Фридрих Незнански
Плутоний за Исус (20)

2.

Марк беше готов да поразпита Кристина малко по-подробно, защото, както се оказа, престъпната верига свършваше именно при баща й. Но на двеста-триста метра пред тях на банкета беше спряла кола на пътната полиция с лениво проблясващ буркан на покрива. А до нея стоеше един полицай, който им сочеше със слънчогледа да се отбият и да спрат.

С ядни проклятия Кристина намали скоростта и натисна спирачките.

— Какво има? Да не сме направили нарушение? — обезпокои се Марк.

— На аутобана правилата за движение се нарушават трудно. Но се сетих, че съм си забравила и шофьорската книжка, и документите за колата…

— И сега?

— Може да си помисли, че сме я откраднали.

В същия миг полицаят се приближи и поздрави, а след като се представи, поиска документите.

С мила усмивка Кристина призна, че не ги носи и че колата е на баща й, който се казва Хелмут Шилер. После подаде на червендалестия страж на движението журналистическата си карта.

Полицаят старателно я прегледа, върна я на притежателката й и като се извини, каза, че трябва все пак да провери дали колата не е открадната. Записа си заводските номера на седана и отиде в полицейската кола.

— Сигурно ще проверява в компютъра дали не е обявена за издирване — предположи Марк.

— Сигурно.

— И вероятно трябва да му дадем нещичко?

— Нямам много пари, а с дребна сума няма защо да се бутаме между шамарите. Може да ни състави акт или да ни арестува.

Полицаят се върна и каза, че автомобилът не е в списъка на откраднатите коли и наистина е регистрирана като собственост на хер Шилер. Но неочаквано добави, че като полицай той не може да позволи на тази очарователна девойка да пътува без документи. Кристина жално възрази, че още днес й се налага да бъде в Мюнхен — от това зависи семейното й щастие.

Полицаят й се усмихна, после усмихнато намигна на Марк и каза, че щом като и кавалерът не носи със себе си шофьорска книжка, той може да им позволи да стигнат само до най-близкия град, където има аерогара, и оттам те трябва да продължат със самолет, като оставят колата на някой паркинг дотогава, докато в чантичката на уважаемата фройлайн се появят шофьорската книжка и документите на съответната кола.

Кристина му благодари горещо, Марк — също, но само мислено, след което потеглиха.

— Доверчиви са вашите полицаи — отбеляза Марк.

— Невинаги. Сега направи изключение за нас. Така че наистина ще отидем до Франкфурт, а оттам ще продължим със самолет.

— Нима мислиш, че той ще провери дали няма да го излъжем? — порази се Марк.

— Не. Дори смятам, че до довечера ще е забравил напълно за нас. Но аз съм свикнала да оправдавам доверието.

Марк благоразумно премълча.

3.

В Мюнхен ръмеше ситен дъжд. Късната вечер и бездруго не е най-предпочитаното време по улиците, но тази досадна влага я правеше още по-мрачна и неприятна.

Хелмут Шилер, източен и слаб, с изправени рамене, което го правеше още по-висок, стоеше до огромния прозорец и разсеяно гледаше към светлините на града.

В другия край на кабинета до масичката с напитките се бе разположил на дивана потният Борис Лазкин, който сумтеше и премлясваше. С острия си слух хер Шилер долавяше тези звуци и се дразнеше, но не защото му се свидеха напитките, а защото тази свинщина му действаше на нервите.

— Не пийте толкова много, Борис! Ще си увредите бъбреците.

— О, хер Шилер, кой знае дали ще доживея времето, когато тази благодат ще си прави лоши шеги с мехура ми.

Шилер се намръщи. Чувството за хумор у този неприятен човек беше толкова грозно, колкото и преработената от организма му храна и течности. Но съдбата го бе събрала с това противно нищожество, за което единствената цел в живота са парите, както впрочем и за всички онези плебеи, успели да се откъснат от веригите си в онази загадъчна и варварска страна.

— Мен не ме интересува вашият мехур, Борис, но пристрастието ви към бирата може да се отрази на главата ви. А тя ми е нужна. Оставете другите си органи на патологоанатомите.

Лазкин избухна в смях и понечи да отговори нещо, но на вратата се почука и в кабинета влезе снажен млад мъж с елегантен костюм, който му стоеше чудесно, като се изключи, че сакото под лявата му мишница беше леко издуто. За него Борис знаеше само, че се казва Янус, но подозираше, че той изпълнява за шефа си най-различни „деликатни“ поръчки, сред които и отстраняването на неудобни за Шилер хора.

Янус се приближи до шефа си и тихо му каза нещо, след което Шилер кимна и го отпрати. После се обърна към Борис и подхвърли:

— Оставете засега бирата. Появи се един от изчезналите.

Вратата отново се отвори. Малко нехайно, но и с известно стеснение влезе Марк Майер, Генадий Бобров, по прякор Секача.

— Добър вечер! — поздрави той на немски.

— О, нашият приятел знае чужди езици! — приятно се изненада хер Шилер.

— Кой е той? — лениво попита Лазкин.

— Аз съм Секача, от Челябинск.

Борис се задави с последната глътка от бирата и раздразнено хвърли кутийката в ъгъла до масичката.

— Дръжте се прилично, Борис! — остро го скастри Шилер.

— По дяволите! Съвсем бях забравил, че кошчето ви за боклук е с капак — смутено промълви Лазкин.

— Чух, че вие сте били дясната ръка на господин Колбин. Така ли е, Секач?

— Да, така е.

— Малко се забавихте…

— Някои изобщо няма да пристигнат.

— Може би знаете защо?

Марк усети сарказма в гласа му. Внезапно и съвсем навреме му хрумна идеята да обвини Шилер за катастрофата, колкото и абсурдно да прозвучи това обвинение. Всъщност подобно нещо би било съвсем естествено за начина, по който разсъждава един наемен убиец.

— Аз не знам защо, но се досещам кой е причината.

— И според вас — кой?

— Ти! — посочи го с пръст Марк. — И ей оня шопар!

— Я по-полека, хубавецо! — неуверено се опита да го сплаши Лазкин.

— Започва да става интересно. А можете ли да аргументирате подозрението си?

— Кво? Кво? Не разбрах! — възкликна Марк.

Той смяташе, че един бандит може наистина да владее сносно някой чужд език, но все пак не и като роден.

— Обяснете ми, защо мислите, че ние сме подготвили катастрофата? — малко по-просто и непохватно формулира въпроса си Шилер.

— Много ясно: не искате да платите за стоката и премахвате всички излишни…

— Заедно с нея? — насмешливо попита Шилер.

— Кво? — пак не разбра Марк, но после, уж доловил смисъла, добави: — А кво ви пречи да я вземете, преди да излети самолетът?

— Но ние не сме я взели — увери го немецът. — Ние доста дълго и търпеливо ви очаквахме тук. И ви дочакахме… едва на третия ден.

— Я ми кажете по-добре кого купихте: Лисовски или оня циганин, кавказеца? Защото гледах по телевизора, че са намерили телата само на трима души.

— Допада ми начинът ви на мислене, Секач — одобрително кимна Шилер. — Аз също смятам, че някой от вашите другари се е продал. Но кой именно? Щом като трябва да изключим вас, то кой?

— Ако съм бил аз, ще ви се бутам ли между шамарите, а?

— Логично — съгласи се Шилер. — Макар че в наше време логиката не е така популярна, както при ранния разцвет на математиката.

— Ще ме черпите ли една бира? — попита Марк.

— О, моля за извинение! Заповядайте, вземете си!

Марк си взе една от студените кутийки, отвори я и отпи, но за разлика от Лазкин — без излишни звуци. След това доверително отбеляза:

— Ако имах възможност да убия безнаказано някой, щях да избера вдовицата на шефа. Не жена, а лайно!

Марк така сочно произнесе немското „шайсе“, че Шилер се засмя и отбеляза:

— Чудесно владеете немския език, Секач! Може би по-добре от господина, който ви прави компания за бирата!

— Значи е нашенец! — възкликна Марк и се обърна към Лазкин на руски: — Абе, що остави тоя фриц да изпотрепе всичките ни хора, а?

Марк подозираше, че немецът разбира руски и разигра този етюд специално заради него.

— Кого съм оставил? Какви глупости дрънкаш?

— Са кат ти тресна един по мутрата, ше ти вкарам в гърлото тая кутийка, задник такъв! Знаеш ли, че всички тия главоболия ми дойдоха като цирей в гъза! Аз се довлякох чак до тука за мангизи, а не да гледам човешки пържоли!

— Да не си от Одеса? — радостно попита Лазкин.

— Абе аз съм от Одеса, ама ти — едва ли!

— Там имам маса приятели! Разбери бе, Секач, не е при нас стоката! Я ако я бяхме взели — щяхме ли да те пуснем да припариш до прага? Щяхме да те предадем на полицията, ти да опереш пешкира!

— Е, виж, така може — съгласи се Марк след известен размисъл.

Тогава вече Шилер не издържа и се обади, защото му беше омръзнало да се напряга, за да разбере какво толкоз спорят тези отрепки:

— Господи! В края на краищата не е коректно да разговаряте пред мен на чужд език!

— Добре — врътна глава Марк. — Имам един въпрос. Вие проверихте ли дали е била висока радиацията на мястото, където е паднал самолетът?

Шилер го изгледа с уважение и отбеляза:

— Не може да се отрече, че имате ум в главата!

— Опитайте само! — полушеговито изръмжа Марк. — Та какъв е отговорът?

— Отрицателен. Степента на гама-излъчването е нормална.

— Там са намерени части от полуразтопен метален съд — допълни Лазкин, — който със сигурност е бил контейнер за пренасяне на особено опасни вещества. Но радиацията в околната среда е естествена.

— Ясно! Значи е Лисо…

— Сигурен ли сте?

— Сто процента! А аз се разтакавах маса време с онова празно куфарче!

Марк разказа всички перипетии при подготовката на заминаването им, за срещата в нощния клуб и куфарчето с празната касета, за маневрите на Лисовски, който уж се е съветвал с тях как най-добре да излъже конкурентите, а накрая върза тенекия на своите съдружници.

Шилер бе почти доволен: всички въпроси бяха намерили отговорите си, което вече можеше да се смята за успех. Той натисна бутончето на звънеца, скрито под плота на писалището, даде някакви нареждания на появилия се Янус, след което съвсем дружелюбно се обърна към Марк:

— И така, доверието ми към вас нарасна на деветдесет процента, Секач. Нали? Все пак бих искал да се обръщам към вас на име…

— Генадий.

— Много ми е приятно. А вие можете да ме наричате Хелмут. Ако не е особено строга тайна, ще ми кажете ли къде все пак се забавихте и защо?

— Абе не е тайна, но не знам дали ще ви бъде приятно, ако ви кажа…

— И защо? — вдигна тънките си вежди немецът.

— Извинявай, Борис.

След тези думи Марк отиде при Шилер и полугласно му каза на ухо:

— Бях с дъщеря ви.

Очевидно немецът имаше много здрави нерви. Дори Марк му се възхити.

— Сигурен ли сте? — само попита той.

— Ми каза, че е ваша дъщеря, макар че хич не прилича на вас — сви рамене Марк. — Сигурно трябва да е някъде тук, можете да проверите.

Шилер вдигна радиотелефона и попита някого:

— Тука ли е Крис?

Когато му отговориха, каза:

— Нека чака!

После небрежно остави, почти подхвърли крехката пластмасова вещ на писалището, изкашля се, но въпреки това заяви с малко дрезгав глас:

— Господа, ще ви оставя само за десетина минути.

Господата кимнаха разбиращо, без да откъсват очи от масичката с напитки. Шилер се отправи към вратата, като на минаване покрай Марк тихо подхвърли:

— Надявам се, че сте здрав, Генадий!

— Обиждате ме, господин Шилер! — весело отговори той.

Когато немецът излезе, Лазкин шепнешком попита:

— Абе ти да не си лашкал дъщеря му?

— Уф, колко си груб, Борис! Всичко между нас беше много красиво!

— Внимавай! Това може да не му хареса и тогава ще те погребат много красиво в някой голям строеж!…

— Боря, още малко и ще се окендзаш от страх! Сякаш са те хванали в леглото на Мадона! Впрочем и мен не са ме хванали, а доброволното признание смекчава вината. Надявам се още не си забравил родния Наказателен кодекс, нали? Току-виж ти потрябвал!

— Ох, пепел ти на езика!

4.

Хелмут Шилер се върна в кабинета след трийсет и пет минути с делова крачка и външно съвсем спокоен. Седна в креслото си и направи знак на Борис и Марк да се приближат.

— Да се заемаме с работа, господа!

Марк бодро тръгна към писалището, а Лазкин бавно го последва, като пристъпваше тежко и несигурно.

— Първо ще ви запозная с информацията, която получих във връзка с нашия случай, а после ще помислим какво да правим по-нататък.

— Разрешено ли ми е да присъствам на разговора? — поинтересува се Марк.

Шилер сухо се усмихна.

— Вие сте честен човек, Генадий, макар и малко влюбчив. Но както показва ситуацията, по-добре е да си имаш работа с честни романтици, отколкото с пресметливи подлеци. При това ще ни трябва и някой физически силен и добре трениран мъж. Нали разбирате, че не мога да възложа сериозна задача на господин Лазкин. Неговото задължение е да мисли, вашето — да действате, а моето — да координирам вашите усилия.

— Ясно — кимна Марк.

— Най-напред искам да ви осведомя, че от всички членове на нашата група сме останали живи само ние тримата плюс господин Лисовски. Предполагам, че интересуващата ни стока е у него или при новите му партньори…

— Помияр! — процеди Лазкин на руски.

— Моля? — недоумяващо го погледна Шилер.

— Нищо, просто изругах.

— Аз обаче не съм ви викнал да ругаете, а да вършите работа — укори го Шилер и продължи: — Успях да науча някои неща за господин Лисовски. Вчера той е заминал от Бон със самолет за Токио. Следователно ние вече знаем, че новите му партньори са от Страната на изгряващото слънце.

— Абе подозирах аз нещо такова — обади се Марк.

— Така, а сега, след като подозренията се превърнаха в реалност, хайде да помислим какво ще правим от тук нататък.

— Вие казахте, че Лазкин има задължението да мисли — напомни Марк.

— На вас, Генадий, не ви предлагам да мислите. Вие присъствате тук само за да разберете каква задача ще изпълнявате.

— Аз съм свикнал да действам с оръжие.

— Ако се наложи, ще получите.

Лазкин изразително втренчи поглед в Шилер. Немецът го усети, но не вдигна очи.

— Аз мисля — задъхвайки се, подхвана Борис, — че трябва да заминем и да го издирим в Япония. Не е толкова трудно да откриеш там европеец, пък и нашите японски приятели сигурно ще ни помогнат. Най-важното е да го намерим, а после ще видим…

— А стоката? — възрази Марк. — По-добре да вземем нея, па Лисо можем и да го зарежем.

— Не ви е ясна нашата работа, Генадий — каза Шилер. — Ако държим Лисовски в ръцете си, ще имаме възможност още много пъти да получаваме такава стока…

— Ми конкурентите?

— Тях ще оставим на вашите грижи, Генадий.

— За всичко си имате отговор! — възкликна Марк.

— Как наричахте господин Колбин?

— Генерала, защо?

— Не е лошо. Значи трябва да знаете, че от сега нататък аз съм вашият генерал.

Разбраха се, че Марк и Борис ще заминат за Япония веднага щом уредят всички формалности около пътуването им. После казаха на Марк, че Янус ще го откара в един малък, но много приятен хотел и му заръчаха да си отпочине добре.

Стаята му беше чиста и уютна. Когато остана сам, Марк основно прегледа помещението дали не са му поставили някои сюрпризи. Откри само един вчерашен брой на вестник „Фьолкишер беобахтер“, паднал между леглото и стената, който камериерката не беше забелязала. От нямане какво да прави Марк започна да го чете и тогава откри сюрприза. На една от вътрешните страници в дебела черна рамка бе напечатано следното съобщение: „Господин Марк Майер! Имате много поздрави от княза. Молим, обадете се на телефон…“ и следваха няколко цифри на съвсем непознат номер.

Още по времето, когато работеше в Московската градска прокуратура, „княз“ наричаха сегашния заместник-главен прокурор Меркулов.