Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плутоний для «Исуса», (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Фридрих Незнански. Плутоний за „Исус“

Руска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1998

ISBN: 954-729-023-1

История

  1. — Добавяне

Глава пета
Лисо, Секача и следователят Турецки

1.

— Ако узнаеш миналото на жертвата, ще стигнеш и до нейния убиец, казват английските детективи. В нашия случай, драги ми Миша, няма какво толкова да научаваме — ония двамата имат доста подробни досиета. Остава Тузик. Но и за него вдовицата му ми разказа немалко неща. Както излиза, убили са ги техни конкуренти. Но защо пък така дивашки?

Александър Борисович Турецки се разхождаше из кабинета на началника на милицията в Копеевски район и разсъждаваше на глас.

Началникът на областното криминално управление полковник Михаил Сергеев предпочиташе да седи, заради болките от стари ранявания. А в другия край на дългата заседателна маса, съвсем в сянка, се бе настанил притесненият от идването на големите шефове собственик на кабинета.

— Може да са ги изтезавали? — неуверено предположи той само защото се опасяваше, че ако мълчи от скромност, ще вземат да го помислят за некадърник и ще си направят съответните изводи.

Не успя обаче да създаде нужното впечатление. Турецки се поспря, но след секунда отново закрачи енергично, като в такт с всяка крачка почти изрецитира:

— Характерът на раните не допуска подобно обяснение. Изтезанията имат за цел да развържат езика на жертвата, при което тя все пак има някакъв избор, а ако проговори, очаква да се отърве от болките, да спаси живота си или поне да разчита на по-лека смърт. А в нашия случай убитите са били направо изкормени и оставени да умрат бавно и мъчително. В това има нещо източно… Проверихте ли кавказците?

— Да — отговори Сергеев. — Всички са налице и кротуват. Нали знаеш как става при тях — ако техен човек сгази лука и се вдигне шум, всички останали наведнъж се вдигат като цигански катун и се местят на друго място, докато се нормализират нещата.

— Ясно — нетърпеливо го прекъсна Турецки. — Вдовицата на Тузик ми каза, че покойният й съпруг и неговите приятели замисляли някаква сделка за продажба на оръжеен плутоний, а може дори вече на няколко пъти да е реализирал подобни сделки. Вие, разбира се, нищо не знаете за това, нали?

Сергеев пренебрегна иронията му и отговори с присъщите си сериозност и достойнство:

— Разбира се, че не знаем! Заводът е пряко подчинен на Москва, пък и оная дъщерна фирма допълнително ни ангажира вниманието. А нашата работа знаеш каква е: насвятка се Ванка и тресне Манка с брадва по главата… Ти пита ли бившите кагебисти?

— Службата за сигурност? Питах. Нищо не знаят. Те ловят шпиони… По езерата, с въдици…

— Значи, ако вдовицата не е наприказвала всичко това само от огорчение, трябва да очакваме, че някой ще вдигне тоя плутоний от завода, нали така, Саша?

— Напълно възможно е. И какво?

— Например: акуратно, без излишен шум, ще блокираме завода и ще контролираме всяко влизане и излизане, а там, знаеш, няма дупки в оградата. Заводът е под земята… Може и да подплашим крадците, но суровината ще си остане на мястото.

— Предлагаш да поставим кордони от милиция и войници? — попита Турецки със скептична усмивка.

— Не, това е несигурно…

При тези думи районният началник наведе глава.

Сергеев намигна на Турецки и продължи:

— Ще ни трябва твоята помощ, Саша…

— И с какво мога да помогна?

— Уреди да дойдат на учение тук спецчастите.

— А това възможно ли е?

— Да. Преди година-две бяха тук почти цял месец, тренираха обезвреждане на терористи в завода. Изглеждаше направо красиво, също като по филмите! Нека да дойдат и сега, в това кишаво време, за да си усъвършенстват похватите. А между другото — ще наблюдават кой влиза и излиза от завода и кой какво носи.

— М-да, идеята си я бива, интересна е, но навярно така няма да открием убийците.

— Зависи как ще се развият нещата. Ако хванем крадците, те ще ни насочат към убийците. Или пък току-виж си признаят, че именно те са извършили убийството. Веригата е една и съща.

— Е, макар и твърде заобиколен, този начин може би е единственият — съгласи се Турецки. — Какво ново има за пръстовите отпечатъци?

— Проверихме ги в компютъра и нищо. Явно са прелетни птици.

— А това какво показва? Или че ги е наел някой от местните, който иска да пипне големите пари от бизнеса, или че конкурентите на Генерала не са тукашни и ще бъдат принудени да влязат във връзка с някой местен, за да получат стоката. При всички случаи ще трябва да проверим кой от обкръжението на Генерала е най-подходящ за ролята на Юда.

Сергеев и началникът на районната милиция кимнаха, макар и не едновременно.

— Та чии кандидатури можем да номинираме?

— Може би най-напред трябва да набележим онези, които имат достъп до цеха — тихо се обади районният началник.

И за своя радост заслужи одобрението на московския гост.

— Напълно съм съгласен с вас. Значи кръгът значително се стеснява. И кого ще пишем в него?

— На първо място — заместник-директора Георгий Николаев.

— Така. А на второ?

— На второ — десетината служители, които по принцип държим под наблюдение.

— А във фирма „Тонус“ има ли някой, който да представлява интерес за нас?

— Освен Колбин — никой друг.

— Ами заместникът му, търговският директор?

— Лисовски ли? — попита Сергеев. — Ами, едва ли. Държат го там само за да има кой да обикаля данъчните служби и да урежда документацията по всички инстанции…

2.

Деликатно, но настойчиво почукване на вратата прекъсна разговора.

— Влезте! — обади се районният началник.

В кабинета надникна дежурният лейтенант.

— Другарю майор, един посетител моли да го приеме следователят от Москва. Казва, че е дошъл по делото за Колбин.

Майорът въпросително погледна Турецки. Той му кимна.

— Нека влезе.

Милиционерът излезе, а след миг вратата отново се отвори и на негово място се изправи високата и някак несъразмерна фигура на мъж, облечен елегантно и с вкус. Озовал се неочаквано пред трима служители на закона, той се пообърка и не съобрази веднага да каже едно общо „здравейте“.

Освен майора другите двама в кабинета бяха цивилни. Мъжът се опита да определи сам кой от двамата е московчанинът. И доста бързо се ориентира. Пристъпи към Турецки и с лек поклон се представи:

— Казвам се Лисовски, Александър Андреевич.

— Александър Борисович Турецки.

— Много ми е приятно — галантно отбеляза Лисовски и обръщайки се към двамата свидетели на състоялото се запознанство, любезно каза: — Моля да ме извините, господа, бих искал да поговоря на четири очи с Александър Борисович.

— Я виж ти! — измърмори Сергеев.

— Погрешно ме разбрахте — неочаквано се усмихна Лисовски. — Не ви предлагам да ни оставяте сами, а просто искам разрешение да ви отнема за известно време компанията на господин Турецки.

Турецки окуражаващо махна с ръка.

— Отнемайте ме, щом ще е в интерес на делото.

— Може да отидете в бившата ленинска стая — предложи районният началник. — По коридора вдясно, сега е означена с номер осем. Ще предупредя да не ви безпокоят.

— Благодаря — каза с безукорната си учтивост Лисовски, толкова различен от съвременните бизнесмени.

— Вие тръгвайте, Александър Андреевич — каза му Турецки, — аз ще ви настигна по коридора.

Когато вратата се затвори след Лисовски, Турецки попита:

— Какво ще кажете?

— Добре е да го изслушаш — посъветва Сергеев. — Сигурно тоя мазник иска да отклони подозренията от себе си. А как може да ги отклони? Само като ги насочи към друг!

— И аз така мисля — съгласи се Турецки. — Имам една молба към теб, Миша. Обади се в Челябинск на твоите момчета и прати някой по-оправен на аерогарата да прегледа имената на всички, които вчера, завчера и днес са заминали от града. А после да направи същото и за деня преди убийството, и през първата половина на кървавия ден. Току-виж открие нещо интересно в тия два полета…

— Разбирам какво имаш предвид, незабавно ще се обадя.

3.

Турецки седна на масата срещу Лисовски и любезно го подкани:

— Слушам ви, Александър Андреевич.

Лисовски леко се смути.

— Не знам откъде да започна…

— Има два варианта: или да започнете от самото начало, или — от най-важното по ваша преценка.

— Прав сте, от най-важното. Не знам дали ще ми повярвате или не, но макар и да съм търговски директор на фирма „Тонус“, всъщност аз съм най-малко запознат с онова, което са вършили под нейната „шапка“ Колбин и Тузик.

— Но всички документи са минавали през вашите ръце, нали така?

— Не съвсем. Моята работа е да осигурявам някак легалната сфера на фирмените интереси.

— И все пак не мога да повярвам, че не сте знаели нищо за сенчестия бизнес на ръководителите на „Тонус“.

Лисовски съкрушено кимна.

— Е, някои неща знаех…

— Какво например?

— Ето на, вече ме подлагате на разпит! Права беше жена ми, че сега аз ще отговарям за всички бакии!

— Май нещо не ви разбирам, Александър Андреевич, всъщност по каква работа дойдохте при мен? Засега ме интересува само убийството на вашите началници, а не дейността на „Тонус“. Ако имате да ми казвате нещо по този въпрос, ще говорим, в противен случай — извинявайте, но…

— Добре, явно започнах не откъдето трябва. Разбирате ли, аз се досещах, че Колбин е някакъв авторитет от престъпния свят, но не подозирах, че е чак толкова мащабна личност. Сега във връзка с неговото убийство се свиква извънредна среща на мафиотските босове…

— Е, това е нещо обикновено — реши да запълни възникналата пауза Турецки. — Гибелта на един признат бандит е доста основателна причина за такова съвещание.

— Моля ви, Александър Борисович, на никого не казвайте за какво сме говорили с вас. Дори само онова, което вече ви казах, ще бъде достатъчно на бандитите да ме осъдят на смърт.

— Преувеличавате. Вие още нищо не сте ми казали…

— Но ще ви кажа, затова ви предупреждавам. И така, от съображения за сигурност, понеже тука ври от ченгета, босовете са взели решение да проведат съвещанието в Москва.

— Кога и къде?

— Засега не знам. Но ето какъв ми е проблемът: те ме викат да присъствам, а аз нямам нищо общо с престъпния свят, разбирате ли?! Не само че не съм съден, но дори не съм нощувал нито веднъж в изтрезвител! И какво да правя на тая среща? Жив ще ме изядат!

— Хайде де! Откъде ви хрумна?

— Нали трябва да хвърлят върху някого вината за убийството! Ще ме попитат защо Колбин е отишъл във вилата на Тузик без охрана. Къде си зяпал, ще кажат. А Фрол не ме възприемаше като личност! Третираше ме като дребен заваркаджия, който се е присламчил към големия бизнес.

— Овладели сте специалната лексика, речникът ви е богат — усмихна се Турецки.

— Ами с какъвто се събереш…

— Струва ми се, че опасенията ви са напразни, Александър Андреевич. Бандитите все пак не са идиоти.

— Ще ми се да мисля така, но Секача каза друго.

— Секача ли? Кой е той?

— Един момък, който се представи за пълноправен наследник на Фрол Колбин и претендира за неговия престол.

— Нима Колбин е имал деца?

— Той му е наследник не по кръвна линия, а за заслуги. Засега никой не знае за съществуването на Секача, освен ние двамата с вас…

И Лисовски разказа на следователя всичко, което му бе известно за секретния бодигард на Фрол Колбин — Генадий Бобров, дори не забрави да спомене за разсечената монета. А разказа си завърши така:

— … Секача… има намерение да дойде с мен в Москва. Тоя младок е доста буен и невъздържан. Изпи ми половин бутилка коняк и като го стегна шапката, взе да ми крещи, че ако московското братство го обвини, задето не е опазил своя покровител, той ще ме пробута за изкупителна жертва, защото иска на всяка цена да стане господар на региона. И как да се чувствам аз след всичко това? Бих отишъл на тая среща, да им дам отчет, да послушам какво ще говорят, пък може и да се открие някаква следа за убийството. Майната му на Фрол, рано или късно той щеше да си отиде от насилствена смърт. Жал ми е само за директора, че залудо си отиде.

— Залудо ли? Хайде де! Май са печелили двамата доста добри пари!

— Ами… — проточи неопределено Лисовски.

— Само от едни тренажори не се докарват такива доходи.

— Така е, наистина — съгласи се търговският директор.

— Дори ми казаха, че цялата тази структура, към която и вие имате честта да принадлежите, е създадена само за да се изпращат по-лесно някои стратегически материали в чужбина.

— Какво говорите?! — плесна с ръце Лисовски от вълнение. — Не може да бъде! Та това е огромен риск! Защо му е на Тузик, директор на такъв завод, да се излага на подобен риск? Ами той и без това си живееше доста заможно!

— По-спокойно, Александър Андреевич, спецификата на моята професия ми налага да не вярвам на голословни твърдения. Но намеря ли доказателства, тогава вече е друго. Ако правилно съм ви разбрал, вие се страхувате от Секача?

— Всъщност не е точно така! Страхът ми идва по-скоро от това, че съм се решил на необмислена стъпка и предлагам сделка на един служител от Главна прокуратура…

— Нищо, нищо, доизкажете се — окуражи го Турецки.

— Казах ви вече, че Генка дойде само при мене, никой друг не го е виждал, никой не го познава. Така че моето предложение е следното: вие прибирате Секача, а аз ви уведомявам за всичко, което успея да науча за убийците.

— Сделката е приемлива — след кратко мълчание призна Турецки. — Но проблемът е как да го приберем? За какво да го арестуваме? Може пък иначе Секача да минава за порядъчен гражданин и примерен съпруг и баща.

— О, той е наемник! Няма семейство и е гол като пушка. Живее в апартамента, който Колбин е наел за него. Има и добър повод за неговото арестуване: по поръчка на Фрол Секача е очистил двама души в Челябинск. Убийствата не са разкрити…

— Добре де, а доказателства?

— Намират се едно-две…

— Адреси?

— Също.

— Добре, Александър Андреевич, благодаря ви за искреното желание да ни помогнете. Все пак трябва да подложа вашата информация на някои проверки, след което ще се свържем по телефона, за да се разберем окончателно. Съгласен ли сте?

— Разбира се.

— В такъв случай кажете ми по-точно кога са станали тези убийства и кои са жертвите?

— Преди около шест месеца Секача е убил братя Смислови, двама бизнесмени и бандити. Те тъкмо са се качвали в колата си, а той минал покрай тях с мотоциклет и ги направил на решето с дълъг автоматичен откос. Ще допълня само, че в жилището му има злато, което роднините на убитите могат да идентифицират, а също така и малко наркотици.

— Колко малко?

— Към петстотин грама.

— Наистина дреболия! — промърмори саркастично Турецки. — Е, добре, Александър Андреевич, обадете ми се към три часа.

— Непременно.

Разделиха се най-приятелски и сърдечно, макар че никой от двамата не хранеше спрямо другия някакви светли илюзии. Турецки беше сигурен, че Лисовски крие нещо, а търговският директор тръпнеше от вълнение дали замисълът му ще успее. Струваше му се, че от това зависи успехът на цялото начинание.

4.

Информацията на Лисовски се оказа вярна: Егор и Дмитрий Смислови, два пъти осъждани, учредители на малка фирма, действително бяха застреляни с автомат пред офиса си. Мнозина бяха видели убиеца — инцидентът станал в дванайсет по обяд, — но никой не пожелал да даде свидетелски показания.

Полковник Сергеев каза, че подозренията веднага са паднали върху „горилите“ на Генерала, но всеки от тях си имал безупречно алиби, потвърдено от свидетели. Ето защо разследването на убийството било прекратено и делото останало висящо.

Докато слушаше увещанията на Сергеев да приеме сделката с Лисовски, Александър Борисович Турецки обмисляше как и двамата да извлекат полза от нея. Той разбираше силното желание на областния началник — приключването на едно дело за убийство, което е останало неразкрито половин година, е голяма радост за целия колектив на областното управление на МВР „Но какво ще постигна аз? — питаше се следователят от Главна прокуратура. — Ако Лисовски не блъфира и наистина ми предаде Секача, значи иска да се отърве от него. Оня, разбира се, ще се досети благодарение на кого е загазил, така че със сигурност ще реши на свой ред да натопи и него. Ето един плюс за следствието. Втори въпрос: какво още цели Лисовски? Очевидно отговорът се крие в съвсем простото обстоятелство, че му е писнало да бъде подчинен на Генерала и мълчаливо да наблюдава как оня прибира лъвския пай от печалбите. И, естествено, сега се стреми това положение да не се повтори.“

Някаква смътна идея замъждука, готова да изскочи от лабиринта на мислите му — нещо във връзка с двойната игра. Сега обаче Турецки нямаше време за нея и без съжаление я пренебрегна. Но само за известно време, защото беше сигурен, че макар и да е още в зародиш, тя вече няма да го напусне и в най-подходящия момент тутакси ще изплува до най-малката подробност. А засега се съгласи със Сергеев, че трябва да арестуват Секача.

Точно в три часа без една минута търговският директор на фирма „Тонус“ се обади на Турецки и когато чу желаната вест, му даде цялата необходима информация за оперативните действия.

5.

Според Лисовски най-удобното време за арестуването на Секача бе три часът през нощта. Генадий Бобров по принцип старателно се грижел за добрата си форма и водел спартански живот със строг дневен режим и изтощителни физически тренировки. Лягал си редовно точно в единайсет часа вечерта, а сутринта ставал в шест и половина.

Съдейки по всичко, тоя приятел наистина бе доста опасен, така че трябваше да се подготвят добре за предстоящата отговорна операция. Турецки предложи да не поемат излишен риск и да извикат от областния център групата за бързо реагиране на ОМОН[1]. Но надделяха амбициите не само на полковник Сергеев, а и на районния началник на МВР: „Месеци наред ще ни се смеят, ако за един никому неизвестен бандит извикаме отряда!“ — в общи линии аргументите им бяха такива. И макар че и двамата бяха водени повече от емоции, отколкото от здрав разум, Турецки реши да не спори. В края на краищата тактиката при залавянето на престъпниците си беше тяхна работа, влизаше в техните правомощия. Но категорично подчерта, че иска да присъства на арестуването.

Късно през нощта Сергеев, Турецки и трима от местните специалисти по залавяне и обезвреждане на престъпници се качиха на втория етаж на пететажния панелен блок в град Копеевск. Тук, в апартамент номер осем, живееше без адресна регистрация и без документи за самоличност Гена Бобров, получил от приемния си баща Фрол Колбин прякора Секача.

По подвижната стълба на една пожарна кола без светлини към прозорците на осми апартамент пълзяха още трима оперативни служители.

Секача живееше безгрижно. Вратата на жилището му не беше укрепена, нямаше специални ключалки — обикновена врата, при това без шпионка.

Един от оперативниците натисна звънеца. Не последва никаква реакция от другата страна на вратата. Той още веднъж позвъни, а Сергеев полугласно промърмори:

— А казват, че дълбокият сън бил признак на чиста съвест…

— Така ли било? — промълви Турецки, когото снажните мъже деликатно изместваха зад широките си гърбове.

Сергеев, който след раняването си беше трудноподвижен и безполезен при схватка, сам предвидливо бе застанал отстрани.

След третото позвъняване, също като в театъра след третия гонг, на сцената настъпи леко раздвижване и зад вратата неочаквано се чу глас:

— Абе вие да не сте откачени?! Кво сте се раздрънчали по това време?

Турецки и Сергеев си размениха многозначителни погледи: сиреч виждаш ли колко тихо стъпва момчето — професионалист!

— Телеграма! — обади се оперативникът.

— За кого бе?

— За тебе!

Известно време Секача мълча, явно, все още сънен, се мъчеше да съобрази що за идиотски разговор води през вратата в три часа през нощта.

— А ти кой си? — попита накрая той.

— Нали ти казвам — нося телеграма!

Оперативникът съзнаваше, че губи инициативата, и започваше да се ядосва.

— Ами тогава я прочети и се разкарай от тука! — почти насмешливо подхвърли Секача, явно вече разсънен.

При тези думи Турецки не издържа и с потреперващ от нервна възбуда глас неочаквано и за самия себе си извика:

— Слушай бе, приятел, какво се опъваш? Да не си без гащи или пък сакат?! Я отваряй веднага! Ще приберем каквото ни трябва и ще се ометем!

— А-а, ето кои сте били вие! Мародерите на Генерала, нали?

— Никакви мародери не сме ние, ама виж, ти си пълен боклук. Отваряй, щото и без това ще влезем!

— Както влезете, така и ще излезете, тъпи копелета!

— Разбийте вратата! — прошепна Турецки на оперативниците.

Онова, което се случи след това, го потресе не по-малко от собствената му дързост и той си даде сметка, че до този момент не е съзнавал колко необятна и дивашка е неговата мила родина. Александър Борисович наивно си бе представял, че арестът ще се проведе по всички правила на съвременното оперативно изкуство: ей сега момчетата ще извадят спецкарабината и за секунди ще избият бравата… а после всичко е въпрос на техника.

Но нищо подобно! Оперативникът извади предварително взетата фомка — стар апашки инструмент, който представляваше нещо средно между монтажен лост и скъсен каменарски лом. После намести извитите зъбци в тесния процеп между вратата и касата, където се намираше езичето на бравата, и започна безшумно да го избива.

— Какво правите бе, момчета? — можа само да извика потресеният Турецки.

— Спокойно, свикнали сме — подсмихна се Сергеев. — И добави, обръщайки се вече към оперативниците: — Пипайте по-леко! Да не ви гръмне през вратата!

В този миг се чу гласът на Бобров:

— Ей, вие! Навихте ме! Не трошете вратата, сега ще отворя!…

— Внимавайте! — успя високо да прошепне Сергеев. — Да не е уловка!

Ключът отвътре се завъртя обратно на часовниковата стрелка, но заяде.

— По дяволите! Сигурно вече сте я строшили! — се чу да промърморва Секача, който се мъчеше да превърти ключа докрай.

Всички чакаха напрегнато, притиснати до стената от двете страни на касата…

— Е, кво? — изръмжа Генадий Бобров, който най-сетне се появи по ярки спортни гащета и с пъхнати в джобовете ръце. А в тях освен тежките му като топузи юмруци можеше да има какво ли не — нож, пистолет или граната.

Никой от групата не беше с униформа, не се виждаха и бронежилетките, скрити под якетата и палтата. Автомат „Калашников специален“ можеше да има всеки, така че очевидно Гена Бобров все още не беше наясно със ситуацията. Той се поклащаше от пети на пръсти, без да обръща внимание на дулата, насочени към него.

— Я глей ква тайфа ми се изсипала на гости! Редете сега мъжката — кво искате?

В същия миг зад гърба му безшумно се приближиха тримата оперативници, влезли през прозореца. Двама здраво го сграбчиха за китките, както държеше ръцете си в джобовете, а третият го подпря с дулото на автомата и строго му заповяда:

— Не мърдай!

Втурнаха се на помощ и колегите им от стълбищната площадка.

Хванат натясно, Секача не оказа съпротива. Когато го пребъркаха, извадиха от джобовете му пистолет и граната „лимонка“. За щастие халката й си беше в ложето.

С двама от оперативните работници Турецки поведе към колата окования с белезници Бобров, за да го откара в копеевската милиция, а Сергеев остана заедно с другите да направи оглед на помещенията.

6.

Турецки не беше обмислял каква тактика да приложи на разпита, нито пък имаше намерение да води дълъг и изтощителен словесен двубой с арестувания. В конкретния случай успехът на следствените действия зависеше само от това дали оперативните служители ще открият някакви уличаващи доказателства.

Генадий Бобров седеше пред следователя на завинтената за пода табуретка. Седеше изправен, с леко отпуснати рамене — широки и мускулести, сякаш напомпани.

— Да започваме, а? — попита Турецки.

Вместо отговор Секача попита през сподавена прозявка:

— Не ви ли се спи?

— Вече ми се отспа. Защо?

— Ми така. Щото аз например бих поспал.

— Колкото по-бързо приключим, толкова по-бързо ще отидете да си спите в килията.

— В килията?! И що пък там?

— Виж, на тоя въпрос вече ще търсим отговора съвместно.

— Да бе, да участвам в своето си накисване, как ли пък не…

Турецки придърпа към себе си протокола за разпит.

— Тъй като у вас не са намерени никакви документи за самоличност, кажете ми, ако обичате, трите си имена.

— Генадий Леонидович Бобров.

— Аз съм следователят Турецки — представи се Александър Борисович и попита: — За какъв генерал споменахте, преди да ви арестуваме?

— Аз?!

— Вие.

— Сигурно пък не знаете!

В този миг на вратата се почука. Влезе сержант с голяма папка в ръце. Като заобиколи Секача, седящ почти в центъра на кабинета, той отиде при бюрото и я подаде на Турецки. Върху нея на белия етикет за бележки бе написано с едрия енергичен почерк на Сергеев: „Не се налага да го въртиш на шиш, намерихме каквото трябваше.“

Бобров мълчаливо, но напрегнато го наблюдаваше.

Александър Борисович се прокашля и с официален тон му заяви:

— Гражданино Бобров, вие сте арестуван по обвинение в убийство.

Секача така подскочи на табуретката, че тя застрашително заскърца под тежестта на едрото му тяло.

— Вие кво бе?! Да не мислите, че аз съм видял сметката на Генерала?

— Не мисля. Не става дума за това престъпление.

— А за кое тогава?

— За онова в Челябинск.

— А-а! — дори се усмихна Бобров. — Няма да ми го лепнете, не сте познали! Аз не съм убил братя Смислови!

— Зеленичък сте още, Генадий Леонидович. Страхувам се, че ако ви бях подложил на разпит, щеше да ми бъде много скучно…

По мъжественото загоряло лице на Секача се изписа глупаво изражение.

— Що? Да не съм се издал нещо? А? Не вдявам кво точно искате от мене.

— Засега ви питам за убийството на Григорий Константинович Кондратиев, станало преди две години.

— Че аз кво общо имам с него?

— Вие сте го застреляли, след което сте искали да опожарите жилището му, но сте се разбързали…

— Как съм се разбързал?

Очевидно Бобров беше изкаран от релси, не можеше да разсъждава трезво и задаваше глупави въпроси, сякаш се мъчеше да увърта.

— Първо сте запалили вестници и разни парцали, а чак на тръгване сте се сетили за газовата печка и сте пуснали четирите котлона едновременно. Взрив обаче не е имало, защото огънят, който сте запалили преди това, е изконсумирал необходимия за експлозията кислород.

Бобров заклати глава, сякаш за да прогони кошмарно видение.

— Чакайте, чакайте! Нали все още нищо не съм подписвал? Нали така?

— Да.

— Тогава откъде знаете, питам?

— Помните ли филма „Седемнайсет мига от пролетта“?

— Горе-долу. Що?

— В него Мюлер, шефът на Гестапо, твърди, че онова, което знаят двама, знае го и свинята.

— И що говорите така грубо за себе си?

— А-а, не — усмихна се Турецки. — За ваше щастие, аз се уважавам достатъчно. А вие не се хващайте за думите, понякога в тях се влага друг смисъл. Що се отнася до вашите подвизи, те са доста подробно описани в тази папка лично от Фрол Колбин, по прякор Генерала. Това имах предвид.

— И що му е трябвало да го прави?

— Предполагам, защото е искал да държи изкъсо своя верен Секач.

Бобров криво се усмихна.

— И моя ли прякор знаете?

— Знаем го.

— Значи да ме държи изкъсо, а? Ми ако ме пързаляте?

— Нямаме никакъв интерес. Ако бяхте само заподозрян, без да разполагаме с цял куп доказателства, вероятно наистина щяхме да предприемем някаква игра с вас. Но сега вие можете сам да проверите дали Генерала не е сбъркал нещо при изготвянето на вашето досие. И, разбира се, да си облекчите душата с чистосърдечни признания.

— Само не говорете за душата, гражданино следовател!

— Защо, Генадий Леонидович? Аз не виждам смисъл да си играя с вас на котка и мишка, така че няма да ви давам никакви обещания…

— Аз пък съм заритал за тях!

— Разбирам, че нашата среща е съвсем ненавременна за вас. Успяхте ли вече да се почувствате голям авторитет? Не? В такъв случай вероятно сте доста огорчен. Само че, както ми се струва, Генерала не е имал толкова великодушни намерения спрямо вас. Той е смятал да живее и да управлява, пък има и жена. Така че богатството му ще наследи тя. Чувате ли — богатството. Но не и властта. А властта няма как да се падне на вас. И то не защото ви арестувахме. Дори ако Фрол Колбин беше жив и лично ви бе препоръчал на някоя мафиотска среща, колегите му щяха да се позамислят, преди да ви одобрят. А сега, когато вече е мъртъв, изобщо нямате шансове… На всичкото отгоре, клети ми Секачо, Колбин те е имал само за плашило — тайнствен, никому неизвестен убиец, с когото е държал в шах местната си измет. На московската сбирка такива като тебе ще ги има предостатъчно, но едва ли на някой от тия смелчаци е хрумвала мисълта да командва парада. Ако Фрол наистина беше имал желание да те направи свой приемник, той щеше първо да те въведе в бизнеса си, да ти обясни кое, с кого и кога се прави, на кого да имаш доверие и кого да държиш под око. На теб обаче не е имал. Дори не те е взел на онова съвещание с Тузик, което завърши така трагично. Както не е взел и никого другиго, нали не греша? Или си бил там?

— Не. Не съм бил.

— Да, и навярно не знаеш дори какъв проект са искали да осъществят?

Бобров го погледна изпитателно.

— Бъзикате ме, нали? Чакате да се изтърва нещо?

— Нищо не чакам. И така не е трудно да се досетя. А за да не си помислиш, че искам да очерня твоя покоен вожд и учител, чуй част от записа, който е оставил на тайно място в собственото ти жилище.

Турецки включи предварително подготвения за тази цел касетофон, пусна касетата и след кратко съскане се чу плътният и малко дрезгав властен глас, така добре познат на Секача.

„Взех при себе си Гена Бобров, след като го хванах в крачка. Беше пречукал Свинкята. Разбира се, и той е педал, при това с хлабава халка, но не е наша вината, че се налага да работим с такива. Та значи прибрах тоя здравеняк, прикотках го с блага дума и мангизи, защото беше нещастник, изпаднал в пълно отчаяние след връщането си от някаква война. Но пък стреля като дявол с всякакво оръжие. Предавам го на братството като удобен кадър, в случай че стане нещо с мене. Може да бъде използван за едно-две акуратни изпълнения. После е най-добре да бъде премахнат, защото е откачалка и може да се издъни. Дълго време се занимавах с него и го котках, но сигурен съм, че вие няма да имате такова търпение. А за да не се опъва, съм го притиснал с компромати. Значи, на първо място — Свинкята, за него той носи цялата вина…“

Турецки изключи касетофона, искаше Бобров сам да разкаже историята си. Това можеше да му даде известен шанс пред съда — все пак не беше убивал съвсем невинни хора. Само от единия Смислов в болницата бяха свалени почти четиристотин грама злато във вид на масивни пръстени, гривни и голям кръст с ланец. Разбира се, тези неща не бяха фамилните скъпоценности — с тях човек обикновено не се перчи, а ги държи, както се казва, на сухо и тъмно място. Турецки изпитваше жалост към Гена Бобров. Наистина често пъти следователите се опитват да спечелят подследствения със съчувствие и разбиране, за да му развържат езика. Но има и случаи, в които някои го правят, с цел да обвинят невинен, а други — да оневинят виновен. Вършат се всякакви неща, каквито по принцип не би трябвало да имат място в правосъдието. Но някой от класиците е казал, че Темида не вижда, защото е с вързани очи — мечът, който държи, е за да наказва с него, а везните — за да търгува. С какво ли? Само с онова, което притежава — с правосъдие.

Турецки със свито сърце гледаше този млад човек, мамен очевидно неведнъж и доведен от мръсните негодници до пълно падение. Генадий Бобров седеше вече силно отпуснат на твърдата табуретка и гледаше в една точка над главата на следователя. Но там нямаше нищо, което да задържи погледа му, освен светлото петно на тапетите, където навремето бе висял портретът на Дзержински.

— Но нали той ми даде половинката от долара — с убит глас произнесе Секача. — А другата прибра в джоба си и каза: сега двамата с тебе сме едно цяло, като тази разсечена монета…

— Евтина романтика, Генадий Леонидович, разбери.

— Да, естествено, ама сега го разбирам… Край, гражданино следовател, направо ме нокаутира с тия песнички — изрече той, като сочеше касетофона. — Знаеш ли, воювахме с един мой много добър приятел. И през цялото време гледахме да се държим един за друг, сякаш предчувствахме, че ако по някаква причина се разделим, смъртта няма да ни пощади. И наистина, при всички битки оцелявахме, двамата, сякаш куршум не ни ловеше, дори нямахме драскотина. А после… аз заминах за боеприпаси, а той решил да ходи на акция с някакви смотаняци. Носеше се слух, че ония цигани, метежниците, очаквали да им бъдат докарани мангизи — нормални, в зелено. Та нашите решили да заловят тая ценна пратка. Не знам случайно ли са се натъкнали на черните, или пък е било засада, но щом тръгнали четиримата, веднага били притиснати като в клещи. Ония били цял взвод — убили двама, а другите двама взели в плен. От тях единият е бил моят приятел. Пуснали ги на караманьол… е, изнасилили ги, целият взвод им се изредил значи, а после живи ги изгорили…

Бобров замълча и помоли за една цигара.

Турецки не му досаждаше с въпроси, искаше да му даде възможност да си излее мъката, а после вече да го разпитва за каквото трябва. След малко Генадий продължи:

— Не можах повече да остана, заминах си. А къде да ида, никого си нямам. Та дойдох тука. Чудех се какво да правя и тоя Гришка Кондратиев взе, че ме прилъга. При мен, вика, ще се намери работа за теб, щото ти си яко момче, оперено. Ще придружаваш стоката. На мен ми беше все тая, съгласих се само и само с работа или с пиянство да се поразтуша. Заведе ме той в един разкошен апартамент, готино си живее… живееше… и дума да не става, подредил едно-друго, пълно с пиячка, с кльопачка. Влезе той в банята и се изкъпа, а после ми предложи и аз да взема един душ. Когато седнахме на масата, взе да се отърква о мене, пък аз отначало не загрях, мислех си, че се пресяга човекът… А след банята ми беше горещо, та седях гол до кръста. И по едно време оня като се вкопчи с едната лапа за рамото, пък с другата — дръж! — за оная работа. При това положение дори на идиот като мене ще му светне, че оня е с обратна резба. С една дума, така ми причерня пред очите, че когато се опомних, Свинкята вече бавно се вкочанясваше. А после вече знаете, мисля, че Фрол доста подробно го е разказал…

— Слушай, Гена, ако ти имаше зад гърба си само тази издънка, аз щях да направя всичко възможно с един добър адвокат да получиш минимална присъда.

Бобров тъжно се усмихна.

— Де да беше така… Може би куршумът ще бъде най-добър изход за мен.

— Не е хубаво да разсъждаваш по този начин.

— А да живея по този начин?! Фрол напразно ме е смятал за глупак, все пак нещичко ми е известно. Мисля си, че някой от неговите хора ме е предал, нали?

— Може би — отговори уклончиво Турецки.

— Е, добре — тогава танто за танто! Фрол топи мене — аз него ще го топна. С една дума, работата е такава: те са уредили да продават на немците оръжеен плутоний. Как му викаха на това… май контракт. Та значи те си имат дългосрочен контракт и за тая цел са намерили в Германия някакъв мошеник, от бившите съветски. И заедно със сина му жената на Фрол отиде при него и учредиха съвместна фирма, за да пращат стоката на немския адрес. И всичко им вървеше добре, всеки миг трябваше да тръгне първата пратка, ама като че напук точно тогава се случи пробойна, някой се беше издънил или направо си беше продал информация. Дойдоха някакви конкуренти, а кво са искали — това вече не знам. Но ето как свърши — карантията навън и капут!

— Генадий, а случайно да знаеш как се казва фирмата в Германия?

— Съвместната ли? Не, не знам. Но вие лесно ще разберете, ако ви потрябва. А за да бъде гладко партньорството им с Германия и никой да не се заяжда, директорът Тузик и Фрол си откриха своя фирма…

— Как се казва?

— „Тонус“.

Бележки

[1] Отряд милиции особого назначения — специални части за опазване на обществения ред. — Б.пр.