Джералд Даръл
Златни прилепи и розови гълъби (2)

Макаби и дървото на додо

Когато на човек (особено ако е колекционер на животни) му предстои за първи път да посети непозната част от света, важно е да се направят две неща. Първо, да се осигурят възможно най-много лични срещи с тамошни хора, и второ, да се събере възможно най-обширна информация за това място, независимо колко безполезна е тя на пръв поглед. Един от начините за постигане на второто е чрез контакти с посолството или върховния комисариат^[1] на съответната страна в Лондон. В много случаи се получават отлични резултати и човек се оказва затрупан с карти и всевъзможна литература, съдържаща интересни факти и много дезинформация. В други случаи реакцията не е толкова окуражаваща. Така например аз все още очаквам цялата информация, обещана ми от един очарователен господин от върховния комисариат на Малайзия в Лондон по повод на пътуването ми в тази страна. Пътуването ми беше преди осем години. Така или иначе, реакцията на посолството или върховния комисариат, обикновено дава някаква представа за отношението към живота, което преобладава в съответната страна.

Имайки това предвид, щом окончателно се реши, че заминаваме за Мавриций, позвъних с надежда във върховния им комисариат в Лондон. Отговори ми приятна млада жена с изключително привлекателен азиатски акцент.

— Ало? — каза тя заинтригувано, но предпазливо, без да разкрива телефонния си номер или самоличността си.

— Върховният комисариат на Мавриций ли е? — попитах аз.

— Да — призна тя с нежелание и след известно мълчание, — точно така.

— На Мавриций? — повторих, за да съм сигурен.

— Да — каза тя с малко по-голяма увереност, — на Мавриций.

— А, добре — казах аз. — Вярвам, че ще можете да ми дадете информация, тъй като се надявам в най-скоро време да пътувам натам.

— Да пътувате къде? — попита тя след известна пауза.

Знаех, че Мавриций е доста далече и все пак ми се стори, че това е прекалено. Както и да е, това бе първото ми запознанство с очарователната нелогичност на живота на остров Мавриций. В крайна сметка получих от върховния комисариат тънка брошура, в която между другото се съдържаха и някои леко размазани снимки на Мис Мавриций 1967, излегнала се на плажове, които, противно на всичко написано, досущ приличаха на Богнър или Борнмът. Макар и с нежелание трябваше да се обърна за информация към книгите на ранните природоизпитатели и към някои по-съвременни зооложки и географски описания.

Маскаренските острови, от които Мавриций е вторият по големина, са разположени в Индийския океан на изток от Мадагаскар. Със своята площ четиридесет на двадесет мили Мавриций блести с милиони оттенъци на тропическо зеленото — от зелените крилца на водното конче и изумруда до нежнозелената зора и млечнозелените бамбукови филизи. Зеленото се разнообразява от цветя във всички цветове на дъгата, нападали от големите дървета, пламтящи в пурпур като огромни запалени огньове, или пърхащи като крилца на хиляди пеперуди сред тревата, която е зелена, жълта или розова като залеза.

Мавриций бил образуван в зората на света, когато вулканите все още изригвали и разпръсквали огън и лава. Поредица от трусове и конвулсии изтръгнали острова от морското дъно и го издигнали към небето; горещата скална маса пламтяла и се топяла; циклони, приливи и отливи, ветрове и порои я разяждали и моделирали, силни земетресения я разтърсвали и оформяли в причудливи планински вериги; крехките скали се трошали, сякаш готвач биел белтъци и с върха на вилицата си разпръсквал гъстата смес като чудати планински върхове. Така се появили странните форми на планините на Мавриций — миниатюрни планини, всичките под 1000 м., но характерни и уникални, сякаш рисувани от Дали или пък внимателно подбрани за театрален декор. По-късно безбройните като звезди коралови полипи образували около острова защитен слой и създали лагуната, която го огражда като крепост с ров.

Постепенно с образуването на почвата се появили и семена — носени от морето или от вятъра, и пуснали корени в меката и богата вулканична пръст, напоявана от множество реки. След това с блуждаещи ветрове пристигнали птици и прилепи и, подобно на корабокрушенци върху салове от клони и лиани, костенурки и гущери от други земи. Харесало им мястото, където се установили, и постепенно в продължение на милиони години потомството им придобило свои уникални, срещащи се единствено на острова черти.

Така се появили птицата додо и големият черен безкрил папагал. Костенурките ставали все по-големи и по-големи, докато достигнали размерите на фотьойл и тегло от над 1000 кг; гущерите се съревновавали по странните си форми и всевъзможни цветове. Поради липсата на хищници — изключение правели само вид бухал и един малък керкенез — животните не развили защитни механизми. Птицата додо спряла да лети, надебеляла и започнала да ходи с клатушкане. Също като папагала виела гнездата си на земята, тъй като се чувствала в безопасност. Нищо не смущавало бавния, праисторически живот на костенурката. Единствено бързите, блестящи гущери и златооките гекони трябвало да се пазят от ястреба и бухала.

Върху тази песъчинка вулканична пръст, заобиколена от огромния океан, бавно и предпазливо възникнал един завършен, уникален и мирен свят. В продължение на стотици хиляди години съвършено неподготвен той очаквал унищожителното нашествие на ненаситни животни, пълчищата от хищни зверове, предвождани от най-страшния хищник на света — homo sapiens. Заедно с човека дошла и цялата му свита — кучето, плъхът, прасето, както и другият най-голям хищник — маймуната.

За невероятно кратък период от време множество уникални животински видове изчезнали — птицата додо, големият черен безкрил папагал, гигантската сухоземна костенурка на Мавриций, последвана от костенурката от остров Родригес и странната птица солитер. Изчезнала морската крава, която преди обитавала рифовете, и от уникалната и миролюбива фауна останали единствено няколко вида птици и гущери. Те обаче, заедно с остатъците от праисторическия лес, са подложени на големи изпитания. Мавриций е не само едно от най-гъсто населените места на земното кълбо. Не само кучета, котки, плъхове и маймуни, а и много други живи организми били пренесени тук по характерния за човека необмислен и опасен начин. Така например има двадесет нови вида птици, включително вездесъщото домашно врабче и наперената, властна индийска мейна. Срещат се мангустата с лъскава козина и смъртоносна захапка, както и не така опасният, но при все това безполезен танрек — мадагаскарско насекомоядно животно, наподобяващо таралеж. Освен това били пренесени растения и дървета като китайската гуава, дивите малини, използвания за жив плет лигуструм и много други, които избутват и задушават местната растителност. Поради всичко това може да се каже, че характерните за Мавриций уникални флора и фауна са на косъм от изчезване.

Каквито и опасения да съм имал след контактите с върховния комисариат на Мавриций, установих, че макар и отдалечен, островът не е нито неизвестен, нито недостъпен. След няколко дни Air France, които организираха чудесно цялото пътуване, ни пренесоха през половината свят; привлекателни стюардеси ни обградиха с лукс и задоволиха всичките ни прищевки до такава степен, че на двамата с Джон Хартли не ни се искаше изобщо да напуснем самолета и да се озовем в света отвън. Но щом съзряхме острова, обхвана ни онова вълнение, което винаги завладява човек при неочакваната перспектива, да изследва нова земя. Зелен, изпускащ струйки дим, с планини, обагрени в синьо и виолетово, островът лежеше като гигантски скъпоценен камък в пеперудено син обков, обгърнат от бялата пяна на рифа и изложен върху тъмносиньото кадифе на Индийския океан. Докато нашият дебелокож самолет тромаво се приземяваше, можахме да огледаме зелените островчета в рифа, снежнобелите плажове, квадратните ниви със захарна тръстика, които наподобяваха зелена карирана покривка, разстлана върху всеки достъпен участък равна земя до самите подножия на причудливите планини. По ирония на съдбата ние, безкрили бозайници на борда на една от най-големите летателни машини в света, се приземявахме върху останките на една от най-странните безкрили птици на земята: „гробищата“ на птицата додо, където са намерени костите, на които дължим информацията си за нея, се намират точно под асфалта на летище „Плезанс“.

Вратите на самолета се отвориха, обгърна ни топъл благоуханен въздух и ярките тропически цветове ни заслепиха. В Англия беше валяло сняг, така че бяхме облечени дебело; усетихме пот да избива по телата ни и на неудобни струйки да се стича по гърбовете и гърдите ни. Минахме през митническия контрол за минимално време благодарение на един прекрасен господин с благозвучното име Лий Еспиталие Ноел и с такъв очарователен френски акцент, че до него Морис Шевалие би звучал като кокни^[2] (разбрахме, че семейство Ноел били над двеста души и затова престанали да си пращат подаръци за Pere Noel^[3]).

Тук установихме и едно от многото нелогични неща в Мавриций. Въпреки че е бил английска колония в продължение на сто и петдесет години и все още е част от Британската общност, въпреки че в училище се преподава английски като официален език, на острова всички с желание и удоволствие говорят френски. Забелязахме и една странна амалгама от английска и галска култура: при все че движението е отляво и се подават правилни и грациозни като движения на балерина сигнали с ръка, самото шофиране е от самоубийствената разновидност, която френската нация особено обича да практикува.

Нашият шофьор креол караше с убийствена скорост по пътя, от двете страни на който растяха захарни тръстики с нежни розово-сини стъбла и яркозелени листа, през села с ламаринени и дървени къщи и тълпи от жени, облечени в пъстроцветни като пеперуди сари, наобиколени от кучета, кокошки, кози, гърбави крави и възбудени деца. Над всички села се носеше благоухание на плодове и цветя, пламтящите цветове на бугенвилията ги обгръщаха като шал и над всяко село се извисяваше гигантска индийска смокиня, сякаш стотици грамадни черни разтопени свещи със зелени пламъци от листа бяха изплели великанско покривало.

Наслаждавах се на надписите, край които минавахме — „Мистър Тин Чук Чук“ бил лицензиран да продава алкохол и тютюн; „Във и за“ (допуснах, че в заведението и за вкъщи, а не в зависимост от настроението си); една мистериозна табела сред полето от захарна тръстика гласеше единствено и недвусмислено: „Нарушителите“, без да указва дали е предупреждение, или покана. Когато намалихме, за да може стадо грухтящи, обгърнати в облак от мухи прасета да пресече, с удоволствие забелязах, че в селото има и Мистър Ми Ту — часовникар, и Мистър Гънгадин^[4], чийто магазин бе на кръстовище и който в пристъп на азиатска оригиналност го бе назовал „Ъгълът на Гънгадин“. Няма защо да споменавам спретнатите малки табели с надпис „Спирка“ навсякъде из полетата със захарна тръстика под индийските смокини или пък тези, призоваващи „Карай бавно. Пресича училище“. В духа на „Алиса в страната на чудесата“ човек можеше да си представи как теглят голяма дървена сграда на колела, пълна с очарователни дечица, напред-назад от едната до другата страна напътя. Когато преди пътуването разглеждах картата на Мавриций, отделни наименования на места ме бяха очаровали и сега минахме през някои от тях.

Най-накрая замаяни от горещината, часовата разлика и тропическите аромати, заслепени от слънцето и цветовете, ужасени от способността на шофьора да избягва смъртта на сантиметри, пристигнахме в просторния хотел, разпрострял се по протежение на спокойната синя лагуна в горичка от бугенвилия, хибискус и казуарина^[5], над който като странни миниатюрни Алпи се извисяваше планината Льо Морн. Тук ни посрещнаха с кротка и мудна любезност и ни разпръснаха по съответните стаи, само на тридесетина метра от които морето примамливо шепнеше на белия плаж.

На следващия ден отидохме да се запознаем със семейство Макелви в резервата „Черната река“, където беше организирана програмата за отглеждане на диви животни в изкуствени условия, спонсорирана от Международния съвет за защита на птиците, Световния фонд за диви животни и Зоологическото дружество на Ню Йорк. Дейвид и неговата привлекателна съпруга Линда ни посрещнаха сърдечно и започнаха да ни разказват за опитите и премеждията по откриването и залавянето на екземпляри от единствените останали тридесет и три розови гълъба и осем керкенеза — едни от най-редките птици в света — на територия с площ колкото Хемпшир, покрита с гъст лес. Цяло чудо беше, че Дейв изобщо бе имал някаква сполука. Той беше симпатичен тридесетина годишен мъж с тъмна коса и сини очи, които излъчваха ентусиазъм. Леко носовият му глас беше малко по-висок от необходимото, сякаш насочен към публика в дъното на залата. Говореше с естествената духовитост и красноречие, които правят речта на американците с чувство за хумор една от най-смешните и цветисти в света. В случая с Дейв този бърз и остроумен говор, осеян със суперлативи както далматинец с петна, беше допълван от една изключителна способност за имитиране, така че той не само разказваше как гълъбите прелитат, кацат и гукат, но и ги наподобяваше така сполучливо, че човек сякаш наблюдаваше всичко на живо.

— Вървях из тези проклети гори и търсех местата им за нощуване и толкоз ме наваля, че започнах да се чувствам като вододел. Мислех, че ще мога да отглеждам гъби между пръстите на краката си — да си допълвам доходите. Работата беше почти толкова обнадеждаваща, като да търсех птицата додо. Оставах там много след като се стъмнеше и, да ви кажа, нощно време по тези хълмове е по-тъмно, отколкото в стомаха на мъртъв мускусен бик. Но ето, че един ден те се появиха, летяха към долината Криптомерия и крилата им правеха „уаф, уаф, уаф“, а като кацнаха, като че се поклониха един на друг и започнаха „кару-ку-ку, кару-ку-ку“.

Бърборейки по този начин, Дейв ни отведе от къщата до близката градина, която един ентусиазиран местен птицевъд бе оградил и бе подарил за птичарник на проекта.

— Сега — каза Дейв, докато ни водеше към първата клетка — ще видите едни от най-редките птици в света, а и дяволски красиви и кротки като новородени морски свинчета. От самото начало си бяха така кротки. Ето ги!

В клетката имаше три безспорно много хубави гълъба. Бяха много по-едри, отколкото си ги представях, и по-аеродинамични, което се дължеше на изключително дългите им шии и опашки. С червеникавокафяво оперение и нежно цикламено розови гушки те бяха големи и особено елегантни представители на семейството си. Имаха малки глави и дълги, грижливо пригладени вратове, които до известна степен им придаваха вид на антилопи с пера. Докато се приближавахме, те ни изгледаха по своя леко заинтересован, глуповат начин, след което се абстрахираха от нас и се унесоха в дрямка. Помислих си, че независимо от ограничения брой и голямото си биологическо и птицевъдно значение, не представляват особено ярки индивидуалности.

— Приличат по-скоро на боядисани дървени гълъби — казах, без да мисля, и Дейв ми хвърли наранен поглед.

— От тях са останали едва тридесет и три броя каза той, сякаш това ги правеше много по-желани и красиви, отколкото ако бяха двадесет и пет милиона.

Отидохме към клетката с двойка керкенези от Мавриций. Това бяха дребни, стегнати птици с диви и жестоки очи, които толкова много приличаха на европейските и северноамериканските си събратя, че единствено експерт би могъл да ги разграничи, а непросветеният би бил оправдан да се чуди за какво е целият шум около тях. Почудих се дали не съм несправедлив към керкенеза от Мавриций само защото много прилича на една птица, която ми бе позната от детството и която бях отглеждал и пускал срещу врабчетата. Дали това не ме правеше по-неентусиазиран, отколкото, ако ставаше въпрос за странна птица като додо? След сериозен размисъл в продължение на най-малко тридесет секунди реших, че това не е така. Нищо не наподобява морско свинче по такъв отегчителен начин както западноиндийската хутия — гризач, към който съм страстно привързан и чието бъдеще е неизвестно като на керкенеза. Не, просто бозайниците ме интересуваха повече от птиците и съответно всеки дребен, скучен бозайник ми харесваше повече от една дребна, скучна птица. Реших, че това е нехайство от моя страна и си дадох обещание за в бъдеще да се поправя. През това време Дейв ми разправяше историята на двойка керкенези, достатъчно глупави да свият гнездо на една не съвсем недостъпна скала.

— Маймуни — каза Дейв драматично, — гората е пълна с проклетите маймуни. Някои от мъжките са големи колкото шестгодишно дете. Придвижват се на големи групи. Чува се едно „агр, агр, агр, йик, йик, йик, ях, ях, ях“ — това е старият мъжкар — и после бебетата: „уик, уик, уик, йик, йик, йик, ях, ях, ях“.

От гласните струни на Дейв се изля порой от звуци и пресъздаде цяло стадо злонамерени маймуни от дядовци до новородени. Тази ненужна, изобретателна и всеядна напаст беше пренаселила острова и нападаше не само гнездата на керкенезите, но и на розовите гълъби.

След като се наситихме да се любуваме на птиците, отидохме с колата в Кюърпайп, където е щабът на лесничейството. Тук се запознахме с Уахаб Оуадали, отговорника за опазването на горите, млад симпатичен азиатец с момчешко изражение, заразителна усмивка и още по-заразителен ентусиазъм. След размяна на учтивости в офиса си той и европейският му помощник Тони Гарднър ни заведоха да видим красивата ботаническа градина в съседство със сградата. Именно тук ентусиазмът на Уахаб промени изцяло отношението ми към палмите. Никога не ги бях намирал за особено вълнуваща растителност по тротоарите на тропическите улици, прашни и с капещи листа или пък треперещи от студ през така нареченото „английско лято“ в места като Борнмът или Торкий. Тук обаче в просторната и грижливо оформена ботаническа градина на Кюърпайп те бяха на място то си. Имаше високи и елегантни ураганни палми, кралски палми със стъбла като колони от Акропола, прочутите Коко де мер от Сейшелите и най-вече любимите ми бутилкови палми. Уахаб ни запозна (използвам думата напълно съзнателно) с една неголяма плантация от тези очарователни дървета. Всяка малка палма имаше стъбло точно като бутилка „Кианти“, а от върха подобно на зелен фонтан се спуска ха пищни и невчесани листа. Приличаха на странни хора с шкембета и когато листата им се поклащаха от вятъра, изглеждаше, че махат с ръце.

Върнахме се в офиса на Уахаб, за да обсъдим какво трябва да видим и да свършим на остров Мавриций. Аз бях нетърпелив преди всичко да посетя горичката в Криптомерия, където нощуват розовите гълъби, и след това резерватите в гората Макаби и в дефилето на Черната река, последните убежища на керкенеза и на малкия дългоопашат папагал от Мавриций. Уахаб също така много настояваше да посетим Кръглия остров — малък остров на север от Мавриций.

— Това е нашият отговор на Галапагос — каза той с усмивка, — остров, който е едва триста седемдесети пет акра, но където има три вида дървета, три вида гущери и два вида змии, непознати другаде по света. Понастоящем съществува голяма опасност привнесените зайци и кози да изядат цялата растителност. Положението е отчайващо, но за това ще ви разкажа повече, когато отидем. Проблемът трябва да се разреши, защото островът все повече ерозира и влечугите са застрашени.

— Знае ли някой какъв е броят на тези влечуги в настоящия момент? — попитах аз.

— Ами — присви устни Уахаб, — трудно е да се кажат точни цифри, но смятам, че геконите на Гюнтер, нощните гекони и сцинките на Телфер са не повече от петстотин. Една от змиите, заравящата се боа, е била виждана само няколко пъти за последните двадесет години и вероятно вече е изчезнала. За другия вид се смята, че са под седемдесет броя.

— Би трябвало да хванеш да отглеждаш няколко за всеки случай — предложих аз и очите на Уахаб заблестяха.

— Говори се за такава програма за размножаване на диви животни в изкуствени условия. И прокторът в своя доклад я спомена, но досега никой не е изявил желание да я осъществи — каза той.

— Аз ще я осъществя, ако ми дадете разрешение казах аз. — Наскоро точно с такава цел построихме великолепен нов комплекс за отглеждане на влечуги.

— Би било чудесно, ако това стане — каза Уахаб, сякаш идеята току-що му бе хрумнала. — И как бихте процедирали?

— На няколко етапа. Ако хванем първо няколко от по-силните видове и имаме успех с тях, то тогава другата година, когато дойда да участвам в комисията за отпускане на стипендията, ще хванем и другите видове. Може би първо трябва да започнем с телферите и с геконите на Гюнтер, които са едри и сигурно доста издръжливи.

— Добре — каза щастливо Уахаб, — ще уредя да отидете на Кръглия остров веднага щом времето го позволи. Междувременно Дейв ще ви покаже гората Макаби.

— Разбира се — каза Дейв. — Ще се опитам да хвана още един керкенез, така че можем да отидем за един ден. Ще вземем няколко мрежи и моя американски керкенез за примамка и ще си опитаме късмета. Там е страшно красиво дори и да не хванем нищо. Ако искате, можем да го сторим още утре.

— И ще му покажеш дървото на додо — каза Уахаб.

— Какво е дървото на додо? — попитах аз.

— Почакай и ще видиш — отвърна тайнствено Уахаб.

И така на следващата сутрин потеглихме да прекараме деня в Макаби. За да се стигне до гората, трябва да се прекосят равнините Шампан, друго изразително име. Тук спряхме за малко да видим няколкото обрасли с местен пирен останали участъци: ниски, издръжливи растения, образуващи уникална екологическа ниша, която би било жалко да се загуби. По цял свят с невероятна разточителност унищожаваме гори и всякаква растителност; може да се окаже, че в невежеството си затриваме видове, които са от огромно значение за медицината.

Докато прекосявахме равнините Шампан, алени и черни фоди се стрелкаха като пламъчета над пътя или кацаха като стражи в пирена. Накрая достигнахме един горски път, който сякаш се намираше в английски лес. Оттук започваше Макаби. Карахме още известно време до една поляна, където пътят се разделяше на четири, Дейв спря и всички излязохме от колата. В неподвижния топъл въздух мушици със златнозелени тела и големи пауновосини очи висяха като хеликоптери под слънчевите лъчи. От време на време някоя пеперуда в шоколадов цвят се стрелваше сред бъркотия от крилца, подобно на възрастна дама, закъсняла за среща. По абаносовите дървета висяха кичурчета кремави орхидеи, а накъдето и да погледнеше човек, откриваше китайска гуава с високи, стройни, сребристозелени и карамелови дъги, както и обрасли с лигуструм кътчета с намачкани като пола на балерина бледи и нежни листенца на младите растения. Беше топло, тихо и дружелюбно. Тук, в тази гора, нямаше нищо, което да застрашава човека. Единственото сериозно злонамерено същество бе скорпионът, но за повече от четиринадесет седмици на Мавриций, през които преобръщах камъни, правех дисекция на гниещи дървета и ровех из нападалите листа като куче, търсещо трюфели — нормалното държане на всеки природоизпитател, — не срещнах нито един. Макаби беше приятелска гора, където човек не би се поколебал да седне или да легне на земята със спокойното съзнание, че единственият представител на местната фауна, способен да създаде някакво безпокойство, е комарът.

— Погледни — каза Дейв, — ето нещо, което си струва да видиш — гущер фелсума на дървото на додо.

И той посочи към едно високо дърво със сребърно стъбло отстрани на пътя. Дървото очевидно бе много старо и на места загниваше, защото корените, които го подпираха, бяха напукани. Беше високо над шестнадесет метра и завършваше с лабиринт от клони и тъмнозелени листа. На около два метра над земята на стъблото беше спрял поразително красив гущер. Дълъг около тринадесет сантиметра, основният му цвят бе ярко, пищно драконово зелено. На главата и шията обаче цветът преливаше в синьо като на рибарче, с алени и вишневи петънца. Гущерът гледаше с големи интелигентни черни очи, а всеки от пръстите на краката му отдолу имаше мека възглавничка, която му позволяваше да се прилепи и захване за гладката повърхност на дървото. Тъй като искахме да уловим няколко от тези красиви дневни гекони, Джон беше приготвил специалната ни въдица за гущери, представляваща дълга и гъвкава бамбукова пръчка със закачена към края й фина найлонова примка. Въоръжен по такъв начин, той се приближи към гущера, който го изгледа с широко отворени и невинни очи, позволи му да се приближи на два метра от дървото и чак тогава се задвижи, плъзгайки се леко по кората като камък върху лед. Докато Джон се озове до дървото, гущерът бе извън обсега му на повече от шест метра нагоре и за всеки случай — от другата страна на стъблото.

— Тук те са бая бдителни — каза Дейв, — сигурно защото пътят доста се използва. Навътре в гората са по-кротки и ще успеем да уловим няколко.

— Защо го наричаш „дърво на додо“? — попитах аз.

— Ами — каза Дейв, — това е тамбалакок, едно от най-старите дървета на Мавриций. Останали са само двайсет или трийсет от тях. А ето и едно от семената му.

Той порови в джоба си и извади странно на вид семе, голямо колкото кестен. На цвят бе бледо бисквитено кафяво. Едната му страна беше сравнително гладка, подобна на костилка от праскова, а другата изглеждаше така, сякаш някой бе започнал да дяла в нея ориенталско лице, но бе спрял по средата. Семето беше доста тежко и очевидно много твърдо. Дейв продължи:

— Един господ знае кой е измислил тази теория, но поне си я бива. Имало е много опити да се засадят тези семена в най-различни ботанически градини и в разсадника на лесничейството, но по някаква причина проклетите дървета не се хващат. Тамбалакокът бил широко разпространен по времето на птицата додо и според теорията тя обичала да яде плодовете. При храносмилането стомашните сокове разяждали коравото семе и докато додо го изхвърлел от тялото си, то омеквало достатъчно, да може да поникне.

— Чудесна история — аз бях възхитен от мисълта за подобна връзка между птица и дърво и за това, че изтребването на едното бе довело до изчезването на другото, — но се боя, че в нея има повече дупки, отколкото в решето.

— Да — съгласи се с нежелание Дейв, — но е хубава история като за пред туристи, а е истина и че тамбалакокът е почти изчезнал.

Продължихме навътре в гората и почти на всяко стъбло имаше по едно ярко пламъче — гущер фелсума. Навред кръжаха мънички златисти листни въшки, понякога преследвани от едри бледозелени водни кончета с крехки, прозрачни крилца, а веднъж едно голямо над двадесет сантиметра, наподобяващо пръчица насекомо в червено като восък за печати и черно, се препъна на пътеката пред нас. Три-четири пъти бързи и смъртоносни като стрели мангусти се стрелнаха да ни пресекат пътя; на един завой пък изненадахме стадо маймуни, които като по заповед на фокусник се стопиха в гъстата гуава толкова бързо, че не бяхме съвсем сигурни дали наистина сме ги видели. Веднъж ято дългоопашати папагали с пръстеновидно оперение на шиите прелетяха над пътеката и се скриха в гората. Преценихме, че това трябва да е по-голямата част от останалите живи папагали от този вид. Спряхме да се полюбуваме на двойка косове, които на Мавриций също намаляват със застрашителна бързина. Красивите птици с приятни звънки гласове проявиха огромно любопитство към начина, по който Дейв ги имитираше. Дойдоха съвсем наблизо, надничаха през клонките и с изумление къткаха един към друг.

Скоро оставихме пътя и тръгнахме по тясна пътечка, която следваше билото на остър като бръснач хребет. От двете страни се спускаха стръмни пропасти и от време на време през дърветата можехме да забележим зрелищните дефилета на Черната река, гъсто обрасли с гори в зелено, червено и златно, с водопади, трептящи като перца по стръмните, страховити чукари. Най-долу в дефилетата, където реките течаха искрящи или разпенени и оглушителни през обрасли с мъх скали, въздухът бе изпълнен с кръжащи и стрелкащи се бели кръстове — тропически птици с бели опашки. Не след дълго стигнахме голямо мъртво дърво, издадено отстрани на пътеката и надвиснало над долината, която се криеше някъде там долу. Тук Дейв бил виждал керкенезите да почиват, докато кръстосват и ловуват из дефилетата.

Разопаковахме мрежите и ги нагласихме, макар и не без трудности. Дейв откопча женския американски керкенез от ръката си и го завърза с ремъка на един клон от мъртвото дърво. Няколко пъти той размаха яростно крила, но след това се примири. Разпръснахме се по протежение на пътеката, скрихме се в храсталаците и зачакахме. Попитах Дейв, който се бе свил на кълбо под един храст близо до мен, кой използва лъкатушещите из гората пътечки като тази, на която бяхме сега. Трябваше да се придържаме към пътечката, защото, ако човек излезеше на повече от метър настрани, щеше да падне неколкостотин метра надолу в долината, ако преди това не се набучеше на шиповете на гуавата.

— Това са пътеки на лесничеи — каза той, — но също така ги използват и хората, които отглеждат марихуана.

— Кой отглежда марихуана? — попита Ан Питърс от своя наблюдателен пункт на пътеката пред нас.

— Това е процъфтяващ бизнес, отглеждането на трева — обясни Дейв. — Идват в гората, изсичат си малка градина, засяват тревата и после я продават.

— Не е ли незаконно? — попита Джон.

— Естествено — отвърна Дейв. — На Мавриций няма армия, има само така наречените „Войски за специално придвижване“, нещо като морски пехотинци или командоси, и една от задачите им е да търсят кой отглежда трева. Използват и хеликоптер. Преди няколко седмици открих голяма нива и им съобщих. Беше една от най-големите находки от дълго време и, предполагам, станах persona non grata сред момчетата с тревата.

Предобедът се изниза и изведнъж стана пладне, най-горещото време на деня. Слънцето прежуряше като пещ и гората се умълча, обгърната от горещина. По това време никой със здрав разсъдък не излиза навън и сигурно керкенезите мъдро прекарваха сиестата си някъде скрити. Решихме да похапнем, изпънахме изтръпналите си крака, събрахме се на една сравнително широка отсечка на пътеката до мъртвото дърво и разтворихме храната, която бяхме донесли. Тъкмо бяхме преминали от сандвичите към зрялото манго, когато на пътеката се появиха двама стройни младежи в шарени ризи и панталони чарлстон, с черни и лъскави коси до раменете, както обичат да ги носят младите мъже от Мавриций, и с невероятно красиви и нежни лица. Те стигнаха до мястото, където нашият пикник запречваше пътеката, спряха и се усмихнаха стеснително и очарователно.

— Добро утро — учтиво поздравихме ние.

— Добро утро, сър — казаха те тихичко в един глас, повдигайки сламените си шапки.

— Искате да минете ли? Минавайте, само не ме настъпвайте — каза Дейв.

— Не, сър — казаха те, очевидно шокирани от мисълта, и минаха покрай нашите полегнали тела и приборите за пикник с деликатността на газели. След като стигнаха другата страна без никакви инциденти, те казаха „Благодаря, сър, довиждане, сър“, отново вдигнаха учтиво шапки и тръгнаха надолу по пътеката. Забелязах, че и двамата носеха по едно мачете.

— Кои, за бога, са тези? — попита Ан.

— Ами, не са лесничеи — каза Дейв, — значи трябва да са от онези, които отглеждат трева, защото е сигурно като бял ден, че никой, освен онези с тревата и лунатици като нас не ходи из гората в такъв час. Не мисля, че тези момчета са единствените. Сигурно и шефът е някъде наблизо.

Предсказанието му се оказа вярно, защото само след пет минути се появи друг красив, строен като елен азиатец. В него имаше нещо неуловимо, което го издаваше, че е от голям град. Костюмът му беше по-добре ушит и от по-хубав плат, ризата по-елегантна, шапката още по-наперена. За миг спря несигурно, когато видя как сме задръстили пътеката, после продължи с мазна усмивка.

— Добро утро, сър — каза той, като свали шапка към всички, — извинете, виждали ли сте приятелите ми?

— Да, двама души. Отидоха нататък — каза Дейв, сякаш имаше възможност да се отиде някъде другаде. — Искате ли да минете?

— Хм, не… не — каза младият мъж. — Трябва да отида да кажа на другия приятел.

— А, имате и друг приятел? — каза Дейв.

— Да — каза младият мъж, — той ме чака там. Трябва да отида да кажа накъде са тръгнали другите ми приятели. Довиждане, сър.

— Довиждане — отвърнахме ние и проследихме с поглед как се прокрадна назад по пътеката като елегантно, тъмно копитно животно.

— Какво беше всичко това? — попита зачудено Джон.

— Върна се да предупреди другите — каза Дейв — и сега те ще стигнат до нивата по долната пътека. По-дълго е, но не е толкова опасно, колкото близо до нас.

Следобедът превали. Стана ясно, че шансовете ни да уловим керкенез са нищожни, така че събрахме мрежите и Дейв сложи американския керкенез на един пън наблизо, докато ние пиехме чай. Скоро за голямо свое учудване забелязахме самия шеф да се приближава от противоположната страна. Когато стигна до нас, беше очевидно, че за този следобед е претърпял трансформация. Шапката му бе килната назад, гарвановите му коси бяха разчорлени, а очите му имаха помътнелия, безжизнен поглед на човек, внезапно събуден от дълбок сън, който още не е преодолял границата между сън и реалност. Все още вървеше грациозно, но малко по-несигурно. Той спря до нас и небрежно се облегна на едно дърво.

— Здравейте — каза Дейв, — добре ли се поразходихте?

— Да, разхожда се — обясни шефът, усмихнат благосклонно. — Разхожда се в гората.

— Добре ли прекарахте? — попита Ан.

— Много добре, мадам — отговори той и продължи да обяснява. — Разхожда се за здраве.

Бяхме доста смаяни от това изказване, затова не отговорихме нищо. Той се загледа замечтано към простора на дефилето под нас с прехвърчащи като снежинки тропически птици. Изглежда бе забравил за съществуването ни. Лицето му излъчваше спокойствие и празнота. Внезапно той се сепна и ме попита:

— Вие англичанин?

— Да — отвърнах аз.

— От Лондон? — попита той.

— Оттам — казах аз, защото не исках да бъда въвлечен в обяснения за местонахождението на Нормандските острови.

— Аз имам много роднини в Лондон — каза той, също и много родители.

— Наистина ли? — казах аз възхитен.

— Много, много — потвърди той. — Имам и много родители и роднини в Бирмингам.

— Хубав град е Бирмингам — каза Джон.

— Много хубав и Лондон също хубав. Моите родители казва, че те много добре и… — За момент той притвори очи и аз си помислих, че заспа по средата на изречението като съсела в „Алиса в страната на чудесата“. Неочаквано отвори очи, въздъхна дълбоко и продължи: — … и някой ден отива там при всичките свои родители.

— Често ли се разхождате в гората? — попита Дейв.

— Често се разхожда за здраве — каза шефът.

— Виждате ли някакви птици? — попита Дейв.

— Птици? — каза шефът, като претегляше въпроса. — Птици? Иска да каже птици?

— Да — каза Дейв, — като гълъби например.

— Птици? — каза шефът. — Да, понякога вижда птици и понякога също чува птици да пеят.

— Виждали ли сте някога един малък ястреб, керкенез? — попита Дейв. — Викат му Унищожителят на пилетата.

Шефът погледна Дейв и след това американския керкенез, който приглаждаше перата си на около метър от нас. Притвори очи, облиза устни, после отвори очи и наново изгледа Дейв и керкенеза.

— Малък ястреб? — попита несигурно.

— Да, него търсим — обясни Дейв, без да забелязва нищо.

— Вие търси малък ястреб? — попита шефът, за да е абсолютно сигурен.

— Да — каза Дейв. — Унищожителят на пилета.

Шефът отново внимателно разгледа Дейв и керкенеза до него. Затвори пак очи и след това ги отвори с очевидната надежда птицата да е изчезнала, но тя си стоеше.

Беше в затруднение. Може би птицата пред него бе плод на възпаленото му от марихуана въображение? Би ли следвало да ни обърне вниманието към нея? От друга страна, ако тя наистина съществуваше, защо тези хора, които явно имаха родители в Лондон и Бирмингам, не можеха да я видят? Всичко това бе твърде трудно за него и той се огледа наоколо отчаян. Ние се стараехме да не се гледаме един друг в очите, за да не се разсмеем. Най-накрая шефът намери решение на проблема.

— Довиждане — каза той, свали шапка, поклони се, прескочи ни и с несигурни стъпки пое надолу по пътеката.

Един час по-късно, когато се върнахме обратно на пътя, изневиделица попаднахме отново на него. Той седеше на земята, облегнат на едно дърво, четеше книга и ядеше голям сандвич.

— Свърши ли разходката? — попита той приветливо, като се изправи на крака и изтръска няколко трохи от скута си.

— Да, вече се прибираме — каза Дейв.

— В Лондон? — попита изненадан той.

— Не, Черната река — отговори Дейв.

— Довиждане тогава — каза шефът. — Аз трябва да чака приятелите.

Качихме се в колата и шефът приятелски ни помаха за сбогом.

— Видяхте ли какво четеше? — попита Ан.

— Не, макар че умирах от любопитство да разбера — казах аз. — Какво беше?

— „Отело“ на английски — отговори тя.

Реших, че остров Мавриций много ще ми хареса.