Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (22)

Седма глава

Първото нещо, което направихме на сутринта, бе да потърсим Сантяго. Открихме го в дългата галерия, където той ни посрещна с мазна усмивка. Сега, когато вече бяхме почетни гости, той се бе превърнал в самата любезност.

— Добри ми приятелю — започна с властен тон брат Гуидо, — двамата със синьорина Ветра имаме желание да отидем на сутрешна служба, за да се помолим за предстоящото бракосъчетание на Лоренцо ди Пиерфранческо. Снощи Негово величество дон Феранте спомена за една конкретна църква — място, където се развива действието на една от местните ви легенди, нещо свързано с писателя Бокачо, с чиято творба вие бяхте така любезен да ме снабдите. — Говореше с равен тон, без да натъртва на уж случайното споменаване на името на писателя, за да не поражда подозрения. — Бихте ли ми казали дали това място е далече оттук?

Сантяго кимна и се усмихна многозначително. Ако не беше толкова деликатен, сигурна съм, че в този момент би ни намигнал. Заговори дяволито, сякаш брат Гуидо току-що го бе помолил да му осигури хубаво момченце.

— Но, разбира се! Двамата с господаря ми очаквахме да проявите интерес към… църквата — наблегна на последната дума той. — Тя не е много далече, намира се на североизток. Тръгнете по Виа Нило, която няма как да пропуснете, защото в началото й се намира интересна римска статуя — изобразява Стареца Нил, за когото се твърди, че отговаря единствено на красивите дами. — Тук икономът се поклони елегантно пред мен и допълни: — Сигурен съм, че изправен пред вашата красота, доня, той няма как да не проговори!

Усмивката ми не изостана от неговата по неискреност.

— А бихте ли ми повторили още веднъж името на църквата? — попита брат Гуидо. Доколкото си спомнях разговора от предишната вечер, дон Феранте нито веднъж не бе споменал името на църквата, затова не можех да не се възхитя за пореден път на актьорските умения на монаха.

— „Сан Лоренцо Маджоре“ — изрече бавно и още по-многозначително Сантяго.

— О, да, наистина — кимна небрежно брат Гуидо. — Спомням си как снощи си казах, че църквата изглежда много подходяща за нашите молитви, тъй като е посветена на светеца, на когото са кръстени както Великолепния, така и братовчед му, чиято венчавка съвсем скоро предстои.

Тук Сантяго се поклони толкова дълбоко, че нямаше как да видим реакцията му на тези думи. После се насочи към вратата, но на прага се обърна и рече:

— И още едно нещо, милорд.

Двамата затаихме дъх.

— Сватбената процесия тръгва на север точно при Ангелус.

* * *

— Какво е това „Ангелус“? — запитах, докато излизахме от замъка.

— Камбанен звън, който в южните кралства звучи точно на обяд — поясни брат Гуидо, погледна ме и допълни: — Но ти не се притеснявай. Слънцето е все още ниско. Разполагаме с достатъчно време.

Но монахът не ме бе разбрал правилно — аз не се притеснявах, че ще изпуснем сватбената процесия. Точно обратното — притеснявах се, че ще се включим в нея. Все още не можех да повярвам, че просто ей така ще се върнем у дома, където ни грози смъртна опасност.

Докато вървяхме по коридорите на замъка, не можехме да не забележим подготовката за заминаването, която кипеше наоколо — навсякъде се виждаха облечени в черно слуги, които подреждаха и изнасяха сандъци с коприни, хранителни запаси и пиене. След като излязохме от централната порта, поехме към северната част на града. И двамата бяхме облечени в строги черни ежедневни дрехи, донесени от нашите слуги, макар да забелязах, че този път дойдоха да ми прислужват мавърките, а не трите метреси на краля. Вероятно бяха толкова съсипани от предишната нощ, че сигурно ще се събудят чак при звъна на въпросния Ангелус. Забелязах също така, че макар и обикновени, дрехите на моя кавалер бяха перфектно ушити и прилепваха идеално по тялото му. Надявах се и той да мисли същото за мен, но същевременно имах известни опасения, че изобщо не е забелязал контраста между моите блестящо руси къдрици и черното кадифе, което ми отиваше почти толкова, колкото и бялата ми рокля от снощи. Бях напълно сигурна, че в очите на хората наоколо ние изглеждаме като почтена семейна двойка, която отива на литургия. И когато улиците на града ни обгърнаха, преценихме, че вече можем да говорим спокойно.

— Дали Сантяго се досеща какво сме намислили? — започнах аз.

— Не мисля. Той със сигурност смята, че знае нещо, но не мисля, че то има нещо общо с „Пролетта“. По-вероятно е да го вижда като свързано със Седмината.

— Може пък снощи да ни е подслушвал, а?

Брат Гуидо сви рамене и отговори:

— Вярно е, че испанците нямат нищо против малко шпионаж от време на време. Подслушване и следене — поясни веднага заради мен. — Но какво би могъл да чуе? За картината говорихме единствено по време на банкета, скрити от шума наоколо. А снощи разговаряхме само за Бокачо и Фиамета, както му казахме и тази сутрин. — Замисли се и добави: — И все пак той ни каза нещо твърде интересно. Надали е случайно, че името на църквата е „Сан Лоренцо“ — същото, каквото носят и Лоренцо де Медичи, и Лоренцо ди Пиерфранческо!

— Да де, ама църкви с името „Сан Лоренцо“ колкото щеш наоколо — промърморих задъхано, защото широките му крачки ме принуждаваха да подтичвам след него, за да го стигна. Забелязах, че колкото по-бързо се стрелкат мислите му, толкова по-бързо върви. — Този светец е сред най-обичаните — допълних.

— Напълно си права. Обаче Лоренцо де Медичи е наричан също така и „Великолепния“.

— Маджоре! — провикнах се, изведнъж схванала приликата. Това си беше съвсем същото като църквата.

— Именно. Освен това е братовчед на бъдещия младоженец, който пък е покровител на Ботичели. Чудя се дали Ботичели не е бързал да завърши картината навреме за сватбата? — изрече замислено кавалерът ми и ме погледна. — Както и да стоят нещата обаче, сигурно е, че това събитие не е само обикновено семейно събиране. Има много по-голямо значение.

Подобно на краката ми, мислите ми също се опитаха да настигнат неговите. И попитах:

— Да не би да искаш да кажеш, че Лоренцо ди Пиерфранческо е един от Седмината?

— В това вече не съм много сигурен — отбеляза предпазливо брат Гуидо. — Но знам едно: че тази църква би трябвало да съдържа отговора на най-малко един от нашите въпроси. Поради това те моля да впрегнеш всичките си умения за наблюдение и дедукция!

— Искаш да кажеш да си държа очите отворени и ума нащрек?

— Същото.

Това вече бе нещо друго, отново като в старите времена — той да използва сложни думи, а аз — прости. С изкачването на слънчевите лъчи по гърба ми и брат Гуидо до мен почти можех да забравя опасността, която бе надвиснала над нас от предстоящото ни завръщане във Флоренция. Продължихме мълчаливо.

Разглеждах светците и девите, които ни гледаха от своите ниши, когато внезапно ми хрумна нещо.

— Хей, какво имаше предвид снощи дон Феранте, когато спомена нещо за някаква кръв на светец? Че не била течна?

— А, да. Чудото на свети Дженаро — отговори моментално монахът. — Научих за това от слугите, които ме обличаха. Три пъти годишно в тукашната катедрала вдигали високо стъкленицата с кръвта на своя светец — сан Дженаро. Въпросната стъкленица съдържала съсирена и втвърдена кръв, но след множество молитви и бдения се случвало чудо и кръвта се втечнявала. Стъкленицата се разтърсвала, за да могат всички събрани да видят. След това, в продължение на седем дена, гражданите се редели на опашка, за да целунат стъкленицата. Последния път обаче тази кръв не се втечнила, което местните възприемат като много лоша поличба.

Замислих се и по едно време попитах:

— А какво се е случило последния път, когато пак не се е втечнила?

— Вулканът избухнал — бе краткият отговор.

Погледнах скептично към леко димящата планина над нас. Изглеждаше ми съвсем спокойна.

— И ти вярваш на всичко това, така ли? — подметнах, стараейки се да не давам воля на цинизма в гласа си.

Брат Гуидо сви рамене и отговори:

— Чудесата са елементи на вярата. Когато вярваш, всичко е възможно. Но в случая няма никакво значение дали аз вярвам или не вярвам — важното е, че и слугите, и целият кралски двор го вярва. Те са абсолютно убедени, че в най-скоро време градът ще бъде сполетян от някакво нещастие — отчасти това е причината кралят да бърза да тръгва на север. Защото, когато се върне, ще е настанал моментът за нова проверка на кръвта и тогава резултатът може да е по-благоприятен.

Поклатих иронично глава, но предпочетох да не казвам нищо. Подобни чудеса не бяха част от моята житейска нагласа, но точно сега, когато едва успяхме да си възвърнем деликатния баланс на другарството, не желаех да обиждам моя приятел. Затова реших да сменя темата.

— Сигурен ли си, че вървим в правилната посока?

— Така смятам. Ето, виж! Това там е статуята, за която спомена Сантяго.

— О, да! — свих презрително устни. — Стареца Нил, който говори само с красивите жени.

В отговор монахът се усмихна и рече:

— Е, говори или не, важното е, че това е Виа Нило. Което ще рече, че вървим в правилната посока.

Наближихме статуята. Огледах я. Да, това наистина беше статуя на старец, но доста изронена от ветровете и дъждовете. Нямаше никакво съмнение, че стои тук векове наред. Но въпреки това старецът изглеждаше почти като истински — с отпуснати рамене, сбръчкана кожа и леко притворени очи, които излъчваха някаква странна мъдрост, като че ли всеки момент щяха да ти проговорят. Незнайно защо реших да изостана. Изчаках брат Гуидо да се отдалечи на няколко крачки от мен, след което се приведох и прошепнах на стареца:

— Поздрави от моето време, старче! — Почувствах се много глупаво.

— Погледни назад! — каза той.

Гласът беше дрезгав като изронен камък и стар колкото времето, но съвсем ясен. Усетих как през вените ми минават последователно първо студ, а после горещина. Възможно ли е каменният човек наистина да ми е проговорил? И въпреки скептицизма си се обърнах. Тогава го видях за първи път — създанието, което щеше да ни преследва много дни.

Прокаженият. Или поне такива бяха одеждите, които носеше. Беше отпуснат на останка от римска колона, останалата му без плът ръка бе протегната напред за милостиня. Ала позата му на просяк очевидно беше само за показ, защото гледаше право към мен с очи, които никога нямаше да забравя. Почти сребърни. Те сякаш бяха изскочили от главата му и ме пронизваха подобно на две остри ками. За един удар на сърцето погледите ни се срещнаха и той разбра, че е забелязан, след което веднага изчезна зад колоната. Можех да го последвам още тогава, обаче нямах търпение да се отърва от злокобното му присъствие, затова хукнах напред, за да настигна моя приятел, като дори забравих да благодаря на статуята, която ме бе предупредила за тази злина. А докато бягах към брат Гуидо, допуснах три неща, които не можех да докажа:

Прима коза: Прокаженият ни следва още от Флоренция.

Секонда коза: Именно той е убил Ена, Бембо и брат Ремиджо. Както и лорд Силвио.

Терца коза: Получил е заповед да убие и нас.

Сграбчих черния ръкав на брат Гуидо и го повлякох напред, с което подсилих впечатлението на околните към нас за двойка, която закъснява за литургия. Ала той автоматично забеляза тревогата ми и попита:

— Какво става?

Без да забавям крачка, отговорих:

— Просто се притеснявам, че може и да не разполагаме с време за оглед. Виж! — кимнах към яркото синьо небе над нас. — Слънцето е вече почти на върха!

Той наистина ускори крачка и не след дълго открихме търсената от нас църква — красива сграда от камък с пясъчен цвят и величествена островърха кула. След светлината навън сумракът вътре ни заслепи и първите няколко крачки изминахме като слепи къртици. Но скоро стана ясно, че все пак сме изпуснали литургията. Вътре нямаше жива душа, с изключение на един свещеник близо до олтара, който гасеше свещите от службата. Разменихме си погледи, изпълнени с облекчение — би било далеч по-лесно да разгледаме църквата като двама поклонници, отколкото като част от паството по време на литургия.

— Така — прошепна в ухото ми брат Гуидо. — Оглеждай се добре! Търси нещо, свързано с дама, кичур коса или бижу като онова, което видяхме на картината. В тази църква не може да няма някакъв знак, който да я свързва с Фиамета! Може би гробницата на истинската Фиамета — Мария Аквинска? Или някоя препратка към Бокачо?

Започнахме бавната си и прецизна обиколка на църквата. Обикаляхме всяка колона или олтар, спирахме се пред всяка табела или статуя. След една обиколка обаче осъзнахме, че търсенето може би ще бъде напразно — единствената дама тук май бе Дева Мария, а единствените гробници — на неаполитански рицари от стари времена.

— Очевидно пропускаме нещо — не се предаваше брат Гуидо, без да отлепя очи от свещеника в далечината. — Може би трябва да попитаме…

— Почакай! — провикнах се аз с очи, залепнали за едно релефно изображение на стената. — Ето тук има една дама!

Приближихме се и брат Гуидо се вторачи, за да огледа релефа под светлината на свещите. Прокара дългите си пръсти по камъка, за да го усети по-добре, но после поклати глава.

— Не става — промърмори с неприкрито разочарование. — Това е света Вероника. Ето, виждаш ли? Тук Христос си носи кръста, а тя изтрива челото му с кърпа!

Беше прав. С охладен ентусиазъм аз все пак реших да огледам тази част от стената за последен път, докато монахът се отдалечаваше. — А какво ще кажеш за онези драскулки там горе? Какво би трябвало да означават? — подвикнах след него.

— Драскулки ли? — Той се обърна.

— Ето, виждаш ли? Един клин и една линия. — Прокарах пръст по издълбания камък — V и I. — Тук!

И тогава очите му направиха онова, което правят, когато получи откровение — светнаха в толкова ярко синьо, че едва ли не осветиха църквата.

— Това не са драскулки! — прошепна благоговейно. — Това са числа!

Е, както вече повторих нееднократно, аз не мога да чета, обаче числата си ги знам — най-малкото от едно до десет. Оттам нататък ми става леко мъгляво. Работещите момичета като мен не могат да не се запознаят с числата, защото парите се броят чрез числа, нали така?

— Не може да са числа! — отсякох презрително. — Е, линийката би могла да мине за едно, обаче това, другото, ми прилича повече на връх на стрела или…

— Римски числа! — прекъсна ме нетърпеливо той. — В римската нумерология знаците са различни от арабските, които използваме в ежедневието си. Ето този клин тук — V, означава пет, а I наистина е едно. И двете заедно правят едно число — числото шест!

Но в моя мозък цареше същия сумрак като този в църквата.

— Но защо точно този релеф е обозначен с шест? Не е ли възможно V да означава на латински „Вероника“?

Очите му светнаха в още по-наситено синьо, когато отговори:

— Защото този релеф е част от серия изображения! Тук света Вероника изтрива челото на Христос. Това е шестата спирка на кръста!

— О, вярно.

— Знаеш за спирките? — изгледа ме скептично той.

— Сигурно не съм ти казвала, но съм получила образованието си в манастир — отговорих самодоволно. — Спирките са местата, където Христос е спирал, докато е вървял по пътя към Голгота! Общо са четиринайсет.

— Браво! Е, в такъв случай виж тук! — показа ми друго изображение вляво. — Още един релеф — на мъж, който поема кръста от Христос, за да му облекчи товара. Това е Симон Киренееца, който носи кръста на Христос — петата спирка на кръста.

— Добре де, ама какво общо има това с Фиамета? — погледнах го в недоумение.

— Забрави за Фиамета — плесна нетърпеливо с ръце той. — Очевидно изхождаме от погрешна презумпция. Ако този релеф е пет, следващият — шест, то тогава трябва да има и…

— Седем! — почти изкрещях.

Брат Гуидо се обърна рязко към мен и изсъска:

— Тихо! Не забравяй, че тук има един свещеник! Не искаме да разбере какво правим, нали така?

— Мамка му! Извинявай! — промърморих, но бях прекалено възбудена, за да се разкая истински. — Хайде, ела! — И тръгнахме надясно, след света Вероника към седмата спирка на кръста.

— Тук Христос пада за втори път — прошепна брат Гуидо, като посочи падналата фигура под огромния кръст. — А тук — пръстите му проследиха релефа по-нагоре, — е VII, римското число седем!

— Хубаво де, ама сега какво? — прошепнах нетърпеливо, приковала очи във фигурата под кръста.

— Може би има врата, отвеждаща към проход? Трябва да има някакъв начин да отворим този панел!

— Може би самият кръст? — предположих.

— Паднал е настрани и образува знака „X“ — отбеляза монахът. — Да не би X да обозначава мястото? — Тук почти се усмихна. — Е, струва си да опитаме.

Натиснахме кръста — първо той сам, а после се включих и аз. Нетърпението ни беше толкова неудържимо, а надеждите ни — толкова големи, че изобщо не обърнахме внимание как пръстите ни се сплитат заедно, за да изпълнят задачата. А после, дълбоко разочаровани, започнахме да натискаме и да дърпаме всяка останала част от релефа, дори самия Христос. Накрая се дръпнахме умърлушени.

— Знаеш ли какво — изрекох по едно време почти отчаяно, — нали в крайна сметка е важно числото? Седмицата?

— Напълно си права! — отсече автоматично брат Гуидо и преди да успея да сторя каквото и да било, силните му пръсти вече бяха върху седмицата. Преди да го видя, го чух — петицата пропадна навътре и панелът се отвори с престъргване на камък върху камък. Противно на очакванията звукът не подсказваше за портал, който не е бил отварян векове наред, а за такъв, който редовно се използва. Вътре се разкри врата, чиято брава бе заменена от въжена дръжка с някакво украшение, което висеше от нея.

Въжената дръжка се оказа сплетена на плитка коса.

А украшението — медальонът на Фиамета.

Беше абсолютно същият като на картината — с трите висящи перли и рубинът в златен обков. Сърцето ми заби като обезумяло от радост и аз се обърнах към брат Гуидо, чиято широка усмивка спокойно съперничеше на моята. И верен на принципа си да облече в думи очевидното, той изрече:

— Това е!

— Добре де, давай! Какво тогава чакаме?

Той постави ръка на рамото ми и прошепна:

— Почакай! Нека първо се уверим, че свещеникът не ни е видял! Защото, ако забележи откъде излизаме, тогава тайната ще бъде разкрита!

Доводът му беше разумен.

— Добре, почакай ме тук! Ей сега се връщам.

Излязох обратно на пътеката между редиците, за да проверя къде се намира фигурата с расо — свещеникът си беше все така близо до олтара и оправяше свещите. Но, сякаш доловил присъствието ми с гърба си, той се обърна и изпъна гръб. Сърцето ми заби ужасено. Той беше… доста висок за неаполитанец. И расото му изглеждаше… ами… по-изпълнено като за скромен свещеник. Фигурата пое с широки крачки по пътеката към мен и аз установих, че съм се заковала на място, хипнотизирана като заек от лисица. Черното му расо се ветрееше около него, качулката му падна леко назад и някъде към средата на пътя светлината от покрива падна върху качулката му и улови блясъка на странните му сребристи очи.

Това не беше свещеникът на „Сан Лоренцо“.

Беше Прокажения.

Осъзнаването на този факт най-сетне раздвижи краката ми. Бърза като котка, аз се шмугнах обратно в нишата и изсъсках нетърпеливо:

— Той идва! Хайде!

Нямаше време да обяснявам. Нека засега брат Гуидо си мисли, че страхът ми е насочен единствено към един любопитен свещеник. Дръпнах примката, в която беше извита плитката, и видях как вратата се отваря и разкрива виещи се стълби, слизащи право надолу. Докато двамата с брат Гуидо се спускахме по тези стълби, вратата зад нас се затвори — без звук, напълно, без дори сянка от издайническа светлина, която да подскаже на преследвача ни къде сме се скрили. Представих си Прокажения как се озърта и оглежда цялата църква, неспособен да схване как така сме се изпарили. И сега би трябвало да се радвам, че се бяхме измъкнали така умело изпод носа му. Ала нещо не ми даваше мира. Не можех да се отърва от призрака на сребристите му очи, които носеха в себе си обещанието за смърт. Продължихме да слизаме по мрачните стълби, които ставаха все по-мрачни и по-тъмни. Имах чувството, че влизаме в царството на Хадес, но изобщо не ме беше страх — важното е, че зад себе си бяхме оставили човек, който носеше далеч по-голяма заплаха за нас.

В подножието на стълбите площадката изведнъж се разшири и пред нас се разкри масивна пещера, същинска каменна катедрала. Спряхме задъхани и се огледахме. Не знам какво очаквах да видя — вероятно скрито съкровище или може би останалите членове на Седмината, хвърлящи зарове. Но едно е сигурно — не очаквах да видя просто мрачно подземие, студено като Рождественска служба и влажно като Петдесетница.

— Да не би да искаш да кажеш, че дон Феранте е искал да видим тази… тази пещера? — смотолевих накрая.

— Това не е пещера — поправи ме той. — Огледай се! Това място е плод не на природата, а на човека! Виждаш ли колоните? А ето там и един римски свод!

И наистина — когато очите ми се приспособиха към мрака, видях всичко, което бе видял и той. Части от подземен град.

— Ама какво е това място?

— Място, което някога е било наричано новият град, но сега е старият. Това е Неаполис, римският Неапол.

Поехме благоговейно през подземния град. Косата ми настръхна, докато вървяхме по улиците на този призрачен свят. Минахме покрай колоните на пазара — железните халки, където някога са си връзвали конете, бяха все още там, над главите ни се издигаха крехки арки. И всичко това бе осветено от потискаща зеленикава светлина, която идваше някъде отгоре. Вървях бързо зад широко крачещия монах, нямах никакво желание да изоставам. По едно време се обадих:

— И ти смяташ, че това е таен път, известен само на Седмината?

— Точно така.

— А какво те кара да смяташ, че никой друг не го е открил?

Той се закова на място толкова рязко, че едва не се блъснах в мощния му гръб.

— Медальонът на Фиамета — отговори кратко. — Смятам, че не е поставен там случайно. Първо, служи за знак за онези, които могат да разчетат картината, ид ест^[1] за членовете на групата на Седмината.

Реших да не задълбавам с въпроси за латинската дума, но иначе схванах смисъла.

— Второ, тя е нещо като тест, начин за обезопасяване на портала. Ако порталът бъде разкрит от обикновен крадец или бедняк, той моментално ще открадне бижуто, защото ще получи за него добра цена. А доколкото мога да преценя, Седмината са все мъже с богатство и положение, крале и принцове. Когато някой от тях минава през портала, той не докосва медальона. А ако някой ден медальонът изчезне, дон Феранте и останалите заговорници ще разберат, че нещо не е наред — че тайната им е разкрита и те трябва да бъдат нащрек.

— Но какво толкова пазят? Защо е цялата тази тайна?

— Именно това ни предстои да разберем — отвърна брат Гуидо. — Все трябва да има някакъв изход оттук, защото тази светлина все трябва да идва отнякъде.

Истината е, че макар да намирах мястото за доста призрачно, обиталище на духовете на мъртвите, за мен бе по-добре да се намирам тук, под земята, далече от сребристия поглед на нашия прокажен преследвач. Не след дълго достигнахме до източника на светлина — римските улици се събраха в една огромна пещера с естествено езеро, а тази пещера отвеждаше директно към морето. В този момент дори не ми мина през ума, че се намираме в капан. Защото пред нас се бе ширнала огромна флотилия от кораби, много по-голяма дори от флотилията, която бяхме зърнали през онази съдбовна за нас нощ в Пиза. Тук имаше не стотици, а по-скоро хиляди кораби, натъпкани един до друг — скрити от човешки поглед, достъпни единствено по море. Но за разлика от старата крепост в Пиза, тук нямаше нито моряци, нито корабостроители. Корабите нямаха екипажи. Всичко бе тихо, неподвижно и загадъчно. Една очакваща своя миг флота, невиждана от никого, освен от нас. Подсвирнах тихичко.

— Мисля, че вече имаме своя отговор — отбеляза тихо и благоговейно брат Гуидо. — Очевидно се планира война, при това в огромни мащаби!

— Възможно ли е Лоренцо ди Пиерфранческо да е организирал заговор срещу своя братовчед заедно с краля на Неапол, чичо ти и… — бързо изчислих на пръсти — още четирима други?

— Нямам представа. Но един от начините да разберем е като отидем на сватбата, както се очаква от нас, и да видим дали и Лоренцо носи същия пръстен на палеца си.

— Значи все пак ще трябва да се върнем там, а? — извиках тихичко, обхваната едновременно и от изблик на радост, и на ужас. — Във Флоренция? У дома? — За съжаление последната дума не ми донесе успокоението, което би трябвало да донесе.

Той ме погледна и като че ли усетил раздвоението в сърцето ми, промърмори:

— Все някой ден трябва да се върнем там, нали?

— Защо?

— Заради Флора — отговори лаконично.

— Но защо! — повторих, без да отлепям очи от флотилията пред нас.

— Стига, Лучана, не може да не си се сетила! Флора — Флоренция! Образът на Флора в „Пролетта“ е най-красивата гражданка на Флоренция — ти, покрита с цветя! Флора! Флора е Флоренция!

Макар и доста размекната от комплимента, не можех да не му призная логиката, скрита в думите му. Не ни трябваше да говорим нашироко, за да стигнем до едно и също заключение.

— Но защо имам усещането, че преди да отидем там, първо трябва да се отбием на друго място?

— Точно така — кимна той. — Между нас и Флоренция стои една фигура — Венера. Налага се да посетим още един град, преди да отидем на мястото на сватбата на Лоренцо ди Пиерфранческо. — Брат Гуидо звучеше така, сякаш знае много повече, отколкото казва, но предпочете да не го споделя. И преди да успея да го накарам да продължи, той смени темата. — Впрочем трябва да има някаква причина, поради която всичките тези кораби са скрити на юг, далече от Флоренция, където никой няма да разбере какво се готви срещу този велик град. Това би обяснило защо чичо ми, ако приемем, че е един от съзаклятниците, не е оставил флотата в Пиза. Там е твърде близо до Флоренция и би била разкрита от всеки флорентински търговец, акостирал в пристанището. — Замисли се. Без съмнение бе крайно притеснен, че чичо му е могъл да се въвлече в нещо толкова непочтено, както и, благодарение на представянето си за своя братовчед, от своето собствено участие. — Значи дон Феранте все пак е искал да видим тези кораби! Именно затова онази змия Сантяго се държа толкова енигматично — и той е знаел, че тук, под църквата „Сан Лоренцо Маджоре“, има скрит проход към стария Неаполис и към морето, вероятно от вулканичен произход. Фантастично, огромно пристанище, създадено от природата, невидимо за хората отгоре — перфектното място да се скрие една тайна армада и място, което би могло да бъде отгатнато само от онези, които са в състояние да разчетат посланието на картината.

— Искаш да кажеш — Седмината — вметнах.

— Именно. Но също така е вероятно и дон Феранте, и който и да е друг от Седмината да са идвали тук редовно, за да видят събирането на корабите, да съставят плановете си. Защото до това място може да се стигне само по два пътя — или от църквата, или по море. Очевидно и капитан Ферагамо е трябвало да докара флотата от Пиза тук. И сигурно точно тук са пристигнали всички онези кораби, които са успели да оцелеят.

При тези негови думи огледах мачтите и близо до входа на пещерата зърнах стотина кораба, развяващи флага на Пиза.

— Ето, виж! — провикнах се. — Ето ги! Това е „Бисто“, флотата, чийто строеж зърнахме преди седем дена! — огледах се. — Но защо никой не ги охранява?

— Няма нужда — отвърна кавалерът ми. — Никой не знае, че са тук. Знаят само Седмината, както и моряците, на които те плащат.

Приближихме се към корабите, за да ги огледаме. Представляваха действително възхитителна гледка. Не можах да не се удивя на разликата между тази флота и онази, която бяхме видели в Пиза — тук нямаше корабостроители, щъкащи нагоре-надолу като мравки, нямаше дърводелци, нямаше мазачи с катран. Тези кораби бяха напълно готови. Но така, празни, приличаха на призрачна флота.

— А къде са моряците? — попитах. Брат Гуидо сви рамене и отговори:

— Най-вероятно разпускат на брега.

— Да, с ром и проститутки — кимнах аз, тъй като ми беше добре познато.

— Ти най-добре знаеш — подметна кисело монахът. — Но предвид начинанието, което предстои и в което безсъмнено ще загинат мнозина, мисля, че желанието им да се повеселят като за последно е напълно оправдано.

— Божичко, в какво ни забърка чичо ти?! — възкликнах.

Той тактично се въздържа да ми напомни, че не чичо му, а аз ни въвлякох във всичко това. Вместо това отговори:

— Нямам представа. Но сега изцяло от нас зависи да се измъкнем от него. — Посочи към океана. — Виж, слънцето се вдига. Ако искаме да се върнем в замъка преди обедната камбана, трябва да тръгваме.

Обърна се. Беше видял онова, което бяхме дошли да видим, и сега тръгна обратно, за да се върне в Неаполис, а оттам — в църквата „Сан Лоренцо“.

Което ще рече — при Прокажения.

Беше време да му кажа.

Сложих ръка на рамото му и прошепнах:

— Но не оттам!

И му разказах всичко — за предупреждението на Стареца Нил, за зловещия Прокажен край римската колона, за същия Прокажен в църквата над нас и за това, че ни преследва, че ни наблюдава неотлъчно изпод качулката си със своите сребристи очи.

А после за няколко удара на сърцето не се чуваше нищо друго освен шепота на вълните и стенанието на корабите, притискащи се един о друг. Накрая брат Гуидо заговори:

— Но дори и наистина да е бил там, кое те кара да вярваш, че именно той е източникът на всичките ни проблеми и че ни е следвал чак от началото?

— Просто го усещам — свих рамене аз.

— Но в това няма никаква логика! Казваш, че има заплашително излъчване, но забравяш, че такова впечатление може да оставя височината му, фактът, че е облечен в расо с качулка, бинтовете по него…

— Не, от очите му е! — изтъкнах.

— Да, казваш, че очите му имали странно излъчване, почти метално. Може и така да е, защото Господ ни прави много различни. Но поведението ти в случая е нелогично. Помисли само! Нямаме никаква представа каква работа има с нас този нещастник! Би могъл да бъде както враг, така и приятел. Досега не си говорила с него, нали?

— Разбира се, че не! — тръснах презрително глава. — Защото съм напълно убедена, че първият ми разговор с него ще ми бъде и последният!

Той хвана ръцете ми и аз едва сега осъзнах как се е смръзнала кръвта ми от мига, в който бях зърнала Прокажения.

— Лучана — започна, — да предположим, че си права. Да предположим, че този човек има враждебни намерения към нас. Но кои са господарите, които му плащат? Ако той наистина ни е следвал чак от Флоренция, то тогава как от известно време успяваме да играем успешно ролята на моя братовчед и неговата куртизанка? Ако този човек знае истинската ни самоличност, не мислиш ли, че досега би ни издал на нашия домакин?

Свих нацупено рамене и отсякох:

— Единственото, което знам, е, че ужасно ме плаши. И ако си толкова сигурен, че той не е заплаха за нас, то тогава защо още сега не излезеш горе в църквата и не се запознаеш с него? И защо не стиснеш прокажената му ръка?

— Не твърдя, че той не е заплаха за нас.

— А кой, според теб, уби Ена и Бембо, и брат Ремиджо край кладенеца, та дори и твоя чичо, а? — продължих вече разгорещено аз.

Той примигна и отвърна:

— Както добре знаеш, никога не съм твърдял, че във всички тези случаи няма нещо мътно. Както съм казвал и преди, смятам, че според някого ние сме научили тайната на картината, поради което сега ни иска мъртви.

— А какво тогава се е случило с онези убийци, а?

— Мисля, че ги изгубихме още по време на пътешествието до Неапол. Не съществува почти никакъв шанс да сме били последвани и по море, защото дори и ние не знаехме накъде пътуваме, а дори и някой все пак да бе успял да се качи на борда на флагманския кораб, той, както знаеш, потъна по време на бурята и никой не се спаси.

— Обаче останалата част от флота е пристигнала непокътната — махнах аз по посока на множеството кораби, закотвени пред нас.

Той ме погледна в очите. Неговите бяха потъмнели като небе преди буря.

— Добре тогава. Да предположим, че приема твърдението ти, че завръщането горе в църквата би означавало за нас сигурна смърт. Значи трябва да е по море. Можеш ли да плуваш?

— Разбира се — кимнах. — А ти?

— Не.

— О, по дяволите! — провикнах се възмутено. Сега обаче не беше време да разпитвам как един млад благородник е могъл да бъде отгледан в крайбрежен град и не се е научил да плува. Ала как да кажа на моя спътник, че предпочитам да се гмурна в морските вълни, които заливаха устието на пещерата? Че предпочитам лично да го пренеса през водите, вместо да се връщам горе, в мрачната църква, за да видя за пореден път сребристите очи на мистериозния Прокажен, който ни проследи чак дотук? — Ще се наложи да излезем през морето! — отсякох непреклонно. — Ако трябва, ще откраднем баржа или нещо подобно. — Обаче бягството оттам бе невъзможно. Гневните кобалтови вълни при устието на пещерата придобиха размерите на планини. Дори и да можехме да плуваме, те щяха да ни запратят към скалите и да ни убият. Заобиколихме поне хиляда кораба, но никъде не намерихме по-спокойни води. — В капан сме — промърморих мрачно.

— Не съвсем — отбеляза с нежен глас брат Гуидо. — Просто трябва да се върнем в църквата и да се изправим храбро срещу този човек, ако наистина ни очаква. Защото няма време — ако не се върнем сега, ще изпуснем потеглянето на кралската свита на север.

Знаех, че е прав. Ала страхът ме влечеше надолу подобно на наквасените с морска вода поли на кадифената ми рокля. Опитах се да се завъртя, но се препънах и паднах по колене в прибоя. Отказах подадената за помощ ръка на монаха. Останах така за миг, молейки се за някакво чудо, което да ме спаси от онази църква и от погледа на онези сребристи очи.

Както вече вероятно сте схванали, молитвите не са сред силните ми страни. Бях убедена, че дори и да разполага с някой и друг свободен миг през деня, Господ надали ще обърне внимание на подобна заблудена овца като мен. Но колкото и да не е за вярване, чудото стана! Природните стихии, които управляваха това място, се смилиха над нас и ни предложиха чудо. В миг на призрачна тишина и внезапно настъпил покой морето започна да се оттегля — плъзгаше се назад по пясъка и само след миг водите вече ги нямаше. Ние се спогледахме озадачени.

— Бог ни откри пътя — усмихна се брат Гуидо. — Прогони морето от краката ни така, както е сторил за Мойсей!

Преди днешния ден никога не се бях изживявала като втори Мойсей, но мисля, че спътникът ми казваше истината — водата се оттегли от очите ни почти до хоризонта, напомняйки за себе си единствено с една спокойна синя линия между небето и земята.

— Остави сега тези библейски размисли! — прекъснах го аз. — Да вървим!

Корабите в тайното езеро зад нас потънаха бавно надолу в пясъка, докато накрая останаха да стърчат само мачтите. Дървените корпуси заскърцаха възмутено. Спасяваше ги единствено плитчината на естествения воден резервоар, предоставена на огромната пещера от скалата, която я крепеше отдолу. Изкатерихме се по една от палубите и се прехвърлихме директно на пясъка, който, също по чудо, бе моментално изсъхнал под яркото слънце и проблясваше в златисто.

— Ако не бях видяла това, което току-що видях, никога нямаше да го повярвам! — възкликнах. — Това не беше само отлив, а сякаш тук никога не е имало море! Какво се случи с водите?

Брат Гуидо поклати глава, не по-малко удивен от мен, и промърмори:

— Нямам представа. Вероятно е нещо обичайно за тези географски ширини — внезапен отлив, който буквално отнема морето от сушата. И в тресавищата на Пиза понякога става така — при лоша луна морето се оттегля. Но никога досега не съм виждал това да става толкова бързо, нито толкова напълно.

Пясъкът беше плосък и златист подобно на житна нива, а небето — синьо като мантията на Дева Мария. Денят беше безоблачен и при други обстоятелства възможността да крача по златистата шир редом до мъжа, когото обичах, би ме направила най-щастливия човек на тази земя. Но дълбоко в себе си усещах, че нещо не е наред. Слънцето беше твърде ярко, небето — някак си прекалено синьо. Всичко изглеждаше някак си твърде… ами… реално. И което беше още по-странното, изведнъж птиците бяха престанали да пеят. Нямаше даже чайки, от чиито крясъци определено ми беше писнало по време на пътешествието ни по море. На брега нямаше не само жив човек, но и друго живо същество — въпреки внезапното отдръпване на морето не се виждаше нито червей, нито заблудена херинга. Във въздуха се носеше нещо зловещо и всяка следваща крачка през него ставаше все по-трудна. Опитах се да изразя с думи част от усещанията си пред брат Гуидо, макар и не особено успешно:

— Въздухът изглежда някак си… ами… твърд, а не течен, какъвто обикновено е.

Очаквах той да ми се присмее, както му се е случвало и друг път при подобни мои странни изявления, но сега той само се озърна и кимна.

— Да, разбирам какво имаш предвид. Като кръвта на онзи светец.

Спомних си легендата за свети Дженаро. Спомних си и твърде ярката луна снощи. И към всичко това добавих и спомена за внезапното оттегляне на морето, сякаш някой внезапно го бе източил в канал. Поличби, предсказания, знаци. Въпреки горещия ден аз потреперих и ускорих крачка. Изминахме бързо малкото разстояние до пристанището и по ирония на съдбата се качихме на същия пристан, на който бяхме пристигнали само преди един ден. Този път обаче нямаше вълни, които да обливат основите му, нямаше и хора, струпани по доковете. Поехме по същия път през пазара, обаче днес всички врати около нас се затваряха, а облечените в черно вдовици спускаха воалите над очите си. Разюздаността бе заменена от летаргия, хаосът — от необичайно спокойствие. Кучетата се бяха сгушили в сенките, не смеещи да излаят, скрили муцунки в лапите си. Днес знакът на Дявола беше навсякъде — всеки гражданин на Неапол, от най-стария до най-младия, го изобразяваше с ръка — кутрето и показалецът щръкнали, средният и безименният пръст свити, придържани от палеца.

Изкачихме се по пустия хълм към Кастел Нуово и минахме през портите без много суетня. Надявах се, че поне в кралския двор всичко ще си тече по обичайния начин, но се оказа, че тук също бе настъпила промяна като с морето. Външният двор беше пълен с десетина карети в златно и черно, подредени една след друга в очакване на своите пътници. Черните коне стояха неподвижни като статуи — единственото подвижно нещо в тях бяха очите им, които се въртяха безумно, както и капчиците пот, които се стичаха по хълбоците им. Нито потропваха, нито разтърсваха гриви, нито мятаха опашки, за да прогонят досадните мухи — защото, колкото и да не е за вярване, нямаше и мухи. Брат Гуидо и аз продължихме мрачно напред по посока на Сантяго, който ни очакваше. Вече никой от нас не се сещаше да спори с другия дали да се върнем или да не се върнем във Флоренция заедно с краля на Неапол. Независимо дали щяхме да изминем със свитата му целия път дотам, едно беше сигурно — на всяка цена се налагаше да се махнем възможно най-бързо от това призрачно място, защото в противен случай не се знаеше какво ще ни сполети. По знак на иконома ние го последвахме до кралската каляска. Нямахме нужда от подканяне, защото напрежението в гърдите ми нарастваше все повече и повече. Брат Гуидо отвори позлатената врата на третата карета, на която се виждаше сложния герб на династията Арагон. Влязохме и едва ли не се стоварихме в скута на краля и кралицата. Те кимнаха любезно, ала не отрониха ни думица. Очевидно и те усещаха същото като нас.

Когато накрая се настаних на мястото си, погледнах към залива под нас и за пореден път се удивих колко добре скрити бяха пещерата и флотата — ако не беше загадката на Фиамета, никога нямаше да знаем, че са там.

Но докато съзерцавах морето, видях и нещо друго.

Морето се събираше в огромна, стоманеносива маса на хоризонта — вълна с такива библейски пропорции, че човек имаше чувството, че всичките седем морета са се събрали, за да се стоварят върху безпомощния град и да го изтрият от лицето на земята подобно на досадно насекомо. Онемяла от ужас, аз имах сили само да посоча към тази вълна. Благородните ми спътници проследиха с погледи посоката на пръста ми. Това беше достатъчно.

— Тръгвай! — изрева дон Феранте.

И когато тази заповед напусна устните му, се случиха три неща:

Прима коза: Камбаната удари дванайсетия час на деня — прочутият Ангелус.

Секонда коза: Разгневеното море се спусна върху града.

Терца коза: Камшикът на кочияша се вдигна, а след него и земята.

Адски грохот разтърси земята под нас и стените на замъка се надигнаха. Погледнах ужасено към брат Гуидо — зъбите ми затракаха в синхрон с ребрата в гърдите ми. От всички посоки към нас полетяха парчета от защитната стена на замъка, ала ние се втурнахме напред със скорост, която би била страховита, ако не беше по-големият ни страх да избягаме по-скоро от това разпадащо се място. Имах чувството, че е настъпил краят на света. Конете ни хвърчаха като стрели надолу по пътя и към портите на замъка, без да имат нужда от подтика на камшика. Докато се носехме със скоростта на вятъра подобно на семенца от глухарче, оглеждахме безмълвно сцената, която се разиграваше около нас. Отмъстителният прилив вече беше погълнал залива — водите се вихреха и пенеха на брега, лапайки лакомо лодки и бедняшки колиби. Стиснах ръката на брат Гуидо толкова силно, че със сигурност му причиних болка, обаче страхът ми беше твърде голям, за да се контролирам. В отговор неговата ръка стисна моята, за да ме успокои. И в този момент разбрах не само че той също усеща приближаването на смъртта, но и че ми е простил за онова, което се случи последния път, когато пак бяхме в смъртна опасност. Земята под нас продължаваше да се тресе. Къщите на Неапол се срутваха една по една до основите си, и то не само онези на брега, но и другите, по хълмовете. Не един и два пъти бяхме заплашени да бъдем затиснати от падаща от всички страни зидария. Каляската пред нас се преобърна в прахта, обаче нашите коне успяха да я заобиколят умело и да продължат напред. Не видяхме какво се е случило с пътниците в тази каляска, обаче никой дори и не си помисляше да спре. Забелязах, че вече има части от града, където не бе останала нито една постройка. Докато минавахме покрай „Сан Лоренцо Маджоре“, успях да видя, че част от църквата вече представлява само купчина огромни камъни — единствено островърхата кула продължаваше да стои гордо изправена като комин към стелещия се високо горе прахоляк. Отправих безмълвна молитва към Бога онзи черен призрак със сребристите очи да е срещнал смъртта си под падналите камъни. Навсякъде се носеха викове и писъци, по улиците се щураха граждани, подобно на охлюви понесли цялата си покъщнина на гърбовете си. Започнаха да избухват и пожари — първоначално на отделни места, но като се имаше предвид колко изсъхнал бе градът от жаркото слънце, бях убедена, че не след дълго всичко наоколо ще се превърне във въглени и пепел. И едва сега си дадох сметка за силата на кръвта на свети Дженаро — разбрах, че това е не само някакъв религиозен фокус-мокус, на който се бях присмяла презрително снощи. Разбрах, че кръвта на светеца има силата да разлюлява земята и да пресушава моретата. Тази година кръвта му не се бе втечнила, с което той бе предупредил съвсем навреме своите хора, бе им казал за предстоящото бедствие. И то ги бе връхлетяло.

— Към градските порти! — изрева дон Феранте на кочияша, надвиквайки хаоса наоколо. — Трябва да поемем нагоре по хълма, за да се отдалечим от града! — И посочи към величествената триумфална римска арка, под която бяхме минали на път за църквата „Сан Лоренцо“.

Земята пак се разтресе, а с нея — и моите ребра. Когато се втурнахме към арката, върху каляската ни, подобно на копринен балдахин, се посипаха дребни камъчета. Пробиха покрива и заваляха върху главите ни, а двете с кралицата започнахме да се надпреварваме коя по-силно ще пищи. И въпреки всичко това верните ни коне продължаваха напред, заобикаляйки хора, мазилка и коленичили жени, които плачеха или се молеха насред пътя. Дори не си позволих да си представя какво ли бяха загубили. Знаех само, че трябва да стигнем до триумфалната арка и да избягаме от това място. Минахме покрай статуята на Стареца Нил — зарадвах се, че поне той бе оцелял след това бедствие, за да разказва за него още хиляда години. Изпратих му въздушна целувка, за да му благодаря за предишното предупреждение, обаче този път той мълчеше — и той бе онемял от ужаса, връхлетял тази морска цитадела. Но само като го зърнах, разбрах, че сме съвсем близо до градските порти. Каретите от сватбената процесия взеха завоя насред вихрушка от прахоляк, профучаха под арката и поеха нагоре. И изведнъж се оказахме далече от хаоса, високо на хълмовете, отново на твърда земя и далече от прокълнатия град под нас. Изненадах се, че слънцето продължаваше да свети над нас — като че ли бях очаквала и него да го няма.

Всички се заотърсвахме от камъчетата. От къдриците на брат Гуидо се сипна прахоляк, който обгърна главата му подобно на пушечен ореол. Докато продължавахме да се катерим по хълма, каляската ни най-сетне забави ход и се върна до обичайната си скорост. Гледката на зелените чинари и маслиновите горички като че ли поуспокои пулсиращия ми мозък. Когато ушите ми най-сетне престанаха да бучат, отворих уста и успях да изрека:

— Какво стана току-що? — оказа се, че гласът ми е подрезгавял от пищене. — Да не би някой да ни обстрелваше отдолу? Може би някакви скрити оръдия?

Дон Феранте се усмихна — очевидно фактът, че смъртта ни се размина на косъм, не му бе направил никакво впечатление.

— Не оръдия на човеците — старите богове бяха тези, които разтърсиха земята — поясни. — Чувал съм за подобни събития, но никога не бях предполагал, че могат да бъдат толкова силни. — Преспокойно бръсна прахоляка и камъчетата от бухналите си ръкави и погледна през прозореца към напълно разрушената брегова ивица под нас. — Римляните са смятали, че богът на моретата Посейдон е този, който клати земята, и че той причинява тези земетресения. Именно разместванията на земята са тези, които карат моретата внезапно да се оттеглят, а после отново така внезапно да се завърнат във формата на гигантската вълна, на която всички станахме свидетели.

— Искате да кажете, че подобно земетресение се е случвало и преди! — ахнах аз.

— Естествено — намеси се нетърпеливо брат Гуидо. — От Плиний например разбираме, че преди хиляда години в Неапол едно земетресение е прекъснало сценичния дебют на император Нерон като музикант. И след това Нерон си е мислил, че боговете са покосили таланта му.

Дарих го с изпепеляващ поглед. Но пък трябваше да се досетя, че монахът няма начин да не се обади — той си беше на всяко гърне мерудия.

— Да, да — изсумтя дон Феранте не особено доволен от факта, че брат Гуидо знае повече от него. — Боговете може и да са прокълнали Неапол, но поне спасиха нашите кожи.

— Само дето аз не вярвам в боговете в множествено число — обади се брат Гуидо, който понякога действително не знаеше кога да млъкне. — Бяхме спасени от нашия единствен Бог, от Бога Отец!

— Няма съмнение, разбира се — махна небрежно с ръка дон Феранте. — А сега, така и така сме тръгнали, можем да отидем да му благодарим лично в Неговия духовен дом на Земята — следващата ни спирка.

Буквално чух брат Гуидо как затаява дъх, но в момента единственото, за което можех да мисля, бе колко леко дон Феранте бе понесъл разрушението на своето царство, без да броим загубата на една от каляските му. Дано там не са били трите му метреси — толкова приятни жени! Иначе за Сантяго не бих проляла нито една сълза.

— След подобно бедствие не можем да поемем риска да тръгнем по крайбрежния път — продължи спокойно кралят, — защото не се знае дали няма да има нови трусове. Затова ще тръгнем на изток, по Виа Апиа.

Тук брат Гуидо вече буквално се ухили. Не можех да го разбера този човек!

— Виа Апиа, Апианският път — повтори сякаш в транс той.

Дон Феранте кимна с благородната си глава и добави:

— Да, пътят, който ще ни отведе чак до…

— Рим! — довърши изречението му брат Гуидо и се ухили още по-широко.

Обаче само аз го чух как под сурдинка допълва: „Тъкмо където трябва да отидем и ние!“