Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (20)

Пета глава

Седях върху кувертюрата на леглото си, загледана през прозореца. Трябва да съм останала така доста време, защото камбаните удариха два пъти. Потънала в съзерцание на красивия залив долу, аз проследих хода на слънцето по небосвода, чак до самия му заник. Казвах си, че мисля за „Пролетта“ и за загадката, скрита в картината, ала истината е, че през цялото време мислех за брат Гуидо — как лежи едва на една врата разстояние от мен и как тихо страда само и единствено заради мен. Дали бе възможно да се върнем отново към старото си приятелство? Или морето бе причинило на връзката ни необратима промяна, от която нямаше връщане назад? Самоуверената и нахакана Кики отново ме бе напуснала и аз отново бях просто едно момиче, останало насаме с мислите си, Лучана Ветра — без дом, без приятели и без майка. Никога друг път не се бях нуждаела от моята вера мадре повече, отколкото сега, никога друг път не бях изпитвала по-силна необходимост от две обични ръце около мен и топла целувка върху челото ми. За първи път аз не копнеех за мъжки ласки, а за нежните обятия на майка ми. Сигурно вече сте се досетили, че аз не съм от хората, които плачат — не бях плакала, откакто бях бебе в бутилка, когато стъклото запращаше плача ми обратно в ушите ми толкова силно, че за мое собствено добро реших да престана да плача. Но сега имах усещането, че сълзите ми най-сетне ще прокапят. И макар това да не стана, струваше ми се, че перлата на Бембо бе пропътувала целия път от пъпа ми чак до гърлото, където се бе заклещила здраво и упорито отказваше да си тръгне, независимо колко пъти преглъщах.

Блестящата диамантена огърлица на залива долу стана катраненочерна, но аз почти не примигнах, дори когато се появиха слугите и запалиха лампите. Обърнах се, едва когато чух нечий мек глас.

В стаята ми се бяха появили три дами, до една облечени в черно. Приличаха на три врани. Но погребалната им прилика свършваше дотук, защото всички до една имаха красиви лица и весели очи. Усмихнаха се едновременно и широко, така че ми се сториха почти еднакви. Всъщност заприличаха ми на Трите грации, само че не мъртви, а живи и облечени в черно, а не бяло. И колкото лицата на Грациите бяха бели, толкова пък техните бяха тъмни — така, както заливът отвън бе преминал от светло към тъмно в края на деня. Жените се представиха като Евлалия Равиняно, Джована Карачола и Диана Гуардато. Аз мигновено забравих коя коя е, но от възпитание ги дарих с усмивка, за която нямах никакво настроение.

— Вие ли сте камериерките, които трябва да дойдат да ме облекат? Робите ми казаха, че ще се появите.

Една от трите се усмихна по-широко от останалите две и изрече на ясен неаполитански, изпъстрен със съскащите испански звуци, които ги оприличаваха по-скоро на кошница змии:

— Да, ние действително сме дошли да ви облечем, но не сме камериерки. Ние сме свободни дами от двора на Арагон.

— И всички до една споделяме специални отношения с дон Феранте — вметна втората.

— Не по-различни от онези, на които вие се наслаждавате с лорд Николо — допълни третата.

В последното определено се съмнявах, освен ако и трите дами не бяха гонени от флорентинските убийци, задето са откраднали една картина, и по пътя не са си осигурили помощта на един непознат, който е монах, представящ се за благородник. Но иначе схванах накъде бият.

— Вие сте неговите… метреси?

Трите кимнаха като една.

— Всичките? — продължих, но веднага след това си спомних, че самият дон Феранте си бе признал за тях, както и че трябва да обслужва и една съпруга. Затова този път нямах нужда от тяхното потвърждение.

Жените бяха любезни и жизнерадостни. Засуетиха се около мен, чуруликайки си нещо на испански, повдигаха брадичката и косата ми, обгръщаха талията ми с ръце и като че ли обсъждаха с какво да ме облекат. И тогава разбрах какви са в действителност — не ято врани, а косове — с черните си като мъниста очи, синьо-черната коса и леко наклонени глави, докато оглеждаха прелестите ми. Същевременно обаче чувството им за хумор се оказа заразително и не след дълго аз усетих връщането на Кики, която се включи автоматично в разговора им, когато те преминаха на тоскански. Усетих, че ние с тях си приличаме, защото какво бяха те, ако не проститутки от най-висша класа, пък било то и благороднички?! Устати и остроумни, те обсъждаха открито креватните си подвизи и ми задаваха интимни въпроси за връзката ми с моя господар. Аз, разбира се, нямаше как да им призная, че връзката ни е невинна като току-що роден младенец, затова се наложи да импровизирам с детайли от многобройните си клиенти. Всички до една като че ли споделяха мнението на останалите и взаимно довършваха изреченията си с лекота, която подсказваше, че прекарват цялото си време заедно. Доколкото успях да схвана, заедно споделяха дори леглото на дон Феранте, при това по-скоро едновременно, отколкото последователно. А относно моя „господар“ те бяха единодушни:

— В името на всички звезди, той е прекрасен джентълмен!

— Никога досега не съм виждала подобен красавец!

— На неговия фон всички останали мъже в двора приличат на прости слуги!

— С изключение на дон Феранте, разбира се.

— В името на свети Джеймс, нямам търпение да го видя по чорапогащник, за да зърна пакета му! Готова съм да се обзаложа, че и краката, и пакетът му си ги бива!

И всички започнаха да крякат като патици. Усмихнах се, но не бях в състояние нито да потвърдя, нито да отрека предположенията им, тъй като, както добре знаете, никога досега не бях виждала брат Гуидо по чорапогащник.

— Но засега той няма значение! — отсече по едно време жената, която май се казваше Евлалия. — Сега най-важното е да облечем това гълъбче така, както ни заповяда господарят, за да не отстъпва по красота на своя господар!

— Няма да ни е особено трудно, защото тя е красива като ангел!

Боже, само да знаеха истината…

— Дами — осмелих се да се обадя накрая аз, — мисля, че няма нужда да ми помагате. Аз мога да се облека и сама, ако ми дадете рокля.

— За нищо на света, скъпа! — разсмяха се пак те.

— Вярно, че е под ранга ни да ви обличаме…

— Но нашият господар дон Феранте знаеше, че за нас ще бъде удоволствие да украсим такава красива птичка като теб! Знаеше, че ще се зарадваме на молбата му.

— Защото можете да ни вярвате — заговориха в строга последователност те, — че в този двор няма особено голям брой красавици, защото повечето дами са стари вдовици с отпуснати кореми и изсъхнали прелести.

Бях готова да се съглася напълно с тях. Защото дори и те бяха с несъразмерни форми и всяка си имаше някакъв недостатък. Едната беше с дебели ръце, другата — с грозни зъби, а третата имаше толкова лош дъх, че дори и редовната употреба на карамфилово масло не бе в състояние да го прикрие. Предположих, че нейните услуги се ограничаваха само под завивките на дон Феранте, а не лице в лице. Освен това и трите бяха в напреднала средна възраст.

— А и защото кралицата предпочита никой да не засенчва нейната красота — поясниха.

— Значи тя е красавица, така ли? — подвикнах, изпълнена с любопитство, аз.

— Такава е. Джована Арагонска е голяма красавица! — отбеляза благородно Диана, а останалите закимаха в знак на съгласие.

Зачудих се какви ли са отношенията им с кралицата, защото, макар да съм предавала множество знатни дами, сношавайки се със съпрузите им, никога не съм се запознавала отблизо с тях. Какво ли е да живееш пред погледа на жената, която е наясно, че ти редовно топлиш леглото на съпруга й?

— И ние много я харесваме!

— Прекрасна е!

— Горда съм, че нося нейното име — изрече онази, която несъмнено се казваше Джована. — На последния ни общ имен ден тя ми подари броеница!

— И е вярна на дон Феранте, така ли? — изгледах ги невярващо аз.

— О, разбира се! Без никакво съмнение! Той не е мъж, който би позволил да си играят с него. Към онези, които го предават, показва невиждана жестокост! Например наскоро, по негова заповед, бяха убити няколко от неговите барони, които крояха заговор срещу него — нищо, че някои от тях му бяха приятели от детинство. А към жените е още по-лош!

— В Сицилия, скъпа моя, ако изневериш на съпруга си с друг, той има право да те пребие с пълната подкрепа на закона!

Преглътнах. Камбаните за вечерня довяха до ушите ми и напевите на онази прочута неаполитанска песен. Значи тук, ако мъж кривне от правия път, той се превръща просто в персонаж от комична песничка. Но ако това направи жена, сама си подписва присъдата. Ето, кралят всяка нощ спеше с три различни дами, при това под носа на съпругата си, обаче кралицата бе длъжна да бъде безупречна. Размишлявах по тези въпроси, докато трите дами се суетяха около мен, бутаха ме и ме дърпаха, увиваха кичури коса, връзваха панделки и закрепваха бижута, украсяваха корсажа ми. Досега винаги бях живяла извън рамките на закона, извън структурите на обществото и приличието, от което бяха длъжни да се ръководят останалите жени. Въргалях се с мъжете още от мига, в който бях достатъчно голяма, за да прокървя. Възможно ли е тогава някога да заживея по друг начин, като „почтена“ жена, с маниери, шлифовани във всяко едно отношение? Ами любовта? Дали това най-просто и най-силно от всички човешки чувства имаше място в един благороднически двор? Дали кралят наистина обичаше кралицата и въобще — можеше ли да я обича, щом раздаваше ласките си наляво и надясно? От друга страна, ако не я обичаше, какво тогава го интересуваше дали тя ще си намери любовник? Странни, объркващи въпроси. Голям късмет, наистина, че в крайна сметка не съм благородничка.

Бях дотолкова потънала в мислите си, че изобщо не забелязах кога са ме облекли — чак до мига, в който ме избутаха пред огледалото. И ахнах.

Както и в Пиза, аз за пореден път бях трансформирана. Само че този път ме бяха превърнали в гълъбица сред ято врани — бях облечена от глава до пети в бяло. Роклята ми блестеше със стотици перли и от кръста надолу се разширяваше като камбана. Деликатна дантела красеше раменете и лицето ми, което отново си бе възвърнало бледия цвят след дните, прекарани в трюма на кораба. Косата ми бе по-руса от всякога, почти избелена от морската сол, и навита на вълни от милите дами, които бяха втъкнали перли дори в кичурите ми. Кожата ми беше бледа като камъните, които ме красяха. Бях превърната в същата онази Грация, чиято идентичност търсехме тук, в Неапол. И в този момент ме осени една мисъл — във Флоренция бях Флора, в Пиза също. Тук обаче бях една от Грациите. Да не би да ми е писано да се въплътя във всички женски образи от картината?

Но въпреки призрачната си красота аз бях наясно, че Кики също се бе върнала — проблясваше в очите ми. Аз бях сладка утроба, същинско ходещо изкушение за всички мъже в този двор. Защо тогава не се радвах? Защо като друг път не планирах някое страстно и похотливо събиране със случаен мъж тази вечер?

Знаех защо, разбира се. Докато вървях след трите дами към огромната трапезария на двореца, в главата ми кънтеше само една мисъл — досега винаги съм била невярна уличница, но най-сетне срещнах мъж, когото желая не само с тялото, а и със сърцето си. И ако някога съдбата ми позволи да стана съпруга на този мъж, никога и за нищо на света няма да му изневеря!