Джералд Даръл
Златни прилепи и розови гълъби (7)

На лов за боа

Лодката се плъзгаше между сините хълмчета на вълните; мрачната и страховита грамада на Кръглия остров постепенно се очерта на фона на жълто-зелената светлина на зората. Беше изминала една година от първото ни посещение и сега идвахме само за четири дни, затова бяхме добре екипирани за това негостоприемно място. Освен обичайното оборудване за къмпинг носехме бидони с така ценната вода и много храна. Ако си на остров и можеш да се окажеш пленник на неочаквано лошо време, особено важно е да имаш достатъчно храна и вода за всеки непредвиден случай. Поради теглото и количеството на нашите запаси се наложи да построим лагера си близо до скалата за слизане — достатъчно далече, за да избегнем силно вълнение, но не толкова, че да не можем да довлечем дотам багажа си.

Морето беше благосклонно към нас и спускането на провизиите и оборудването мина без премеждия, но пренасянето им на по-малко от сто метра нагоре към пролуката в скалата, която бяхме избрали за лагеруване, се оказа много изтощително, въпреки че слънцето току-що се бе показало над хоризонта и все още бе скрито зад масива на острова. Потейки се и проклинайки, помъкнахме палатката, храната и тежките бидони с вода нагоре по скалата, като си мислехме какви глупаци сме да се залавяме с подобно начинание. Подобна мисъл щеше да ни хрумва още няколко пъти по време на престоя ни на острова.

Много трудно издигнахме палатката, тъй като на това място теренът или беше прекалено твърд и дори стоманени клинове не можеха да се забият, или мекият туф се цепеше и трошеше на пясък. Накрая изтощени успяхме да вдигнем палатката по един особен начин. Едва-едва я завързахме за стърчащи издатини на туфа, които се надявахме да издържат при силен вятър. Палатката обаче ни осигури нещо много ценно за Кръглия остров — сянка. Никой, който не е прекарвал цял ден под прежурящо слънце върху напечен от слънцето терен, не би могъл да разбере, че дори сянката на детско чадърче може да бъде така благодатна като дълбока и хладна пещера, нито пък да повярва, че дори гореща вода за пиене е за предпочитане, пред липсата на каквато и да е вода.

След като се увери, че сме безопасно настанени и че знаем как да си служим с портативното радио — единствената ни връзка с външния свят — Уахаб се върна на кораба Sphyma, в превод „Акула чук“. Скоро той беше само песъчинка на фона на морето, която подмина островчето Клинът на артилериста и пое курс към неясните, сини, далечни планини на Мавриций. Когато свършихме да подреждаме бидоните, с изненада установихме колко сме изморени. Похапнахме надве-натри, защото горещината бе изстискала апетита ни, и си легнахме скоро след залеза.

На другата сутрин бяхме на крак преди зората и се запътихме нагоре към старата вакоа, известна като дървото за пикник, тъй като е първото дърво със значителна сянка, което човек среща по времена изкачването от мястото за слизане нагоре. Поради тази причина всички правят пикниците си под него. Решихме да тръгнем оттук по права линия, или поне толкова права, колкото е възможно на Кръглия остров, на север през палмовия пояс. Щяхме да вървим на петнадесетина метра разстояние един от друг на зигзаг от палма на палма, където се смяташе, че живеят змиите, и внимателно да претърсваме всяко дърво. Когато станеше твърде горещо, щяхме да се спуснем двадесетина метра надолу към лагера. По този начин се надявахме да разгледаме всяка подходяща палма в ивицата, широка около тридесет метра и дълга половин миля. Ако някой си мисли, че подобна задача не е никак трудна, предлагам му да отиде на Кръглия остров и да пробва.

През първия един час претърсвахме прилежно. Непрекъснато имаше фалшиви тревоги, защото в пазвите на палмовите листа откривахме кротки и дружелюбни телфери или гекони с маймунски очи, а опашките на сцинките и геконите, когато единствено те се виждат, на пръв поглед много приличат на змийски. С удоволствие установихме, че от миналата година насам популацията от телфери се е увеличила значително и което беше още по-важно, бе нараснал и броят на геконите на Гюнтер. Техните охранени малки пъплеха навсякъде.

Всеки, който бе виждал или хващал боа, твърдеше, че по-разпространеният от двата вида — ако популация от около седемдесет и пет змии може да се нарече разпространена — се крие в пазвите на листата на палмата латания. За човек без никаква представа как изглежда една латания тези инструкции изглеждат прости и ясни, фасулска работа. Палмите латания обаче създават много проблеми. Листата растат върху дебело и право стъбло, завършващо с някакво подобие на гигантско зелено ветрило. Самото стъбло е яко като чугун, а ветрилото като че е изработено от плътна и нечуплива зелена пластмаса. Краищата на ветрилото са снабдени с малки шипчета, достатъчно остри да извадят окото на човека. Така че ако някой търси боа на Кръглия остров, трябва да отиде до палмата, да разгърне листата и да навре лице навътре, за да стигне до пазвите им, като през това време ги държи със сила надолу и се моли стъблото да не се изплъзне от потните му ръце и ветрилото да не го набучи или ослепи.

Другият вид е заравящата се боа и за да я открие, човек трябва да рови плиткия слой пръст около основата на всяка палма като прасе в дъбова гора. На пръв поглед това също би трябвало да е лесно, но всъщност не е, защото мъртвите листа на палмата латания стават кафяви и се накланят към земята, като продължават да се държат за стъблото на дървото. Така образуват нещо като жилава кафява палатка от ветрилообразни листа около основата на всяко стъбло, които трябва да се разтворят, преди човек да започне да рови в пръстта, закрита от тях. Ако кажа, че от тази работа човек ожаднява и се поти, ще съм се изразил твърде меко: къпехме се в потта си и при все това телата ни излъчваха топлина, а езиците ни сякаш се бяха преселили в пещери от много стар и сух велур. Туфът се нагряваше до такава степен, че отгоре можеше да се изпържи яйце. Усещахме горещината от небето като физически удар, който рикошираше върху скалата и ни удряше в лицата като тяга от отворена врата на леярска пещ. За изминаването на стотина метра губехме повече течност във вид на пот, отколкото смятахме, че изобщо се съдържа в човешкото тяло.

Най-изтощителното беше, че никога не се намирахме на равно място: или напрягахме мускули и се катерехме нагоре, или краката ни трепереха от слизането надолу. Дори по хоризонтална линия усещахме, че вървим с един крак, по-къс от другия. След като търсихме в продължение на два часа, седнахме да пийнем от скъпоценната вода и да изядем по един портокал. Колкото повече свиквахме с ловуването на Кръглия остров, толкова по-ясно ни ставаше, че по-добро решение е да носим със себе си портокали, а не тежки бутилки с вода. Портокалите бяха и течност, и храна и оставяха усещане за чистота в лепкавите ни уста.

Слънцето беше вече високо и надничаше иззад масива на острова с ожесточението на великански дракон с кървавочервено око. Знаехме, че скоро ще стане невъзможно горещо да продължаваме. Спуснахме се двадесетина метра надолу и се запътихме назад към лагера, като не преставахме да търсим. Може би за хиляден път разтворих листата на една палма и видях опашка, която ми се стори, че е на телфер. Щях да се преместя на съседната палма, но в последния момент реших да се уверя, че наистина е телфер. След кратко боричкане с листата намерих друга пролука, откъдето да погледна.

Не беше сцинк, а напълно пораснала и много красива боа, която се бе омотала около стъблата на листата на мястото, където основите им образуват нещо като чаша около дебелото стъбло. Тя лежеше отпусната и без да проявява никакъв страх. Единствената част, която можех да хвана, бе самият край на опашката й. Това обаче, както и да го погледнех, ми се струваше лоша тактика. От една страна, опашката беше много тънка и въпреки че едва ли щеше да се скъса, можеше лесно да се нарани. От друга страна, ако я хванех за опашката, боата можеше да ме ухапе. Не се страхувах за себе си, защото устата й беше съвсем малка, но не исках да рискувам някое тънко като рибена костичка зъбче да се отчупи в ръката ми и да предизвика гангрена в устата й. Боата беше твърде ценна, за да рискувам с нея. Затова, вместо да се помръдна, което би я изплашило и може би прогонило, аз повиках Джон, който ровеше като патица с главата надолу из дебрите на една латания надолу по хълма.

— Джон — извиках аз, — тук има змия, ела да ми помогнеш.

Той се появи от дълбините на палмата целият одран и потен, с разрошени коси, запотени очила и избърса челото си.

— Съжалявам — каза той. — Зает съм. Тук пък има сто и петдесет змии.

— Не бъди идиот — казах аз, — не се шегувам.

— Сериозно ли говориш? — каза Джон и се затича към мен, като се препъваше и подхлъзваше по туфа. Накрая спря задъхан.

— Иди от другата страна на палмата и я хвани инструктирах го аз. — Главата й е там. И не й позволявай да те ухапе, не искам устата й да гангреняса.

Аз останах в ариергард, а Джон разгърна листата, видя къде е главата на змията, протегна дългата си ръка и просто я хвана отзад за врата. После я размота от листата и я извади.

Боата беше дълга около метър, бледо маслиненозелена на цвят с матови жълти петна към опашката. Имаше дълга и тясна глава с форма на листо. Много-много не приличаше на боа.

Ликуване е твърде слаба дума за това, което изпитахме. Невероятно беше, че хванахме една от най-редките змии в света при толкова труден терен, и то след само два часа търсене. Още по-удивително беше, че я уловихме с пълното й съдействие, така да се каже. Продължихме да търсим с удвоен ентусиазъм. Слънцето обаче се издигаше все по-високо и ставаше все по-горещо, а палмите, с които се борехме, изглеждаха все по-яки. В крайна сметка се отправихме към лагера и се насладихме на мляко от изстуден кокосов орех, диня и на походните легла, които поради неравния терен пружинираха да ни изхвърлят като същински необуздани коне. Във вечерната прохлада, както я нарекохме с известен сарказъм, защото температурата беше спаднала чак до 30° С и човек можеше да седи на открито върху туфа, без да се изгори, обходихме палмите за втори път, но безуспешно. През нощта заваля и дъждът се изсипа по наклона на туфа право в палатката; в леглата си се чувствахме така, сякаш плавахме по някой от по-нездравословните канали във Венеция.

Още преди изгрев бяхме на крак и когато небето придобиваше зеленикаво златист оттенък, вече тършувахме из палмовия пояс. Тази сутрин беше доста по-хладно поради упорития ветрец, който гиздеше синьото море с бели цветя от пяна и гонеше флотилии от големи, плоски облаци по небето. Те често закриваха слънцето и ни даваха възможност да отдъхнем за няколко минути. Търсихме в продължение на три часа и видяхме много гущери, но не и змии. Спряхме да починем и да изядем по един портокал и тогава Джон разви теорията си.

— Ясно е, че имат много храна — каза той. — Видях безброй зелени гекони и малки сцинки, които са идеални за ядене.

— В никакъв случай няма недостиг на храна — казах аз.

— Добре, защо тогава са толкова редки? — настояваше Джон.

— Може би защото им е така трудно да се намерят една друга из проклетите палми — казах аз с горчивина.

— Струва ми се, причината е, че ги изяждат, докато са малки.

— Да ги изяждат? Кой?

— Телферите. Наблюдавах големите и знаеш ли какво, ядат всичко, като се започне с дъвка и се свърши с обелка от портокал. Ей сега видях един да яде друг гущер. Новородените змийчета едва ли са много големи. Един зрял телфер е страховито животно, а те са навсякъде.

— Вероятно си прав. Не се бях сещал за това.

— Всъщност — каза Джон, — ако искаме да помогнем на змията в естественото й състояние, би трябвало да уловим четиристотин-петстотин телфера и да ги превозим до Клина на артилериста или до Плоския остров.

— Сега вече преувеличаваш — казах аз, заравяйки с надежда портокаловите семки в парче мек туф. Знаеш, че има две неща, при споменаването на които еколозите стават истерични като лелки — стари моми. Едното е отглеждането на някакъв вид в изкуствени условия, а другото — транслокация на вида.

— Все пак мисля, че това би помогнало на боата каза Джон упорито.

— Може би. Когато се захванем истински с проблемите на Кръглия остров, непременно ще го предложим. Междувременно хайде да разклатим пак тези латании.

Половин час по-късно теорията на Джон получи потвърждение. Той ме извика да му помогна с група растящи нагъсто латании, които не можеше да изследва сам. Докато аз дърпах живите листа назад, той започна да рови между мъртвите в основата на стъблото. Изтръгна едно, което дъждът бе покрил със слой туф, и изведнъж оттам изпадна и се заизвива нещо, което на пръв поглед ми се стори като голяма стоножка. В следващия момент разбрах, че ярко керемиденочервеното и жълто същество е бебе боа, дълго около тридесет сантиметра и дебело като молив. Беше ми заприличало на стоножка поради необичайното си оцветяване — не можех да си представя, че малките ще са толкова ярки в сравнение със сериозните възрастни змии. Триумфално взехме змийчето, нежно го сложихме в платнена торбичка и се потътрихме към лагера с него.

— Ето, виждаш ли — каза задъхано Джон, докато се подхлъзвахме и препъвахме по масива на Кръглия остров, — това мъниче би било съвсем беззащитно при големите телфери и някой от тях би го хапнал с голям апетит.

Тази нощ не само валя силен дъжд, но и духаше толкова много, че имаше опасност да изгубим палатката. Прекарахме ужасна нощ и се радвахме, когато се зазори. Направихме едно рутинно претърсване на латаниите и се върнахме към единадесет. Морето беше значително по-бурно, а небето покрито с облаци. От време на време се усещаха яростни пориви на вятъра и изглеждаше, че отново ще завали преди края на деня. По време на обяда случайно подадох глава от палатката и с учудване забелязах кораба Sphyma да пори вълните в посока към нас. Развълнуваното море затрудняваше движението му. Зачудихме се накъде ли се е запътил в такова неблагоприятно време, но след малко стана ясно, че държи курс към Кръглия остров. Може би Уахаб ни изпращаше някакви жизненоважни провизии. Изобщо не ни хрумна, че причината за това ненавременно посещение може да е самото време. Sphyma се доближи до скалата за слизане, пусна котва и капитанът започна да ни маха с ръка.

— Циклон — извика той. — Очаква се на Мавриций да обявят опасност втора степен. Дошли сме за вас, трябва да побързате.

Възможността да се окажем откъснати за неопределено време на Кръглия остров по време на циклон, с каквато и да е сила, беше толкова непривлекателна, че не стана нужда капитанът да ни моли да побързаме. Едва ли някога лагер е бил развалян с такава скорост. Беше изключително трудно да натоварим всичко в лодката и след това да го прехвърлим на кораба, но накрая ние, багажът и двете скъпоценни змии се озовахме на път за Мавриций, тласкани и люлени от вълните.

Опасността от циклон продължи цяла седмица — период на потискащо време, дъжд и силно вълнение. Като капак на всичко, на Кръглия остров се бях почувствал недобре и това състояние се разви в една от така дразнещите и изтощителни амебни инфекции. Изглеждаше, че нямаме шансове да се върнем на острова за необходимия за програмата брой змии; не бяхме уловили и другия гущер, който ни трябваше. Това означаваше, че ще трябва да оставим змиите на Уахаб, за да ги върнат и пуснат на свобода на Кръглия остров. Те бяха твърде редки да рискуваме да направим някаква грешка, а при условията, с които разполагахме на Мавриций, не можехме да определим със сигурност пола на бебето. Би било престъпление да ги отнесем в Джърси и да установим, че и двете са от един и същи пол. Обсъдих най-подробно всичко това с Уахаб и той каза, че според дългосрочната прогноза циклонът май все пак щял да ни отмине и че се очаквало да настъпи подобрение навремето, и „не е ли възможно да останете малко по-дълго?“

С голямо неудоволствие по съвета на лекарите от Мавриций току-що бях отменил едно пътуване до Асам, което бях подготвял повече от седем години и което би трябвало да започне веднага след завръщането ми в Джърси. Това ми даваше известно свободно време, но дори да останехме, реших, че се чувствам твърде зле да пътувам с кораб и след това да тътрузя из острова тежката екипировка.

— Дали бихме могли — попитах с надежда — да вземем правителствения хеликоптер? Първо, пътуването дотам и обратно ще стане много по-лесно и, второ, винаги съм мечтал за експедиция с хеликоптер.

Уахаб присви устни и каза, че ще е трудно, но че ще опита.

Няколко дни по-късно той ми се обади със самодоволен глас и съобщи, че министър-председателят е разрешил да използваме хеликоптера. Можехме да тръгнем веднага щом времето се оправеше. Няколко дена чакахме, докато два циклона, единият с нежното име Фифи, бушуваха над Индийския океан и се чудеха дали да не посетят Мавриций. За наше облекчение те решиха да не го правят; метеорологичната прогноза беше благоприятна, така че получихме зелена светлина да потеглим следващия понеделник. Случи се така, че щеше да има няколко неработни дни и Уахаб реши да се присъедини към нас заедно с един як доброволец от отдела за горите, който да ни помага.

Трябваше да се качим на хеликоптера в Порт Луи и да отидем на едно футболно игрище в северната част на острова, където щеше да ни чака камион с провизии. Оттам полетът до Кръглия остров беше само четвърт час. Събрахме се в полицейската казарма в Порт Луи, където с голяма тържественост изкараха хеликоптера от хангара и свалиха покрива му, като че бе кабриолет за разходка. Покатерихме се вътре. Уахаб и Джон седнаха отзад, а аз отпред с любезния пилот индус и втория пилот. Реших, че усещането е като да си в аквариум и тъй като ми се вие свят от височините, бях притеснен как ще се чувствам на излитане.

— Господи, каква жега — каза пилотът, като стягаше предпазния си колан. Той доста приличаше на Питър Селърз^[1]. — Отвратителна жега.

— На Кръглия остров ще бъде по-горещо — казах аз.

— Да, бога ми — каза пилотът, — там ще се опържите. Каква жега.

Перката се завърташе все по-бързо и изведнъж се издигнахме вертикално като асансьор, останахме за секунда неподвижни и след това политнахме на по-малко от двадесет и пет метра от покривите на Порт Луи. Усещането беше невероятно: човек осъзнаваше много по-живо, отколкото в малък самолет, как се чувстват ястребите и водните кончета, които умеят да се издигат и спускат вертикално, да висят във въздуха и да се спускат рязко надолу. Носехме се тридесетина метра над квадратите, засадени със захарна тръстика, в центъра на които бяха изкопаните от нивата големи кафяви камъни, и си представяхме, че летим над огромна зелена дъска за шах с разпилян по нея слонски тор. Отстрани на пътя дърветата пламтяха като живи въглени, а самите пътища приличаха на импресионистична рисунка с малките си цветни точици и петна — жени в пъстроцветни сари отиващи на пазар.

Не след дълго хеликоптерът направи остър вираж — не особено приятно усещане вътре в аквариум, защото на човек му се струва, че ще счупи стъклото и ще падне навън — и леко като пухче от глухарче се приземи на футболното игрище. Тук ни чакаше камион, натоварен с палатка, храна и шестнадесет огромни бидона с вода, както и помощникът на Уахаб от отдела за горите. Младият строен мъж на име Зозо беше от азиатски произход, имаше широка и заразителна усмивка, и толкова чип нос, че приличаше на цев на ловджийска пушка. Носеше униформа цвят каки, огромни слънчеви очила и голям тропически шлем, зачислени му явно от отдела за горите, като тези, които са носели Стенли и Ливингстън. Изглеждаше много приятен младеж и страшно се вълнуваше от експедицията. Той ми довери, че не само никога небе напускал Мавриций, но и никога не се бе качвал на самолет или пък на хеликоптер. Тези три невероятни неща щяха да му се случат в един и същи ден и той просто бе онемял от вълнение.

Натоварихме багажа в хеликоптера, който трябваше да направи два курса заради тежестта на водата, и се издигнахме. Спуснахме се ниско над вратите на футболното игрище и насъбралите се да зяпат деца се разпръснаха и разбягаха със смях и писъци. Прелетяхме над рошавите палми и изумрудените води на лагуната, над цветята от пяна върху рифа и след това над тъмносиньото море в посока към Кръглия остров, който се гушеше като изсъхнала кафяво-зелена костенурка на четиринадесет мили от нас.

На картата в южната част на Кръглия остров са отбелязани две места, означени като „Голяма писта“ и „Малка писта“. Тези грандиозни означения навяват мисълта за асфалт, ветропоказатели и може би дори митница, паспортен контрол и туристическо бюро. За щастие, подобни удобства не съществуват. „Пистите“ са само две равни площи, едната по-голяма от другата, които наистина са единствените равни площи, с каквато и да е големина на целия остров. Тук туфът е бил начупен, разпилян и изгладен от ветровете и дъждовете и са се образували участъци, които макар и недостатъчно гладки за бална зала, са сравнително хоризонтални в сравнение с целия останал лунен пейзаж. Кацнахме на малкия участък и въртенето на перката изплаши тропическите птици с бели и червени опашки и тъмните, зловещи на вид тринидадски буревестници, които започнаха да кръжат шумно над нас. Особено интересен и неземен бе зовът на буревестниците — започваше с няколко изграквания и завършваше със звънка, невероятно красива и дива песен, каквато едва ли бихте очаквали от скучни морски птици. За разлика от тях приказната хубост на тропическите птици внушаваше очакване за по-различен звук от шума, който съпътства неуспешното отваряне на бутилка шампанско.

Облени в пот, потътрихме палатката и провизиите през пистата и надолу по долината, която се спускаше под нея. През цялото време тропическите птици със странни звуци се стрелваха от небето към нас като бели ледени висулки, а буревестниците се плъзгаха без никакво усилие на петдесет сантиметра от земята и ни придружаваха като добре тренирани овчарски кучета, които пазят стадо непокорни и безотговорни овце.

Избрахме място за лагеруване на склона на ерозирало, изваяно от вятъра и водата дере, което се спускаше към морето като миниатюрен Гранд Каньон. Тук туфът беше на широки сиви плочи, между които отделни късове бяха раздробени и разтрошени от зайци и птици и се бе образувало нещо като почва. Върху нея растяха ниски растения с месести стъбла, които на пръв поглед приличаха на кресон. За щастие, зайците не ги ядяха и те образуваха защитен слой върху безценната почва. Тези участъци, из които на места растяха палми, приличаха на нелепи зелени кръпки сред суровия, ерозирал пейзаж. Изглеждаха безопасни и лишени от живот, с изключение на насекомите и неколцина дебнещи сцинки, но с падането на мрака картината се променяше.

Докато устроим напълно лагера, се стъмни. Зеленият полумрак угасна и небето заприлича на черно кадифе, посипано със звезди. Като по сигнал от недрата на земята се чу необикновен шум. Той започна тихичко и почти мелодично като печален вой на стадо вълци отвъд снежен пейзаж в далечината; постепенно към него се присъединиха още гласове и той зазвуча като гигантска луда меса, отслужвана в катедрала на подземна лудница. Човек сякаш долавяше виковете на свещеници лунатици и дивите отговори на богомолците. Това продължи около половин час, през който звуците утихваха и се засилваха, а земята вибрираше от какофонията; след това така ненадейно, като че ли земята се бе разпукала и освободила всички осъдени души от някой подземен ад на Густав Доре, от скрити под зелените ливади дупки с крясъци, стенания и писукания изхвръкнаха малки средиземноморски буревестници.

Те бяха стотици, сякаш току-що излезли от гроба, и започнаха да пърхат и кацат из лагера със страшен шум, от който ние не можехме да се чуем един друг. Малките буревестници не се задоволиха с това: те не са никак интелигентни и решиха, че нашата палатка е по-луксозна дупка, проектирана специално за тях. С боричкане, писъци и хленч нахлуха през отворите и запляскаха с криле под и над походните легла и ги нацвъкаха без никакво притеснение. Ако се опитвахме да се държим нетактично с тях, повръщаха върху нас миризлива, гадна мазна течност.

— Това вече е прекалено — казах аз, като изхвърлях двадесетото малко от леглото си. — Знам, че от мен се очаква да обичам животните, но всяко нещо си има граници.

— Можем да завържем краищата на палатката, Джери — каза Уахаб, — само че ще стане много горещо.

— Май предпочитам да се задуша, отколкото да споделям едно легло с този птичарник. Леглото ми вече прилича на някой от продуктивните перуански острови за гуано — казах горчиво аз, като спасих едно бебе буревестник от удавяне в супата ми.

И така завързахме краищата на палатката. Освен че температурата се покачи докъм 40° С, друг ефект почти нямаше, защото бебетата не се обезкуражиха и започнаха да ровят под стените на палатката. Всеки път, когато успяваха да влязат, се налагаше да развържем краищата на палатката и да ги изхвърлим. В крайна сметка наредихме бидоните с вода покрай стените, за да препречват пътя на нашествениците. Накрая отблъснати, малките буревестници наобиколиха палатката и ни забавляваха с пеене през цялата нощ.

„Уаа, уаа, уоо“, викаше едната група, а другата отговаряше „Уаа, уаа, уой“. Съперниците им пееха „Ооо, оу, оу, ооу, оу“ и хорът пригласяше „Уаа, уаа, уаа, ой, уаа, уаа“.

Това продължи до сутринта. Еднообразието се нарушаваше единствено, когато родителите долитаха с храна. Тогава странните викове на бебетата се примесваха с чудати и не особено привлекателни звуци, наподобяващи отпушване на вана, пълна с течен тор — родителите повръщаха полусмляна риба. Палатката започна да вони като трюм на китоловен кораб след богат улов.

Призори, когато от пълно изтощение се унесохме в неспокоен сън, независимо от шума, бебетата откриха друго предимство на палатката. Отвън брезентовите стени се спускаха доста полегато. Малките буревестници се редуваха да кацат на върха и да се пързалят надолу, а ноктите им издаваха звук по брезента, като че раздираха платно. През това време останалите седяха в кръг и издаваха звуци на възхищение — „Каау, коор, коорр“ и „Ооо, коор, коорр“. Като се замисля, май това е най-неудобно прекараната нощ в живота ми.

Малко преди разсъмване се събудихме от крайно недостатъчната дрямка и със залитане, препъване и подхлъзване излязохме от палатката, и се опитахме да се измием сред гъмжилото от малки буревестници, които все още писукаха пред дупките си. По небето имаше розови, портокалови и зелени отблясъци, а на хоризонта се виждаха няколко разхвърляни тъмни облака. Спокойното море беше наситено кобалтовосиньо. Над главата ми като призрачен дъжд шумоляха палмови листа, очертани в черно на фона на небето. Тънкият полумесец се бе излегнал по гръб между тях, бял като тропическа птица. Небето бе пълно с летящи буревестници, приветстващи в хор зората, а навред малките разтваряха растенията с шумолене и се пъхаха по дупките си.

След закуска се отправихме към палмовия пояс и инструктирахме Зозо в изкуството да лови змии. Очарователно безгрижно той попита дали да ги хваща или само да ги открива и ние отговорихме, че ще сме доволни дори само да ги открива. Той бутна тропическия шлем назад към темето, постави слънчевите очила още по-здраво върху носа си на пекинез и се зае с работа. Учудихме се, когато след половин час той ни извика, че е намерил змия. Спуснахме се към неговата латания: дълбоко в себе си бях сигурен, че е видял опашката на телфер, но сред листата кротко и без никакъв страх лежеше полупораснала боа. Имаше чудесна издължена глава, а цветът й, за разлика от зеленикавия оттенък на възрастните и от яркото лисиче червено и жълто на малките, беше тъмномаслинен с бродерия от матови жълти петънца по врата, части от гърба и основата на опашката. Поздравихме Зозо за неговата наблюдателност и широката му удовлетворена усмивка едва не проряза на две цялата му глава.

Докато оглеждахме за още змии, продължавахме да ловим и гекони, защото ни трябваха още няколко млади женски, както и сцинки. Зачервен и развълнуван от славата си на ловец на змии, Зозо се престраши дотолкова, че сам хвана няколко от пъргавите, блестящи сцинки и след това, оглеждайки се наоколо да не го чуят, ми призна, че преди тази експедиция всъщност се боял от гущери. Продължихме огледа, докато слънцето не напече прекалено силно и тогава се върнахме в лагера. Бяхме напълно удовлетворени, защото освен змията бяхме заловили осем сцинка, шест млади телфера и три полупораснали гекона. По-късно същия следобед, когато не беше чак толкова горещо, направихме още един тур през палмовия пояс, но този път без успех. През нощта шумните буревестници отново ни правиха компания и отново спахме зле.

На другата сутрин решихме да тръгнем съвсем рано, да се качим до една от най-високите точки на острова и след това да започнем да се придвижваме към морето. Дори в този ранен час изкачването нагоре беше изтощително. Стигнахме най-високото място целите облени в пот. Оттук се виждаше колко е ерозирал островът: масивите от туф се спускаха към морето стръмни като скиорска писта, в която дъждовете бяха изровили вади и коловози. Тук-там лежаха морени, изровени от туфа и натъркаляни на грамади по деретата в очакване на следващия порой, който да ги свлече надолу в посока към крайната спирка — морето. На върха плочите туф бяха достатъчно твърди, но на места слабият дъждец от предишната нощ ги бе размекнал, така че бяха заприличали на разтопено блокче шоколад в джоба на ученик — лепкави, хлъзгави и пълни с чужди тела. По тези склонове трябваше да се движим изключително предпазливо, защото ако се подхлъзнехме, можехме да се търкаляме безпрепятствено сто, че и повече метра, докато не се блъснем в някоя палма от пояса по-долу. Ако пък паднехме в дере, нищо нямаше да ни попречи да се спуснем чак в морето, което беше на двеста и петдесет метра под нас.

Един поглед надолу към стръмните склонове от туф, в който дъждовете бяха издълбали жлебове, караше човек да осъзнае с пълна сила колко уникален е този миниатюрен свят, създаден по някакво чудо на еволюцията, а сега оставен да кърви до смърт. Нагънатите плочи и издатини от туф биваха отмивани и отнасяни, а против свлачищата се бореше единствено увиващата се поветица с нейните погребални виолетови цветове. Докато всички спореха какво да се прави със зайците и не виждаха по-далече, тази уникална прашинка земя се топеше с всеки изминал ден. Тя като че представяше в умален вид това, което човечеството прави на цялата планета, където милиони видове се обезкървяват до смърт поради липсата на малко грижи.

В продължение на час бавно се придвижвахме към морето — спускахме се на зигзаг по стръмните склонове и претърсвахме малките гъсталаци от латании, които мрачно се държаха една за друга навсякъде, където корените им можеха да се захванат. Установих, че дори на такава височина в миниатюрните горички живеят безброй същества. Там имаше хлебарки, щурци, бръмбари, мухи, странни ларви, облечени в нещо като фунийки за сладолед, насекоми пръчици и паяци, а всяко по-открито място от туфа гъмжеше от милиарди мънички червени червейчета, забързани като ловци. В дупки под сухите палмови листа се криеха интересни червени сухоземни раци с щипци с цвят на прясна сметана, които неспирно размахваха напред-назад. Те приличаха на банкови чиновници, прекарали цял живот в непрекъснато броене на чужди пари, които не могат да спрат ръцете си да се движат по рефлекс. Около палмите живееха телфери. Достатъчно бе да седнем дори само за минута и те се струпваха наоколо като любопитни деца, опитваха се да изядат връзките на обувките ни или да загризат панталоните ни и поглъщаха всичко, което им хвърляхме — от обелка от портокал до хартия. В тревистите площи около палмите се въдеха подвижни като живак сцинки, които проблясваха на слънцето при неуморното търсене на храна, а върху самите латании живееха тревистозелени гекони със сини и алени главички.

Спрях се в сянката на средно висока палма да изям един портокал и станах свидетел на любопитна случка, която ми показа колко гекона може да изхрани една латания, както и хищническата природа на телферите.

Седях и с удоволствие смучех портокала, когато чух нещо да трополи по листата над мен. Помислих, че започва да ръми и че звукът е от капки дъжд по коравите като картон листа. Трополенето продължи и тогава внезапно забелязах, че нито виждам, нито усещам дъжд. С любопитство вдигнах глава. Слънцето правеше големите зелени листа да изглеждат прозрачни и затова можах да видя как върху тях припкат и подскачат сенки на гекони. От време на време някой от тях спираше за миг и надничаше през ръба на листото, после отново се втурваше да бяга. Бяха не по-малко от четиридесетина на брой, от напълно пораснали до крехки, нямащи и три сантиметра бебета. Скачаха от листо на листо с пъргавината на жаби, всички се придвижваха нагоре и беше явно, че нещо ги плаши. Черните силуети на малките им телца, тичащи и подскачащи на фона на зелените листа, представляваха изключително красива гледка.

Надникнах в дълбините на латанията, за да видя кой тревожи искрящите като скъпоценни камъни гекони. Надявах се да е боа, но се оказа едър телфер, който трудно, ала методично се катереше по стъблото. Понякога спираше и поглеждаше нагоре и езичето му потрепваше ту навътре, ту навън от устата му. Високо над него обхванатите от паника гекони скачаха и бягаха. Когато надничаха надолу през листата, лъскавите им черни очички бяха кръгли от ужас. В бавното и тежко приближаване на телфера имаше нещо праисторическо. След като известно време бях само наблюдател, аз реших, че той достатъчно изплаши красивите като излезли от приказка гекони, хванах го и го пренесох на двадесетина метра от палмата. Когато се върнах да доям портокала, всички гекони се бяха успокоили и се припичаха на слънцето. Животът продължаваше.

Половин час по-късно Уахаб съобщи с тържествуващ вик, че четвъртата ни змия е заловена. Тя пак не беше възрастна, но бе малко по-голяма от улова на Зозо. Върнахме се в лагера удовлетворени и дори какофонията на буревестниците през нощта не наруши ентусиазма ни.

На следващата сутрин имаше време само за едно претърсване, защото хеликоптерът щеше да дойде по обяд. Отидохме в палмовата горичка, но без успех, така че трябваше да се заемем с уморителната задача да пренесем цялото снаряжение в долината и оттам на трептящата от жега „писта“. Не прибрахме палатката, за да се крием под сянката й, и оставихме три бидона с вода, а останалите използвахме да се поизкъпем — нещо, от което имахме крещяща нужда.

В дванадесет и четвърт Уахаб започна да става неспокоен. В дванадесет и половина закрачи напред-назад пред палатката. Когато той организираше нещо, обичаше всичко да върви гладко. В един и половина направихме чай и се поздравихме за предвидливостта да не изразходваме цялата вода. В два и половина Уахаб извика Зозо навън. Двамата застанаха на напечената от слънцето „писта“ и се загледаха с надежда към неясните, трептящи в маранята планини на Мавриций.

— Уахаб е много ядосан — каза Джон. — Той обича нещата да се вършат както трябва.

— Знам — казах аз, — но какво можем да направим? Предполагам, можем да се обадим по радиото.

Когато Уахаб се върна, аз му го предложих. Той помисли малко, после занесохме радиопредавателя на „пистата“ и облени в пот, започнахме да опитваме да го накараме да проработи.

— Няма смисъл — най-накрая каза Джон. — Това радио е мъртво като птицата додо.

Уахаб го изгледа укорително. Повлякохме се отново към палатката и оставихме покойното радио на „пистата“.

— Зозо изглежда много разтревожен — прошепна Джон.

— Съвсем отскоро е женен — обясних аз. — Рано му е да стане Робинзон Зозо.

— Май наистина си мисли, че сме загазили — каза Джон.

Зозо седеше мрачен под една близка палма и аз реших да го поразведря.

— Зозо — извиках го аз.

— Да, мистър Джери? — каза той, надничайки изпод периферията на смешния си тропически шлем, който го правеше да прилича на зелена гъба.

— Изглежда, че хеликоптерът няма да дойде да ни спаси.

— Да, мистър Джери — съгласи се той печално.

— Добре — казах аз любезно, — искам да знаеш, че гласувахме с болшинство да те изядем първи, когато ни се свърши храната.

Той ме изгледа за миг с широко отворени очи, после усети, че се майтапя, и се ухили. Но това го разведри съвсем недостатъчно. Уахаб се приготви да отиде на пистата за двадесети път.

— Не мога да разбера къде се моткат — каза той с раздразнение.

— Виж — казах аз успокоително, — защо не направим чай? Зозо, сложи чайника.

Доволен, че може да направи нещо, Зозо напълни чайника.

— Ще видиш, че в момента, в който чайникът заври, и хеликоптерът ще пристигне — казах на Уахаб.

— Откъде знаеш? — попита Уахаб.

— Белият човек прави магия — казах аз сериозно и той се ухили.

Колкото и да е странно тъкмо когато чайникът започваше да кипи, дочухме бръмченето на приближаващия хеликоптер. След половин час всичко беше събрано. Хеликоптерът се издигна сред снежна буря от възмутени тропически птици, а с него и безценният товар от змии и гущери в платнени торбички в скутовете ни.

По моя молба пилотът направи нисък кръг над острова. Видяхме голямата му, гола и суха гърбица, ръба на кратера, като че отхапан от някое великанско морско чудовище, трогателно тънкия пояс от палми и латании, обикалящ едната му половина като бледозелен полумесец, и над него широките плочи ерозирал туф. Струваше ни се невероятно, че този практически мъртъв остров дори сега осигурява дом на толкова разнообразни същества и растения, а още по-невероятно е, че шест от тях не се срещат никъде другаде по света.

Издигахме се все по-високо и островът се смаляваше на тюркоазния фон на морето. Твърдо реших, че трябва да направим всичко по силите си, за да го спасим.