Джералд Даръл
Златни прилепи и розови гълъби (6)

Вълшебният свят

През френските прозорци в хола на хотелския ми апартамент се излизаше на просторна и прохладна веранда. Човек можеше да слезе от нея, да извърви двадесетина метра през неравна тревиста поляна, засадена с високи казуарини — дървета, които въздишаха от вятъра като любовници, и да се озове на широкия, белоснежен плаж с начупена огърлица от корали и разноцветни мидички, следващ очертанията на брега. В далечината се виждаше белият риф с оглушителния шум от разбиващи се вълни, а отвъд него — царствено синият Индийски океан. Между белия плаж, украсен с чупливи като бисквити коралови парчета, и широкия риф с непрекъснато променящата се цветна леха от пяна се простираше лагуната. Тази половин миля вода — синя като крилца на пеперуда, гладка като повърхността на паница мляко, бистра като диамант — криеше един вълшебен свят, подобен на който няма на земята.

Всеки природоизпитател, имал щастието да пътува, в определени моменти изпитва чувство на ликуващо преклонение пред красотата и сложността на живота, но и на съжаление, че при толкова много неща за гледане, наблюдаване и изучаване, при целия рай от загадки, какъвто се явява светът, човешкият живот е несправедливо кратък. Човек получава това усещане, когато за първи път види красотата, разнообразието и пищността на тропическия лес с неговия подобен на катедрала лабиринт от хиляди различни дървета, всяко украсено с градини от орхидеи и епифити и оплетено в мрежа от лиани — плетеница от толкова много на брой видове, че на човек му е трудно да повярва, че всички те съществуват. Това усещане се получава и когато човек види за първи път множество бозайници да живеят заедно или огромно, неспокойно струпване на птици; когато човек види как от пашкула излиза пеперуда, а от какавидата — водно конче; когато човек види нежните и многообразни прояви на ухажване, ритуали и табута, които в своята съвкупност осигуряват продължаването на един вид. Това усещане се получава, когато човек за първи път види как една пръчица или листенце се оказва насекомо, а петнистата сянка стадо зебри. Това усещане се получава, когато, докъдето погледът стига, делфини весело лудуват и подскачат в своя син свят или когато микроскопичен паяк произвежда от крехкото си телце прозрачна, видимо безкрайна нишка, по която ще се придвижва по време на въздушните си експедиции из огромния заобикалящ го свят.

Но има едно преживяване, което може би стои над всички останали и което естествоизпитателят трябва да се постарае да изпита, преди да умре, и това е изумителното и внушаващо смирение изследване на тропическия риф. При това действие човек като че използва всичките си сетива, нещо повече открива нови, скрити дотогава сетива. Превръща се в риба и започва да чува, да вижда и да се храни като риба, доколкото това е възможно за човешко същество, и в същото време започва да се рее като птица, да се спуска и да кръжи над морските пасища и гори.

За първи път бях вкусил от това вълшебно изживяване на Големия бариерен риф в Австралия, но, за нещастие, тогава имахме само маски без шнорхели и моята маска пропускаше вода. Ще бъде крайно недостатъчно да кажа, че бях очарован — там долу, под мен, имаше един възхитителен пъстроцветен свят, а аз можех само да го зървам за колкото дълго успявах да задържа дъха си и за колкото време маската ми се пълнеше с вода и започваше да ме дави. Примамливите гледки от подводния свят, които успях да зърна, бяха незабравими и аз си обещах при първа възможност да повторя опита, този път както трябва. Такава възможност ми се отдаде на Мавриций, защото тук в хотел „Льо Морн Брабан“ лагуната и прилежащият й риф бяха буквално на прага ми. По-близо от това би означавало да преместя леглото си в морето.

Първата сутрин запарих чай в чайника и го занесох на верандата заедно с един от малките, сладки ананаси, които растат на Мавриций. Похапвах и гледах как лодките пристигат по-долу на плажа, всички управлявани от красиви дългокоси рибари с блестящи очи и цвят на кожата, вариращ от медно бронзов до катраненочерен, облечени в дрехи с пъстри цветове, по-ярки от хибискуса и бугенвилията в градината. Лодките бяха натоварени с купища снежнобели парчета корал и шарени, петнисти раковини и миди. На пръчки, забучени в планширите, висяха огърлици от малки мидички, преливащи във всички цветове на дъгата. Слънцето се показа иззад планините зад хотела и изсветли небето и хоризонта, след това позлати няколкото кръгли бели облака, които се носеха плавно като флотилия по небесната шир, изпрати блестящи искри към бялата пяна на рифа и превърна плитката, спокойна лагуна в прозрачен сапфир.

Почти незабавно, след като седнах на верандата, към моята маса се присъединиха множество птици, ентусиазирани да споделят каквото закусвах в момента. Надойдоха индийски мейни с пригладени черни и шоколадови пера и бананов ожълти очи и човки, пойни сипки, женските в нежно листно зелени и бледо масленожълти цветове, а мъжките в контраст с тях — в крещящо жълто и черно, мустакати персийски славеи — черно-бели, с красиви алени мустачки и алено перо на опашката. Всичките сръбнаха мляко от каничката, решиха, че чаят е твърде горещ за тях и след това се загледаха с копнеж към моя плод. Обрах последната сочна сърцевина изпод гравираната кожа на ананаса и положих останките на масата. В следващия момент те изчезнаха под пърхащата, препираща се купчина птици.

Допих чая, взех маската и шнорхела и бавно се отправих към брега. Достигнах пясъчната ивица и рачетата призрачета (толкова прозрачни, че когато спрат и замръзнат на едно място, престават да се виждат) изприпкаха към вълничките и се шмугнаха на сигурно място в дупките си. В края на лагуната морето много нежно плискаше белия пясък подобно на котенце, деликатно лижещо млякото в паничката си. Нагазих до глезени във водата, която бе топла като хладка вана.

Около краката ми по повърхността на пясъка се виждаха странни шарки, сякаш някой бе вървял през плитката вода и бе рисувал по пясъчното дъно размазани очертания на стотици морски звезди. Лежащи една до друга, те наподобяваха причудливи пясъчни съзвездия. Най-голямата бе около тридесет сантиметра от връх до връх, а най-малката с размерите на чаена чинийка.

Любопитен да разбера що за призрачни пясъчни морски звезди са това, аз зарових пръстите на краката си под една от тях и я вдигнах нагоре. Показа се чудесна, яка морска звезда с блед керемидено розов цвят, обилно изпъстрена с бели и червени точки, която се отърси от покрилият я пясък и леко заплува нагоре. Въпреки че изглеждат примамливо меки и кадифени — като звездите, които се слагат на върха на коледните елхи, — морските звезди на пипане са всъщност корави и грапави като шкурка. Звездата, която така грубо бях изтръгнал с палеца на крака си от пясъчното й легло, лениво се преметна в прозрачната вода и се претърколи по гръб на дъното. Долната й страна имаше бледия оттенък на слонова кост и дълбоките каналчета в средата на всеки лъч изглеждаха като разтворени ципове. В тези каналчета се помещаваха милионите й крачета — дълги няколко милиметра пипалца, всяко завършващо с кръгло смукателно разширение. Всяко краче можеше да се използва независимо от другите, така че в каналчетата се наблюдаваше непрекъснато движение от свиване и разпускане на пипалцата, които опипваха повърхността и търсеха къде да се засмучат.

След като не откри подходяща повърхност и заключи, че лежи наопаки, морската звезда сгъна под себе си края на един лъч. Намери за какво да се захване и още повече огъна лъча — еластично и без никакво усилие. Едновременно с това тя сгъна под себе си лъчите от двете страни на първия и бавно и постепенно започна да се повдига върху този триъгълник от лъчи. Лъчите от противоположната страна на тялото се свиха и разтвориха като пръсти на ръка, за да го подпрат и не след дълго тялото бе вертикално като колело, подпирано от коравите лъчи. Сега се разтвориха лъчите от другата страна и тялото бавно и грациозно се снижи към тях, подобно на йога, извършващ сложната и красива поза асана. Тялото вече бе обърнато нагоре; оставаше само да се приберат останалите отдолу лъчи и морската звезда бе в нормалното си положение. Цялото действие бе изпълнено с прецизни като на бавни обороти движения, от които всеки балетист би се просълзил.

После обаче морската звезда направи нещо, което нито една балерина, колкото и талантлива да е, не би могла да повтори. Легна на пясъка и просто изчезна. Изпари се пред очите ми и както Чешърския котарак оставил след себе си само усмивката, така и от нея остана само неясно очертание, загатващо за морска звезда върху пясъка. Какво в същност се бе случило: докато тя бе видимо неподвижна, скритите отдолу стотици мънички крачета ровеха пясъка, така че в един момент морската звезда просто потъна и белите песъчинки се посипаха и я покриха. Цялото представление от мига, когато я разрових, до мига, в който изчезна, продължи не повече от две минути.

Бях дошъл до лагуната с намерението да се хвърля във водата и да плувам до дълбокото, но прекарах пет минути, наблюдавайки рачетата призрачета, пет минути в любуване на огърлицата от шарени късчета, които приливът носеше, и още две минути, нагазил до глезените и погълнат от изпълнението на морската звезда гуру, очевидно стремяща се да постигне някаква пясъчна нирвана. През това време накацалите като пъстри папагали в лодките рибари ме оглеждаха със същия ненаситен интерес, който аз проявявах към естествената история на брега. Те обаче добре прикриваха любопитството си и не се опитваха да ми продадат някоя от стоките си по уморителния обичай на търговците в други страни. Хората от Мавриций бяха твърде възпитани, за да са нахални. Помахах с ръка и те ми отговориха по същия начин, широко усмихнати.

Решен да не се разсейвам отново нагазих до кръста, сложих си маската и натопих глава под водата, за да намокря косата и гърба си и по такъв начин малко да ги предпазя от слънцето, което дори в този ранен час припичаше. Когато маската ми се топна под повърхността, морето сякаш се изгуби и аз заразглеждах подводната територия около краката си.

Моментално забравих за решението да плувам по-надълбоко, защото светът около мен бе толкова чудноват, сякаш някой писател фантаст бе описал биологията на Марс. Току до краката ми, малко по-близо, отколкото ми бе приятно, лежаха шест-седем едри, плоски морски таралежа, които приличаха на семейство от сухоземните си събратя, спящи зимен сън. По бодлите им се бяха закачили толкова много коралови късчета и парчета водорасли, че ако човек не се вгледаше отблизо, можеше да ги помисли за покрити с водорасли буци тъмна лава. Между тях бяха преплетени няколко интересни на вид тела, отпуснали се на пясъка като змии, правещи слънчеви бани. Представляваха нещо като тръбички около метър и двадесет на дължина и с обиколка около десет сантиметра. Изглеждаха като части от чудновата подводна прахосмукачка с шевове на всеки осем сантиметра и изработени от полупрозрачна, влажна кафява хартия, по протежение на която тук-там растяха някакви космати гъбички.

Отначало не вярвах тези чудати предмети да са живи. Помислих ги за странни мъртви жилки от дълбоководни водорасли, донесени на плитко от прилива, безпомощно премятани и подхвърляни на пясъка от леките вълнички. Разгледах ги отблизо и установих, че наистина са живи, колкото и невероятно да бе това. Sinucta muculata, както се нарича това странно растение, всъщност е нещо като издължена тръба, която с единия си край засмуква вода и микроскопични организми и изхвърля водата от другия си край.

До Sinucta на морското дъно видях и някои кротки стари познайници: морския охлюв, познат ми от прекараното в Гърция детство — плътно, едро, покрито с брадавици тридесет сантиметрово същество, наподобяващо особено отблъскващ пастет в черво. Вдигнах един: беше леко слузест, но твърд на пипане, като разлагаща се кожа. Извадих го от водата и той постъпи точно като средиземноморските си братовчеди: изхвърли силна струя вода и се отпусна и омекна в ръката ми. След като тази форма на защита не успя, изпробва нещо друго. Внезапно изхвърли струя бяло вещество на вид като течен латекс, което бе невероятно лепкаво и само капка от него захващаше човешката кожа по-здраво от тиксо.

Не можех да не си помисля, че този начин на отбрана е доста безполезен, защото, ако плужекът бе атакуван от враг, лепкавият, подобен на каучук разтвор само би прилепил здраво врага и жертвата. Но така или иначе, това примитивно същество вероятно не би развило подобно сложно оръжие, ако то не изпълняваше необходимата цел. Пуснах го и той се понесе към дъното, където щеше да се търкаля лекичко по пясъка и да продължи да води веселия, бликащ от енергия и пълен с приключения живот на морски охлюв, състоящ се от засмукване на вода от единия край и изхвърляне от другия, полюшван през цялото време от прилива и отлива.

С нежелание откъснах поглед от съществата в непосредствена близост до краката ми и се впуснах в изследователско пътешествие. Първият миг, когато се отпускаш и просто лежиш с лице надолу, а водата сякаш изчезва под стъклото на маската ти, е винаги стряскащ и тайнствен. Изведнъж се превръщаш в ястреб, носиш се и се издигаш над горите, планините и пясъчните пустини на подводната вселена. Слънцето топли гърба ти, многоцветният свят се разгръща като карта под теб и ти се чувстваш като Икар. Въпреки че може да си едва на метър-два от този гоблен, звуците достигат до теб приглушени, сякаш се носят от стотици метри височина в неподвижния въздух, докато ти си горе и слушаш звуците на живота в куклените градове и села под планината. Рибата папагал в крещящи цветове издава стържещ звук, когато чопли с клюна си корал; някоя от стотиците риби, възмутено защищаващи територията си от нашественици, сумти, писука и скрибуца; пясъкът нежно шумоли, полюшван от приливи и течения — нежен женствен шепот от шумоленето на хиляди кринолини.

Такива и още много звуци долитат нагоре от морското дъно.

Отначало пясъчното легло беше равно и по него бяха разпилени остатъци от отминали бури и урагани — късове корал, покрити изцяло с водорасли и обитавани от милиони същества, както и парчета пемза. На пясъка лежаха пълчища огромни черни морски таралежи с дълги тънки игли, които непрекъснато потрепваха като стрелки на компас. Ако човек докоснеше само една от тях, леко поклащащите се игли изведнъж се раздвижваха бурно и започваха да се въртят насам-натам все по-бързо и по-бързо като побъркани игли за плетене. Те не само бяха изключително остри, но и съвършено крехки и попаднали в човешка кожа, се прекършваха. Освен това оцветяваха мястото около убождането, сякаш човек бе инжектиран с туш. Въпреки че иглите изглеждаха черни, когато слънцето попаднеше върху тях, се виждаше, че всъщност са много наситено тъмносини със зелена основа. За щастие, поради окраската си този вид морски таралежи се забелязваха лесно; макар че някои се криеха в пукнатини и под издадени напред корали, болшинството просто лежаха на пясъка поединично или на бодливи групи и се виждаха отдалеч.

Между тях бяха разпръснати още от продълговатите тръбоподобни същества и друг вид морски охлюви — много големи, някои достигащи дължина от четиридесет и пет сантиметра, на жълти и зелени петна. Те изглеждаха и доста по-гладки и по-дебели от черните си братовчеди — повечето имаха диаметър от десет-дванадесет сантиметра. Гмурнах се и улових едно от тези невзрачни и непривлекателни същества. Докато плувах с него нагоре към повърхността, то първо изпусна обичайната струя вода и след като не успя да ме накара да освободя дебелото му тяло, отдели от лепкавия каучук.

Останах изумен колко красив е ефектът му под водата. Когато морският охлюв прибягваше до това последно средство във въздуха, избликваше нещо бяло, желеподобно и лепкаво, но под водата същото явление изглеждаше различно и красиво. Виждаше се, че струята всъщност се състои от петдесетина отделни нишки, всяка тънка като фиде и дълга около двадесет сантиметра. С единия си край нишките оставаха прикрепени към охлюва, а с другия си край се извиваха и носеха из водата като нежен бял фонтан. Не зная дали тези влакна имат свойството да опарят и дори да парализират дребните риби. Човек можеше да ги докосне, без да усети нищо и без кожата му да се раздразни, но положително разпръснатите като грациозен фонтан пипалца представяха по-сериозна прилепваща опасност за враговете, отколкото си представях.

Продължих да плувам, докато изведнъж, като след фокус на магьосник, се озовах в центъра на голям пасаж необичайни на вид риби. Те бяха около петдесет, всяка бе между деветдесет и сто и двадесет сантиметра на дължина и бе оцветена в неутрално прозрачносиво, така че бяха почти невидими. Както издължените им муцуни, така и опашките имаха формата на шипове и от пръв поглед бе трудно да се определи кой край какъв е, докато човек не видеше кръглите им, глуповати очи да разглеждат предпазливо. Явно бяха правили нещо много изтощително и изглеждаха каталясали. Стояха неподвижни във водата срещу течението и размишляваха. В пасажа определено имаше някакъв вид подредба като рота от дисциплинирани, малко измършавели войници. Беше ми интересно да наблюдавам как спазваха точното разположение помежду си — както при войници на парад и тук имаше конкретно разстояние между стоящите отпред и отзад, отгоре, отдолу и отстрани риби. Внезапното ми появяване предизвика паника в редиците, сякаш някой бе нарушил строя в парада по случай годишнината от края на Първата световна война, и те се отдалечиха объркани. Веднага щом поставиха достатъчна дистанция между мен и себе си, те подредиха редиците, обърнаха се с лице към прилива и отново изпаднаха в транс.

Оставих ги и продължих да плувам и да разглеждам омаян пясъчното дъно, по което слънчевите лъчи бяха образували златна решетка. Благодарение на някаква оптическа алхимия тя изглеждаше отрупана с трептящи златисти пайети. Някъде напред изведнъж изникна сянка, смътно очертание, което се материализира в масивна скала с размери приблизително три на един метър, по форма наподобяваща купола на катедралата „Сейнт Пол“. Приближих се и видях, че цялата скала е обсипана с розови, бели и зеленикави корали и че на самия й връх растат четири огромни бледо бронзови морски анемонии като цветя, окичващи чудовищна пъстроцветна шапка.

Минах отгоре над възхитителната скала и се хванах за едно стърчащо коралово клонче, за да не ме отнесе лекият отлив. Разбира се, първо внимателно го огледах, но не видях нищо опасно да се крие под, върху или в него. Подобна предпазна мярка наистина беше необходима, защото, след като очите ми свикнаха с мрака на скалата, забелязах спотайваща се едва на тридесетина сантиметра от ръката ми едра и красиво нашарена риба скорпион, почти незабележима в прикритата с корали и водорасли пещера. Шиповете на гърба й могат да предизвикат агония, а в редки случаи и смърт, ако човек, без да иска ги докосне и те се забият в него. Рибата скорпион беше дълга около петнадесет сантиметра и имаше начупено лице с яки челюсти и огромни червени очи. По тялото й преобладаваха розово и оранжево с черни ивици, райета и точки. Гръдните й перки бяха удължени и изглеждаха като две розови ръце с тънки пръсти, подаващи се изпод хрилете. На гърба й имаше редица алени шипове, които можеха да се окажат смъртоносни. Това бе риба с изключително ярка окраска и веднъж забелязана, грееше като скъпоценен камък, но преди лекото й движение да ми направи впечатление, раираната й и изпъстрена с точици ливрея напълно я бе скрила в обкръжаващия я фон. Когато разбра, че е разкрита, тя грациозно помръдна своите влачещи се перки, плавно заобиколи скалата и се отдалечи от мен. Колкото и да беше красива, изпитах облекчение, че вече не е близо до мен.

Около и в анемониите се намираха няколко симпатични риби клоуни, дълги около осем сантиметра, ярко оранжеви на бели ивици. Тези хубави малки рибки живеят в симбиоза с анемониите: крият се сред парещите пипала, които убиват всяка друга риба, и така анемониите стават техен дом, или по-точно — страховита крепост, където намират убежище в моменти на опасност. В отплата за тази защита рибите клоуни изпускат част от храната си, която анемониите изяждат. Как и защо е възникнала тази любопитна връзка, е пълна загадка. За анемониите едва ли може да се каже, че блестят от интелигентност, и никой не знае как успяват да разберат ползата от рибите клоуни и да не ги парят.

Скрити тук-там между коралите имаше и множество едри миди. От тях единствено се виждаха ръбовете на черупките с подаващи се крайчета на мантиите. Изглеждаха така, сякаш се хилеха с дебели сини и променящи се в зелено устни. Бяха големи колкото кокосов орех и се родееха с прочутата гигантска мида тридакна, която живееше по-навътре в рифа — чудовищно същество, понякога достигащо тегло от сто килограма и дълго до метър. Съществуват много смразяващи кръвта истории за нещастни гмуркачи, случайно уцелили с крака си някоя от тези миди, които на часа се затваряли като капан (както правят всички миди в момент на стрес) и по такъв начин обричали човека на смърт чрез удавяне. Няма обаче достоверна информация това някога да се е случвало, въпреки че естествено е напълно възможно, защото мидата може да захлопне черупките си, и ако гмурецът не разполага с нож, за да разреже могъщия мускул, функциониращ едновременно като панта и ключалка на двете половини на черупката, той би бил така неподатлив на помръдване и отваряне като порта на замък. Тези пъстроцветни миди също живеят в интересна симбиоза: вътре в лъскавите им мантии се крият множество дребни едноклетъчни водорасли със звучното име зооксантели. Миниатюрните растения се хранят с храната, която мидата всмуква, а за благодарност й предоставят допълнително количество кислород. Звучи така, като че плащат за насъщния с въздух — нещо, което много хора биха искали да могат да правят.

След като се уверих в местоположението на рибата скорпион, преместих наблюдателницата си от другата страна на скалата и там се натъкнах на друг случай на симбиоза. Около скалата плуваше малък пасаж от различни многоцветни риби, между които имаше една риба кутия и три жълти като канарчета риби хирург. Рибата кутия беше направо невероятна: дълга само около осем сантиметра, яркооранжева с черни точки, но не оцветяването й ме изуми, а формата. Цялото й тяло приличаше на квадратна кокалена кутия и от няколко дупки в нея се подаваха перките, задният отвор, очите и устата, а опашката се размахваше като витло на извънборден двигател. Този начин на придвижване, както и големите, кръгли, винаги учудено ококорени очи, квадратната форма и десенът на точки правят тази риба един от най-интересните обитатели на рифа.

Рибите-хирург бяха съвсем различни. Жълтите им тела по форма наподобяваха луна, имаха високи изпъкнали чела и устни, издадени напред като свински зурли. Името им идва от два остри, подобни на скалпел шипа точно зад опашката — опасни оръжия, които могат да се затварят в две скрити каналчета като джобни ножчета.

Колкото и да бяха възхитителни тези два вида риби, по-интересно ми се струваше поведението им. Две риби хирург бяха застинали до скалата в състояние, близко до транс, а рибата кутия се размотаваше напред-назад като някаква чудновата оранжева лодка и от време на време спираше. Между тях се стрелкаха три подвижни малки рибки, някакъв вид попчета с ярки тъмносини и небесносини петънца. Те бяха риби чистачи и старателно обслужваха трите си клиентки — приближаваха се да изсмучат паразитите от кожите им, отдалечаваха се, сякаш да се полюбуват на свършената работа и пак се втурваха напред, подобно на женствени фризьори, които се превъзнасят по повод създаването на нова прическа. По-късно на главния риф видях риби да чакат реда си пред „фризьорския салон“, където мъничките сини „фризьори“ трескаво работеха, за да смогнат с всичките клиенти.

Бях изцяло погълнат от всичко видяно, защото всеки сантиметър от скалата, любовно наречена от нас „Сейнт Пол“, бе покрит с малки анемонии, морски ветрила, червейчета, скариди, раци и множество други същества. Установих, че съм прекарал повече от час на едно място и въпреки това не бях разгледал всичко. Тук, на тази скала, се намираше такова богатство, че един природоизпитател би трябвало да посвети дванадесет живота само за да започне да го изучава. Плувайки бавно към хотела за закуска, си мислех какво ли ще представлява истинският риф. Скоро щях да разбера. Всичко беше фантастично.

При първия удобен случай уговорих лодка с лодкар да идва рано всяка сутрин, за да можем да прекарваме по няколко часа на рифа, без това да нарушава другите ни занимания. Два дни по-късно лодката лениво прекоси гладката като коприна лагуна и стиха въздишка се заби в пясъка точно пред стаите ни. В живота ни се появи Абел — строен млад креол с дълги бакенбарди и мустаци, широка и заразителна африканска усмивка и особен дрезгав и висок глас. Дванадесетгодишен бе прекарал полиомиелит. Тогава Мавриций е бил поразен от страшна епидемия и въпреки че десните му ръка и крак бяха частично засегнати, той беше много подвижен в лодката и плуваше, и се гмуркаше като риба. Като повечето от своите сънародници рибари и той знаеше изключително много за морските същества и къде да ги открие, но знанията му бяха примесени с неточности от фолклора. Въпреки това той бе експерт по рифа и можеше да покаже всичко, за което бе помолен — от октопод до стриди и от дълги, заострени като рога на еднорог, напръскани с кървавочервени точки раковини до коралови гори, които ми е трудно да опиша.

Когато излязохме заедно първия ден, той обясни, че рифът грубо може да се раздели на пет части: дълбоката вода в края на лагуната, пясъчното дъно с отделни разпръснати покрай брега скали (като „Сейнт Пол“), както и три дяла на кораловата гора. Във всяка част имаше нещо различно. И така, първия ден той ни заведе до място, което нарекохме „Еленово гробище“, или „Местенцето на наблюдателя“.

Лодката първо прекоси ивицата с пясъчно дъно. Аз лежах в предната част на миниатюрната палуба и зяпах надолу в прозрачната вода, а ранното сутрешно слънце топлеше гърба ми. Отначало видях стълпотворение от морски охлюви и от странната маркучоподобна Sinucta, след това буквално хиляди големи призрачни червени морски звезди, заровени в пясъка, а най-отгоре по пясъка бяха разпръснати множество морски възглавнички. Морските звезди от този вид са кръгли и дебелички като пудинг, с къси и тъпи лъчи, от които краищата им изглеждат като фестонирани. Те са жълто-оранжеви на цвят и са поръсени със слузести, катраненочерни конусовидни шипчета, които приличат на тръни на рози.

Преминахме над още няколко коралови колонии и пясъкът постепенно изчезна от дъното. Лодката се плъзгаше над многоцветен персийски килим от водорасли и корали, и пасажи ярко оцветени риби се разбягваха от пътя й. Стигнахме мястото, което Абел бе избрал. Той изгаси мотора и хвърли през борда голямата желязна буца с халка, която му служеше за котва. Спряхме на дълбочина около два метра; водата беше така чиста, че в сравнение с нея водката би изглеждала мътна. Бързо си сложихме маските и се прехвърлихме през борда в един възхитителен свят, който надхвърляше всички четени или сънувани някога поетически описания на вълшебни земи. Първото впечатление беше ярката светлина от цветове — злато, пурпур, зелено, портокалово, червено, както и всевъзможни техни нюанси. След първоначалното изумление от този полихроматичен свят, внимание привличаха формите. На това конкретно място преобладаваше коралът, наречен „Еленови рога“, и то приличаше на огромно гробище от превъзходни викториански ловни трофеи, оцветени в бяло и електрическо синьо. Някои от коралите бяха високи едва метър, ала тук-там се виждаха могъщи форми, наподобяващи бели и сини коледни елхи, между чиито клонки се стрелваха групички от дребни шарени рибки, също както между дърветата в един тропически лес се стрелват и подскачат папагали. Сред горите от еленови рога се срещаха и други корали с форма на мозък — някои големи колкото пудинг, други колкото фотьойл, а освен тях навсякъде имаше учудващо разнообразие от нежни морски ветрила, меки корали и водорасли.

Човек се обърква и дъхът му спира не само от цветовете и формите на околната среда, но и на самите населяващи я същества. Беше ми интересно да открия известна прилика със сушата. Малките шарени рибки прехвърчаха като птици сред гората от еленови рога, а отдолу пасажи черно-бели риби девойки се движеха между морските ветрила като стада зебри. Една тъмношоколадова и розова риба с големи перки и нацупена уста изскачаше заплашително от пролуките на корала, щом човек навлезеше в територията й, и размахваше перки също както слонът развява уши, преди да атакува. Там се таяха и черно-оранжеви риби, същински дебнещи в сенчестите дълбини на корала тигри, както и бързоподвижни пасажи грациозни портокалово кафяви риби, прилични на газели или антилопи. В дупките, подобни на спящи бодливи прасета, лежаха морски таралежи в яркосини, нефритенозелени и бледо лавандулови цветове.

Опиянен от цветовете и причудливите форми, аз заплувах през този вълшебен свят, докато стигнах до шубрак от еленови рога с яркосини връхчета и до малко, покрито с пясък отворено пространство, сред което се търкаляха морски охлюви, пурпурни и черни морски таралежи. Във водата над тях плуваха петдесетина дребни рибки, които впоследствие ми станаха любими. Бяха дълги около десет сантиметра и поради положението си на пръв поглед изглеждаха бледозелени. Имаха нежния и красив цвят на липа, чиито пъпки всеки момент ще се разтворят, но този цвят същевременно преливаше, сякаш всяка рибка бе полирана. Когато ги доближих, се случи нещо невероятно. Изглежда, че те се обезпокоиха от мен и отплуваха малко по-надалече. Аз ги последвах и за частица от секундата те промениха цвета си от нежно листно зелен в наситеносин — красивия син цвят, използван от средновековните художници за одеждите на Света Богородица, синьо като за Мадона, но с предишната иридесценция.

Очарован, аз побързах да мина отново покрай тях и пак да се върна, и в миг те отново станаха зелени. Този ефект бе толкова прекрасен, че аз прекарах половин час да тормозя горките риби да сменят цвета си ту в синьо, ту пак в зелено в зависимост отпадащата върху тях слънчева светлина. Най-изумителното беше, че те се завъртаха едновременно и всяка риба променяше цвета си в същия миг като съседа си. Накрая, отегчени от моето внимание, те решително отплуваха към гората от еленови рога, където аз не можех да ги последвам така бързо, и скоро ги загубих. За мен обаче те останаха едни от най-красивите риби на рифа. Всички други — пурпурни, жълти, бронзови, виненочервени, на точки, на райета, с блестящи пайети, с необикновени форми и размери — всички бяха възхитителни, но моите „листни риби“, както ги нарекох, защото те нямат обикновено нарицателно име, а само научното Cromiisselurialis, се превърнаха за мен в олицетворение на рифа.

Абел съвсем не беше мълчалив, точно обратното — можеше да бъде красноречив, когато сметнеше, че ситуацията го заслужава, но ако наблюденията или инструкциите му се стореха слабоумни, просто не отговаряше.

— Абел — казвахме му строго, — днес искаме да влезем само за малко.

Абел приковаваше поглед някъде в синята далечина или изпадаше в нещо като транс.

— Само за малко. В осем и половина трябва да сме се прибрали — казвахме ние.

Абел ни поглеждаше невиждащо.

— Чу ли? — ние се опитвахме да надвием пръхтенето на двигателя.

Безизразните му очи се спираха за кратко върху събеседника и после отново започваха да съзерцават хоризонта. Прибирахме се в хотела в девет и половина и плащахме на Абел двойно повече, отколкото бяхме възнамерявали, но си струваше. За разлика от нас, той винаги знаеше какво искаме.

След като няколко пъти се бяхме наслаждавали на удоволствията в „Гората на елените“, без всякакво предупреждение Абел ни заведе на едно място, което впоследствие нарекохме „Магазина за грънци“. Спуснахме се, очаквайки да видим бодлива гора от еленови рога, но останахме изненадани. Тук коралът имаше формата на големи чинии и купи, перфорирани по краищата като пощенски марки, и беше кафяв на цвят. На места образуваше високи купчини като съдове, натрупани в мивката на някой великан, а другаде се извисяваше като гигантски канделабър или като фонтан в стил рококо в някоя красива градина на френски замък или италианска вила. Това място коренно се отличаваше от еленовата гора, където човек можеше да плува заедно с рибите; тук при нашето приближаване те просто изчезваха между съдовете и ние нямаше как да ги последваме. Беше необходим нов подход — ние просто лежахме във водата и чакахме рибите да се приближат към нас.

Именно тук за първи път видях „мавритански идол“, една от най-необикновените на вид риби. Ако можете да си представите самолет с крила във формата на буквата „Д“, завършваща отгоре с остър ъгъл, малка тъпа опашка и силно издаден навън двигател, и това цялото лежащо на една страна и нашарено с жълти, бели и черни ивици, ще добиете някаква представа за тази странна риба.

Пак в магазина за грънци изведнъж се оказах заобиколен от голям пасаж коралово розови и оранжеви риби с огромни тъмни очи, дълги между двадесет и двадесет и пет сантиметра. Наблюдавах как един морски охлюв се изправя на крака си и се чуди какво да прави, когато в ъгъла на стъклото на водолазната ми маска се мерна нещо червено и в следващия момент ме обгради пъстроцветна група. Рибите плуваха много лениво и дойдоха толкова близо, че можах да ги докосна. През цялото време ме гледаха с изразителните си черни очи. Безкрайно се зарадвах, защото винаги съм искал да видя тази риба, която носи поетичното име копнееща катерица. И те наистина изглеждаха пълни с копнеж. Бяха се втренчили в мен с такова печално изражение, сякаш току-що се бяха върнали от изключително неприятна среща с управата на банката си. Очите им ми се сториха пълни със сълзи и бяха така потиснати, че изпитах горещо желание да ги успокоя по някакъв начин. Надявайки се да разсея страданието им, аз се гмурнах към дъното и преобърнах един лежащ там мъртъв коралов дънер, изпод който се показаха множество вкусни хапки: скариди, рачета, миниатюрни червейчета и прилични на дяволчета черни морски звезди с извиващи се змиевидни лъчи, покрити с нещо като козина. Обикновено рибите се радват на подобно изобилие, но „копнеещите катерици“ само ме изгледаха печално и безшумно се оттеглиха. Очевидно не бях проявил достатъчно съчувствие.

Едно от изморителните неща, свързани с гмуркането из рифа, беше удивително големият брой форми на живот навсякъде около нас, където и да се обърнехме. През тези четири и половина месеца на Мавриций почти всеки ден отивахме на рифа и всеки път виждахме поне четири нови вида риби, които не бяхме срещали преди. Но истинско отчаяние изпитах едва към края на престоя ни, когато Абел ни заведе в частта, която нарекохме „Цветната градина“. Тук за един-единствен час плуване постигнах главозамайващия рекорд да видя шестнадесет нови вида риби, които не бях срещал преди през тези четири месеца гмуркане.

Цветната градина беше много плитък дял от рифа, дълбок в по-голямата си част около метър, но на места достигащ едва тридесет сантиметра, така че човек трябваше да търси проход в корала, за да не одере гърдите или коленете си. В тази плитка вода цветовете изглеждаха още по-ярки и някои видове корали се намираха единствено тук, като например коралът гъба. Този корал е свободно плуващ, т.е. не образува колонии като другите, а просто лежи върху дъното и се придвижва от място на място. Прилича на долната част на голяма червеникавокафява гъба и човек разбира, че е жив само когато измежду ламелите се покажат тънките, бледожълти пипалца. Някои корали напомняха за могили от миниатюрни зелени хризантеми, всичките с големина на нокът. Те също се намираха в непрекъснато движение подобно на купчини цветя, носени от подводен бриз. Тук имаше невероятно ярки сини корали — истински кобалтовосини, както и корали в различни оттенъци на червеното, от кърваво до най-бледорозово, каквото се вижда при залез-слънце. Едни бяха с такава правилна кръгла форма, сякаш бяха подрязвани от майстор градинар. Изглеждаха изключително спретнати и човек не можеше да повярва, че така са си израснали. При по-обстоен оглед се забелязваше, че всяка голяма като букет „глава“ се състои от коралови клонки с формата на малки, покрити със сняг коледни елхи.

Именно тези коралови глави бяха любимото място на листните риби, които на пасажи плуваха около тях и при опасност се криеха между клончетата с форма на коледни елхи. Близо до една „глава“ открих приблизително петдесет бебета листни риби. Установих, че на тази възраст те още не притежават преливащия зелен цвят, а са небесносини, доста по-светли от възрастните, но също така красиви. Известно време се забавлявах да протягам ръка към групата блестящи рибки, при което те се гмурваха в корала и изчезваха. В мига, в който прибирах ръка, те изскачаха от кораловата глава като сини конфети върху сняг.

Цветната градина притежаваше най-големия брой видове за най-малка площ и беше особено привлекателна с плитката си вода, където човек можеше да се доближи до рибите. Рибата пила беше винаги интересна за наблюдение. Тялото й е с формата на листо с извит рог на челото, оцветено в искрящо зелено с надлъжни ивици и ярки оранжеви точки; има муцуна на оранжеви ивици и оранжево-черни очи. Името си е получила от грубата като шкурка повърхност на тялото. Нейна родственица е рибата щик, която местните хора наричат с подобното на скоропоговорка име „Хуму-хуму-нуку-нуку-а-пуа“. Тя има дебело, също с формата на листо тяло, но за разлика от издадената муцуна на рибата пила нейното лице е намръщено и войнствено като на генерал-майор, наблюдаващ нескопосани новобранци. Видът й се подсилва от униформата на бели, черни и сиви райета и яркосинята лента над носа й, която прилича на надвиснали вежди. Името й е дошло от един необикновен защитен механизъм. Както рибата пила и тя има извит рог, но той се намира зад очите и може да се прибира. Когато обаче я преследва враг, този рог се отваря и друг, по-малък шип го подпира като изправен и неподвижен щик. Това я прави трудна и опасна за преглъщане хапка, но и нещо повече: когато навлезе в корала и отвори щика си, не е възможно да бъде измъкната оттам, без преди това да се разчупи цялата коралова глава.

Докато бяхме в тази част от рифа, една случка ме върна обратно към детството ми в Гърция, когато излизах в морето с рибарите. Плувайки из един каньон между пъстроцветните корали, стигнах до открита площ с пясъчно дъно. По същото време там пристигна и един октопод с пипала, по-дълги от метър, който очевидно бе решил да се премести от друго място на рифа. Когато ме видя, той побърза да прекоси пясъка. Имаше неприятния вид на гърбушко с развяващ се отзад плащ от пипала. Не успя да стигне до самия риф и потърси убежище в една голяма коралова глава в центъра на пясъчната поляна. Последвах го, за да разбера какво ще направи, и го видях вклинен, или по-точно заклещен, в една неголяма цепнатина, със затворени до цепки очи, както правят октоподите при опасност (иначе очите им се виждат много ясно). Пак поради същата причина кожата му проблясваше и променяше цвета си в учудващо многообразие от нюанси, включително пауново синьо и зелено. Вместо да го открои, този фойерверк от цветове му помагаше да се слее с пъстрия фон. Бях на около метър от него и тъкмо се чудех дали ще мога да го изкарам от скривалището му, когато иззад рамото ми се плъзна тризъбец и се заби в октопода, който начаса се превърна в гърчеща се глава на медуза с пипала. Докато Абел, който бе маневрирал лодката точно над мен, триумфално издърпваше на борда виещия се октопод, водата се оцвети от съсиреци черно мастило.

Споменът за умиращия октопод, от който шурти черно мастило и който при издърпването едва не мина през лицето ми, не може да се нарече най-приятният спомен от рифа, това възхитително красиво и сложно място, неподдаващо се на описание. Понастоящем рифът се експлоатира жестоко: рибата масово се лови, раковини и миди се събират и се продават, коралът се разбива с динамит, за да могат тържествуващите туристи да отнесат у дома си патетични парчета от някога живи, красиви организми, парчета, които събират прах по полиците над камините. Да се надяваме, че правителството на Мавриций ще последва просветения почин на Сейшелите и Танзания и ще обяви рифовете си за национални морски паркове, така че те да се запазят за радост на туристите и на местните жители, защото рифът е еликсир, който е достъпен за всички.

Докато пиша това, небето навън е сиво и вали ситен сняг, но достатъчно е да затворя очи и пред мен се появяват красотите на рифа, стоплят ме и ме развеселяват.

Един ден в цветната градина неочаквано попаднах на гъмжило от листни риби — може би над две хиляди на площ от пет-шест квадратни метра. Половин час плувах с тях и преживяването беше незабравимо: в един момент се намирах сред гора със зелени листа, които приветстваха пролетта, в следващия се носех сред къс синьо средиземноморско небе, като по чудо озовало се в морето при рибите. Най-накрая опиянен и заслепен намерих гладка коралова глава, незаета от морски таралежи и риби скорпиони, и седнах върху нея на дълбочина около шестдесет сантиметра във водата. Свалих маската и погледнах към далечината, където планините на Мавриций се издигаха към хоризонта като неспокойни рамена и гърбици под чаршаф от зелена гора. Над тях се извиваха пет дъги — ни повече, ни по-малко. Почувствах, че наистина много харесвам Мавриций.