Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плутоний для «Исуса», (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Фридрих Незнански. Плутоний за „Исус“

Руска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1998

ISBN: 954-729-023-1

История

  1. — Добавяне

Глава трета
Борба на живот и смърт

1.

След като остана сам в чуждата, а може би и ничия квартира, Марк Майер дълго се разхожда из стаята си. Тя приличаше както на жилище за човек от „средна ръка“, така и на временен лагер на офицер, очакващ новото си назначение. Вносна секция, частично сглобена, за да демонстрира на приходящите своето великолепие, а същевременно и за да върши работа на стопанина си. Телевизор, видеокасетофон, компактдиск плейър… И непосредствено до тях, наредени в ъгъла едно върху друго — дървени зелени сандъчета от боеприпаси, съхраняващи за по-добри времена разни сервизи. А върху сандъчетата — картонени кутии, овързани на кръст с капронови въженца…

Марк се чудеше какво да прави. От една страна, не биваше да предприема нищо, което би събудило подозрението у бандитите, а от друга — не можеше да седи със скръстени ръце. Не го бяха внедрили в престъпния свят да разглежда екзотичните московски потайности и забележителности, а за да събира информация.

Всъщност вече имаше какво да съобщи на Турецки. Можеше да му каже за личната гвардия на братя Месхиеви, от какви хора е сформирана, приблизителните координати на нейната дислокация. А и не беше зле да узнае къде ще се проведе утре срещата на босовете. Съдейки по всичко, на нея ще се разгорят силни страсти. Щеше му се да се поогледа и да се поослуша…

Не му се бе наложило да се преструва на уморен, за да приспи бдителността на двамата си приятели врагове. През последните две денонощия направо бе каталясал. Така че след като изпрати Лисовски и Алик до вратата, той си бе разрешил една четиридесетминутна дрямка. Затова беше навил будилника — не разчиташе много-много на биологичния си часовник. Е, в обикновена, а не в екстремна обстановка той не го подвеждаше, но и механичният часовник не го подведе. Марк стана и веднага врътна стрелката на цифрата, от която я бе превъртял.

Без да пали лампата, предпазливо надникна през пердето. Прозорецът гледаше към двора, но можеше да се види какво става и пред входа на сградата. Там беше тихо и безлюдно. А през процепите между дъските на портиерската барака в двора мъждукаше бледа светлинка. „Явно някакви пияндета са се събрали на чашка“, реши Марк. Той не знаеше, че вътре под прикритието на пиянска компания седяха тримата сътрудници от отдела за външно наблюдение при Московската криминална милиция. Но това беше малко по-рано. Двама от тях бяха тръгнали да проследят колата на Алик, а сега в бараката остана само майор Семьонов. Марк се дръпна от прозореца точно когато в двора влезе едно волво. Реши да поизчака, а после да поизлезе, уж на разходка, и ако му се удаде възможност, да се обади на Турецки от някой уличен автомат. „Но първо не е зле да пийна кафе“ — реши той и отиде в кухнята.

Секунди по-късно на вратата се позвъни.

Чудейки се как да обясни присъствието си тук, ако например е дошла някоя съседка за сол, Марк отиде на пръсти до вратата и погледна през шпионката. Осветлението на стълбището не беше включено. Той смътно различи само някакъв тъмен силует, сравнително дребен, явно на жена. Та затова му стана неудобно да попита: „Кой е?“ Началството със сигурност щеше да го смъмри за това. Отвори, по-точно открехна вратата така, че ако види пистолет, светкавично да се метне на пода и да се претърколи на достатъчно безопасно място.

2.

Пред вратата стоеше някаква тийнейджърка — от ранозрейките. Не беше красавица, но силно гримирана и с пищни форми по нужните места. На пръв поглед можеха да й се дадат не повече от шестнайсет години. Цялата й разпусната стойка, макар и не без вродено изящество, показваше, че не идва с агресивни намерения. Това Марк Майер, чиито способности бе подчертал навремето самият Ролф Бранд (айкидо пети дан), успя да долови веднага. Като поотвори вратата, той попита:

— Кво искаш?

— Ми да вляза.

— Айде влизай.

Момичето влезе и взе да го разглежда с безцеремонно любопитство.

Без да я допуска по-навътре от антрето, Марк повтори въпроса си:

— Казвай кво искаш?

— Абе, чичко, дай една вода, че така съм огладняла, чак няма къде да пренощувам!

— Айде, айде — строго прекъсна глупостите й Марк. — Чували сме ги тия. Коя си? Не ми приличаш на циганка?

— Ох, препатихме ние, станахме жертва на пожар…

— И личният ти боинг изгоря, нали?

— Ъхъ! — зарадва се тя.

— Я стига! Казвай какво искаш и се прибирай у дома!

— Къде у дома? Ами че аз съм си у дома!

— Така ли? — смути се Марк.

— Ми, че аз тука живея!

— Лъжеш — поклати глава Марк.

— Ако лъжа — да се окендзам и да няма вода да се измия дано!

— Добре де, щом живееш тука, що тогава звъниш? Що не си отключи например?

— Ох, как ги чаткаш само! Ми ако вампирите са ми взели ключовете, за да се прибирам навреме?!

— Кой?

— Вампирите, дъртите, моруците значи.

— Ще рече майка ти и баща ти?

— Да! Да! Абе ти що не си открехнат на нашите лафове? Нали си уж млад?

— От село съм.

— Така ли? А иначе изглеждаш пич, та дрънка!

— Е, добре, стопанке, като не ми вярваш, вземи да почерпиш с кафе родата от село.

— Да бе, ей сега! На село люскат само водка!

— Зависи в кое.

— Не съм дошла аз за тая работа. Забрави!

Неканената гостенка хвърли якето си на шкафчето в антрето, остана по дънки и мъхесто поло и самоуверено тръгна към стаите. Марк я последва, като все повече се съмняваше, че тая хлапачка е посещавала някога това жилище.

Тя влезе в едната, после в другата стая, накрая избра онази, където Марк беше спал — с плюшения диван. Тръшна се на еластичната му повърхност, за която човек трудно би предположил, че служи за сядане.

— Значи можеш да ми викаш Оля.

— Ти на мене — Гена. Кажи все пак защо си дошла?

— Искам да ме любиш.

— Добре де, любя те.

— Е, не, устното творчество не ми къса душата. Люби ме на тоя диван!

— А не е ли по-добре на пода?

— Давай!

— А в асансьора?

— Мм… За там още не съм готова.

— Оля, къде живееш?

— Не е задължително да знаеш.

— А може ли да знам на колко си години?

— Може. Скоро ще навърша петнайсет.

— Тогава си върви вкъщи, Оля. Там ще те оценят много повече, отколкото струваш…

Оля сякаш изтри от лицето си палавата и малко вулгарна, озъбена усмивка, и каза сериозно:

— Хич да не ти дреме за тая работа, крокодилчо Гена. Може да е така, а може и да не е така. Но ако не се чукнеш с мен, ще те пречукат!

— И кой по-точно?

— Който трябва!

Марк се опитваше да проумее кое е това момиче, кой и с каква цел го е изпратил при него. Дали пък не е приятелка на оня курсант, неженения? Но едва ли един слушател във Военната академия ще рискува пагоните и перспективите си заради една намацотена глупачка. Разбира се, ако тук наистина живеят такива офицери, а не например нечий съмнителен контингент. Трудно беше да се намери логично обяснение на всичко това. Всъщност логиката е нещо съвсем различно от реалния живот, който е алогичен. От друга страна обаче, чак такъв абсурд беше съвсем не на място на двайсетте квадратни метра ведомствена жилищна площ.

— Ако сега беше лято, щях да реша, че си слънчасала. Но щом като е само началото на пролетта, значи ти е кипнала кръвта на порнографска вълна — направи извод Марк. — Тогава първо ще хапнем нещо, а после аз ще те заведа при майка ти и баща ти. Да или не?

— Де! — кокетно се усмихна тя.

Марк с въздишка тръгна към кухнята.

Свари кафе, направи по два сандвича със салам и сирене „Виола“, сложи всичко на един поднос и го понесе към стаята, а когато стигна до вратата, спря, стъписан от изумление.

3.

За тези десет-дванайсет минути, които бе прекарал в кухнята, Олга му бе подготвила страхотна изненада: угасила горното осветление, запалила аплика над дивана, ориентирала се как да включи компактдиска и пуснала тиха, но съвсем не приспивна музика. А тя самата — излегната гола на дивана, сложила ръце под главата си така, че малките й стегнати гърди бяха щръкнали нагоре, откривайки нежната белота на кожата под тях. Краката й с полудетско безсрамие бяха свободно разтворени, показвайки златистото окосмение с полупрозрачни на меката светлина къдрави косъмчета.

В продължение на няколко дълги секунди двамата се гледаха, после Марк внимателно остави подноса върху една картонена кутия и разкопчавайки колана на дънките си, тръгна към дивана.

— Ти кво, миличка, да не искаш да ме увериш, че с тия малки крачета си кръстосвала професионално плаца?

— Квоо? — не разбра Олга.

— Я се обърни с гръб, да видя дали си толкова красива и отзад.

— Уу, перверзен тип! — изкикоти се тя.

Но все пак послушно се обърна с гръб.

С бързо движение Марк изтегли дънковия си колан и силно, но не прекалено болезнено я шибна по нежнорозовите полукълбета.

Олга изписка от неочакваната пареща болка, понечи да скочи, но Марк успя да я притисне с една ръка, а с другата продължи да я налага.

— А-а! — пищеше момичето и бясно се въртеше да избегне ударите. — Копеле мръсно!… Гадняр!… Стига бе, боли…

Като я напляска десетина пъти, Марк я пусна и бързо отскочи, защото тя тутакси бе посегнала да го издере с дългите си лакирани нокти.

— Ооох! — стенеше Олга, като внимателно опипваше болезнените места. — Абе ти или си дошъл от гората, или верно си извратен! Трябваше да ме предупредиш!

— За кво бе?

— Ми, че си болен!

— Я слушай, малката, ако до две минути не чуя кой те праща при мене, ще продължим по-сериозно с интензивния масаж! И тогава вече се моли на Бога в банята да има вода, защото така ще ти пламне дупето, че няма да можеш да седнеш!

— Глупак! — изхленчи Олга и бегло погледна часовника.

Когато до края на двете минути оставаха не повече от десет секунди, тя горчиво въздъхна и измънка:

— Михалич ме помоли… каза, че е пристигнал един страхотен пич, който се чувства самотен и трябва да му се помогне, да си поразхлаби нервите и такива работи. Обеща ми пет стотака в зелено…

— Но ти си малолетна! За тая работа той може да изгърми, а и ти заедно с него!

— Михалич добре се е подсигурил, държи в ръцете си маса хора. А и като мъж го бива още, нали той ме цепна.

— Ти сираче ли си?

— Защо? И татко е авторитет като Михалич, а може би да е дори още по-могъщ…

— Тогава защо се занимаваш с подобни глупости, и то за пари?

— Може пък да не е само за пари. А и татко си е наумил да ме праща да следвам в чужбина, иска да ме прави аристократка, да не приличам на него. И е голям дзифтар, не ми дава мънита. Казва, че живея в комунизъм, каквото поискам, такова ми се поднася на тепсия, така че нямам нужда от кеш. Разбира се, аз ще ида да следвам, само че ако се справя с изпитите…. Оо, я стига сме говорили за това.

— И що те е пуснал сама по това време? Сигурно живееш далече?

— Доста далече. Но аз съм с кола. Както са ме докарали, така ще ме откарат…

— Значи някой те чака?

Марк все още не можеше да си обясни какво цели с тоя замисъл Робинзон, но усещаше, че искат да го използват като пионка в някаква игра преди срещата на босовете. Дори не точно като пионка, а като мишена.

— Ясно, малката — промърмори той, машинално промушвайки колана си на мястото му. — Ясно, че нищо не ти е ясно…

— Хайде сега, като ти разказах всичко, да ме изчукаш, моля ти се! Ти наистина много ми харесваш…

Марк с ужас усети, че Олга все пак бе постигнала своето — изпитваше силна възбуда. Не, не бива! Пък и не е желателно тя да разбере, че това самоограничение е предизвикано от нравствени причини. Един бандит не може да бъде нравствен. А за нея той си беше бандит…

Марк нежно я погали по главата и по острото детско рамо, след което каза:

— Виждаш ли, малката, аз си имам принципи. Кога, къде, кого — аз решавам. Ти много ми харесваш, но нека да отложим тая работа за момента, когато ние сами ще го пожелаем, а не когато Робинзон го е намислил. Кой е баща ти? — неочаквано попита той.

— Копитов, Фьодор Фьодорович.

— Тоест Копитото?

— Да, защо питаш?

— Просто така. Трябва да помагаш на татко си, щом си толкова пораснала, а не да се водиш по чужди акъли!

— Абе ти май ми четеш конско?! Дошъл вчера от село и седнал да ме поучава!

— Аз ти желая доброто, глупаче! Сега ще те изпратя до вкъщи, а утре след срещата, ако не си се отказала…

— Ама верно ли?

— Бял свят да не видя…— спомни си Марк старата бандитска клетва.

Тя обаче не направи впечатление на Олга. Очевидно сега се кълняха другояче. Но момичето все пак долови смисъла:

— Значи, утре вечер?

— Да пукна, ако лъжа!

Със същата обезоръжаваща непринуденост Олга се облече, начерви устните си и пооправи целия си грим.

— Да те изпратя ли?

— Няма нужда — отказа тя. — Долу ме чака едно волво с две горили. Те ще ме откарат.

— Сигурна ли си?

— Къде ще ходят? Страх ги е от Робинзон повече и от дявола.

Като любезен, но малко мързелив кавалер Марк я изпрати до асансьора, позволи й да го целуне по бузата в опасна близост с устата, помаха й за сбогуване и си влезе в апартамента. Но не затвори плътно вратата, сякаш предчувстваше, че толкова безметежна раздяла не би била в стила на Олга Копитова, безпътната щерка на Федя Копитото, способен за един прокъсан чорап да ти отреже ухото. А за дъщеря си!…

4.

Скоро Марк се увери, че не е сбъркал, когато реши да проследи пътя на момичето до колата и кой ще го откара. Очевидно изпратените от Робинзон телохранители имаха други намерения.

— Къде ме влачите бе?! — чу се от долния етаж възмутеният глас на Олга.

— Не вряскай ма! — грубо я прекъсна дрезгав мъжки глас.

Марк веднага го разпозна — Глиста!

— Не вряскай, казах! Следят ни ченгетата! Ще гледаме отгоре кога ще се изметат!

Стълбищното осветление пак не гореше, но сега това бе добре дошло за капитан Марк Майер. Без много-много да се прикрива той успя да проследи как Олга, водена от Глиста и от един млад едър мъжага, минаха покрай него и продължиха да се качват нагоре. Там беше дванайсетият етаж, а след него — покривът.

С меките си маратонки Марк безшумно излезе на площадката и тръгна след не особено задружната троица.

Беше настъпило такова време, че бандитите нямаха страх от никого. Дори някой от живущите да наблюдаваше през шпионката тази живописна група, щеше да е само за да съобщи на тлъстата си половинка, курдисала се пред телевизора, че проститутките вече нямат ни срама, ни очи, и са готови да легнат направо на площадката, а сетне почтените хора да им дишат СПИН-а!… И нито някой ще излезе да се поинтересува какво става на стълбището, нито дори ще се обади в милицията, даже и през ум няма да му мине. А иначе всеки си знае конституционните права — критика от низините, но да я чуе само булката или в краен случай — тъщата.

— Е, кво, Олка, чукна ли те? — попита с известна завист Глиста.

— Не още.

— А кога? — изкиска се шофьорът.

— Когато кьоравият прогледне, а на кьосето му порасне брада, тогава! Това не ви влиза в работата.

— А почерпи ли те поне някоя чашка? — не мирясваше Глиста.

— Не сме пили.

— А тогава що писка толкоз?

За да им е по-лесно да убият девойката, шофьорът и челябинският бандит бяха ударили за кураж по половин литър водка, почти на гладно, и сега се надпреварваха да я разсейват с приказки, за да не се досети какво я чака. Същевременно им се искаше да се уверят, че момичето наистина е блудница, парцал, който си заслужава наказанието. Това щеше да подкрепи решимостта им да извършат това, за което са изпратени.

— Защо ли? Защото ми изви ръцете!

— Я виж! А що не почнахте да се чукате ма?

— Ние да не сме клоуни? Не работим по поръчка.

— Квоо? — недоразбра Глиста.

А шофьорът бръкна в джоба си да провери дали въженцето е на мястото си. Заповедта беше да поемат момичето от прегръдката на челябинския глупак, да го задушат леко с въженцето и после да го хвърлят от покрива.

Преизпълнен с, кажи-речи, пролетарска отговорност за възложеното задание, Глиста започна тихо да се съветва с партньора си, защото до вратата за покрива оставаше само половин етаж.

— Серо, кво да я правим тая бе? Та той не я е пипнал. Дай поне нещо да й напъхаме, та оня да мине за извратен тип…

— Ей, ей, къде ме водите? — кресна Олга и рязко спря на площадката.

— Отиваме горе да огледаме дали ченгетата не са наблизо — взе да обяснява шофьорът.

— Абе ти да не си падал от гърнето като малък?! — възкликна Олга. — Върви, щом искаш, а аз оставам тук с тоя вампир — посочи тя с глава към Глиста, застанал зад гърба й.

В същия миг старият бандит я сграбчи през кръста и като притисна силно ръцете й до тялото, заръмжа — било от сладострастие, било от злоба. Шофьорът извади въженцето и започна да я души. Цялата тази хъркаща, пуфкаща и пъшкаща група тромаво се извъртя, тъпчейки по тъмната площадка, при което двамата мъже се мъчеха да завлекат момичето по-близо до стъпалата за покрива. Борбата бе погълнала изцяло вниманието им, затова Марк се приближи почти без да се прикрива и силно изрита Глиста в чатала, както беше с гръб към него. На стария бандит така му причерня от нетърпимата изгаряща болка, последвана от зловещия тъп звук от маратонката, уцелила мъжкото му богатство, че старанието му да се справи с поръчката на Робинзон тутакси се изпари. Той изрева и се тръшна на мръсната площадка, като ръмжеше и се давеше от злоба и сълзи.

Воплите на Глиста стреснаха шофьора и той инстинктивно пусна момичето. Полузамаяна, но не загубила съзнание, Олга меко се свлече на цимента и запълзя към стената, кашляйки мъчително.

Марк се спусна към шофьора и го удари рязко и болезнено по лицето. Младият мъж се дръпна и успя да го сграбчи за ръката. А Марк само това и чакаше. Светкавично вдигна ръката си, при което се завъртя така, че успя да направи крачки встрани, а тежкият здравеняк с вой и изкълчена раменна става се сгромоляса на цимента. А за да не му създава повече неприятности, Марк леко го стисна за гърлото и той загуби съзнание най-малко за двайсет минути.

— Гена, миличък, спаси ме! — скимтеше Олга до стената.

— Тихо! — заповяда й Марк. — Тичай в апартамента, вратата е отворена!

— Добре! — зарадва се тя.

Бързото шляпане на гумените й подметки по стълбите надолу показваше, че Олга вече е станала съвсем послушно момиче.

— А сега дойде ред да се занимаем и с тебе! — обърна се Марк към Глиста, като го хвана за яката и взе да го вдига.

Старият бандит така се превиваше от болка, че изправяйки се на крака, наистина се гърчеше като глист. Поглеждаше към Марк без злоба, дори жално нареждаше:

— Какво направи бе, копеле?! Какво направи!

Марк го завлече към стената, помогна му да седне и като клекна до него така, че да вижда шофьора, каза:

— Ще отговаряш на въпросите ми ясно, бързо и точно! Вземеш ли да го увърташ, бедничкото ти стопанство тоя път ще го видиш размазано по стената! Чаткаш ли?

— Ма що ме подреди така бе?! Един признат бандит?!…

— Като ти обърша сега лигите, ще спреш да си признат. Искаш ли?

— Нее…

— Правилно, защото съм гнуслив. Е, ще разговаряме ли?

И Глиста му разказа всичко, тъй като болката в слабините започна да поутихва, Робинзон бе далече, а тоя садист го държеше в ръцете си. Пък и още не се знаеше кой ще надделее утре на срещата, а сега още един такъв ритник щеше да го довърши. Старото му разхлопано сърце на лагерник нямаше да издържи.

След самопризнанията на Глиста Марк и него просна в несвяст, после го пребърка за ключовете от колата. Иззад една врата на кротко заспалата сграда някаква неравнодушна възрастна женица изписка с тъничък гласец:

— Ся ши извикам милицията!

— Непременно я извикайте! — подвикна Марк. — Но изчакайте да си отида!

Явно разумното му предложение бе прието, защото никой повече не се обади.

5.

Взел ключовете за колата, пистолетите и един газов спрей, Марк слезе в квартирата.

Олга се беше свила на един стол в кухнята и стискаше здраво сатърчето за месо.

— Всичко е наред, принцесо, хайде да си те водя у дома.

— Добре — кимна тя като кротко и послушно момиче.

За да поддържа легендата, Марк се престори, че не познава Москва. И макар че според московските мащаби Копитов живееше, кажи-речи, в съседство, той се въртя половин час из квартала, за да демонстрира пълен провинциализъм. Това му се удаде така добре, че накрая Олга се развесели и взе да му обяснява откъде и как да мине.

Когато най-сетне пристигнаха, Марк попита, без да става от волана:

— Да те изпращам ли или гуд бай?

— Изпрати ме, моля те.

— А баща ти да не ме сбърка с някого, че да загазя…

— Ти пък — веднага повярвах, че те е шубе!

— За теб се безпокоя!

Марк все пак имаше желание да се запознае с още един от босовете, който вече със сигурност щеше да му е от полза. Но като поразмисли, реши, че е по-добре Оля сама да разкаже всичко на баща си. Няма как да се измъкне, защото Фьодор Копитов я държи строго и непременно ще се заинтересува защо дъщеря му се прибира толкова късно и с тая червена ивица на шията. Така че тя ще му разкаже цялата истина, а на Марк, наречен още Генадий Бобров, ще му бъде зачетена проявената скромност.

Той изпрати момичето до масивната двойна врата и на сбогуване не забрави да целуне подпухналите й от плач устни.

После потегли обратно към „Полярна“, а когато съгледа един уличен телефон, спря и слезе. Оглеждайки се наоколо, набра номера на Турецки.

— Марк, вие ли сте?!

— Да не очаквахте Месхиев, а? — весело попита младият мъж.

— Само в случай, че ми се обади по ваша препоръка! Как сте? Има ли някаква опасност?

— Засега не се очертава, Александър Борисович, но струва ми се, че Робинзон не ме харесва нещо.

— Да не ви подозира?

— Не, проблемът не е в това. Той търси начин да си разчисти сметките с братя Месхиеви и вероятно на срещата ще сервира някоя изненада.

— Тогава незабавно се връщайте, Марк. Незабавно! Чувате ли?!

— Не се безпокойте, гражданино следовател, още не ми е припарило под краката.

— Съдейки по онова, което ми докладва външно наблюдение, вие се държите доста безгрижно, Марк! Посещават ви разни девойки…

— Е, може ли без някоя мадама от време на време, Александър Борисович!? В случай на нужда кой ще ме прикрие? Утре до обяд ще се постарая да ви съобщя къде ще се проведе тъжният помен, който ще прерасне в буйна и весела среща на интересите!

Марк се сбогува и окачи слушалката. Върна се в бежовото волво и потегли към квартирата, като по пътя си представяше как Лисовски и Месхиев не могат да си намерят място от тревога и подозират какво ли не, дори самата истина. Трябваше час по-скоро да разсее съмненията на Алик и да хвърли в мрачно униние Александър Андреевич Лисовски, който сигурно се надява, че веднъж завинаги се е отървал от натрапеното му ченге.