Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (32)

Четвърта глава

Това беше замък на лъвове, пристанище, охранявано от свирепи зверове. Бях идвала в Арсенала и преди, при една от малките образователни обиколки на майка ми, ала никога до този момент не се бях изправяла срещу съществото, което управляваше този град. Но днес, когато смятах да бягам, виждах образа му навсякъде около себе си — едва сега, когато мечтаех да се откъсна от кървавите му челюсти, си дадох сметка, че лъвът на свети Марко охранява ревниво своята крепост и присъствието му е повсеместно и вездесъщо. Величествените каменни зверове бдяха и при портите на Арсенала — цитадела от кървавочервен камък, увенчана с бели зъбци като остри зъби. Те също бяха създания на майка ми — семе на лъвицата, която ги е откърмила. Знаех, че преминавайки през тези врати, все едно навлизам в цирка. И тук тя би могла да вдигне ръка като римска императрица и да заповяда да бъда разкъсана къс по къс, а след това да влязат гладиаторите, за да размахват мечовете си върху подгизналия от моята кръв пясък. Синьор Кристофоро мина безпрепятствено през портала, а аз го последвах. Дори и там главният страж бе от същите зверове — първото нещо, което видях, бе огромното каменно лице на лъв, издълбано в стената, стиснало в зъбите си яко моряшко въже. Вторачих се като хипнотизирана в зейналата му паст. И отново станах пророк Данаил.

От образователните обиколки с майка ми знаех, че тук охраната е непробиваема като кучи гъз (сравнението е нейно, не мое), но ето че за мен и за синьор Кристофоро вратите моментално се разтвориха. Използвахме същия номер, който бе успял да ни изведе от двореца на дожа без никакви затруднения. Аз просто бях изтичала до стаята на майка ми и бях взела една от нейните характерни маски (казвам „просто“, но истината е, че бях много по-ужасена да вляза в покоите на майка ми, отколкото в Арсенала). Невероятната прилика между нас означаваше, че сложех ли си маската, автоматично се превръщах в нея. В този момент благослових моментите, когато, в стремежа си да се превърна в истинска дама, се бях старала да имитирам начина й на говорене и поведение. Носех се величествено по коридорите с високо вдигната брадичка, нищо, че сърцето ми биеше като лудо от страх да не срещна истинската собственичка на маската. Вярно е, че срещнах и Марта, понесла кофа с въглища, обаче кучката само кимна и се отдръпна почтително. Даже тя не ме разпозна. После се плъзнах елегантно по гигантското стълбище, в чието подножие вече ме чакаше синьор Кристофоро, след което двамата напуснахме двореца без допълнителни въпроси. Щом дожаресата има желание да посети Арсенала с учителя на своята дъщеря, това си беше нейна работа и ничия друга. Поехме с бързи крачки по Рива дели Скиавони по посока на доковете, значително улеснени от отвратителен ситен ръмеж, заради който всички по улиците бяха нахлупили качулките на мантиите си.

Навлизането в Арсенала на Венеция ми напомни за пореден път за нощта, когато двамата с брат Гуидо бяхме неволно попаднали на корабостроителите в старата крепост на Пиза — миризмата на катран, дърво и платнища бе абсолютно същата. Последвах моя учител към частта на покритото пристанище, където цяла армия от ковачи, дърводелци и калафатари се щураха напред-назад като непресъхващ човешки поток, извиращ сякаш от нищото. Знаех, че това са арсеналотите — жужащият кошер работни пчелички, чиято царица бе майка ми. Това бе нашата Стато дел мар в действие.

Синьор Кристофоро присви воднистите си очи и се загледа внимателно в човешката маса около нас. По едно време протегна яката си ръка и сграбчи един преминаващ мъж. Човекът беше дребен и крехък, с младо лице, но посребрена коса и кожа, обрулена от годините, прекарани в открито море. Очите му бяха леко извити в краищата и му придаваха постоянно тъжно изражение, но когато позна човека, който го беше спрял, на лицето му светна широка чаровна усмивка — което бе повече от удивително, защото, доколкото можех да видя, зъби в устата му липсваха. Двамата мъже си стиснаха ръцете, прегърнаха се крепко и се заудряха братски по гърбовете. А когато непознатият заговори, веднага познах, че е генуезец, защото притежаваше същите плътни гласни като моя учител. Може пък това наистина да бе родният му брат.

— Кристофоро, хитрецо стар! Как така те пуснаха от Генуа, а?

— Теб те пуснаха, нали? — отвърна моят учител в същия духовит стил. — Доколкото знам, напоследък са започнали да се освобождават от всички грозни моряци.

— Така ли? Е, значи съвсем скоро там ще стане доста тихо.

Това си беше една съвсем прилична шега, поради което се почувствах длъжна да се усмихна любезно. Но веднага след това осъзнах, че всъщност никой не може да види какво правя под маската и качулката си.

— Как е Лизабета? — попита учителят ми.

— Все така се грижи да съсипва нервите и джоба ми — отговори в същия весел дух непознатият.

— А децата?

— Бива ги.

Но тези простички думи бяха изречени с толкова много любов, че чак ме заболя. Дадох си сметка, че се изпълвам със завист към този беззъб моряк — той е женен и има деца, които обича, точно като моя учител. За момент се изпълних с колебание — защо трябва да го излагам на подобна опасност?

— А какво става с теб? Все така ли даскалуваш? Успя ли да научиш дожаресата на някой друг интересен номер от гащите си, а? Бива си я нея, няма спор! Видя ли я, и чушката ме засърбява!

Тук вече не се сдържах и се изсмях на глас. Едва тогава морякът погледна към лицето под качулката и ме видя. И падна на колене.

— Исусе Христе! Дожаресата! — Лицето му пребледня. — Простете ми, милейди! — занарежда уплашено. — Аз не знаех какво… не беше нищо… аз просто…

— Я се стегни, човече! — възкликна синьор Кристофоро. — Изправи се, че ще привлечеш вниманието на всички наоколо! Това не е дожаресата, а нейната дъщеря. Синьорина Лучана Мочениго, запознайте се с Бонакорсо Нивола, най-добрият моряк по тези и всички останали брегове!

Аз поднесох елегантно ръка на моряка, защото така бях виждала да прави майка ми, а той я целуна замаяно, като човек, току-що ударен с тиган по главата. После синьор Кристофоро придърпа малкото ни трио зад купчина борови греди, високи колкото нас. Ароматът на бор изпълни ноздрите ми.

— Наумила си е да отиде на едно пътешествие и иска ти да я закараш.

— На пътешествие ли?

— Да. Нали все още ти управляваш въжените корабчета до Местре?

— Че кой друг? Иначе как ще плащам за всичките бебета, дето моята Лизабета непрекъснато снася, а? Ето, дори и сега още едно е на път!

— Хубаво тогава. Едно пътуване. А после ще можеш да си храниш децата цяла година.

— В злато ли?

— В злато.

— Колко?

— Петдесет дуката.

Морякът подсвирна с беззъбата си уста, а аз преглътнах тежко. Петдесет дуката си бяха цяло състояние! Откъде, за бога, щях да взема тези пари? Синьор Кристофоро сигурно е полудял! А после, за една кошмарна частица от мига, разбрах — но от мисълта се облях в студена пот. Майка ми разполагаше с цяло сандъче златни дукати в покоите си — видях го с очите си днес, докато търсех къде са маските й. Мадонна! Веднага след това обаче изпънах смело гръб. На този свят имаше само едно, което можеше да ме накара да се върна в стаята й — мисълта за брат Гуидо. Щом се налага, ще вляза. Двамата моряци продължиха пазарлъка си, като че ли мен изобщо ме нямаше там.

— Кога?

— Утре вечер. През първата нощ на карнавала.

Бонакорсо Нивола се замисли, а после извърна глава към мен и попита:

— Майка й знае ли, че ще пътува?

Кратка пауза от страна на синьор Кристофоро. Накрая:

— Не. Пътува по сърдечни дела.

И това си беше напълно вярно — бях разказала цялата история на моя учител и той знаеше, че поемам този риск от любов. Бонакорсо бързо схвана ситуацията и рече:

— Значи еднопосочно пътуване, а?

— Да.

Морякът замълча.

— Няма смисъл да те лъжа, рисковано е — обади се моят учител. — Обаче след това можеш да се пенсионираш.

Бонакорсо засмука беззъбите си венци и въздухът излезе между тях със свистене.

— Е, какво толкова! — отсече накрая, а после за първи път се обърна директно към мен: — Утре вечер, точно в полунощ, бъдете на пристана Сан Закария. Донесете златото в копринена кърпичка. Аз ще бъда на въжената баржа. Ще спра само за миг и няма да чакам! Вие ще ме попитате дали някога съм ходил в Бурано при майсторките на дантели. Схванахте ли?

Кимнах, напълно онемяла едновременно от ужас и радост.

— Е, в такъв случай до утре! — кимна той и потъна в тълпата така неусетно, както се бе появил. Аз се изпълних едновременно с възторг и невероятен страх. Вече беше сторено! За мен нямаше връщане назад! Утре вечер щях да се махна оттук!

След това двамата с моя учител се върнахме обратно в двореца толкова бързо, колкото ни държаха краката, и се разделихме безмълвно в подножието на голямото стълбище. Бяхме твърде уплашени и твърде възбудени, за да се сетим, че може би се виждахме за последен път. Аз си знаех, че повече няма да го видя, а и не можех да говоря с него, за да не се издам с нещо. Но се надявах, че докато ме гледа как се отдалечавам нагоре, той усеща, че няма да го забравя и че е наясно, че съм безкрайно задължена на синьор Кристофоро от Генуа.