщност Паркман се отбил в лабораторията на Уебстър и когато се обърнал да си тръгне, лекарят му нанесъл силен удар по тила с цепеница. Паркман умрял. Според по-късните показания на Уебстър Паркман го обидил толкова жестоко, че той го ударил в сляпа ярост, но всички свидетелства показват хладнокръвно предумишлено убийство. По-късно същия ден той казал на агента, който събирал таксата за лекциите му, че се е разплатил с Паркман. И вечерта насякъл трупа на парчета и го изгорил в медицинската си пещ.

Два дни по-късно професорът се отбил при роднините на жертвата и им съобщил, че се бил разплатил с него няколко часа преди изчезването му. Това определено доказвало, че Паркман е бил убит от крадец, който е скрил трупа… За нещастие на Уебстър, пазачът на медицинския факултет Литълфийлд го мразел. Литълфийлд се чудел защо докторът цяла нощ трополи из лабораторията си и пещта му гори. Винаги, когато си тръгвал от лабораторията, Уебстър заключвал вратата, но пазачът имал план. Пещта била до една стена и от другата страна излизал отвор. Литълфийлд оставил жена си на пост, вмъкнал се в прохода с лост, насочил фенера си към пещта — и видял кост, която разпознал като човешки таз.

На процеса, който продължил единайсет дни — и бил отразен от националната преса, — Уебстър заявил, че е невинен. Той твърдял, че костите в пещта изобщо не са на Паркман, а са останки от труп, който били подложили на дисекция. Но един зъболекар убедително идентифицирал изкуствените зъби на Паркман и защитата на Уебстър се провалила. Преди да го обесят през август 1850 г. той признал, че убил Паркман „в пристъп на ярост“.

Слабите характери

Убийството на Паркман било началото на великата епоха на лекари убийци. Тя продължила стотина години — от около 1855-а, годината, през която д-р Уилям Палмър от Ръгли отровил Джон Кук, до 1954 г., когато д-р Сам Шепард от Охайо бил обявен за виновен в убийството на жена си. При анализа на убийците се установява нещо интересно. Огромното мнозинство лекари убийци са имали слаби характери, склонни към лъжи или хвалби и към разгулен живот. А това предполага, че мнозина от тях са били привлечени към медицинската професия, за да задоволят суетата си — и от стремеж да затвърдят себеуважението си.

Това навярно е най-очевидно в случая с глазгоуския отровител д-р Едуард Уилям Причард. На снимките той изглежда типичен викториански глава на семейство, с фрак и гъста брада, заобиколен от почтена наглед фамилия. Всъщност Причард имал изключително слаб характер и бил посмешище сред колегите си заради невероятните си самохвалства и лъжи. Той твърдял, че е приятел с италианския патриот Джузепе Гарибалди, въпреки че изобщо не го познавал.

Типичен нарцисист, Причард обичал да подарява на хората свои снимки — даже дал една на непознат, когото срещнал във влака. Четял лекции — главно измислици, — в които се описвал като безстрашен пътешественик и ловец. Освен това се смятал за голям любовник и прелъстявал слугини и всяка друга жена, която била съгласна да му се отдаде. През 1863 г., когато бил трийсет и осем годишен, избухнал пожар в стаята на прислужницата в дома му — намерили я мъртва и изглеждало ясно, че не се е опитала да напусне леглото си по време на пожара. Причард бил заподозрян, но въпреки това подаденият от него застрахователен иск бил удовлетворен.

През 1864 г. друга прислужница — петнайсетгодишна — забременяла от него, но направила аборт. И може би тъкмо желанието да се ожени за нея го накарало да започне да трови жена си Мери, с която били женени от близо двайсет години. През ноември 1864 г. тя се разболяла, започнала да повръща, виело й се свят. Причард повикал лекар, който заподозрял, че е отровена, и писал на брат й, предлагайки му да я премести в болница. В резултат майката на Мери Причард, госпожа Тейлър, решила да дойде и да се грижи за дъщеря си. Скоро госпожа Тейлър проявила същите симптоми. Тя умряла на 24 февруари 1865 г. и госпожа Причард я последвала месец по-късно.

Причард издал и двата смъртни акта, според които госпожа Тейлър починала от апоплектичен удар, а жена му — от стомашна треска. Някой пратил анонимно писмо в полицията и той бил арестуван. Когато ексхумирали труповете, установили, че са наситени с антимон. Доказало се, че го е купил Причард.

От 80-те години на XIX в. нататък Англия дала своя дял лекари убийци, но Америка дала много повече.

Болести в епруветки

Д-р Милтън Бауърс от Сан Франциско почти със сигурност е отровил три от жените си, но през 1888 г. успял да убеди съдебните заседатели да издадат оправдателна присъда и живял щастливо (с поредната си съпруга) до 1905 г.

Най-амбициозен бил д-р Кларк Хайд от Канзас Сити, който през 1909 г. решил да отрови не по-малко от седем роднини, стоящи на пътя му към богатството на Томас Суоп, милионера, основал Канзас Сити. Хайд бил женен за Суоповата племенница Франсиз. През октомври същата година Суоп и неговият финансов съветник Джеймс Хънтън умрели — привидно от естествена смърт. Малко по-късно Хайд се сдобил с няколко епруветки дифтеритни и тифни бацили под претекст, че възнамерява да се заеме с изучаване на бактериология. Петима зетьове и снахи се разболели и Хайд им казал, че са болни от тиф. Кристман Суоп умрял, след като Хайд му дал някаква капсула, други членове на семейството проявили симптоми на тиф.

Когато Хайд заминал за Ню Йорк, състоянието на всички пациенти значително се подобрило — което потвърдило подозрението на медицинските сестри, че докторът е виновен за болестта им. Хайд допуснал странна грешка — докато се разхождал по една осветена от лампи улица, той извадил нещо от джоба си и го стъпкал в снега. Един от зетьовете го видял и отишъл да провери. Оказало се счупена капсула, която миришела на калиев цианид. Трупът на стария Томас Суоп бил ексхумиран и в него открили следи от цианид и стрихнин. Хайд бил съден и обявен за виновен, но имал достатъчно пари, за да обжалва в по-висши съдилища. През 1917 г. го освободили.

След процеса на Сам Шепард през 1954 г. в Съединените щати не е имало нови лекари убийци — или, ако е имало, не са били разкрити. Днес, когато почти всички отрови и опиати могат да се открият дори в най-малки дози, като че ли великата епоха на лекаря убиец — който убива главно от алчност и за облаги — е свършила.