Джералд Даръл
Златни прилепи и розови гълъби (3)

Много шум за розови гълъби

Настъпи зората на деня, в който бяхме решили да отидем на лов за розови гълъби (ако това не е твърде силна дума за едно такова мрачно начало). Целият Индийски океан се оказа покрит от край докрай със слой от злобно завихрящи се гъсти облаци. На свой ред те донесоха пороен дъжд, чийто най-характерен белег бе температурата му — дъжд, под който можеш да се окъпеш. Гледахме небето и ругаехме. Времето беше особено дразнещо поради две причини. Първо, това бе единствената нощ през тази седмица, когато можехме да разчитаме на жизненоважната подкрепа на Войските за специално придвижване — нещо като британски командоси или американски морски пехотинци в условията на Мавриций, отряд от неустоими мъже, които под командването на англичанина майор Глейзбрук трябваше да ни асистират в откриване на птици, катерене на дървета, пренасяне на прожектори и евентуално в залавяне на розови гълъби. На второ място, ако този потоп продължеше, всяко навлизане в мокрия и хлъзгав лес би станало съвършено безсмислено.

За наша радост късно следобед плътните облаци започнаха да се разкъсват и да откриват късчета синьо небе, подобно на куки за плетене, проблясващи в мръсен вълнен шал. Към четири не бе останал нито един облак и от земята към топлия въздух се заиздигаха струйки пара. Дъждовните капки по листата и цветята привличаха припичащото слънце и блестяха като галактика звезди, нападали сред зеленината на храсти и дървета. Пламтящите дървета от двете страни на пътя бяха пострадали от пороя и под всяко от тях се разстилаше широк кръг от смачкани листчета, сякаш дървото израстваше сред локва от собствената си кръв.

Карахме по криволичещия път към планината в добро настроение. С изкачването пътят правеше безброй завои и откриваше ту великолепната панорама на гората, обгърната по краищата от ниви със захарна тръстика, ту големи блестящи отрязъци от морето в различни оттенъци на синьо. Из росните храсти покрай пътя кълвяха ята бели и черни персийски славеи с остри гребени и червени бузи, като мелодично въздишаха един към друг; от време навреме някой от тях се обръщаше срещу другаря си, повдигаше крила като ангел върху надгробен паметник и започваше да пърха с тях в израз на нежна любов. Понякога мангуста пресичаше пътя — гъвкава, бърза, с шарен гръб и хищен мафиотски блясък в очичките си, душеща с нос досами земята пътя към някое кръвопролитие. На един завой неочаквано се натъкнахме на стадо от осем макака, които седяха отстрани на пътя и със свинските си очи и израза на лъжовна арогантност приличаха досущ на събрание на управителния съвет на някой консорциум от Лондонското Сити. Старият мъжкар издаде предупредително отсечено „ях-ях“, майките притиснаха към гърдите си кльощавите като Оливър Туист бебета с огромни глави, цялото стадо се стопи в стената от китайска гуава, която ограждаше пътя, и изчезна за нула време.

Стигнахме разсадника на лесничейството и се отбихме от главния път по един черен, явно употребяван път. След още половин миля видяхме колата на Дейв и армейския ландроувър, паркирани отстрани. Спряхме и Дейв се затича да ни посрещне.

— Здравейте — каза той, — виждали ли сте някога такова време? В един миг черно като задник на къртица, а в следващия — синьо. Дори си помислих, че заради идиотския дъжд ще трябва да отложим операцията. Сега долу в падината ще бъде мокро като в кладенец, но нищо, ще се справим. Елате да се запознаете с момчетата.

Смъкнахме се от колата заедно с екипировката и го последвахме към ландроувъра. До него стоеше отряд войници, много елегантни в зелените си униформи и барети, лъскави като току-що излят шоколад, и всичките с пропорциите на Херкулес. Краката и ръцете им бяха два пъти по-големи от нормалните, гърдите наподобяваха качета, пръстите в юмруците им сякаш можеха да изкореняват дървета, а усмивките им бяха широки и блестящи като пълен оркестър. Въпреки великанските си размери те се движеха бавно и благосклонно като благородни впрегатни коне и от височината си се усмихваха на нас, по-низшите смъртни. Когато обхванаха нищожните ни длани в гигантските си нежни лапи, реших, че предпочитам да са на моята, отколкото на противниковата страна. Стоящият до тях офицер изглеждаше доста нисък, въпреки че по никой стандарт не би бил определен като дребен човек.

Освен фенерчета, мрежи и преносим прожектор, нашето военно подкрепление беше донесло и един огромен гюм за мляко, пълен с чай. Историята разказва, че без чай нито един британски войник или войник, обучаван от британци, не може да функционира пълноценно и ефективно, да надхитрява и разгромява врага. Проверихме дали всеки носи странната си екипировка и потеглихме в индийска нишка по тясна пътека между високи до кръста храсталаци, толкова натежали от дъжд, че само след сто метра вече бяхме мокри до кости. Скоро пътеката се спусна към долината и ние се озовахме сред джунгла от прави стъбла китайска гуава, нашарена с някое и друго разкривено черно абаносово дърво или кичури палми, наподобяващи красиви ветрила от 18 век със забити в земята дръжки. Корени като разширени вени пресичаха стръмната пътека. Всичко бе така просмукано от дъжда, че при всяка крачка в калта проблясваше вода като късче счупено огледало, а самата кал се бе превърнала в хлъзгава пързалка с цвят на карамел, която в конспирация с корените заплашваше лесно да счупи някой крак или глезен, ако човек се опиташе да си отчупи пръчка. Слънцето започваше да клони на заник и сенките се удължаваха, което увеличаваше рисковете по пътеката. Пързаляхме се и се препъвахме надолу към долината, въздухът все повече се затопляше и натежаваше, и от потта състоянието ни ставаше още по-водно. След като се пързулнахме по един стръмен склон, смесеният гъстак премина в горичка от криптомерии^[1], които на пръв поглед приличаха на особено бодливи тъмнозелени борове с тежки кичури от иглички.

— Долината на розовите гълъби — оповести гордо Дейв. — Цяла вечност ми отне да я намеря. Тук се крият повечето от тях.

Докато той говореше, откъм дърветата отляво на нас долетя едно високо, дрезгаво, изкусително „кару-кару-кару-ку-ку-ку“.

— Ето — възкликна Дейв, — това е един от тях. Рано са дошли.

С голям ентусиазъм той отметна назад глава и изимитира цяло ято розови гълъби в най-различни настроения — от ярост до низвергната любов. Истинските гълъби млъкнаха изненадани от тази ненадейна какафония от звуци, така, както някой тананикащ си в банята човек би бил стреснат, ако към него се присъединят обединените хорове на руската армия.

— Странно — каза Дейв, — обикновено ми отговарят. Е добре, хайде да се разпръснем и да започнем да набелязваме местата им, защото скоро всички ще дойдат да нощуват.

Следвайки инструкциите му, ние се разпръснахме из гъстата горичка от криптомерии, като търсехме дървета, на които да можем да се покатерим и така да огледаме части от долината, или пък пролуки между дърветата, откъдето да можем да наблюдаваме как гълъбите долитат. На един склон си намерих огромна криптомерия с клони, достигащи практически до земята, така че катеренето нагоре беше лесно като изкачване по стълба. На около тринадесет метра над земята се настаних на един удобен чатал, откачих бинокъла и се приготвих за чакане. От този наблюдателен пункт се виждаше голяма част от горичката, където според Дейв гълъбите идвали всяка нощ.

Чакайки, размишлявах върху необикновения метод за залавяне, който Дейв бе измислил. Трябва да се дойде малко преди залез-слънце и да се почака гълъбите да долетят. По здрач те се спускат тежко на някое дърво, където обикновено нощуват, и именно това дърво трябва да се запомни. При пълна тъмнина — луната е фатална за подобно начинание — хората се приближават до дървото с фенерчета, обграждат го и насочват светлината към спящия гълъб. След това просто се качват на дървото и го хващат или с ръце, или с мрежа като щипка за бучки захар, защото той или все още дълбоко спи, или е буден, но така замаян, както само гълъб може да бъде замаян. Всичко това ми звучеше абсолютно неправдоподобно, но аз съм пътувал из толкова много далечни земи и съм видял такива невероятни начини за залавяне на животни, че не можех да го отхвърля просто така.

Слънцето вече се бе снижило съвсем и небето се промени от металическия цвят на синьо рибарче към по-бледо, напудрено синьо. Долината се озаряваше от зелена и златна светлина и беше успокоена и тиха. В клоните над мен внезапно се появи ято миниатюрни, крехки зелени птичета с бледокремави монокли около всяко око, които оживено и на висок глас бръмчаха и чуруликаха едно на друго, докато изпълняваха странни акробатични номера в търсене на насекоми между боровите иглички. Свих устни и издадох висок, остър звук. Ефектът беше неочаквано смешен. Всички те спряха да писукат и да търсят вечеря, събраха се на един клон близо до мен и ме заразглеждаха с широко отворени очи иззад моноклите си. Издадох друг звук. След миг на смайване и мълчание те записукаха развълнувано едно на друго и с пляскане на крила се приближиха сантиметър по сантиметър, докато накрая почти можех да ги докосна. Продължих да издавам звуци и те още повече се разтревожиха. С главички, наклонени на една страна, се придвижваха все по-близо и увиснаха на около тридесет сантиметра от лицето ми, без да престават да ме разглеждат напрегнато и да обсъждат странното явление с пискливите си гласчета. Тъкмо се чудех дали мога да ги накарам да кацнат върху самия мен, когато два розови гълъба прелетяха над хълма и се установиха на една криптомерия на около шестнадесет метра разстояние. Вдигнах бинокъла, за да ги разгледам и с това изплаших лилипутската си публика, която се разхвърча.

— Два гълъба току-що долетяха — провикна се Дейв от потока в най-ниската част на долината. Някой набеляза ли ги?

Той беше разказвал колко питомни са гълъбите, но при все това бях изненадан да видя как тези двата се целуват с клюнове и гукат на дървото, без да обръщат внимание на вика на Дейв.

— Набелязах ги — извиках в отговор и отново се учудих, защото птиците бяха съвсем близо до мен, но не се стреснаха и не излетяха. Седяха един до друг на клона и цикламено розовите им гърди отразяваха лъчите на залязващото слънце; от време на време потъркваха клюнове в страстна гълъбова целувка. Понякога този, който взех за мъжкар, се покланяше на женската и изгукваше високо и дрезгаво. Женската, като всеки женски гълъб, някак си успяваше да си придаде разсеяно, обидено и истерично изражение едновременно, подобно на девица от времето на Регентството, която всеки момент ще изпадне в нервна криза. Скоро долетяха други четири гълъба, като пристигането на всеки бе приветствано с вик от някой член на отряда ни. Наблюдавах през бинокъла как майор Глейзбрук се изкачва мъчително по провисналите най-горни клони на една криптомерия в другия край на долината, когато двойка гълъби долетяха и се настаниха на около два метра от него. Друг гълъб пък кацна на същото разстояние от мен и в продължение на няколко минути ме разглежда със сериозен вид, след което явно реши, че може да съм опасен и отлетя. Предвид на тяхното спокойствие — или чистата им глупост — бях изненадан, че изобщо нещо е останало от вида им, толкова лесна цел представляваха те за безскрупулния стрелец.

Седяхме и всеки наблюдаваше съответния гълъб. Слънцето залезе, долината потъна в сянка, птиците заподскачаха тежко от дърво на дърво. Двойката, наблюдавана от мен, излетя бавно и се скри от погледа ми между клоните. Тъкмо се канех да сляза от дървото и да ги потърся, когато те се върнаха и се настаниха удобно върху един висок клон. Изглеждаха самодоволни и удовлетворени и аз се надявах, че накрая са избрали къде да нощуват, но преди да стане толкова тъмно, че да не ги виждам, за голямо мое неудоволствие те отново излетяха. За щастие, този път само се преместиха на около шест метра по-високо и там се настаниха. Постепенно долината притъмня. Бавно и не без рискове се спуснах по дървото надолу до земята. Някъде из дебрите на долината по причина, известна само нему, Дейв беше решил да представи целия репертоар на глигана: плискаше се в потока, грухтеше и квичеше, пищеше и охкаше по най-правдоподобен начин. Човек би помислил, че целта му е да предизвика трайно безсъние у всички розови гълъби. Оказа се обаче, че те са свикнали с подобни звуци и дрямката им не се наруши.

Отправих се към дървото, където спяха моите гълъби, като по пътя откъснах няколко едри червени гуави, за да утоля жаждата си. Бяха възкисели, но приятно освежаващи. Изядох шепа от тях седнал с гръб към стъблото на моето дърво и устата ми се разкваси. Сега, когато беше вече тъмно, цикадите засвириха с тънките си, протяжни, пронизващи слуха цитри. Звукът проникваше в черепа, като че се извършваше трепанация. Имаше и вентрилогичен ефект: струваше ти се, че цикадата пее на рамото ти, а тя всъщност беше на десет метра разстояние. Тези бледо изумрудени насекоми със златни очички бяха дълги около три сантиметра и блестящите им крилца изглеждаха направени от матирано зелено стъкло за църковни прозорци.

В главата ми звънтяха жизнерадостните им гласчета, но насочих цялото си внимание към предстоящата задача. Поради факта, че трябваше да съгласуваме собствените си способности за залавяне на гълъби с възможността на гаргантюанското поделение да присъства, се бяхме принудили да предпочетем именно тази вечер с луна във втората четвърт пред някоя напълно безлунна нощ. Това означаваше, че с настъпването на тъмнината трябваше да сме много бързи и да хванем гълъбите, преди лунната светлина да е станала толкова силна, че да им позволи да избягат.

Събрахме се всички под моето дърво за обсъждане на стратегията. Тъй като петте набелязани птици се бяха разпръснали нашироко из горичката от криптомерии, решихме да започнем от птицата върху най-ниското, най-лесно за катерене и най-близко до пътеката дърво и постепенно да разширяваме обсега. Наобиколихме дървото и насочихме фенерчетата и ослепителната светлинна струя на прожектора нагоре към клоните, където на около дванадесет метра от нас седеше охранен, сънлив и озадачен гълъб.

На пръв поглед изглеждаше съвсем лесно да се изкачим и да го хванем с ръце или в мрежа. По-подробната инспекция обаче показа, че дървото е така разклонено, че качването би предизвикало страхотен шум и раздвижване. Това можеше да стресне птицата и да я накара да се впусне в страховитата черна нощ. Шепнешком проведохме бърз военен съвет, а напълно разбуденият гълъб ни гледаше с добродушен интерес. Решихме сержантът, най-големият колос, но и най-добрият катерач от целия отряд, да се изкачи на едно съседно дърво, а Джон Хартли, който пък имаше дълги ръце, на друго. След това те трябваше да заемат такива позиции, от които да е възможно хващането на гълъба. Решихме на този етап да не правим по-нататъшни планове, защото нещата обикновено изглеждат другояче, когато човек виси на дванадесет метра височина.

Сержантът, масивен, но изключително подвижен, потегли нагоре по едното дърво, а дългокракият и приличащ на стоножка Джон Хартли — по другото. Гълъбът ги наблюдаваше с голям интерес и без никакви признаци на боязън, наклонил леко глава на една страна. Сержантът и Джон едновременно достигнаха височината на гълъба, спряха да си поемат дъх и след това с дрезгав шепот споделиха, че сержантът би могъл да пропълзи по клона, докато се доближи достатъчно да метне мрежата. Развълнувани одобрихме този план. Видяхме как той премести своите около сто и четиридесет килограма кости и мускули по дължината на един клон, който изглеждаше недостатъчно як да издържи катерица, камо ли този абаносов Голиат. За наше учудване обаче той стигна до края му, без да го счупи и започна да маневрира с мрежата.

Както вече обясних, мрежата представлява нещо като щипка за бучки захар, завършваща с мрежа. Когато се затвори, птицата остава по средата в мрежата. При вида на съоръжението гълъбът показа първи признаци на безпокойство, а именно наклони глава на една страна и леко раздвижи крила. В този момент сержантът установи, че трябва да се доближи на още метър до жертвата, а това означаваше да се изкатери на по-висок клон. Тъй като гълъбът проявяваше определена тревога, решихме да изключим фенерчетата и да дадем възможност на сержанта на тъмно да се добере до новото място. След известно време, през което звучаха цветисти ругатни, той съобщи, че го е достигнал успешно.

Запалихме фенерчетата и с изумление установих ме, че гълъбът се е възползвал от тази възможност, за да сгуши глава под крилото си и да си дремне. Когато лъчите го осветиха наново, той раздразнено извади глава и изглеждаше наистина ядосан. С израз на отчаяние сержантът се крепеше на друг един чуплив клон и приготвяше мрежата. Със затаен дъх проследихме как той замахна с нея над птицата, а тя с изненадваща подвижност подскочи надолу по клона, без обаче да отлети в нощта. Като се държеше здраво за огъващия се, скърцащ клон, сержантът отново я доближи и замахна. Този път двете части на мрежата се затвориха и заклещиха птицата, но напрежението се оказа прекалено голямо: сержантът и клонът се килнаха надолу и в усилието да не се пусне и да падне, той изтърва дръжката на мрежата.

В мълчалив ужас я видяхме да полита надолу. „Щипците“ се разтвориха; сега нашият скъпоценен гълъб бе оплетен само в едната половина на мрежата и лесно можеше да избяга. После падащата мрежа се удари в един клон и увисна. Гълъбът с нежелание размаха крила няколко пъти и ние зачакахме да видим как ще се освободи и ще излети в непрогледната тъмнина на криптомериите. Той обаче направи само символично усилие и стоически спря, което за нас беше добре, тъй като мрежата едва-едва се държеше за клона.

Тогава забелязахме нещо друго. Клонът, за който се бе закачила мрежата, растеше под ъгъл и достигаше съвсем близо до дървото на Джон Хартли. Той видя това, спусна се бързо по стъблото и намери клон, отделен от мрежата на малко повече от метър. Много предпазливо, тъй като клонът бе едновременно и тънък, и еластичен, той се протегна през това разстояние. За миг помислих, че ръцете му не са достатъчно дълги, но за мое облекчение в следващия момент пръстите му затвориха мрежата. Гълъбът бе наш.

Джон внимателно се върна към зелените дълбини на криптомерията и прехвърли улова от мрежата в една мека платнена торба, с каквито той и сержантът се бяха снабдили, после бавно спусна плячката на земята с помощта на канап. Полюшвайки се, торбата се появи изпод тъмните иглички на криптомерията и аз благоговейно я хванах в шепите си. Полека я отворих и измъкнах гълъба, за да го види Джон. Без да се съпротивлява, той лежеше кротко в ръцете ми и само мигаше с умерено любопитство, породено от това ново преживяване. Погледнати отблизо, въпреки изкуствената светлина, цветовете изглеждаха живи и прекрасни: крилата и гърба бледошоколадови, опашката и задницата ръждиви, почти лисичо червени, а широкият гръден кош, шията и главата — бледосиви с розови и цикламени оттенъци. Беше забележително красива птица.

Гледах я, като галех с пръсти копринените пера и усещах равномерното биене на сърцето и дишането й, и ме изпълваше силна тъга. Това бе една от тридесет и трите оцелели от вида си птици, които подобно на корабокрушенци едва-едва преживяваха върху сала от криптомерии. Навярно преди много години по същия начин малка групичка от птици додо, последните от своя безобиден, клатушкащ се вид, посрещнали окончателната яростна атака на прасета, кучета, котки, маймуни и хора и завинаги изчезнали, понеже никой не се поинтересувал и не им осигурил убежище, където да се размножават в безопасност от враговете си. С наша помощ розовите гълъби поне имаха по-голям шанс да оцелеят, въпреки че броят им бе намалял така драматично.

Залавянето на този гълъб бе отнело толкова много време, че луната вече светеше ярко, а за голямо наше неудоволствие на небето нямаше ни един облак. Всяка по-нататъшна операция по хващане на гълъби щеше да е обречена на неуспех, защото светлината бе повече от достатъчна и те можеха да видят накъде летят. При първия опит да се покатерим до местата им за нощуване те с пляскане на крила напуснаха криптомериите и се отправиха надолу из долината. Да се опитаме да ги проследим там, би било безсмислена загуба на време. С препъване, подхлъзване и потене излязохме от долината под ярката матова лунна светлина с безценния си товар — розовия гълъб. Чувствахме, че не би трябвало да се оплакваме. Това, че хванахме един от тридесет и трите гълъба при подобен терен, и то от първи опит, ми се струваше малко чудо.

Прибрахме се в хотела, изкъпахме се, преоблякохме се, намазахме ухапванията от комари и се събрахме в трапезарията на хотела.

— Защо да не отпразнуваме улова? — предложих аз. — Какво ще кажете за стриди, след това омари на грил със зелена салата, банани и ром фламбе, и някакво хубаво бяло вино?

И Ан, и Джон заявиха, че одобряват подобно леко хапване, така че направих поръчката. Скоро след това келнерът с прекрасното име Хорас се върна.

— Моля, сър — каза той, — много ми е мъчно за омарите.

Въпреки че официалният език на Мавриций е английският, често бях попадал в затруднения. Обичаят да се отговаря „няма“ като съкращение от „няма защо“, когато благодарях, изискваше известно време да се осмисли. Сега бях изправен пред нов проблем. На Хорас му беше мъчно за омарите. Означаваше ли това, че като на платен сътрудник на Кралското дружество за защита на животните от жестокост, самата мисъл за смъртта на тези деликатесни ракообразни го изпълва с угризения, които не му позволяват да ги сервира на масата? Нищо в поведението му не навеждаше на подобно заключение, но при все това не исках да рискувам да нараня чувствата му.

— Защо ти е мъчно за омарите, Хорас? — попитах готов за разбиране и симпатизиране.

— Защото нямаме омари, сър — отвърна той.

Вместо това ядохме риба.