Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плутоний для «Исуса», (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Фридрих Незнански. Плутоний за „Исус“

Руска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1998

ISBN: 954-729-023-1

История

  1. — Добавяне

Глава пета
„Сумитомо“ вдига рамене

1.

През последните шест-седем години въпреки провинциалния си произход и вродената боязливост Александър Андреевич Лисовски бе пътувал много пъти в чужбина — и като турист, и като бизнесмен. Най-често бе обикалял из Европа и само веднъж бе посетил Щатите. В загадъчната Страна на изгряващото слънце изобщо не бе ходил и затова беше много доволен, че пристига в Токио придружен от господин Георгий Назарян, бивш московчанин, по-късно американец със „зелена карта“, тоест с разрешение за работа и перспектива за гражданство. Сега вече господинът, както се определяше сам, бе член на голямото братство последователи на учителя Тацуо Като. Монашеското звание обаче не му попречи да опита в самолета всички налични на борда спиртни напитки. А когато се понапи, Георгий приятелски потупваше по рамото Александър Андреевич и му разказваше колко хубаво ще си заживее в Съединените щати, ако използва умно получения хонорар.

За да не рискуват на митниците, още в Германия те бяха скрили куфарчето с плутония в един товарен контейнер, пълен с дрехи и лични принадлежности, и го бяха изпратили в Токио на името на Алекс Лисовски. Ето защо те се качиха в самолета само с ръчен багаж и за първи път от дълго време насам Александър Андреевич се почувства някак самоуверен, като безгрижен и богат турист. Всъщност не разполагаше с много пари, ако се изключи безполезният в самолета чек за банка „Сумитомо“. Затова пък Назарян имаше добре натъпкан портфейл и никак не се скъпеше. Лисовски прие нетипичната му за капиталистическите цивилизации щедрост като своеобразен израз на носталгия и се черпеше, без да се стеснява.

Летище „Нарита“ по нищо не се различаваше от въздушните порти на столиците, които Лисовски вече бе посещавал. С модерна и просторна сграда, изобилие от светлинни упътвания и реклами, пъстър калейдоскоп от жълти, бели и черни лица.

Назарян намери две свободни места в чакалнята и остави там Лисовски, след което отиде да се обади по телефона на своите църковни шефове и да им докладва, че са пристигнали благополучно.

Александър Андреевич се усети, че оглежда рекламите наоколо, търсейки с поглед рекламата на банка „Сумитомо“ с указания за нейните координати. С усмивка поглади якето си, под което в закопчаното джобче на ризата бе скрит чекът, но си каза, че трябва да има търпение, търпение и предпазливост. Само тези две качества никога не го бяха подвеждали.

След малко се върна Жора Назарян, разтревожен и угрижен.

— Неприятни новини — промърмори той. — Ще трябва да поизчакаме с нашата работа…

Той млъкна по средата на изречението и нервно се огледа назад.

Александър Андреевич усети как му се обръща сърцето.

— Но какво се е случило?

— Нищо страшно! — овладя се Назарян. — Властите са започнали поредната ревизия на дейността на сектата, така че ще трябва да изчакаме до утре, когато чиновниците ще се махнат от Центъра. Засега ще отидем в някой хотел. И бездруго трябва да отседнем някъде — вие сте външен човек и нямате право да нощувате в общината.

— Изобщо нямам подобно желание! — горещо го увери Лисовски.

Тръгнаха към изхода между сновящите дребни японци с непроницаеми лица, сякаш изработени от старинен порцелан, между шумните и безцеремонни американци и надменните немци и англичани, и накрая минаха покрай набитите мускулести полицаи, взиращи се в пътниците с професионална недоверчивост.

— Ще отидем в американския „Хилтън“ — каза Назарян, когато се качиха в таксито. — Разбира се, там е по-скъпо, отколкото в обикновените японски хотели, но аз така и не можах да свикна с тяхната екзотика и смятам, че вие също няма да се чувствате уютно между хартиените им стени и да спите на рогозки.

— Така е, но аз не знам дали ще имам пари…

— Разходите по пребиваването се поемат от страната домакин. При тази практика в бизнеса японците са достигнали до съвършенство. Дори ако пожелаете, може да получите за сметка на фирмата някое момиче…

— А-а, не — усмихна се Лисовски. — „На първо място самолетите.“[1]

— Какво? — разсеяно попита потъналият в мислите си монах.

— Нищо, просто цитирам героите от един стар филм.

— Добре, ако имате нужда от нещо, кажете ми, не се стеснявайте.

— Ще ви кажа.

2.

„Хилтън“ наистина се оказа чисто американски хотел, но по-голямата част от обслужващия персонал се състоеше от японци и най-вече очарователни японки, владеещи перфектно английски език.

Без особени формалности, с хиляди усмивки при регистрацията на престоя им, двамата гости на столицата получиха апартамент на единадесетия етаж, след което побързаха да се качат. С ръчния багаж и безпроблемното настаняване те създаваха впечатление за сериозни бизнесмени. Всъщност с известни уговорки, това беше самата истина.

Още щом влязоха в малкото антре, Лисовски се съблече и закачи якето си в стенния гардероб, а Назарян нервно влезе в холчето и взе да се разхожда.

— Но защо властите се интересуват от вашата секта? — попита Александър Андреевич. — Някакви нарушения ли има?

— Ами, какви нарушения може да има? Тацуо Като не се вре нито в политиката, нито в икономиката, на никого не пречи…

— Тогава какъв е проблемът? Да не са узнали за нас?

— О, глупости! Просто в тази страна се развъдиха много светци, които обичат властта и парите, а вярващите не стигат за всички!

— А защо му е на вашия учител плутоний? При това в комплект с технологията за разработката му?

— Виж, това вече ще попитате него! — разсмя се Жора. — Но най-напред си вземете парите!

— Непременно! — сериозно го увери Лисовски.

— А сега се разположете и почивайте, пък аз ще прескоча до Центъра. След час и половина — два ще се върна. Тогава ще отбележим пристигането си.

Лисовски знаеше, че на казаното от Назарян може да се разчита, особено по отношение на времето и точността. Московският арменец страшно обичаше да отбелязва всичко, и то точно, и често пъти сам си търсеше поводи за това. А тази слабост на монаха бе добре дошла за Лисовски.

Когато Назарян излезе, Александър Андреевич разсеяно обиколи двете стаи на хотелския апартамент, без да знае с какво да се заеме. Включи телевизора. Гърленият говор на японските диктори, хрипкавите крясъци на сражаващите се самураи, ръмженето, крякането и пъшкането на борците „сумо“ — всичко това му беше непонятно и безинтересно. Изключи телевизора и реши да се разходи из хотела, като взе със себе си руско-японския разговорник.

Ресторантите бяха на втория етаж и на покрива, но засега той не се интересуваше от тях. Слезе с асансьора на първия етаж, където освен администрацията на хотела имаше още магазини за сувенири, напитки, разни дреболии, а също така и бюро за обмяна на валута. Пред бюрото нямаше никакви хора и прелиствайки разговорника, Лисовски се приближи към гишето, зад което седеше младолик японец с бяла риза, вратовръзка и очила.

— Сумимасен, „Сумитомо“ гинко? — заговори Александър Андреевич, като поглеждаше в разговорника.

Всъщност искаше да попита дали бюрото е на банка „Сумитомо“. За щастие японецът го разбра правилно. Широко се усмихна, оголвайки едри, малко издадени напред зъби:

— Хай! Сумитомо гинко! Нани га хосий дес ка? (Да! Сумитомо. Какво ще обичате?)

— Ейго га декимас ка? — като се позапъваше, но иначе доста бодро попита Лисовски.

А той питаше дали банковият служител говори английски.

— О, да! — отново се ухили момъкът.

Александър Андреевич въздъхна с облекчение и прибра разговорника в джоба си. Доста добре владееше английския.

— Бих искал да проверя дали имате по сметка… — той бавно каза цифрите на номера, за да не сбърка. — Има ли пари на тая сметка?

— Момент, моля.

Служителят завъртя креслото си към компютъра и набра клавишите за съответните данни. Дълго прехвърля по екрана колонките с цифри отдолу нагоре и обратно, накрая се обърна към Лисовски и каза, като повдигна рамене:

— Моля за извинение, но в нашата банка няма такава сметка.

Александър Андреевич изтръпна.

— Вие… добре ли прегледахте?

— О, да!

И японецът набързо отбарабани седемте цифри на номера.

— Може би сте записали погрешно номера? — съчувствено попита той.

Лисовски погледна чека.

— Позволете. — Японецът протегна малката си, но сръчна ръка.

Александър Андреевич нямаше никакво намерение да му показва чека, но смутено пристъпи от крак на крак и не усети как японецът успя да му измъкне гладката, хлъзгава хартийка.

Почти веднага му върна чека и тъжно поклати глава:

— Не, уважаеми господине, ние не издаваме такива чекове. Нямаме и такава сметка. Някой се е пошегувал с вас. Извинете.

3.

Зашеметен от тази изненадваща новина, унизен и объркан, Лисовски слепешком тръгна към асансьорите, слезе по погрешка на друг етаж, след това пък му се наложи да тръгне по стълбите и да се качва не по-малко от половин час.

Най-сетне, разстроен и объркан, той седна на леглото, тъпо гледайки пред себе си. Опита се да мисли.

Значи го излъгаха. Прекараха го! Но какво може да се очаква от хора, които режат несговорчивите си партньори, кажи-речи, на части, при това — на живо? Какво да прави сега? Може би всички приказки на Назарян за сектата бяха измислици, блъф, а всъщност това са някакви арабски терористи, които ще го очистят веднага щом получат стоката. Засега все още не са я получили, значи имаше шанс да остане жив. Жора обича да си пийва и ще трябва на всяка цена да отбележат заедно пристигането си тук. Разбира се, ако той се върне. Ще пият много, а междувременно ще му сипе в чашата приспивателно. А после ще избяга. При това всеки момент може да пристигнат Боря Лазкин и немецът. Всякак може да ги метне, а те ще му повярват, защото няма да имат друг изход. Ще им каже, че са го заплашили с пистолет и са го довели насила и едва тук е успял да избяга, за да чака помощ. Ако стоката е при него, те не само ще му простят, но и ще го гледат като писано яйце…

Лисовски се втурна към гардероба, където си бе оставил пътната чанта. Отвори я и взе да ровичка в книжата. Сред различните бумаги с печат на фирма „Тонус“, които нямаха никаква практическа стойност, той откри техническата документация. Върна всичко обратно в чантата, а бланките с описа на най-новата технология за обработка на плутоний напъха в джоба на ризата, където доскоро така уютно си стоеше скътан чекът… Уу, гадове! Дали да не избяга още сега? Не, трябва да остане. Докато Жора не знае, че е разкрил лъжата им, ще го черпи и ще му прави мили очи. Пък и за да избяга, ще трябва да намери някакви пари, така че ще ги вземе от Жора.

Когато се върна, Назарян завари в апартамента почти домашна идилия. Партньорът му Саша бе свалил обувките си, но без да се съблича и да разтребва леглото, спеше, покрил лицето си с един вестник с йероглифи. Когато чу, че вратата на стаята му се отваря, той се събуди, прозя се и като тръсна глава да се разсъни напълно, попита:

— Е, какво стана, Георгий?

— Струва ми се, че вече всичко е наред — бодро съобщи той. Но без да се впуска в подробности, побърза да предложи: — Хайде да отидем в ресторанта, а?

— Можем да отидем там само ако има за какво да пием — отбеляза Лисовски, като придружи думите си с прозявки, за да не издаде чувствата си.

Очевидно Назарян не беше склонен да се заслушва в интонациите и отсенките в гласа на партньора си, защото според него участието на Лисовски в това начинание се разбираше от само себе си. Изчака го да се обуе и попита:

— В какъв стил искаш да се накъркаме — в японски или в европейски?

— За японския ще имам време…

— Тогава ще се качим горе.

Ресторантът беше на покрива, преминаващ в остъклена тераса, откъдето се разкриваше панорама на грейналия в светлини град. Мястото се оказа един европейски остров в сърцето на Югоизточна Азия, класически ресторант по западен образец, а и почти всички посетители не спадаха към жълтата раса.

4.

Назарян не спираше да поръчва пиене и ядене, а Лисовски съсредоточено гледаше в една точка и всячески се мъчеше да намери сили, за да издържи поне още час, час и половина в компанията на този тип, без да се нахвърли отгоре му и да го разкъса с ръце, зъби или с каквото му падне. Трябваше да намери сили да изиграе ролята си докрай — докато Жора не падне мъртвопиян от алкохола, подсилен с приспивателно.

А той се напи бързо, тъй като почти не ядеше, пък и се беше прибрал вече подгрят. Лисовски не бързаше да сипва приспивателното в чашата му, защото Жора изведнъж взе да откровеничи, редувайки думите си с леко похълцване:

— Аз, братле, дойдох тука с един американец, мой приятел. Той има усет за тия неща. Не знам дали тоя Като е светец или смахнат, но обича властта, в това съм сигурен. И баламосва хората с театро, за да им вземе акъла. Истината е, че у нас на това му викат „търчи-лъжи“, ама нейсе. Придушил е за своите молитви и щуротии осем милиарда долара, а колко хора са намазали покрай него — не мога да ти опиша. Но направо не знам защо му е тази бомба!

— По-тихо!… — изшътка му Лисовски, като се огледа.

— Не знам защо му е тая бомба! — с висок шепот повтори Назарян. — Но щом като плаща за нея добри пари, ще му я доставим!

Лисовски кимаше, при което си мислеше: „Използва ме ти, мръснико, а сега гледаш да се отървеш от мене! А, тая няма да я бъде!“

— … А на тоя светец долари не му трябват. Повече от това не може да постигне, пък и никой няма да му позволи. Никой няма нужда от бомби, нито японците, нито ние. Но затова пък именно ние трябва да направим големите пари. И ще ги направим!

Назарян се обърна да повика келнера. Лисовски използва момента и му сипа приспивателното в чашата с уиски.

Този път Георгий поръча бира, след което вдигна чашата си:

— Хайде да вдигнем тост, Александър, за успеха на нашето безнадеждно дело!

След като пиха, Лисовски предложи:

— Нека да се прибираме, Георгий, да си починем малко. Нещо се чувствам уморен.

— Д-да, д-да тръгваме, хайде… Но бирата си я вземаме…

Приспивателното действаше бързо. Когато се качваха в апартамента, Лисовски вече бе принуден да влачи Назарян до стаята му. Хвърли го на леглото както си е облечен и за по-сигурно изчака да се увери, че е заспал дълбоко. Разходи се из стаята, на няколко пъти се блъска из мебелите, дори му извика нещо. Назарян спеше и не реагираше на никакъв шум.

Тогава Александър Андреевич пребърка джобовете му. Намери документи, които удостоверяваха, че техният притежател работи в изследователския център на църквата „Пътят на истината“. Реши да ги прибере. После взе всичките му пари — в долари и йени — заедно с кредитната карта.

— Трябва да те удуша, мръсник такъв! — високо извика Лисовски, когато разбра, че сумата не е кой знае колко голяма.

А в отговор Назарян само похъркваше. Александър Андреевич трудно издържаше на изкушението да убие този подлец и да скрие трупа му. Тогава неговите господари нямаше да тръгнат скоро по следите на Лисовски, ще си помислят, че двамата имат да вършат още някаква работа, а междувременно той тайно ще се е върнал в Германия.

Лисовски отиде до прозореца, открехна го и погледна надолу с ясното съзнание, че му се ще да изхвърли Назарян на улицата, но бързо се овладя и излезе от апартамента.

Ако някой беше тръгнал по следите на Александър Андреевич, щеше да му се наложи да пътува с метро чак до възловата станция Синдзюку. Но този път Лисовски нямаше подире си „опашка“.

Бележки

[1] От филма „Заклети ергени“, музикална комедия, чието действие се развива през Втората световна война. Трима пилоти се заклеват да не се влюбват до края на войната. — Б.пр.