Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плутоний для «Исуса», (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Фридрих Незнански. Плутоний за „Исус“

Руска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1998

ISBN: 954-729-023-1

История

  1. — Добавяне

Глава шеста
Двойният капан за Лисо

1.

Турецки се върна в Москва, за да ръководи оттам по-нататъшното издирване на убийците, както и осуетяването на сделката за износ на стратегически суровини от Русия. Трябваше да се консултира в каква форма и опаковка малки количества радиоактивни вещества могат да бъдат превозвани с обикновените видове транспортни средства. Разбира се, такава информация той получи още в Копеевск, но тя трябваше да бъде потвърдена. Освен това трябваше да уведоми Московската криминална милиция и РУОП[1], че се очаква мафиотска среща по необичайно време и на неудобно място — рано пролетта в столицата.

Турецки нервно се разхождаше из кабинета си. Не го напускаше усещането, че съвсем скоро събитията ще добият непредсказуемо и стремително развитие, което налагаше незабавно да бъдат предприети някакви мерки. Ако не могат да изпреварят престъпниците, то поне да не бъдат поставени пред свършен факт… А за да не бъде допусната грешка още в самото начало, трябваше да разберат със сигурност кой ще движи нещата след убийството на Колбин и Тузик. За ролята на приемници можеха да претендират двама души: заместникът на Тузик — Георгий Николаев, и заместникът на Колбин — Александър Лисовски. Дълбоко в себе си следователят изпитваше желанието палачи на копеевските жертви да се окажат техните придворни. В такъв случай в издирването щяха да бъдат хвърлени по-малко време и сили.

Кратко иззвъня вътрешният телефон. Александър Борисович прекъсна размишленията си и вдигна слушалката.

— Слушам.

— Следователят Величко моли да го приемете — съобщи секретарката.

— Нека влезе — разреши Турецки.

Олег влезе, придружен от снажен и светлокос млад мъж с малко насмешлив поглед. Очевидно тази насмешка нямаше конкретен обект, а беше по-скоро с универсален характер — така гледат на живота добродушните умници.

— Здравейте, Александър Борисович! — поздрави Величко.

Русокосият непознат също избоботи с гърлен бас:

— Здраве желаем!

— Запознайте се, Александър Борисович, това е капитан Марк Майер, който с ваше съдействие стана частно ченге.

— А-а! — искрено се зарадва Турецки и стисна ръката на Марк. — Е, какво, намерихте ли блудния син?

Марк кимна.

— Завърна се в семейното лоно. Заварихме го почти готов за бифтек. И трябва да е благодарен на Олег, защото именно той уреди бумагите, чрез които влязохме на частна територия. Иначе направо щяха да му източат мозъка и да го направят пълен олигофрен.

Олег Величко накратко разказа как е успял чрез Меркулов да получи заповед за обиск, как са нахълтали в общината на „Петрозаводска“ и каква суматоха е настъпила в Москва след тези събития.

Александър Борисович слушаше и току поглеждаше към Марк с известна изненада и удивление. Младият мъж се почувства неловко от подчертаното внимание на толкова важна личност като Турецки. Той не знаеше, че следователят иска да го попита дали няма роднина, който да се казва Бобров. От момента, когато го видя, Турецки се мъчеше да си обясни защо физиономията на този човек му се струва позната. Ядосваше се, че неговата винаги така услужлива памет този път му изневерява. Но изведнъж го осени догадката, че Марк Майер прилича на Генадий Бобров. Приликата обаче не беше чак толкова очевидна — наистина, в челото беше като негов двойник, но останалите сходства се изчерпваха само с някои черти на лицето и отделни движения. Неочаквано в съзнанието на следователя припламна смътната идея, която го бе споходила в Копеевск, а след миг тя придоби съвсем конкретни очертания. Идеята беше такава: Секача-Бобров трябва да се появи на мафиотската среща, на нея обаче няма да отиде истинският Бобров. И това ще стане със знанието на Александър Андреевич Лисовски, който ще запази тайната от страх за живота си. Защото именно той ще въведе мнимия Секач във висшето общество на престъпния свят… „Всичко това е много хубаво, но има едно «но» — помисли си Турецки и тази мисъл поохлади въодушевлението му. — За тази работа не се издават заповеди. В подобни авантюри се впускат само доброволци, които отлично съзнават на какъв риск се излагат.“

— Марк, горите ли от желание отново да се върнете под крилцето на Иван Иванович Токарев? — попита Турецки.

— Всъщност вече се върнах, но ме пратиха…

— Къде?

— Да търся един специалист по смъкване на сутиени в градския транспорт.

— Приятно занимание, нали?

— Да. В автобуса по трийсет и осма линия вече ме взеха за сексуален маниак и още при перфоратора се заканиха да ме кастрират!

— Май не долавям в гласа ви никакъв младежки ентусиазъм, а?

— А аз май започвам да подозирам, че имате някакво предложение за мен, така ли? — отговори Марк на въпроса с въпрос.

— Така.

След този кратък отговор Турецки погледна изразително към Олег Величко, който веднага схвана намека и побърза да си тръгне, тъй като го чакала спешна работа.

2.

А през това време в далечния, все още заснежен Копеевск, в притихналия след кошмарните събития офис на фирма „Тонус“ Александър Андреевич Лисовски седеше в собствения си кабинет и размишляваше. Той бе останал след работно време, за да поумува какви ли предпазни мерки са предвиждали да вземат Тузин и Колбин срещу неочакваните конкуренти. Беше се досетил, че в онзи трагичен ден двамата инициатори на грандиозния по своята дързост и предполагаеми печалби проект са се уединили в оная вила само за да измислят и разработят план за бързото и безболезнено ликвидиране на проблема. А Александър Андреевич не без основание смяташе, че по умствен потенциал ни най-малко не отстъпва на двамата, взети заедно.

Като начало трябваше да изходи от най-важното обстоятелство — неговите ръководители са били принудени да избират измежду всички възможни начини и средства такива, които не предполагат шум или кръв, та дори и не предизвикват спор. Драконът, който бяха скрили в мъртвата, пожълтяла от проникващата радиация борова гора, имаше нужда от тишина, внимание и предпазливо отношение.

Най-простото и сигурно средство при такава ситуация беше измамата. „Какво бих направил лично аз? — строго се запита Лисовски. — Най-лесно и убедително, при това съвсем безопасно, е да пробуташ на тия алчни профани някоя «кукла» — касета, която или да е празна, или пък пълна със силно радиоактивна, но съвсем безполезна шлака. Браво!“ — похвали покойните и самия себе си Александър Андреевич. Той изобщо не страдаше от мания за величие и беше убеден, че дори директорът и неговият приятел да не са стигнали до тази проста и ефикасна идея, то непременно щяха да стигнат, ако не им бяха попречили, затова на драго сърце ги прие задочно, или по-скоро посмъртно, за съавтори на този хитър план. Още повече че на дадения етап той не предполагаше материални загуби.

Лисовски погледна през прозореца. Наситеният синкав здрач бе прорязван от лъчите на прожектори, фенер и фаровете на пристигащите към заводския портал коли. Николаев му бе казал, че челябинските командоси отново са дошли на учение да отработват похвати за освобождаването на стратегическия обект от терористи и диверсанти. Лисовски с презрителна усмивка започна да наблюдава техните маневри. И едно дете би разбрало, че се мотаят тук, за да не бъдат изнесени радиоактивни материали. А това значи, че някой действително се е раздрънкал. И това е или истеричната жена на Тузик, или пък Секача, който е подразбрал нещо. Но и двамата знаят съвсем малко, фактически нищо, не са наясно и за най-важното — как точно трябва да се изнесат касетите със стоката.

Александър Андреевич изпита остро желание да посети обекта, за да се увери, че стоката е на мястото си. Всъщност вече нямаше кой да му нарежда какво да прави или да не прави. И може би сега за пръв път от деня на жестокото убийство Лисовски напълно осъзна, че в копеевското звено на грандиозната операция той е главният изпълнител и единствен претендент за цялата печалба. И вече нищо не можеше да го разтревожи — нито евентуалният гняв на останалите съдружници, нито дори гневът на Лариса, жената на Фрол, нито пък неясната, но съвсем реална заплаха от неизвестните конкуренти. Едно-единствено нещо го притесняваше сега и дори го накара да се приготви за път до едно недалечно, но опасно място. И това притеснително нещо беше мисълта, че трябва да провери дали стоката е налице, както и убеждението, че някой ще дойде да я поиска…

В тясното антре, претенциозно наречено фоайе, до масата дремеше пазачът Вася Глупака. Дочул леките и бързи стъпки на Лисовски, той с усилие вдигна голямата си, късо подстригана глава и с ленива надежда попита:

— Тръгвате ли си вече?

— Хич не се надявай! Отивам до обекта и се връщам. И да ме чакаш! Така и така спиш…

— Аз не спя!

— Добре де!

Пред вратата бе паркирана стара, но добре запазена уазка, която директорът на завода бе осчетоводил като бракувана и на минимална цена бе продал на фирма „Тонус“.

Отзад в купето между двете редици дървени седалки бяха оставени на пода три старателно сгънати комплекта за индивидуална химическа защита — комбинезони, противогази, дозиметри.

Лисовски запали и потегли по кишавия път, обикалящ плътната и фактически непреодолима ограда на завода. Отляво започваше закритата зона — триста и петдесет хектара гора, върху която се бе изсипал радиоактивният облак преди десет години. В началото, когато по този повод се вдигна голям шум на местно равнище, а еколози и гъбари излизаха по митинги, границите на заразения участък бяха охранявани от постове, за да не допускат никого в гората. По-късно скандалът естествено отшумя, постовете бяха вдигнати и на тяхно място останаха само жълти табели с надпис: „Опасно за живота! Висока степен на радиация!“

Общо взето, жителите се оказаха дисциплинирани и никой не влизаше без особена нужда в пожълтялата гора. Може би, ако облакът бе паднал — както в Чернобил — върху селището или друг населен пункт, там постоянно щяха да се навъртат мародери. Но какво може да бъде откраднато в една гора? Още повече че след аварията в нея не вирееше никакъв живот — не прелитаха птици, а и всички други твари измряха или се преселиха по други места. А това плашеше хората много повече от най-страшните предупреждения.

Там, в мъртвата гора, бе откаран и сякаш захвърлен като непотребен голям железен шкаф. В него бяха прибрани за известно време малките, компактни, но доста тежки касети с оръжеен плутоний — стоката, която с нетърпение се очакваше в Германия.

Преди да навлезе в гората, Александър Андреевич облече защитен костюм, после продължи с колата по черния разбит път. След пет минути пътят свърши до празно и затънтено място. Лисовски остави колата и тръгна нататък пеша, затъвайки до колене в дълбокия мокър сняг. Беше тъмно, но той се ориентираше добре сред боровете със зеленясала кора и провиснали мръсно жълти клони. Скоро стигна до целта си, отключи желязната врата на шкафа с грижливо смазани панти и пристъпи към работа. След като се увери, че стоката е на мястото си, започна да подготвя фалшивите касети, които не съдържаха друго освен въздух — радиоактивен, но никому ненужен.

3.

На няколко хиляди километра от Копеевск, на брега на река Изар в старинния град Мюнхен, се срещнаха в един просторен кабинет двама мъже и една жена. През огромния, простиращ се почти по цялата дължина на стената чисто измит прозорец се виждаха осветените отдолу островърхи покриви близнаци на Фрауенкирхе.

Жената, някогашна красавица, а сега склонна към пълнеене дама на балзаковска възраст, носеше къс черен воал, закрепен върху платиненорусата й боядисана коса с възлилав оттенък. Тя се казваше Лариса Колбина, а воалът имаше за предназначение да показва, че госпожата е в траур по своя преждевременно споминал се съпруг. Впрочем лицето й изобщо не бе съсипано от сълзите и не бе помрачено от предполагаемата скръб, а просто поначало си приличаше на втасало тесто.

Кавалерите на Лариса коренно се различаваха един от друг. Нейният сънародник, бившият съветски гражданин Борис Лазкин, се открояваше с вълчия си апетит, който бе натрупал по женската му фигура дебел пласт тлъстини и го караше да се поти обилно по всяко време на годината.

Другият мъж беше висок и слаб, но мускулест, с късо подстригана светла коса. Беше облечен скромно и изискано, което свидетелстваше за немския му произход. Казваше се Хелмут Шилер. Дълбоките гънки в ъгълчетата на устата му показваха, че хер Шилер дълбоко презира своите събеседници, а донякъде и самия себе си, задето е принуден да работи с толкова жалък контингент.

И тримата бяха недоволни един от друг и едва ли не се караха. Причина за скандала бе изтеклата информация за очаквания от глъбините на далечна Русия важен и скъп товар. Тези хора бяха третото, заключително звено в операцията за износ на плутоний от Копеевск.

— Хелмут, защо сте толкова убеден, че някой там се е разприказвал? — попита Лазкин, като редуваше думите си с едри и шумни глътки от бутилка с безалкохолна бира. — Същото може да го е направил например и някой ваш приятел.

Шилер поклати глава.

— В тази работа и в този град, Борис, аз нямам други приятели, освен вас. Да не искате да кажете, че сте се разприказвали вие?

— Има си хас! — обади се вдовицата, наливайки си три пръста водка във висока тънкостенна стъклена чаша.

— Стига, Лариска, ще се налюскаш! — предупреди Лазкин.

— Аз не съм ти и не се наливам до посиране! — сряза го Колбина. — Пък и сега си имам мъка…

— Оставете я, Борис. Мисля, че трябва да форсираме събитията, нали така? Когато съумеем достатъчно бързо и прецизно да доставим стоката на местоназначението, конкурентите вече няма да ни тревожат…

— Какво ще рече това „оставете я“? — оскърбено възкликна Колбина. — Вие не можете да вземате решения без мен! Или сте намислили да ме изхвърлите от играта?

— Не се вълнувай, мадам — промърмори Лазкин, докато отваряше капачката на поредната бутилка бира. — Ти си законна наследница на Генерала, лека му пръст, и неговият дял не ти мърда.

— Точно така!

— Борис, не се разсейвайте. Нека проверим цялата верига. Тука нещата са гут, нали?

— Да! — гордо се съгласи Лазкин.

— Какво е положението в Москва? Там са онези… как бяха… джигитите, нали?

— Ъхъ, братя Месхиеви. Оперени момчета, при това не работят за пари, а за идеята.

— Така ли? Не сте ми споменавали за това — заинтригува се Шилер.

— Ама и вие не сте проявявали особен интерес, Хелмут. На тях парите им трябват, за да ги пращат на любимия си генерал Дудаев, а не за лично ползване. Така че тия момчета ще си изпълнят тяхната част от задълженията прецизно. Но е опасно да ги лъжем!

— Ние няма да ги лъжем — леко се усмихна Шилер. — Мен лично ме тревожи положението в Урал.

— И мен — призна мрачно Лазкин.

— Струва ми се, че господин Колбин нямаше особено високо мнение за онзи човек, който остана. Името му беше Лисовски, нали?

— Да. Казваше, че е ни риба, ни рак. А сега вече със сигурност е напълнил гащите и се тресе от страх!

— Това не е хубаво, Борис.

— Ама разбира се, че не е!

— Аз имам такова предложение: вие трябва да отидете там и да помогнете на Лисовски.

Борис Лазкин недоволно въздъхна. Явно идеята хич не му допадаше.

— Може пък излишно да се паникьосваме, а? Разбира се, Лисо изобщо не може да се сравни с Генерала, но пък, от друга страна, не е допускал грешки, откакто работим заедно. А и Николаев е там, нека си заработи своя дял!

— Това е онзи… — Шилер нетърпеливо щракна с пръсти, — помощникът на господин Тузик, заместник-директорът?

— Да.

— О, за него господин Колбин също ли е казвал, че е риба и рак?

— Нито риба, нито рак! — поправи го Лазкин и прикривайки досадата си, допълни примирително: — Е, добре, нека първо да се обадя на Лисовски и да разбера какво е положението там…

— А Лисовски е говно, и ти, Борка, също си говно! — неочаквано изтърси Лариса Колбина. — Истинските мъже, които останаха в нашата банда, са Хелмут и ония цигани — братя Месхиеви!…

4.

Александър Лисовски се връщаше в офиса си след разговор с полковник Сергеев. Призовката да отиде в милицията не го изненада — водеше се следствие, изникваха текущи въпроси. Той дори допускаше, че убийците изобщо няма да бъдат открити, което всъщност беше и в негов интерес. Иначе те можеха да разкажат за какво са извършили гнусното си престъпление. А тогава вече като втори етап от разследването щяха да се захванат и с него, и с Николаев, при това следствието отново щеше да бъде водено както от оня грубоват хитрец Сергеев, така и от плашещо изискания Турецки. А това не беше желателно. Виж, ако Генерала имаше на служба свестни момчета, а не ония дебеловрати горили, които се разпиляха по други господари, преди още да е изстинал трупът му… Няколко по-оправни момчета можеше да намерят ония нахалници и да ги зациментират в основите на някой строеж. Обаче, уви…

Изненадата днес не бе милиционерската призовка, а предложението, което му направи Сергеев от името на Турецки.

От него се искаше вместо Генадий Бобров — Секача, да въведе в столичния престъпен елит някакъв си служител от криминалната милиция. Разбира се, Лисовски обеща да си помисли, така че сега вървеше и мислеше. Играта започваше да загрубява, а той трябваше да бъде предпазлив, много предпазлив. Твърде много неприятности му се струпаха на главата, пък и работата стоеше недовършена. От друга страна, да въведеш в общността такъв троянски кон означава да си подпишеш смъртната присъда, в случай че се разбере. Това е много по-страшен грях, отколкото да предадеш на милицията един прост поръчков убиец. Естествено, Сергеев най-разпалено го уверяваше, че операцията ще бъде организирана прецизно, че човекът е опитен и че всичко ще протече под непрестанното наблюдение на спецподразделенията. Но дали ще вярваш на бандити или на ченгета — все е тая. Работата е опасна.

… И без да взема окончателно решение, Александър Андреевич влезе в офиса. Вътре бе необичайно тихо и пусто. Нито Вася Глупака, нито секретарката бяха на работните си места. „Животни! Като отвързани кучета! Мислят си, че Лисовски е мухльо и могат да го тъпчат както си искат!“ С твърдото намерение да впише в книгата за лишаване от премии двамата си разхайтени служители, той отвори вратата на своя кабинет и се спря като закован.

В креслото му седеше мускулест млад мъж на около трийсет години, който впери в него хипнотизиращия остър поглед на сините си очи. Още един подобен здравеняк, само че с кафяви очи и тъмна коса, беше седнал до масичката пред бюрото и също го гледаше втренчено.

„Нима са от службата за сигурност?!“ — изтръпна от ужас Лисовски. В същия миг иззад вратата изскочи трети неканен гост, който така рязко и неочаквано го блъсна в гърба, че Александър Андреевич едва не падна, притичвайки със ситни крачки до средата на кабинета.

— Е, здравейте, господин Лисовски!

Александър Андреевич стрелна плах поглед към синеокия, който бе произнесъл тези думи, и отговори:

— Здравейте… На какво дължа вашето посещение?

— На плутония — подхвърли синеокият.

— Ъъ, не ви разбирам…

— Чул си как трупясаха Тузик и Колбин, нали? Ако ми се правиш на идиот, ще пукнеш още по-страшно!

— Вие да не сте от конкурентната фирма?

— Може и така да се каже.

— Ще разрешите ли да поседна?

— Сядай, че току-виж си припаднал. Разбираш ли, Лисовски, отначало искахме като честни партньори да откупим от вас контракта за плутония и новата технология за неговата обработка. Но се получи малка засечка с парите, после пък Генерала взе нещо да се опъва. А като го клъцнахме, решихме, че изобщо няма смисъл да плащаме — така и така ще си приберем нашето. И ето че дойдохме.

— Значи вие сте ги…?

— Не, Лисовски, не си прави сметката как да ни изтропаш пред властите. Не сме ние. Там работиха други хора, а ние си имаме желязно алиби.

— Разбирам. Срещу ръжен не се рита — въздъхва Лисовски. — Само че с тая касапница вие провалихте всичко…

— Защо?

— Ами погледнете през прозореца. Нали виждате, че е пълно с командоси. Специално ги докараха тук на учение, та да не може пиле да прехвръкне. Ще се наложи да изчакате, докато се успокоят нещата…

— Така било значи?

Вместо отговор Александър Андреевич мълчаливо разпери ръце — сиреч сами трябва да го разберете.

Тъмнокосият се понаведе напред и рязко му залепи шамар с широката си грапава длан, при което Лисовски се сгромоляса на пода заедно със стола.

Здравенякът, който през цялото време стоеше отзад, изправи стола, вдигна Лисовски за яката и го сложи да седне.

— Александър Андреевич, още ли не си разбрал, че всичко това не ти се случва насън и че споровете с нас протичат доста болезнено? Оня идиот, дето му викате Вася, е донякъде в течение на нещата. Отначало той също реши да се репчи и да демонстрира карате. А после само плачеше, подпикваше и ни се изповядваше като на Господ Бог. Така че сега знаем и за жълтата гора, и за касетите в железния шкаф, и за това, че ти, общо взето, не си глупак…

Лисовски кимна.

— Разбирам. Поне пощадихте ли Василий?

— А защо? Той не си изпълни задълженията, така че от него няма никаква полза, и за да не се измъчва после от срам, малко го стиснахме за гушката…

Александър Андреевич Лисовски усети как неописуем ужас сграбчва сърцето му с железни пръсти и неволно повтори, едва превъртайки език:

— Л-разби-л-рам…

Бележки

[1] Регионално управление за борба с организираната престъпност. — Б.пр.