Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (40)

Трета глава

— Нека започнем така, както сме правили винаги — от очевидното! — отсече брат Гуидо и двамата се приведохме отново над картината. — Както вече знаем, в този образ виждаме Ботичели, самият художник. Той е облечен в мантия с цвят охра, както е бил и в деня, когато те е рисувал. Носи извит меч в турски стил, какъвто имам вече и аз. На краката си има римски сандали, каквито имам вече и аз. Шлемът му също е като моя. С други думи, Лудовико Мавъра е облякъл армията си точно като него.

— Или Ботичели е нарисувал Меркурий като войник от армията на Мавъра.

— Права си. Но и в двата случая си имаме работа с много хитра военна пропаганда. Какви изводи можем да си направим от това?

Не можах да схвана напълно какво каза той току-що, затова реших, че най-безопасният подход е просто да обобщя.

— Че Лудовико Сфорца си създава нова армия с нова униформа, ново въоръжение, нова броня и…

— И това не е всичко — прекъсна ме брат Гуидо. — Довел си е от Тоскана някакъв инженер, човек от градчето Винчи, който му изработва нови военни машини — всички са тук, в някакво тайно подземие на замъка. Някакви огромни механични чудовища, готови да всеят страх и ужас сред противника. Макар че само един бог знае кой е той.

— Хубаво. Значи можем да заключим, че той си изгражда нова армия от хора и машини.

— Обаче армията не е лично негова — тя е на Седмината! Така, както Седмината си имат вече нови монети и нова флота — корабите от Пиза и всички, които видяхме в Неапол. Неапол предоставя също така и основната закваска на всеки политически алианс — изгоден брак. Семирамида Апиани не само обединява династиите на Неапол и Флоренция, но и поднася като зестра оловните мини на баща си — метал, който е от ключово значение при подготовката на една война. Наред с всичко това Седмината имат вече и папската благословия — подкрепата на Църквата. Всеки град, изобразен символично на картината, който вече посетихме, дава своя дял в общото начинание. Например Венеция предоставя експертите си по сечене на монети, а Болцано — среброто за тяхната изработка.

— Не ми изглежда като да сме допринесли с нещо особено.

— На пръв поглед е така. Но не забравяй, че Венеция дава и още едно, вече безценно съкровище.

— Какво?

— Не какво, а кого! Теб! — натърти с усмивка той. — Не трябва да забравяме, че в този съюз има и още един брак. След като дъщерята на венецианския дож се омъжи за господаря на Пиза, то тогава търговията — кръвоносната система на всяка държава — е подсигурена. В случая — за Седмината. Не забравяй, че Венеция е вратата към Черно море и всички източни земи, а династията Мочениго, дори когато мандатът на дожа приключи, е ключова за търговския монопол на Венеция и за морските й маршрути. А за тях гарант си само и единствено ти.

Обърках се. Все още не бях свикнала да се възприемам като толкова важна персона. Не че ми помагаше и фактът, че в момента седях в студена килия, не по-голяма от тоалетна — впрочем и миришеща на такава.

— Ами Флоренция? — попитах.

— Лоренцо де Медичи е мозъкът на целия заговор и тъкмо затова именно неговата глава е върху монетата. И още нещо от особена важност — той държи банка Медичи! Той ще бъде гарант на цялата операция, каквато и да е тя. Ще раздвижи парите между клоновете си с помощта на новата система на „джиросване“. А както вече разбрахме, Милано ще допринесе с нова и ефективна армия.

— Това е ясно. Но искам да те питам нещо друго. Сега, когато вече сме тук и виждаме всички войници облечени като Меркурий, е ясно, че той е Милано. Интересно ми е обаче ти как разбра, че именно Меркурий е Милано? Трябва да си знаел, щом още във Венеция ми каза, че ще ме чакаш тук.

— Много просто — подсказаха ми змиите.

— Змиите ли?

— На неговия кадуцей.

— На неговото какво?

Брат Гуидо посочи към дясната ръка на Меркурий, която се издигаше в небето, и попита:

— Какво прави той тук?

— Разбърква облаците с една пръчка.

— Вгледай се по-внимателно! Погледни пръта, който той използва, за да разбърка облаците и да доведе пролетта. Погледни, виждаш ли ги? Две змии, увити около пръта, готови за атака!

— Е, и?

— Змиите са символът на династията Сфорца — господарите на Милано. Тук змиите са навсякъде — върху бронята ни (тук показа плочката на гърдите си), по стените, знамената и гоблените. Дори и печатът на Ил Моро, който всички, които му служим, носим, за да не бъдем възпрепятствани при изпълнението на заповедите му, изобразява змията на Сфорца. Ето! — Поднесе пред очите ми малка плочка от червена глина, върху която се виждаше гърчеща се змия. — Змиите наистина са навсякъде.

О, да! Змията над входа на замъка!

— Добре, ясно. Змията ни подсказва кой точно е градът. Но сигурно има и още нещо. Какво ще кажеш за онази карта, която все още не сме открили? Тук някъде би трябвало да има някаква насока, стига да я забележим. Какво виждаме друго?

— Да, права си. Да се насочим към детайлите. Той има миниатюрни пламъци по наметалото си…

— И миниатюрни бели цветя около краката си… — Бяхме възвърнали стария си навик да се допълваме.

— Това е кресон или Cardamine hirsuta. Видях го в градината на брат Никодим. — Но пак пропускаме нещо. Какво се опитва да ни каже той?

— Ами, Пиза гледа към него… — започнах неуверено аз.

— Това е! — извика той.

— Ти сериозно ли?

— Обаче не кой гледа към него, а накъде гледа той!

— Е, това е очевидно — гледа нагоре към как-му-беше-името…

— Към кадуцея си. Именно!

— Значи пак се връщаме към змиите. Милано. Добре, сега сме в Милано. И картата трябва да е в Милано. Уф, безнадеждно е! — въздъхнах и се отпуснах обратно на сламата.

Настъпи тишина. А после брат Гуидо рече:

— Не е чак безнадеждно. Виж, Ботичели се е използвал като модел за този образ. Защо ли? Защото той би трябвало да е пазител на ключа, той би трябвало да играе важна роля, той би трябвало да държи отговора! Освен това — тук очите му отново светнаха — бяхме толкова погълнати да си повтаряме, че моделът за този образ е Ботичели, че забравихме кой всъщност е образът! Меркурий! Вестителят на боговете! Което ще рече, че той има някаква вест за нас, съобщение. От нас просто се иска да отгатнем какво е то! — Загледа се отново във фигурата. — Мисля, че той ни казва да направим онова, което прави и той, да видим онова, което вижда и той. Дори използва показалка! Не би могъл да бъде по-ясен от това!

— И какво? Сега да погледнем към облаците ли? — подхвърлих скептично.

— Може би. Но не, почакай! Не ни казва да гледаме облаците! Казва ни да погледнем нагоре към някаква змия! Къде бихме могли да го направим? — Въпросът бе по-скоро риторичен.

Обаче тук аз се изправих рязко — знаех отговора.

— При портите! — възкликнах.

— Моля?

— Имам предвид часовниковата кула. На същия този замък, в който сме сега. На влизане в замъка, над входа, се вижда една огромна каменна змия, точно като тази! — И кимнах към кадуцея.

— Но това е Торе дел Филарете! Напълно си права! Боже, колко съм бил сляп! От един месец насам всеки ден минавам под нея и да не я забележа! — Скочи на крака, изпълнен с едва сдържано напрежение, и пак стана такъв, какъвто го помнех.

Аз също се изправих и рекох:

— Сега това няма значение. Важното е, че щом ще гледаме нагоре към някаква змия, трябва да го направим веднага!

— Кога, сега?

— Караулът се сменя на всеки два часа — гарантирам ти го! А ти си тук от колко — може би час? Камбаните току-що биха за вечерня, което ще рече, че разполагаме с цял час! Хайде! Ела да погледнем!

Сините му очи светнаха, когато извика:

— Перфектно! Хайде, обличай си мантията и приготви онази маска!