Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (33)

Пета глава

През тази нощ изобщо не можах да мигна и щях да прекарам целия следващ ден на тръни, ако не се бе появила вещицата Марта, за да ми съобщи, че майка ми имала желание да ме заведе на специална разходка. Затова се стегнах за ден, посветен на безцелно бърборене и обикаляне по каналите с баржата на баща ми, питайки се дали ще успея да издържа товара на моята тайна, без да се прекърша под зеления поглед на майка ми и да й призная всичко. Но когато се изправих пред майка ми в приемната зала, забелязах, че тя не носи нито обичайната маска, нито обувките на високи платформи. Беше облечена с дълъг шлейф от кремава дантела и безръкавна туника в любимото й зелено, с миниатюрни златни лъвчета, избродирани по подгъва. Не си бе сложила никакви бижута или украшения, но както винаги, тоалетът й бе безупречен и безценен. Може да не разбирам от много неща, но от дрехи разбирам. И сега разбрах, че заради изработката на тази дантела стариците от Бурано сигурно са си счупили пръстите да бързат, а само бродерията на миниатюрните златни лъвчета по туниката струваше стотици дукати. Въпреки скъпото облекло обаче косата на майка ми бе спусната свободно чак до кръста. Не си бе сложила даже грим — само бе натъркала устните си с блестящо мазило, така че да блеснат в естественото си розово, и от същото мазило бе сложила на клепките си, за да могат очите й да говорят сами за себе си — със зеленото на дълбоките води. Изглеждаше на не повече от петнайсет години. И тогава разбрах, че всичките ми труфила, всичките прически и суетни на моите камериерки не струват нищо пред красотата на майка ми — защото тя, дори в най-естествения си вид, беше Венерата на тези морета. Ала когато ми се усмихна, ми се стори много по-смъртна и мила от когато и да било. За един кратък миг изпитах болка, че скоро отново ще я изгубя — моята вера мадре, жената, която копнеех да открия през всичките тези години. Тя ме хвана за ръка и рече:

— Хайде, ела! Днес ще научиш най-ценния от всички уроци досега. Ще научиш най-важното за правосъдието — за правосъдието по венециански!

Думите влязоха в странно противоречие с външния й вид.

И някъде в главата ми звъннаха предупредителни камбани. Обзе ме грозно предчувствие.

Тя ме поведе през многобройните коридори към светая светих на двореца — към кошера от кабинети и проходи, които се кръстосваха с публичните зали на сградата. Властта и присъствието й бяха толкова могъщи, че прислугата се стопяваше в мига, в който се появявахме. Стаите, в които влизахме, се изпразваха и всички спираха работата си, за да ни позволят да продължим необезпокоявани. Накрая стигнахме до четири кабинета с тъмна ламперия, които не бях виждала до този момент. В стената на една от тези стаи имаше лъвска глава със зейнала паст, която отвеждаше незнайно къде. Беше страховита и сърцето ми се изпълни с ужас — бях изправена пред звяра, от който толкова много се страхувах.

— Ла бока дел леоне — обяви майка ми. — Устата на лъва. Тук е мястото, където се разкриват политическите предатели. Обвиненията се излагат в писмен вид и се пускат в устата на лъва към кабинетите вътре. Този тип информация е от съществено значение за гладкия ход на нашата правосъдна система.

Сърцето ми заби като лудо, когато осъзнах, че хората, изпълващи затворите под и над нас, започват пътешествието към тъмниците си тук, предадени от своите приятели, конкуренти или завистливи съдружници.

Наложи се да прочистя гърлото си два пъти, преди да проговоря.

— Не мислиш ли, че подобна система може да се превърне в плодоносна почва за корупцията, а? — изломотих. — Искам да кажа… Не се ли използва за… отмъщение?

— Понякога — сви рамене тя. — Но какво значение има? Във всеки един от случаите наказанието е според престъплението, стига обвинението, разбира се, да е вярно.

Преглътнах.

— Моля те да ми простиш, скъпа Лучана — продължи тя, — ако сега повторим част от предишната ти обиколка. Но според мен добрите учители винаги разчитат на повторението на своите уроци, нали? — Погледна ме със зелените си очи и аз моментално сведох моите, изпълнена с ужасното предчувствие, че говори за синьор Кристофоро. — Затова сега няма да ти се извинявам за повторението, а просто ще те уверя, че този път няма да скучаеш!

И минахме още веднъж през мрачните кабинети, за да стигнем до малката вратичка в стената. Вече знаех къде отиваме — някъде дълбоко в себе си още от самото начало подозирах къде ме води. И още веднъж слязохме по виещата се дървена стълба към затвора — към подземията на венецианската държава. С всяка следваща крачка усещането за ужас се засилваше и кожата ми настръхваше все повече. И още веднъж светлината се смени с мрак, когато напуснахме просторните помещения, за да навлезем в мрачните коридори на поци, и още веднъж писъците на затворниците оглушиха ушите ми — умолителните викове на онези, които все още бяха с всичкия си, и несвързаните брътвежи на другите, които бяха полудели. И още веднъж смразяващият студ превърна кожата ми в оскубано пиле, а убийствената влага нахлу в гърдите ми. Над вратите зърнах драсканици, обозначаващи номерата на тъмниците — някогашните имена вече бяха просто номера, очакващи поредното мъчение или смърт, защото тук покоят бе напълно непознат.

— Ето тук — изрече безгрижно майка ми и кимна на едрия мрачен надзирател. Той отпусна скръстените си пред гърдите ръце и отстъпи встрани.

Аз погледнах въпросително към майка си, която само кимна. Влязох вътре, като почти очаквах да чуя как вратата зад мен се затръшва. Вместо това в носа ми нахлу вонята на изпражнения и повръщано, към която се добавяше и някакъв друг, непознат мирис. Но се оказа не чак толкова непознат — първо го разпозна носът ми и едва след него мозъкът ми. Бях отново в старата си колиба край Арно, подът пред мен — покрит с яркочервена течност, краката ми — затънали до глезените в тази течност, а погледът ми — озъртащ се за Ена, за да я видя с прерязано гърло и едва държаща се за тялото глава. Кръв.

В ъгъла на тъмницата зърнах някакво същество на мрака, свито и плачещо. Сълзите му капеха в такт с водата по стените. Отстъпих крачка назад от съществото пред мен и погледнах към безстрастното лице на майка си. Съвсем спокойно, сякаш ми представяше поредния гост на банкет, тя изрече:

— Разбира се, познаваш синьор Бонакорсо Нивола, нали?

При звука на името си, подобно на дете или на куче, което реагира единствено на начина, по който го наричат, нещото в ъгъла се разгърна и обърна лице към мен. Не бях в състояние да издържа онова, което видях там, затова сведох очи надолу — но за да се сблъскам с нещо още по-лошо: чорапогащникът му беше срязан при слабините и оттам висеше само една кървава кожичка — неестествено, с две липсващи топки, отразяващи онова, което се бе случило на лицето му. Все още влажният от това сатанинско дело нож лежеше виновно на близкото дървено столче. Майка ми го вдигна, приближи го към устните си и докосна с език ръба му, наслаждавайки се на човешката кръв. Кръвта обагри неначервените й устни, а очите й проблеснаха в мрака като нефрит. А аз изхвърчах от тъмницата и докато повръщах, си дадох сметка за онова, което бях видяла.

Очите на човека бяха избодени, топките — срязани.

Докато се гърчех от ужас, усетих, че някой разтрива нежно гърба ми — действие, присъщо на всяка любяща майка към болното й дете.

— Учителят ти се върна обратно в Генуа — каза. — Не сме му сторили никакво зло. Но баща ти и аз много искаме да останеш.

И това бе изречено с много обич, като на приятен гост, който е решил да си тръгне твърде рано.

Привикналият на подобни сцени тъмничар ни наблюдаваше безстрастно. После извади от джоба си мръсен парцал, хвърли го върху повръщаното от мен и го забърса с крак, оставяйки влажно петно върху каменните плочи. Майка ми му хвърли един дукат — отплата, задето е изтрил повръщаното на дожаресината, дъщерята на дожаресата. А после аз се изкатерих, олюлявайки се, по стъпалата, обратно по коридорите и обратно в стаята си.