Джералд Даръл
Златни прилепи и розови гълъби (5)

Плодоядна експедиция

Уахаб спря колата пред малък магазин, където под светлината на мъждукащи газени лампи собственикът и цялото му семейство, от бабата до най-малкото дете, бяха погълнати да правят чапати — да сипват плънка от пикантна леща и да ги завиват на руло. Купихме значително количество от този деликатес, паркирахме в покрайнините на града сред прохладни, облети с лунна светлина хълмове под обсипаното със звезди небе, седнахме и докато се хранехме, обсъждахме предстоящата експедиция за прилепи на съседния остров Родригес.

— Разбира се, ще трябва да вземете с вас плодове — каза Уахаб, като се избърсваше деликатно с кърпичката си.

— Да вземем плодове ли? Защо, по дяволите? — попитах аз с пълна уста. Да носим плодове на тропически остров, ми се стори малгашки еквивалент на израза „На краставичар краставици да продаваш“.

— Затова, защото на Родригес растат много малко плодове, а пък е и краят на сезона — отвърна Уахаб.

— Трябваше да се случи краят на сезона — казах унило аз.

— Това няма ли да се окаже проблем? — попита Джон. — Имам предвид пренасянето на плодове с малък самолет.

— О, не — каза Уахаб, — просто ще ги опаковате като свръхбагаж и това е всичко.

— Най-добре да вземем малко узрели, малко полуузрели и малко зелени плодове — казах аз, — като на кораб, с който превозваме животни.

— А пък аз ще се опитам да ви потърся един джакфрут — каза Уахаб.

— Какво представлява джакфрутът? — попита Ан.

— Голям плод, който страшно много се харесва на прилепите — отвърна Уахаб. — Мирише много силно и те могат да го усетят отдалече.

— Вкусен ли е? — попитах аз.

— О, да — каза Уахаб и добави предпазливо, — ако харесваш такива неща.

След края на експедицията до Родригес смятах джакфрута за тропическия деликатес с най-малки шансове да спечели кулинарно състезание, но на този етап само си представях как куп прилепи долитат право в ръцете ни при най-слабия полъх от възхитителния му аромат.

Следващите няколко дни прекарахме в проверка на мрежите и другите такъми, в четене на информация за Родригес, в гмуркане при всеки възможен случай с шнорхел до рифа и разглеждане на многоцветния, непрекъснато променящ се парад на морския живот там. Пристигнаха новини, че на Уахаб му е трудно да намери джакфрут и че на Родригес вали за първи път от осем години. Нищо от тази информация не ни се стори от фатално значение; тогава още не знаехме, че и двете неща щяха да повлияят на плановете ни. Два дни преди да отлетим за Родригес, Уахаб позвъни и каза, че е намерил и реквизирал за нас последния джакфрут на Мавриций. Щеше да го изпрати по специален куриер.

— Доста е презрял, Джери — обясни той, — затова най-добре го дръжте увит, да не загуби аромата си, и не го оставяйте на висока температура.

— Как предлагаш да го сторя? — запитах саркастично, като бършех потта от челото си. — Не мога и себе си да опазя от високата температура.

— Нали стаята ти в хотела е с климатик? — попита Уахаб. — Дръж го там.

— В стаята ми вече има двадесет и четири кичура банани, две дузини авокадо, две дузини ананаси, две дини и четири дузини манго, купени специално за идиотския лов на прилепи. Стаята прилича на пазар повече, отколкото самият пазар в Порт Луи. При все това един джакфрут в повече едва ли съществено ще промени нещо.

— Точно така — каза Уахаб. — А между другото този ненадеен дъжд на Родригес може да окаже влияние на полета ви.

— Как така? — попитах аз, внезапно изпълнен с безпокойство, защото всяко закъснение би съкратило времето, предвидено за лов на прилепи.

— Ами, нали знаеш, че пистата на летището на Родригес е само земя — обясни Уахаб. — Всичкият този дъжд я е направил много хлъзгава. Самолетът вчера е трябвало да се върне, без да каца. Надявам се обаче за вас всичко да е наред.

— Моля се да бъде — казах аз потиснат. — Ако има голямо закъснение, ще трябва да отложим цялото пътуване.

— О, сигурен съм, че няма да се стигне до там отговори весело Уахаб. — Обади ми се, ако ви е нужно още нещо. Джакфрутът би трябвало да пристигне по някое време тази сутрин. Дочуване.

Телефонните разговори с Уахаб по правило започваха и завършваха внезапно.

Джакфрутът, повит в пелени от полиетилен и зебло, по пладне бе донесен на ръце от един елегантно облечен горски охранител. Съдейки по размера на пакета, той бе значително по-едър от това, което си бях представял. Мислех си, че ще бъде като кокосов орех, но той явно бе по-скоро като голяма продълговата тиква. По време на пътуването пакетът много се бе нагорещил, затова го внесох в спалнята и благоговейно го разпових, за да се охлади. Изпод пелените се показа гнусен зелен плод, покрит с буци и приличащ на труп на марсианско бебе. Това впечатление се подсилваше от неговия гъст, сладникав, много остър мирис, който слабо наподобяваше разлагащо се тяло.

С течение на времето установих, че този нездрав до втръсване мирис прониква навсякъде и попива във всичко, както става с парафин, попаднал в ръцете на непросветен. За учудващо кратко време цялата стая засмърдя на гигантски джакфрут или на морга с развалено хладилно отделение. Дрехите ни, обувките ни, книгите, фотоапаратите, биноклите, куфарите и мрежите за хващане на прилепи — всичко смърдеше на джакфрут. Излизахме от стаята за глътка чист въздух, за да открием, че носим вонята със себе си. Целият пейзаж миришеше на джакфрут. За да се освободим от това всепроникващо ухание, отивахме да се гмуркаме на рифа и усещахме, че джакфрут е в маските ни. Обядът ни имаше вкус на джакфрут, също както и вечерята. След закуската, наситена с миризмата на джакфрут, се радвах, че още същия ден летим за Родригес, където можехме да зарежем дяволския плод в гората и, дай боже, да избягаме от зловонните му изпарения.

Само няколко минути след пристигането ни на летището чакалнята миришеше така силно на джакфрут, че всички останали пътници започнаха да кашлят и да се оглеждат неспокойно. Бяхме достатъчно пъстра компания, да предизвикаме опасения за отвличане на самолета, със странни вързопи с мрежи и с кошници, издути от необичаен асортимент от плодове, сред които джакфрутът вреше в пелените си от полиетилен и зебло.

Скоро трябваше да се регистрираме за полета и тогава разбрахме колко вреден за каузата ни се оказа първият от осем години насам дъжд на Родригес колкото и да е бил желан на острова. Очевидно Родригес страдаше от недостиг не само на дъжд, но и на пари и нашият самолет трябваше да превози голямо количество от тази необходима стока. За съжаление, колкото и да са полезни, парите са и много тежки. Поради факта, че дъждът бе превърнал пистата на летището в тресавище, самолетът не трябваше да е много натоварен, за да не загуби контрол при кацането. Както обикновено, дори в такова отдалечено място на земята като Родригес, парите са най-важни и пътниците трябваше да намалят собствения си багаж. Трескаво заизхвърляхме всички тежки дрехи и уреди, без които можехме да минем. Получи се интересна купчина. Ако преди това е имало някакви съмнения относно разсъдъка ни, те скоро бяха разпръснати. Кой нормален човек би изхвърлил риза, чорапи, обувки и други важни елементи от облеклото вместо банани, манго и един джакфрут, който се надушва от двадесет метра?

Настъпи пауза, докато строго охраняваният джип пристигна при самолета и кашоните с пари бяха извадени и претеглени. Последва масова математическа оргия, съпроводена от ръкомахане и спорове. Накрая ни съобщиха новината, че въпреки жертвите ни все още бяхме по-тежки от необходимото. За видимо удовлетворение на инспектора, отговарящ за мерките и теглилките, ние седнахме и изядохме половината от плодовете, защото и без друго беше време за обяд. Когато усещахме, че никога повече не ще пожелаем да изядем друг банан, ни съобщиха, че полетът се отменя поради състоянието на пистата на Родригес и да бъдем така любезни да заповядаме утре по същото време.

Понесохме станалия почти смъртоносен джакфрут обратно към хотела. Там не ни се зарадваха особено много, защото тъкмо бяха успели да премахнат миризмата на плода от стаите ни. На следващия ден подновихме запасите си, като заменихме гниещите плодове с пресни, и отново се явихме на летището. По непонятна причина и ние, и парите трябваше да се претеглим отново и пак надхвърлихме разрешеното. Именно на този етап започнах да се съмнявам сериозно в математическите способности на хората от Мавриций, но както знае всеки опитал, безсмислено е да се спори с властите на едно летище. След като изхвърлихме буквално всичко, освен дрехите върху нас и мрежите, седнахме и изядохме още малко от скъпоценните плодове, фактът, че сега носим свръхбагажа вътре в себе си, вместо във вид на кичури банани, изобщо не осени летищните власти. Безкрайно се изкушавахме да захвърлим джакфрута, но дори аз разбирах, че силната му миризма може да се окаже полезна за примамване на прилепите в мрежите ни, ако разбира се, преди това не ни задушеше. Отново се бяхме натъпкали до пръсване с банани, когато ни съобщиха, че полетът пак е отменен.

— Ако това показва как ще протече експедицията на Родригес, то значи стомахът ми ще бъде непрекъснато разстроен — казах аз след завръщането ни в хотела, където поредното ни появяване бе посрещнато с многострадални физиономии. Бях истински обезпокоен, защото при още едно забавяне щеше да се наложи да отменим начинанието. Наближаваше датата за отпътуването ни в Европа. На другия ден, след като заменихме всички презрели банани и манго, и за стотен път съжалихме, че нямаме херметическа кутия за джакфрут, отново отидохме на летището. Пак старателно претеглиха и нас, и парите, но, за голямо учудване, този път не ни накараха да изядем половината от багажа си. Скоро се озовахме на борда на мъничък самолет с пъстър асортимент от пасажери, които проследиха появата на джакфрут в това ограничено пространство с известна паника и униние. Войниците от охраната на самолета се разпръснаха, ние се засилихме по пистата и се вдигнахме от земята, преминахме ниско над яркозелените квадрати със захарна тръстика, издигахме се все по-високо в зюмбюлено синьото небе, прелетяхме над рифа и вече бяхме над дълбокото, блестящосиньо на Индийския океан.

Родригес е навътре в Индийския океан на 350 мили северно от Мавриций. В най-широката си част той е дълъг единадесет и широк по-малко от пет и половина мили. Има интересна история и още по-интересна фауна. Един пример е странната птица солитер^[1], живяла тук. Тя изчезнала наскоро след птицата додо и изглежда, че причина за това е било унищожаването на естествената й среда и безмилостното ловуване. Заедно с нея острова обитавали огромен брой гигантски сухоземни костенурки. В своята изключително интересна книга Алфред Норткум описва тези костенурки:

„Гигантските костенурки достигат зрелост на 30–40 години и понякога живеят до 200–300 годишна възраст. Това фантастично развитие се дължало единствено на изолацията на острова и на отсъствието на хора и врагове в природата. Според Легуа те били толкова многочислени на Родригес, че «понякога се вижда гъмжило от по две-три хиляди и човек може да измине стотина крачки по гърбовете им, без да стъпи на земята…»“

До времето, когато Мае дьо Лабурдоне пристига в Ил дьо Франс, хиляди костенурки вече били пренесени от Родригес в Бурбон, Ил дьо Франс и корабите на Компанията. Самата Компания грабела безразборно, често пъти многократно надхвърляйки жизнените потребности на екипажите и пътниците. Някои капитани продавали излишните костенурки в Бурбон, където явно имало голямо търсене и цената била добра, като в Ил дьо Франс отказвали да предоставят малко от тях дори за болните в останалите кораби. Лабурдоне възкликва: „Можете ли да повярвате, господине, някои капитани идват от Родригес със седем или осем хиляди костенурки и отказват да ги стоварят тук за болните от други кораби, а предпочитат да ги продадат в Бурбон или тук да ги разменят за пилета!“

Лабурдоне не е водил точен отчет за броя костенурки, напуснали Родригес, докато той бил губернатор. Едва ли обаче са били по-малко от десет хиляди годишно. Един от приемниците му, Дефорж-Бурше, бивш губернатор на Бурбон, опитал се да установи колония на Родригес през 1725 г., е малко по-точен. По негово време четири неголеми кораба превозвали костенурки в Ил Дьо Франс: „Ла Миньон“, „Л’Оазо“, „Льо Волан“ и „Льо Пенелоп“. Всеки курс карал хиляди костенурки, както може да се види от един негов доклад до Компанията:

14 декември 1759

„Л’Оазо“ пристига от Родригес с 1035 сухоземни и 47 водни костенурки. Първоначално бяха натоварени 5000, но за осемте дена до Ил дьо Франс по голямата част от товара беше загубена.

 

15 май 1760

„Л’Оазо“ превозва 6000 костенурки.

 

29 септември 1760

„Л’Оазо“ пристига с 1600 сухоземни и 171 водни костенурки.

 

12 май 1761

„Льо Волан“ пристига на док с товар от 4000 костенурки.

 

6 декември 1761

„Л’Оазо“ докарва живи 3800 костенурки от натоварени 5000.

Кралският флот също се обслужил добре, докато бил в териториалните води на Родригес. Така на 26 юли 1761 г. два кораба натоварили 3000 костенурки.

След като бяхме летели два часа и половина, видяхме пред себе си лъкатушещия, неспирно подвижен шал от млечнобяла пяна, обгръщащ рифа около Родригес. Самото голямо коралово укрепление на свой ред ограждаше острова, образувайки обширна плитчина, върху която се издигаше той. На места рифът бе отдалечен от бреговете на двадесет мили и огромната площ от тиха изумрудена вода, охранявана от него, бе осеяна с по-малки островчета. Някои от тях представляваха просто няколко пясъчни дюни, а други бяха достатъчно големи и в миналото предоставяли убежище на гигантски костенурки и на вид гигантски гущер, също изчезнал днес.

Самолетът направи вираж и се снижи, преди да кацне върху мъничката, покрита с червена пръст писта. От въздуха островът изглеждаше бисквитено кафяв и доста гол, въпреки зелените кръпки в долините и разпръснатата тук-там пепеливо зелена растителност. Обаче в момента, в който слязохме от самолета, ни обгърна вълшебно очарование, каквато човек изпитва единствено на малки, отдалечени, облени в слънце острови. Прекосихме червената глинеста писта и влязохме в миниатюрно летище с приветствена табела на фасадата „Добре дошли на Родригес“. Вътре за голяма изненада на едно бюро до отворения прозорец прочетох надпис „Имиграционни власти“.

— Имиграционни власти? — казах на Джон. — Какво ли може да значи това? Тук пристигат само един самолет седмично от Реюнион и три от Мавриций.

— Не питай мене — каза той. — Може би не се отнася за нас.

— Моля, приготви паспорти за имиграционни власти — каза приветлив полицай в елегантна зелена униформа и разсея всичките ни съмнения.

По чиста щастлива случайност си носехме паспортите: на никой не му бе хрумнало, че може да ни потрябват, тъй като Родригес е зависима територия на Мавриций. В този момент се появи самият чиновник — едър, с шоколадов тен, облечен в хубава униформа в цвят каки, който се потеше обилно и носеше голям наръч разбъркани папки. Лицето му бе честно, нервирано и набръчкано като на хрътка, която се възстановява от нервна криза. Той седна зад бюрото, събори надписа „Имиграционни власти“ с наръча папки и нервно ни се усмихна, докато го оправяше. Подредихме се в редица пред него, послушно размахвайки паспортите си. Той леко се поклони, изкашля се и с размах отвори една папка, съдържаща имиграционни формуляри от тези, които задават всевъзможни тъпоумни въпроси — от „Кога си роден“ до „Дали ноктите на краката на баба ти растат на вътре“. Строгото му държане на човек, съблюдаващ закона, бе леко смутено, когато един топъл порив на вятъра от отворения прозорец разпиля всичките формуляри сред това, което, по липса на по-точна дума би могло да се нарече „чакалнята на летището“. Всички се засуетихме и му помогнахме да ги събере и той бе трогателно признателен.

Сега чиновникът се потеше дори още по-обилно от преди. Той натисна със заоблените си лакти формулярите, за да предотврати друг нещастен инцидент и взе паспорта на Ан. Грижливо преписа мястото и датата на раждането й, възрастта и професията й. Това бе лесна работа и той й върна паспорта с широка, блестяща, триумфална усмивка — усмивката на човек, който държи нещата под контрол. Тази самоувереност се оказа преждевременна, когато, ентусиазиран и зачервен, той се протегна напред за моя паспорт и още един коварен порив на вятъра разпръсна формулярите като конфети из чакалнята. Отне ни няколко минути да ги съберем, а формулярът на Ан получи красив отпечатък от ботуш, тъй като един услужлив полицай от летището го настъпи, за да го спре да се носи по пода.

Помогнахме на чиновника да се настани на бюрото и той с благодарност прие предложението на Ан, да стои зад него и да придържа мигриращите формуляри, докато той ги попълва. Освободен от бремето на бумащината, така да се каже, сега той можеше да се концентрира и да покаже на какво е способен един имиграционен чиновник. Взе моя паспорт и започна да го прелиства с шоколадовите си пръсти като ловък измамник картоиграч. Хвърли ми един поглед, който сигурно би трябвало да е тънък и проницателен, но всъщност бе единствено хитър.

— Откъде идвате? — попита той.

При условие че Родригес бе подгизнал от дъжд и за последните две седмици това бе първият пристигащ самолет, а също така и единственият самолет на летището, въпросът ми се стори объркващ. Той би имал някакъв смисъл на летище в Лондон с пристигащи ежечасно стотици самолети, но тук, на Родригес, където в най-добрия случай идват четири самолета седмично, ми прозвуча като въпрос от Огледалния свят. Издържах на изкушението да отвърна, че току-що съм доплувал дотук и вместо това отговорих, че пристигам от Мавриций. Чиновникът се замисли върху графата „Професия — писател/зоолог“ в паспорта ми, като явно подозираше, че това е нещо толкова опасно като ЦРУ или МИ 5, после с известно затруднение по повод на думата „зоолог“ бавно и предпазливо преписа всичко върху формуляра. Удари печата и ми го върна с мазна усмивка, а аз отстъпих място на Джон. Междувременно Ан се бореше с формулярите, защото бризът доста се бе усилил. Оказваше й помощ същият полицай, който бе подпечатал нейния формуляр с ботуша си. Изглеждаше решен да не допусне полицията да изостава от имиграционните власти в изпълнението на дълга.

Сега чиновникът взе паспорта на Джон и го попита откъде идва.

— Йоркшир, Англия — отвърна той невинно, преди да успея да го спра.

— Не, не — каза чиновникът, объркан от подобна щедра информация. — Искам кажа, откъде идва сега.

— А — каза Джон, — от Мавриций.

Чиновникът старателно си го отбеляза. Отвори паспорта на Джон и грижливо преписа информацията относно раждането му, след това погледна графата „Професия“ и с ужас забеляза неразбираемото „херпетолог“. Очите му се затвориха и лицето се набръчка от тревога. Изглеждаше като човек, който всяка нощ в продължение на години се буди с писък от сън, в който шефовете му не само го карат да каже какво е херпетолог, но и да напише думата правилно. Сега сънят се сбъдваше. Той облиза устни, отвори очи и хвърли нервен поглед към омразната дума с надеждата междувременно да е изчезнала. Тя обаче си стоеше във формуляра неумолима, неразбираема и неподдаваща се на правилно изписване. Той направи един храбър опит.

— Херпа… ъъ… херпе… — каза той и отчаяно погледна за помощ към полицая. Полицаят се наведе през рамото му и хвърли поглед на затруднилата колегата му дума с развеселения вид на човек, за когото кръстословицата в „Таймс“ е детска игра, но щом очите му се спряха на „херпетолог“, загуби увереното си изражение.

— Херп… херп… — каза той скръбно, което всъщност не бе никаква помощ.

— Херпа… ъъ… херпер… — каза чиновникът.

— Херп… херп… херп… — каза полицаят.

Всичко това започна да звучи като някоя от по-малко известните и неразбираеми немски опери.

— Херпетолог — казах аз енергично.

— Да, точно така — каза мъдро чиновникът.

— Какво е това? — попита полицаят, който явно бе по-тъп.

— Означава човек, който изучава змиите — обясних аз.

Очарован, той зяпна думата.

— Вие дошли тук да изучава змии? — попита полицаят с израза на човек, който се съобразява с опасен лунатик.

— Тук няма змии — каза колегата му с авторитета на чиновник, който никога не би допуснал змия да се промуши през имиграционните власти, ако е в състояние да я спре.

— Всъщност не, тук сме, за да ловим прилепи казах аз непредпазливо.

Те ме изгледаха недоверчиво.

— Прилепи? — запита полицаят.

— Прилепите не змии — каза чиновникът с вид на Чарлз Дарвин, споделящ с човечеството резултатите от изследването на живота си.

— Зная, че не са — казах аз, — но ние сме дошли тук по покана на комисаря г-н Хейзълтайн да ловим прилепи.

Чувствах се уверен, че г-н Хейзълтайн, с когото не се познавах, ще ми прости тази невинна неистина. И полицаят, и чиновникът едва не застанаха мирно при споменаването името на комисаря.

— Вие познава г-н Хейзълтайн? — попита чиновникът.

— Той ни покани тук — отговорих просто аз.

Чиновникът можеше да разбере кога е победен. Усърдно и внимателно преписа „херпетолог“, подпечата паспорта на Джон и ни се усмихна с видимо облекчение. Ръкувахме се с него и с услужливия полицай и те ни пожелаха приятно изкарване на Родригес. Замислих се защо е необходимо да се обременяват простичките, открити, щастливи хора от острова с бюрокрация, която е така неуместна и безполезна сред подобна природа.

Качихме се в джипа, изпратен от хотела, и той пое по криволичещи пътища през ерозирал и изсъхнал терен. На места по краищата на пътя имаше зеленина и около схлупените ламаринени колиби растяха кичури прашни дървета и храсти. Шофьорът ни увери, че след падналия неотдавна дъжд островът е зелен. Гледайки сухия, прашен, жестоко напечен пейзаж, се почудих как ли е изглеждал преди.

Джипът навлезе в единствената голяма улица на Порт Матурин, главния град в Родригес. От двете й страни се намираха разнородни дървени и ламаринени къщи и магазини. Улицата пъстрееше като градинска леха от облечените в ярки одежди местни жители, тръгнали да пазаруват. Джипът прекоси града и спря в покрайнините. Хотелът беше на върха на хълма срещу нас — ниска постройка, заобиколена цялата със сенчеста веранда, която се покриваше от широк, островръх покрив. До верандата водеха широки стъпала, а бял парапет от ковано желязо със сложни шарки я обграждаше по дължина. На верандата бяха разпръснати маси и високи плетени столове. От кацналия на върха на хълма хотел се откриваше изглед към целия Порт Матурин и към рифа, отстоящ на три мили от тук. Всичко това напомняше доста шаржиран декор на филм по Съмърсет Моам. Впечатлението се подсилваше от стръмната пътека към хотела, обрасла с нацъфтели в пурпурно и оранжево храсти хибискус, които изглеждаха като изрязани от хартия, и от доста мърлявото, но внимателно и приветливо стадо прасета, което провеждаше събрание под и около самия хотел.

Настанихме се и се свързахме с комисаря г-н Хейзълтайн. Той живееше във внушителна стара резиденция в центъра на оградена със стена градина. Заобикаляха я масивни дървета, покрити с епифити, а войнствено на вид оръдие охраняваше портата.

След това се обадихме на г-н Мари, началникът на Отдела за горите, и той предложи да ни закара да разгледаме прилепите. Според него колонията населявала Долината на драпираните гълъби на около три мили от Порт Матурин. Можело да има два-три отделни екземпляра, живеещи изолирано на други места на острова, но със сигурност основната част от колонията била в тази долина. Натоварихме се в неговия ландроувър. С нас беше и младият лесничей Жан-Клод Рабод, също така запален любител естествоизпитател, който бе участвал в експедицията на Антъни Чийк.

Когато стигнахме долината, паркирахме и се спуснахме надолу по каменистия, опасен склон по една пътека, приличаща досущ на дъното на поток. На около половината път до дъното се намираше скална издатина, от която се откриваше гледка към левия склон на долината. Тук дърветата бяха сравнително ниски, около шест метра на височина, но сред тях растяха и няколко огромни мангови дървета. Именно те с широките си, лъскави, хвърлящи сянка листа бяха главните места за нощуване на прилепите.

От пръв поглед през бинокъла изглеждаше, че всяко мангово дърво е родило странни космати шоколадовокафяви и златисточервени плодове. Когато обаче прилепите се протягаха и прозяваха, се виждаше, че подобните на чадър крила от гола кожа са с цвят на тъмен шоколад, а пухът по телата и главите им варираше от ярко и искрящо жълт като изплетен от злато до наситено лисиче червено. Без съмнение това бяха най-пъстроцветните и красиви плодни прилепи, които бях виждал. Главите им бяха заоблени, с малки прибрани уши и къси, тъпички муцуни, придаващи им вид на померански кучета. Основната част от колонията обитаваше тези три мангови дървета, а някои самотни индивиди нощуваха върху по-малките дървета наоколо.

След като ги открихме, трябваше да се опитаме с известна точност да преценим бройката им. Много прилепи бяха накацали в дълбоката сянка на манговите дървета и невинаги се виждаха. Освен това един или няколко от тях периодически прехвърчаха от едно дърво на друго или просто отпуснато размахваха криле над хълмовете и пак се връщаха. Всичко това затрудняваше броенето. Първо всеки от нас преброи колонията, откъдето стоеше, и взехме средното аритметично. Беше ни ясно, че това броене е доста наслуки, тъй като много от прилепите се движеха, но дори така бяхме окуражени от факта, че двама от нас бяха преброили повече птици, отколкото Антъни Чийк преди две години.

Според Жан-Клод, който бе убеден, че колонията чувствително се е разраснала от посещението на Чийк, най-подходящото време за броене — когато прилепите са най-спокойни — бе рано сутрин, когато те тъкмо пристигат от нощното си хранене, и по пладне, когато слънцето е най-силно. Беше само единадесет часът и затова решихме да изчакаме до пладне и отново да ги преброим. Междувременно започнахме да търсим удобно място за мрежата, в случай, че поискаме да уловим няколко.

Джон откри идеалното място — поляна с изглед надолу към долината, заобиколена от високи дървета, където можехме да провесим мрежите и които ни осигуряваха максимална защита от слънцето. По зноя на пладне отново преброихме прилепите. Сега те бяха съвсем неподвижни и само понякога разперваха тъмните си крила и пляскаха с тях, за да се разхладят. Изброихме над сто. Бях силно въодушевен, но исках да съм предпазлив и изпратих Джон и Жан Клод да обиколят долината и да преброят отново. След това, за да сме напълно сигурни, ги преброихме вечерта, когато отлитаха да се хранят, и отново на следващата сутрин. Окончателната ни преценка беше, че колонията наброява между сто и двадесет и сто и тридесет индивида, наистина не особено внушителна цифра, но все пак окуражаваща. Това показваше, че колонията е нараснала с около тридесети пет екземпляра от преброяването на Чийк.

С повдигнати духове решихме, че максималният брой, който можем да отнесем, без да нарушим шансовете на колонията да оцелее, и минималният, необходим за успешно развъждане брой, е осемнадесет. Струваше ми се, че както повечето същества, които живеят на колонии, така и прилепите ще се нуждаят от стимулиращата подкрепа на своя вид около себе си, за да се установят и успешно да се размножават. Следователно една или две двойки от тях нямаше да са достатъчни. Броят им трябваше да създава впечатление за колония, макар и неголяма. Но едно нещо е да решиш колко и от какъв пол животни да хванеш, а съвсем друго е да успееш да го осъществиш, дори и да знаеш къде са животните.

Избраната за операцията поляна се намираше наоколо четвърт миля от колонията по маршрута, по който те изглежда прелитаха всяка вечер, за да се хранят. Над самата долина те летяха малко по-ниско от нивото на поляната, но аз се надявах, че джакфрутът (от който хотелът вече миришеше на морга) ще изпълни предназначението си и ще подмами прилепите нагоре към нас.

Избрахме един изключително прост метод за залавяне. С помощта на Жан-Клод и един негов съотечественик (който смути инстинктите ми на безстрашен изследовател с фланелката си с надпис „фен на президента Кенеди“) поставихме на дърветата осем мрежи така, че образуваха празно квадратно пространство с приблизителни размери 16×23×13 метра. След това от телена мрежа изработихме нещо като миниатюрен сандък, покрихме го с клонки и го окачихме в центъра на квадрата. Тук щяха да се съхраняват плодовете. Останахме доволни от тези приготовления, отскочихме до хотела да хапнем набързо и въоръжени с фенерчета и плодове, се върнахме в долината тъкмо когато сумракът ставаше зеленикав, преди още да е избледнял и посивял.

Прилепите се разбуждаха и се готвеха за нощния си поход за храна. Сега издаваха повече звуци, политаха от манговите дървета, правеха нетърпеливи кръгове и отново кацаха. Явно още не им се струваше достатъчно тъмно. Натъпкахме теления сандък с презрели банани, ананаси и манго, а аз атакувах джакфрута с мачете. Без да му дам възможност да протестира, го разцепих на две половини по дължина и моментално съжалих. Бях си въобразявал, че миризмата на това съкровище няма как да стане по-силна, но грешах. След секунди целият остров Родригес вонеше на джакфрут. С надеждата прилепите да го оценят (нищо, че ние не можехме), го навряхме в сандъка, който след това бе издигнат на височина около седем метра и под наметалото си от клонки остана да виси там в центъра на ограденото с мрежи пространство. Намерихме си удобни наблюдателни пунктове в храстите срещу капана и зачакахме. За нещастие, тъй като в усилието да намалим теглото си бяхме принудени да изхвърлим повечето си дрехи, всички бяхме облечени в шорти и ризи с къси ръкави и това облекло изобщо не ни помогна, когато може би три четвърти от цялата популация от комари на Родригес се присъедини към нашето бдение.

Докато чакахме, зеленият сумрак отстъпи място на сив и след това на още по-тъмен мрак; в ушите ни звънтяха пискливите, възбудени, приятелски гласчета на комарите. Малко преди да се стъмни напълно, прилепите започнаха да излитат — единично или на малки групи от три и четири, в посока към долината и Порт Матурин. Пляскаха с крила в края на поляната и ни се струваха учудващо големи. Бавният, тежък полет им придаваше вид на излезли от някой филм за Дракула. С достойна за уважение целенасоченост летяха право към долината, без да се отклоняват вляво или вдясно и без изобщо да обръщат внимание на мрежите ни и на вонящата примамка от презрели плодове. Ние седяхме в облаци от комари, почесвахме се и гледахме кръвнишки как ни отминават. Скоро потокът от прилепи изтъня и накрая останаха само няколко лениви поспаланковци, които забързано пляскаха с крила подир отлитащата колония. И после не остана нито един. Никой от прилепите не бе проявил и най-малък интерес към нашата ароматизирана с джакфрут поляна.

— Чудесно — каза Джон, като протягаше дългунестото си тяло изпод един храст подобно на ранен жираф. — Направо се радвам, че дойдохме рано. Би било ужасно всички тези комари да останат гладни.

— Да, това е един вид програма за съхранение казах аз. — Можете да си представите колко комара сме спасили от гладна смърт тази вечер. Някога Световният фонд за диви животни вероятно ще ни издигне посмъртно златна арка на това място, за да отбележи нашия принос към природата.

— Много ви е весело да се шегувате — каза Ан с горчивина. — Нищо не ви става, когато ви ухапят. Мен обаче ме сърби до полудяване и после ухапаното се подува и зачервява.

— Няма нищо — казах аз успокоително, — просто затвори очи и си представи какво ще правим с всичките прилепи, които хванем.

Ан подигравателно изсумтя. Няколко часа по-късно, когато все още нямаше прилепи, а комарите се бяха върнали за основното си ястие, проведохме военен съвет. Аз смятах, че е важно поне един от нас да остане тук цяла нощ, в случай че някой прилеп се върне и се хване в капана. Мрежите бяха окачени по много сложен начин и нямаше как да се свалят по-ниско, а аз не исках, ако прилепите се уловят, да останат да висят цяла нощ. След известно обсъждане решихме да останем всички и се настанихме между храстите, доколкото можахме. Един щеше да пази, а другите да спят.

В ранните часове на утрото заваля дъжд — без предупреждение, без гръм или светкавица, без никаква предварителна подготовка. Изведнъж се чу тътен като от лавина стоманени сачмени лагери, облаците се разтвориха и върху ни се изсипа порой, сякаш внезапно и яростно се бе разтворила язовирна стена. Секунди по-късно вече бяхме мокри до кости и се озовахме в началния стадий на водопад, обещаващ да прерасне до Ниагара. В контраст с горещата, задушлива нощ, дъждът сякаш току-що бе дошъл от някой ледник, така че затреперихме от студ. От храстите се преместихме на едно малко по-защитено място под дървото; по листата като картечни откоси трополяха дъждовни капки и по стъблото се стичаха потоци вода.

Търпяхме това в продължение на един час, след което проучихме небето и установихме, че над целия остров се чернее и облакът сякаш се простира от Долината на драпираните гълъби през Индийския океан, та чак до Делхи. Беше ясно, че никой самоуважаващ се прилеп няма да лети насам-натам в този потоп, затова прибрахме мокрите си такъми и се върнахме в хотела да се спасим от дъжда и комарите и да дремнем два-три часа. Бяхме решили да отидем при мрежите на зазоряване, защото тогава прилепите щяха да се приберат от нощното хранене и може би някой щеше по грешка да влезе в капана.

Особената зелена светлина на утрото ни завари да клечим под мрежите полузаспали и с изтръпнали крайници. Цялата гора миришеше на топъл и ароматен, току-що изваден от фурната кейк. Топлият въздух силно ухаеше на измити от дъжда пръст, мъхове и листа, но над всички тези тънки аромати се стелеше като звук на ловджийски рог тежкият мирис на джакфрута, окачен на около седем метра над нас. Скоро небето изсветля и лениво пляскайки с криле, прилепите започнаха да се прибират по местата си за спане. Някои вече ни бяха отминали, когато, за голяма наша радост, групичка прилепи се отклони от очевидния маршрут и закръжи над поляната по заинтересован, макар и недоверчив, начин и след това кацна на манговото дърво. Проявеният интерес ни окуражи; прекарахме целия ден в поставяне на още мрежи между дърветата, подпомагани от време на време от внезапно рукналия дъжд.

Шокирани от факта, че предишната нощ бяхме посрещнали на открито най-поройния дъжд на Родригес за последните осем години, нашите двама помощници от лесничейството отрязаха пръчки и бананови листа и ни построиха на скрито място между храстите малка колиба, покрита с бананови листа, която би се сторила истински палат на някой пигмей от Конго. На харизан кон обаче зъбите не се броят; решихме, че ако Джон изпружи краката си наполовина извън колибата, ще имаме достатъчно укритие от капризите на времето.

Предвидливо бяхме посетили неизбежните китайски магазини в Порт Матурин — освен тях други магазини нямаше — и бяхме купили мушама и няколко евтини одеяла. Когато се свечери и прилепите излетяха, след значителни спорове взехме решение Ан да се върне в хотела, да се наспи като хората и отново да се присъедини към нас на сутринта. Тя потегли, а Джон и аз си направихме в банановата колиба импровизирани легла от мушамата и одеялата и подредихме личното снаряжение — достатъчен запас от сандвичи и шоколад, термос с чай, фенерчета, както и няколко от неголемите, но много симпатични плетени кошници — „лелички“, един от главните експортни продукти на Родригес, в които се надявахме да сложим уловените прилепи. Хвърлихме жребий да определим кой първи да бъде на пост. Жребият бе в моя полза, аз се свих доволен на кълбо и не след дълго заспах.

Когато дойде моят ред да будувам, отидох да се поразходя из поляната, за да си раздвижа краката. Макар че не бе валяло от няколко часа, земята и растителността все още бяха подгизнали от влага. Въздухът беше топъл и така наситен с водни пари, че при всяко вдишване дробовете сякаш поглъщаха влага като сюнгер. Падналите и гниещи клони около мен бяха изцяло покрити с фосфоресцираща плесен, която излъчваше ярка, синкаво-зелена светлина, и подът на гората бе отчасти осветен като нощен град, наблюдаван отвисоко. Събрах няколко такива клонки и установих, че светлината на десет-дванадесет от светещите гъбични растения е достатъчна за четене, при условие че човек ги държи близо до страницата.

Докато се опитвах да чета на тяхната светлина, дочух любопитен звук, който сякаш долиташе от гората зад нашата малка колиба. Звучеше като доста силно хрускане. Не знам защо, но ми заприлича на трошене на кибритена кутия в ръцете на някой много силен мъж. С нежелание обаче трябваше да призная, че колкото и да са ексцентрични, мъжете от Родригес едва ли се разхождат в три сутринта из мократа гора, трошейки кибритени кутии. Взех фенерче, предпазливо излязох от нестабилната колиба и тръгнах да огледам. Това съвсем не е толкова безразсъдно, колкото може да се стори на някого, тъй като на Родригес няма опасни животни, ако не се смятат хората. Внимателно разгледах гората зад колибата, без да открия ни едно живо същество, което в нормални обстоятелства да издава звук като трошене на кибритена кутия. Най-опасното нещо, което срещнах, бе една голяма нощна пеперуда, решена да опита да кацне на върха на фенерчето ми. Върнах се в колибата, седнах и се замислих. Чудех се дали сутринта изобщо ще хванем прилепи. Времето напредваше; започнах да се питам дали да не преместя мрежите по-близо до мястото им за кацане. Тъкмо обмислях този проблем, отново ме стресна стържещият звук на кибритена кутия, този път много по-наблизо и идващ от няколко различни посоки. Джон се събуди, седна и се вторачи в мен.

— Какво е това? — попита той сънено.

— Нямам ни най-малка представа. Слушам го от десет минути. Обиколих наоколо, но нищо не открих.

Тъкмо тогава се чу истинска канонада от стържещи звуци и покривът и стените на колибата започнаха да вибрират.

— Какво, по дяволите, ще да е това? — запита Джон.

Насочих фенерчето към покрива от бананови листа и видях, че се тресе и огъва като от земетресение. Преди да можем да направим нещо смислено, целият покрив поддаде и върху нас се изсипа водопад от гигантски охлюви, всеки с размера на малка ябълка. Охранени, лъскави и мокри, те блестяха на светлината на фенерчето и изпускаха някаква слуз, от която по леглата ни се образуваха интересни шарки. Отне ни десет минути да се отървем от нежеланите коремоноги и да поправим покрива. Джон се сви и отново заспа, а аз седнах да размишлявам дали прилепите не чувстват същото като мен по отношение на джакфрута и дали това не бе причината за неуспеха ни. Един час по-късно Джон се събуди и заяви, че е гладен.

— Мисля да изям един-два сандвича — каза той. Би ли ми ги подал?

Запалих фенерчето и го насочих към ъгъла, който ни служеше за продоволствен склад. За голямо свое учудване видях, че всичките гигантски охлюви, които така старателно бяхме изхвърлили от колибата, се бяха върнали тихо и потайно, бяха се натрупали във вид на блестяща кехлибарена купчина върху нашите сандвичи и поглъщаха хляба с видима наслада. В това им помагаше и съдействаше и един недорасъл сив плъх с лъскава козина, бели лапички и гъсти черни мустаци. Охлювите не се изплашиха от светлината на фенерчето и продължиха със задоволство да гризат вечерята ни, ала плъхът бе с по-лабилна нервна система. Когато лъчът светлина падна върху него, той за миг се вцепени и само потрепваше с мустаци и блещеше очи; след това с пронизителен сопранов писък се обърна и се втурна право под одеялото до мен. Изглеждаше убеден, че е намерил сигурно убежище и аз се отървах от него доста трудно, а именно, като развалих импровизираното си легло. След като го изритах от колибата в посока към гората, отвоювах от охлювите останалите сандвичи и докато Джон търсеше някои по-малко наръфани и подходящи за ядене, аз отново изхвърлих охлювите в самия край на поляната. Измина още един час и Джон пак се събуди гладен.

— Не може пак да си гладен — казах аз, — яде едва преди час.

— Ядох само каквото ми бяха оставили охлювите — каза Джон обиден. — Нямаше ли там някакви бисквити? Бисквити и чаша чай, ето това ми се иска.

С въздишка запалих фенерчето и с изумление видях абсолютно същата сцена в другия ъгъл, където беше кухнята ни. Охлювите бяха пропълзели обратно и сега хапваха бисквити в компанията на моя приятел плъха. Когато лъчът го освети, той отново нададе същия истеричен писък и се хвърли към леглото ми, като този път вероятно с надежда да получи от мен по-голяма защита се опита да се покатери вътре в шортите ми. С известна твърдост то изхвърлих в гората, запратих охлювите след него и преместих остатъците от храната към леглото на Джон. Струваше ми се, че е негов ред да се запознае отблизо с плъха. Разбира се, вече бяхме така напълно разсънени, че повече не можехме да заспим, а само седяхме и говорехме несвързано в очакване на утрото. Малко преди да се развидели, чухме стъпките на Ан през гората.

— Хванахте ли нещо? — попита тя, щом се появи.

— Не — отвърнах аз, — ако не броим охлювите и един плъх. Но може би ще хванем нещо, когато стане по-светло.

Постепенно небето избледня и придоби жълтия цвят на иглика; стана по-светло, ние излязохме от проядената от охлюви колиба и се отправихме към мрежите под дърветата.

— Не мога да разбера защо не идват — казах аз. Миризмата на проклетия джакфрут навярно се усеща и в Чикаго!

— Да — каза Джон, — мисля, че…

Така и не разбрахме какво мисли, защото изведнъж се наведе напред и се вторачи.

— Какво е това? — каза той и посочи с пръст. — В мрежата има нещо. Прилеп ли е?

Всички напрегнахме очи и се втренчихме в поляната, където тънките като паяжина мрежи се губеха на фона на дърветата и сенките.

— Да — каза Ан развълнувано, — виждам го. Сигурна съм, че е прилеп.

— Май си права — казах аз. — Как, за бога, е попаднал там, без да го усетим?

В този момент друг прилеп прелетя над поляната, направи бърз и предпазлив оглед и си отиде, като демонстрира, първо, пълната тишина на полета си и, на второ място, факта, че от по-голямата височина на колибата не бихме могли да го видим, тъй като той напълно се загуби в разкъсаните сенки на поляната.

Вече беше значително по-светло и, за голяма радост, в мрежите се виждаха не един, а цели десет прилепа. Да кажа, че бяхме въодушевени, ще бъде твърде слабо — мисля, че всеки от нас тайно се бе съмнявал в шансовете ни за успех.

Прилепите висяха неподвижно в мрежите и тъй като не бяха уплашени и не се мъчеха да се освободят, решихме да почакаме, преди да ги измъкнем от там и да видим дали няма да се хване още някой. През следващия половин час още няколко прилепа излязоха над поляната, но бяха много предпазливи и летяха твърде високо, за да се оплетат в мрежите. Накрая стана ясно, че повече няма да уловим, затова приготвихме кошничките и се заехме да освободим нашите пленници.

Първо определихме пола им и с раздразнение установихме, че са все мъжки. Отблизо бяха дори още по-красиви, отколкото от разстояние: гърбовете им бяха в ярко лисиче кестеняво червено, което преливаше в блестящо златотъкано на раменете и коремчетата. Черните като сажди крила имаха нежността и мекотата на велур. Смешните, чипоноси, златисти личица с бледи сламеножълти очички им придаваха чудатия и възмутен вид на миниатюрни крилати мечета играчки, фините мрежи бяха свършили добра работа и бяха омотали деликатните крила така надеждно, че след четвърт час безуспешни опити да освободим едно-единствено крило се отказахме и просто прерязахме мрежата. Дори това трябваше да стане много внимателно, за да не порежем или нараним чувствителната мембрана на крилата, като в същото време нанесем минимални повреди на мрежата.

Работата бе трудна и гневът на прилепите я усложняваше още повече. Те използваха всяка възможност да забият острите си като игли зъби в нечии непредпазливи пръсти, но най-накрая всички бяха измъкнати от мрежата и поставени на сигурно място в индивидуални кошници. Мрежите не пострадаха непоправимо и веднага след това се заехме с трудоемката задача да ги изкърпим и отново да ги окачим. Двамата ни помощници пристигнаха да поемат дневната смяна и много се забавляваха от разказа за колибата и охлювите, които ядат сандвичи. Оставихме ги да поправят убежището от бананови листа, а ние триумфално понесохме прилепите към Порт Матурин, като обещахме да се върнем вечерта.

Местното училище изключително щедро ни бе предоставило една новопостроена и все още неизползвана от жадната за знание младеж на Родригес класна стая, в която да съхраняваме улова си. Помещението беше приблизително шест на четири метра, току-що боядисано и подредено и от наша гледна точка бе идеално за дом на прилепи. Бяхме го украсили с клони с провесени на тях метални подноси за всичките плодове, които бяхме донесли от Мавриций. Решихме да пуснем всички мъжки на свобода в стаята, а всички женски, които тепърва щяхме да уловим, да държим в кошниците. За да не бъда обвинен в мъжки шовинизъм, искам веднага да обясня тази привидна дискриминация единствено с факта, че женските прилепи са много по-ценни от мъжките и затова би следвало да сме много по-грижливи към тях.

Късно следобед се върнахме на поляната при нашите двама верни ловци на прилепи. Светлината вече угасваше, когато се покачихме отново на наблюдателния пост и огледахме колонията. Общо взето, движение почти нямаше, въпреки че прилепите спяха неспокойно и често много умело променяха позата си, като изключително ловко се придвижваха по клоните с помощта на кукичките по крилата си. Беше много рядко някой да се надигне, отпуснато да изпляска с криле в кръг и после да се върне на същото или на друго място за спане. Като цяло колонията беше съвсем мълчалива и само от времена време, ако някой прилеп се окажеше твърде близо до спящите си другари, се чуваше караница.

Един-единствен прилеп от цялата колония не пазеше тишина — едно пълничко бебе, което нарекохме Амброуз и което майката се опитваше да отбие. Той съвсем не се отнасяше с разбиране към това. Въпреки че на ръст бе почти достигнал майка си, не разбираше защо да не се катери по нея като преди и защо да не суче, когато му се иска. Майката обаче бе непреклонна и неговата раздразнителност и ярост бяха ужасни за слуха ни. С цвърчене и пронизителни крясъци Амброуз преследваше нещастната си майка от клон на клон, опитваше се да я достигне с кукичките на крилата си и когато не успяваше, от безсилие надаваше гневен писък. Тази ужасна врява прекъсваше единствено когато нервите на майката не издържаха и тя се преместваше на някое по-отдалечено дърво. Тогава за известно време Амброуз преставаше да пищи и концентрираше усилията си да събере смелост и да литне подире й. После се присъединяваше към нея и веднага щом се съвземеше от летенето, отново започваше да хленчи и досажда.

— Какъв отвратителен прилеп — каза Ан. — Ако беше мой, досега да съм го заклала.

— Трябва да го пратят в частно училище — каза здравомислещият Джон.

— По-добре в поправително училище — предложи Ан.

— Мога само да кажа, че се надявам да не го хванем случайно в мрежата. Със сигурност ще трябва да го пуснем, дори и да е женски — казах аз.

— Съвършено вярно — каза Джон. — Представете си това чудо да ни врещи по цял ден.

Когато се стъмни, се прибрахме в колибата от бананови листа и прекарахме нощта с няколко упорити гигантски охлюва, няколко милиона комара и една-две едри и войнствени стоножки. Плъхът не се появи и можех само да предположа, че е в дупката си с нервно разстройство. На сутринта видяхме, че са се хванали още два прилепа, за щастие, женски. Измъкнахме ги от мрежата и грижливо ги пренесохме до класната стая, където пленниците ни от миналата нощ се бяха устроили много добре. Подът бе покрит с гуано и навсякъде бяха разпилени плодове.

Билетите ни бяха за полета до Мавриций в два следобед на следващия ден. Това означаваше, че трябва да попълним квотата от прилепи рано сутринта. Успехът на начинанието висеше на косъм, но, за наше щастие, зеленикавата светлина на зората разкри, чеса се хванали още тринадесет прилепа с необходимия брой женски между тях. Бяхме уловили общо двадесет и пет, от които седем мъжки щяхме да пуснем обратно. Освободихме тринадесетте прилепа от примката, поставихме ги в отделни кошници, сгънахме мрежите и за последен път се изкатерихме по стръмната пътека, която ни отведе от Долината на драпираните гълъби. Докато вървяхме, продължавахме да чуваме умолителните писъци на Амброуз към майка му. Ето един прилеп, твърдо решен да не се превърне в изчезващ вид, ако може да го избегне.

Когато пристигнахме в класната стая, трябваше да огледаме всички мъжки прилепи и да подберем напълно пораснали и по-млади в подходящото съотношение за правилния възрастов баланс на нашата колония. След това поставихме всички излишни мъжки в кошници и с колата отидохме извън града до началото на долината, за да ги пуснем на свобода. Избрахме наистина висок наблюдателен пункт и един по един хвърлихме прилепите във въздуха. Всички се насочиха към колонията, която се намираше по-нататък в долината. Духаше доста силен вятър и беше интересно да се наблюдава как прилепите се затрудняват да летят срещу него и често кацат по дърветата за почивка. Почудихме се как биха се справили по време на циклон с продължителност три-четири дни или цяла седмица.

В крайна сметка всичките ни прилепи бяха поставени в индивидуални кошници и се отправихме към летището. Имиграционните власти и полицаите ни помахаха дружелюбно за сбогом, когато натоварихме странния си товар на самолета. Понесохме се по прашната писта, отделихме се от земята и полетяхме ниско над рифа. Напусках Родригес със съжаление: от това, което бях видял, той ми се струваше все още съхранен вълшебен остров. Надявах се да остане такъв за дълго, защото в момента, в който туризмът го открие, ще го сполети същата участ, от която са пострадали толкова много красиви кътчета на земята.

Върнахме се отново на Мавриций и закарахме прилепите в птичарниците при Черната река, които Дейв бе приготвил за тях. Те понесоха пътуването добре и се настаниха удобно, като увиснаха с главата надолу под теления покрив на птичарника, тихо зацвърчаха един на друг и проявиха жив интерес към разнообразната храна, осигурена от Дейв. Опиянени от успеха, ние се прибрахме в хотела, взехме по една вана и отидохме в ресторанта да вечеряме. Когато стигнахме до десерта, Хорас ме попита какво ще желая.

— Добре, какво предлагате? — попитах аз, решен да не допусна провал като с омарите.

— Чудесни плодове, сър — каза той.

Погледнах го и ми се стори, че не се майтапи.

— Какви плодове? — попитах аз.

— Имаме чудесен зрял джакфрут, сър — каза той с ентусиазъм.