Аарон Флетчър
Дългото завръщане (4)

4.

— Здрасти — провикна се момчето от другия край на зеленчуковата градина в отговор на поздрава на Джереми. — Не съм те виждал досега. Не живееш наблизо, нали?

— Да живея наблизо ли? — засмя се Джереми. — Не, живея навсякъде и никъде. Аз съм скитник.

Луничавото, около дванайсетгодишно фермерско момче го погледна с любопитство и недоверие. Пресече разораното поле и отиде до оградата край пътя, а видът на Джереми бързо стопи съмнението му. Видя, че носи твърде голяма за главата му пастирска шапка и тежки ботуши, брезентово горнище и смачкани, възшироки дочени панталони, върху рамото му бяха преметнати навито на руло одеяло и въжените презрамки на брезентова торба.

— Май че наистина си скитник — призна момчето със завист. — Да можех и аз щях да скитам където си искам, вместо да работя във фермата и да изпълнявам всички нареждания на баща си. Името ми е Фреди Каргил.

Джереми остана доволен от отношението на момчето, но не обичаше да събужда завист у другите.

— И скитниците трябва да вършат много работа — отвърна му той. — Лъжеш се, ако мислиш, че само обикалят по пътищата. — Посочи му Джарбо, който седеше от другата страна на пътя под сянката на едно дърво в горещия следобед. — Това е моят другар, Джарбо Чарли, а пък аз се казвам Джереми.

Фреди кимна дружелюбно на Джарбо и пак се обърна към Джереми.

— Повечето скитници обикалят много по на запад от тези места, а тук главният път води на изток. Какво правите насам ти и твоят другар?

— Ние не обичаме много главните пътища — обясни Джереми. — И скоро ще се отправим на запад. — А като погледна към зеленчуковата градина, където Фреди бе пълнил чували с картофи, добави: — Не бихме се отказали от малко картофи.

— Ами вземете си колкото искате — предложи му щедро Фреди. — В съседната леха има лук, можете да си вземете и от него.

Джереми остави одеялото и торбата си, погледна към фермерската къща и се прекачи през оградата.

— Баща ти няма ли да се сърди?

— Не се тревожи. Баща ми и всички останали от семейството отидоха до съседната ферма на Фелпс.

Джереми кимна и прекоси градината с Фреди. Тя бе преорана, за да се извадят картофите, струпани на купчини в крайните лехи. Откъм пътя картофите вече бяха събрани в ютени чували, разхвърляни из браздите. С два чифта дебели чорапи големите ботуши, които Джереми носеше, бяха станали удобни за ходене по пътищата, но в преораната градина се изхлузваха от краката му. Крачеше тежко по рохкавата пръст и разговаряше с Фреди.

Синът на фермера го попита през кои места се е скитал, но Джереми му отговори уклончиво. Нямаше желание да се хвали, но и не му се искаше да си признае, че бе вървял по пътищата само четири дни, откакто заедно с Джарбо бяха напуснали Батхърст. После Фреди подхвана разговор, който продължаваше да е много болезнен за Джереми.

— Майка ти и баща ти пуснаха ли те да се скиташ, където искаш? — попита той. — Или си избягал от къщи?

Въпросите припомниха на Джереми какво се бе случило и събудиха острата му болка. Мъката му винаги оживяваше в спокойните минути, когато можеше да размишлява, но обикновено бе потисната от това, което трябваше да върши, а сменящият се пейзаж ангажираше вниманието му. Сега се отърси от тъгата, като отговори:

— Нямам нито майка, нито баща.

Макар и не буквално, това по същество бе истина. Фреди се взираше съчувствено в Джереми и очевидно искаше да научи повече подробности. Джереми бързо смени темата, като забеляза, че събирането на картофите в чували трябва да е уморителна работа. Оттук започна дълъг разговор — Фреди изглеждаше доволен, че е намерил заинтересован слушател за оплакванията си от фермерската работа.

Джереми взе един празен чувал от струпаните между браздите. После Фреди го заведе при разкопания лук и му помогна да напълни половината от чувала си, докато му разказваше, че били наели ратай да им помага в полската работа, но една нощ преди няколко седмици внезапно ги напуснал.

— Отишъл е да търси злато — продължи Фреди, като се връщаха към картофите. — Мнозина от наемните работници постъпват така и татко му беше платил в аванс, за да го задържи. Татко смята, че е отишъл в Юрика, защото там са открили ново златно находище. Само на един ден езда е оттук, на изток от главния път, и баща ми отиде да го търси, за да си вземе парите обратно.

— Успя ли да го намери?

— Не — поклати глава Фреди. — Татко каза, че било само загуба на време да го търси между стотици хора, които копаят в най-различни посоки. Имало и много чужденци, дето не знаят и дума английски. Затова баща ми се върна. — Фреди посочи една бразда. — Виж, там има едри картофи.

Отидоха до браздата и започнаха да пълнят чувала с картофи, а Фреди подхвана разказа за друго събитие, което му е отворило допълнителна работа. Каза на Джереми, че семейство Фелпс, собствениците на съседната ферма, заминали за Батхърст на погребението на техен роднина. Докато те отсъстват, семейството на Фреди се заело с основните работи в съседната ферма.

— А защо са заминали всички от семейство Фелпс? — заинтересува се Джереми.

— Татко казва, че умрелият им роднина трябва да е оставил доста пари — обясни Фреди, — и оттук тръгнаха всички, за да получат изцяло каквото им се полага. Но на нас това ни създаде много работа. Татко ходи заедно с мама, сестра ми и брат ми по два пъти на ден във фермата на Фелпсови и вършат какво ли не.

Джереми хвърли поглед към пътя, обезпокоен да не би семейството на Фреди да се връща вече. Старият Каргил едва ли щеше да е толкова щедър колкото сина си. Вдигна тежкия чувал и го понесе към оградата, продължавайки да разговаря с Фреди.

— Това ти е отворило много работа — съгласи се Джереми, — но всичко ще свърши, когато се върне семейство Фелпс.

— Вярно е — потвърди Фреди. — Трябва да си дойдат след три дни и дано не се забавят.

Щом момчетата стигнаха до оградата, Джарбо прекоси пътя и пое чувала от Джереми. Метна го на рамо и благодари на Фреди.

— Давам ви ги от сърце — увери ги момчето. — Пък и малко се намали от моята работа. — После се обърна към Джереми с усмивка: — Ако ти се случи да дойдеш пак насам, спри да ми се обадиш.

— Непременно — искрено му отвърна Джереми, защото момчето му харесваше. Прехвърли се през оградата, взе одеялото и торбата си и като пое след Джарбо, помаха с ръка. — Довиждане, Фреди.

Момчето също помаха за сбогом, ритна буца пръст и унило тръгна през градината, за да продължи работата си. Джарбо повдигна леко чувала на рамото си и като прецени тежестта му, кимна със задоволство.

— Ти си добър спътник, Джереми. На мене момчето нямаше да ми даде и един картоф, да не говорим за цял чувал.

— Можех да взема и повече, но се боях да не се върне баща му — отвърна Джереми и сподели какво му бе казал Фреди за отсъствието на семейство Фелпс от съседната ферма. — И ще се върнат чак след три дни — завърши той.

Джарбо се усмихна доволен.

— Ще си намерим място за лагеруване наблизо и ще почакаме да се стъмни. Фермите тук са големи и няма защо да се боим, че може да вдигнем шум. В другите ферми няма да се чуе, дори и някое куче да залае по нас.

Джереми кимна в съгласие. Бяха в западния край на предпланините, а Сините планини изпълваха хоризонта на изток. В този район имаше големи ферми и пасища, където се угояваха за пазара овце и добитък. Пасищата на Каргиловата ферма бяха отдясно на пътя, а отляво се простираше обрасло с храсти пасище за добитък, към което нямаше никаква постройка. Малко по-нататък пътят завиваше наляво.

Докато вървяха по завоя, Джереми забеляза, че границата между фермите на Каргил и Фелпс е малък поток с дървета по двата бряга. Потокът водеше към залесен хълм на по-малко от два километра. При мостчето над потока Джарбо и Джереми свърнаха от пътя и се отправиха към хълма. Брегът се изкачваше постепенно към гората, потокът бълбукаше и се плискаше върху камъните.

На хълма си намериха място за лагеруване край потока. Там оставиха багажа си и се промъкнаха през дърветата до края на гората над фермата на Фелпсови. Сред големите пасища, зеленчукови и овощни градини, хамбари и други малки постройки се издигаше просторната фермерска къща. Родителите на Фреди и двете им деца на юношеска възраст се движеха между постройките и вършеха работата си.

Джереми и Джарбо се настаниха удобно под едно дърво, а старецът захапа дръжката на празната си лула. Като привършиха, Каргилови потеглиха в каруца по алеята към пътя, после изчезнаха зад завоя от другата страна на потока. До залез-слънце оставаха около два часа, а Джереми и Джарбо очакваха да се спусне мрака.

Хълмът бе най-високата точка в цялата околност и разкриваше широката панорама западно от предпланините. Пред погледа се разстилаше грамадна хълмиста равнина с лъкатушещи между фермите потоци и накацали край тях горички. Равнината достигаше до хоризонта и изглеждаше безкрайна, но Джереми знаеше, че тя е малък къс земя в сравнение с огромните простори на пустошта.

— Ти, спътнико, обичаш откритите пространства, нали? — забеляза Джарбо.

Джереми го погледна и осъзна, че старецът го бе наблюдавал замислено. През последните няколко дни момчето бе свикнало със суровото му, сипаничаво лице, което вече не му се струваше заплашително, а познато и дружелюбно. Сега Джарбо му се усмихваше сърдечно.

— Да, очаквам с нетърпение да стигнем до Голямата пустош. Знам, че ще ми хареса.

— Да, ще ти хареса — съгласи се Джарбо. — Много хора не харесват далечните земи. Отначало не бях сигурен и за тебе, но вече не се съмнявам… Е, ще трябва да се сдобием с малко пари, за да купим някои неща, и тогава ще съм готов да започна моето истинско завръщане.

— Това значи да се върнеш където си роден ли?

Джарбо извади лулата от устата си и поклати глава.

— Не, невинаги значи това. Значи да намериш истинското си място на този свят. За мене това е родното ми място. Но за други не е така, може и да е място, което никога не са виждали.

— Не те разбирам.

Джарбо пак захапа дръжката на лулата си и се замисли.

— Човек се завръща истински, когато намери място, което е част от него — помъчи се да му обясни аборигенът. — И където той е част от мястото. Единственото му истинско място. — Вдигна рамене и отново поклати глава. — Не знам думи, с които да ти го обясня по-добре.

Джереми се помъчи да вникне в обяснението на Джарбо и да намери по-точно определение сред думите, които бе учил в училище.

— Може ли да се каже, че това е заветното му място? — попита той.

Джарбо поглади замислено брадата си, усмихна се и кимна.

— Да, така е. Истинското завръщане е да се върнеш на своето заветно място. Но някои хора никога не го намират.

— А не е ли възможно моето да е в Голямата пустош? — чудеше се Джереми. — Като стигна там, може би ще направя истинското си завръщане.

— Вярно е — съгласи се Джарбо. — Като виждам колко ти се иска да отидеш там, мисля си, че твоето истинско място може да е в Голямата пустош. Може там някъде да откриеш заветното си място, Джереми.

И двамата замълчаха. Джереми пак се загледа в просторите, които достигаха до хоризонта на запад, и в слънцето, което се наклоняваше към него. По залез той и Джарбо отидоха до лагера си, за да вземат онова, което ще им е нужно във фермата. Старецът изрови от торбата си нож и малък лост за отваряне на врати и щом се здрачи, поеха назад.

Мракът се спусна и луната изгря, докато слизаха по склона към фермата. Оградата между пасищата и обработваната земя беше направена от греди, срязани на четири трупи от дървета, чиито краища бяха прикачени зигзагообразно. В една падина, която се заблатяваше след дъжд, оградата бе провиснала, защото с годините гредите бяха изгнили.

— Това е трябвало да се поправи отдавна — каза Джарбо. — Скоро добитъкът ще почне да се провира в градините, а някои животни може да излязат от фермата и да се загубят. Ако намерим с какво да поправим тая ограда, ще сме заплатили щедро за по един дял храна.

Прескочиха оградата и тръгнаха по пътеката между градините към хамбарите и бараките. Едно куче пред входа на фермерската къща ги усети и започна да лае. Джарбо тръгна към бараката за земеделски сечива с лост в ръка.

— Защо не се опиташ да успокоиш това куче, Джереми? — предложи той и натисна ключалката на бараката с лоста. — Никой няма да го чуе, а то само изпълнява дълга си и няма защо да се безпокои заради нас.

Джереми заобиколи къщата и се насочи към кучето, завързано с въже пред стълбите. То залая злобно и искаше да го ухапе, но постепенно успокоителните думи на момчето го укротиха и лаят се превърна в подозрително ръмжене. Кучето подуши протегнатата ръка на Джереми и колебливо замаха опашка, когато Джереми го погали по главата.

Кучето бе преобърнало паницата си с вода в тревожните си подскоци и Джереми я напълни отново от варела за дъждовна вода до ъгъла на къщата. Помилва кучето още няколко минути, после се върна зад къщата. Намери Джарбо при купчина изсъхнал дървен материал зад хамбара. Беше си взел от бараката стоманени клинове, дървен и железен чук и още някакви инструменти. Сега извличаше един сух ствол на осветено от луната място.

Цели три часа Джереми и Джарбо работиха усилено и съсредоточено, разцепваха дървени трупи и подменяха изгнилите греди на оградата по протежение на повече от десет метра. Джарбо бе доволен, че може да предаде знания и умения на Джереми, а момчето с радост се учеше. Джарбо му показа как да поставя клиновете, за да се разцепят трупите равно, и как е най-добре да се сглобява оградата, та да е устойчива и трайна.

Когато свършиха и се отправиха към бараките, Джереми си представи учудването на фермерите, като открият поправките в имота си.

— Най-напред няма да повярват на очите си — смееше се той. — И може би няма да кажат на никого от страх да не ги вземат за лъжци или за побъркани.

— Може и да не кажат — съгласи се Джарбо и също се засмя. — Но като го правим, по този начин си спестяваме неудобството да отговаряме на въпроси кои сме и що сме. Освен това си плащаме честно за един честен дял от това, което ни е нужно. Светът щеше да е по-добър, ако всички постъпваха така.

— Но не постъпихме така, когато взехме моя дял дрехи — изтъкна Джереми.

— То е друго — отвърна Джарбо твърдо. — Все едно че получихме дажбите си от някоя овцеферма. Нямаше нужда да се отплащаме честно, защото взехме твоя дял дрехи от богати хора. Фермерите получават всичко със собствения си труд, а овцефермите и богатите го получават от труда на други хора. Тези, които са работили за богатите, заслужават честно заплащане, но няма как да го направим.

След като помисли малко, Джереми прие тези разсъждения за логични. Джарбо върна инструментите по местата им в бараката и се взираше внимателно в мрачината, когато поставяше ключалката обратно, за да попаднат гвоздеите в старите си легла. После притисна ключалката и с лоста си, та да не личи, че гвоздеите са били вадени.

Джарбо отвори с лоста и вратата на помещението за опушване на месо, извади също тъй внимателно гвоздеите, с които бе прикрепена ключалката. Изнесе от помещението опушен свински бут, от който вече бяха отрязани няколко парчета. Джереми държеше рязания край, докато Джарбо взе един дял от шунката. Старецът пак закачи бута на куката му.

След като поставиха ключалката на място, се отправиха към курника. Пиленца писукаха и пърхаха край Джарбо, който ходеше от полог на полог в ниския дълъг курник. След малко изнесе яйца в платнената си торба. По обратния път към лагера Джереми носеше шунката, вкусният й аромат му напомняше, че не е хапвал нищо от сутринта.

В лагера Джарбо запали огън и сложи няколко резена шунка в тиган, а Джереми избели и изми в потока картофи и глава лук. Тях Джарбо наряза в друга съдина, която сложи върху жарта, като от време на време сипваше по малко разтопена мазнина от месото. Когато то се опържи, раздели го в двете алуминиеви чинии, а в мазнината счупи яйца.

От апетитната миризма, която изпълваше хладния нощен въздух, Джереми почувства вълчи глад, и когато най-после храната бе готова, й се нахвърли лакомо. Дебелите парчета шунка — рядко угощение — бяха хрупкави и много вкусни. Пържените картофи и лука ухаеха на бекон, а яйцата бяха чудесно допълнение.

След вечерята Джереми изми съдовете и чиниите в потока и ги нареди край огъня да изсъхнат. Докато размотаваше одеялото си и се завиваше, за да се стопли, той похвали яденето. Джарбо бе съгласен, но добави, че вечерята щяла да е още по-хубава с канче горещ чай.

— Но нямаме никакъв чай — продължи той, — и сме почти без сол. — Като извади лулата и тютюна си, погледна тъжно към смокинята, от която бе останала малка тъмна топчица. — Свършва се и тютюнът ми, а не мога да не си дръпна след ядене — изръмжа той. — Трябва да намерим някаква работа и да спечелим няколко шилинга, та да си купим каквото ни е нужно.

Такова изявление Джарбо бе правил често, но по-скоро като желание, отколкото като определено намерение. Джереми знаеше — спомене ли, че във фермата на Каргил търсят наемен работник, Джарбо щеше да възрази: „Фермерът ще почне да ни задава разни въпроси.“ Момчето също знаеше, че Джарбо ще отклони предложението да си намерят работа в някой град, защото винаги, когато бе възможно, избягваше градовете. По някаква причина Джарбо внимаваше да не среща други хора дори по пътеките и предпазливо оглеждаше всеки пътник преди да го подмине.

През изминалите дни Джереми бе успял да навърже някои факти за живота на Джарбо от подхвърлени негови забележки. Беше живял много години в Нов Южен Уейлс, после в Земята Ван Даймън — големия остров отвъд югоизточния бряг. Част от времето бе работил на различни места и се бе научил на дърводелство, земеделски труд и други занаяти. Но какво бе работил през по-голямата част от времето и защо странеше от хората, оставаше тайна.

Джереми усети, че му се приспива и легна на одеялото си край огъня. Поговори няколко минути сънливо с Джарбо; докато старецът пушеше лулата си, момчето сподели какво му е казал Фреди за наемния работник, който избягал през нощта и тръгнал да търси злато.

— Да, това често се случва — кимна Джарбо. — Откакто откриха тук злато, трудно се задържат работници на каквато и да е работа, за каквато и да е надница. Бащата на Фреди намерил ли е работника си и взел ли си е обратно парите?

— Не, защото златотърсачите били много. Фреди каза, че някои били чужденци и не говорели английски.

Джарбо кимаше замислено и продължи да подръпва от лулата си.

— Да, сигурно мнозина са чужденци — промърмори сякаш на себе си. — Напоследък все повече чужденци се стичат в златните находища тук.

Интересът, проявен от Джарбо към този факт, събуди любопитството на Джереми и той го попита какво значение има това. Старецът отговори уклончиво, че си бил припомнил нещо, и продължи да подръпва замислено от лулата си. После момчето затвори очи, настани се удобно и заспа.

На следния ден стана ясно, че присъствието на голям брой чужденци в Юрика е от голямо значение за Джарбо. Той събуди Джереми рано, каза му, че отиват в миньорския град и след кратка закуска, тръгнаха по отъпкания път с много по-бърз ход, отколкото през миналите дни. Джереми попита на какво се дължеше внезапното решение да идат в Юрика, а Джарбо отговори, че просто искал да намери работа, за да припечелят някой шилинг и да си купят туй-онуй.

Джереми разбираше, че това не е единствената причина; очевидно Джарбо се боеше по-малко от чужденците, отколкото от австралийците. За момчето това бе непонятно, но също така не можеше да си обясни защо този едър и силен мъж изобщо се отнасяше с подозрение и боязън към другите хора.

Късно следобед стигнаха до главния път. В този район той следваше течението на река Търън. Пътят не бе по-малко оживен, отколкото шосето на запад от Силни, десетки златотърсачи се движеха в двете посоки и пътуваха между миньорските градове, пръснати в целия район. Както можеше да се очаква, Джарбо нямаше желание да се влеят в оживеното движение по светло, затова се изкачиха по залесения склон на едно овчарско пасище, откъдето се виждаха пътя и реката.

На няколкостотин метра от тях над реката имаше мост. От другия му край се излизаше на тесен път, който водеше назад към гористите предпланини. Като огледа моста и околностите, Джарбо заключи, че това е пътят към Юрика. Джереми се съгласи, защото той отговаряше на общото описание на Фреди за местоположението на миньорския град.

По залез златотърсачите започнаха да си правят лагери край пътя и реката. Когато стана съвсем тъмно, Джарбо и Джереми се спуснаха по склона и поеха към моста по главния път, осветен от огньове. Минаха по моста и хванаха тесния път.

Джарбо попита двама мъже, седнали край лагерен огън, дали този път води към Юрика. Златотърсачите, които говореха с американски акцент, отговориха утвърдително. Подминаха ги, а Джарбо, някак между другото отбеляза, че не говорят като австралийци, но Джереми забеляза нотка на задоволство в гласа му.

След още няколко километра аборигенът и момчето се отклониха от пътя и си устроиха лагер за пренощуване сред дърветата. Сутринта, малко след изгрев-слънце, отново поеха на път. Повечето от златотърсачите също отиваха на изток, малцина се връщаха от Юрика, за да опитат късмета си другаде. Джарбо вървеше с ниско нахлупена шапка и ги оглеждаше подозрително.

Няколко часа по-късно от изток се разнесе експлозия, последвана от ехо, което прокънтя между хълмовете. Джарбо обясни, че са взривили динамит, а от разговора, който последва, Джереми разбра, че той е запознат с рудодобива. Златотърсачите обикновено промивали златоносния пясък и търсели късове самородно злато, като използвали корита, разказваше Джарбо, но си служели с динамит, за да подготвят рудата за обработка и извличане на златото.

Следващата експлозия беше много по-близко и ехото, препращано от хълм на хълм, кънтя по-дълго. След още един час, когато пътят ги изведе до широка долина, се показа и Юрика. Градът бе кацнал на хълм от северната й страна, а земята в цялата долина бе като преорана и изпълнена с безброй дупки, около които се въртяха стотици мъже.

Джарбо поведе Джереми встрани от пътя, за да заобиколят долината и да се приближат към мястото на експлозиите, отделено с ограда в отдалечения край на долината. От едната страна се виждаше готварница, бараки и други постройки. Зад оградата двайсетина души работеха около голяма оголена скала, част от която бе разрушена.

Работниците зад оградата внезапно се разпръснаха и залегнаха. Един зъбер на скалата изчезна сред прах и летящи камъни след силната експлозия, която разтърси земята. Прахът постепенно се разсейваше, а ехото продължаваше да се блъска в околните хълмове. Мъжете се върнаха при скалата, от която бяха разбили още няколко метра.

Двама души работеха до по-отдалечена ниска постройка; изнасяха оттам малки бурета и нещо като намотки от тънко въже. Джереми попита Джарбо какви са тези неща и научи, че в буретата има барут, а навитото на рула е бикфордов фитил. Джарбо вървеше бавно и оглеждаше изпитателно мъжете, после се приближи до тях с нормална крачка.

Работниците вадеха запушалките на буретата и мушкаха в тях краищата на фитилите, после пак слагаха запушалките, за да прикрепят фитила. Джарбо поздрави и забеляза, че експлозията е била много силна.

— Как няма да е силна — отвърна един от мъжете. — Взривихме четиринайсет буренца с барут.

— А имате ли нужда от още един копач?

— Не — поклати глава човекът. — Преди малко започнахме да подготвяме тази работна площадка. Но в града се търсят работници.

Джарбо благодари и се обърна назад. Заоглеждаха златотърсачите отвъд постройките в заградения район. Чуваше се, че тези, които бяха по-близо, си говорят на чужди езици и Джереми забеляза, че спътникът му остана доволен. Минаха по края на долината и влязоха в града.

Състоеше се от пет-шест разбити улици с неголеми постройки и не приличаше на нито едно от познатите на Джереми селища. Постройките бяха от пресни, небоядисани дъски и придаваха нетраен, временен вид на града. Но в него кипеше бясна дейност. Най-оживените дни, които Джереми бе наблюдавал в доковете на Сидни, изглеждаха спокойни в сравнение със суматохата тук. Превозни средства изпълваха улиците, а всички хора сякаш тичаха нанякъде.

Сред тълпата от мръсни, брадати златотърсачи имаше мъже с тесни очи, докарани в елегантни костюми, и силно гримирани жени в крещящи рокли и шапки с пера. Повечето от заведенията бяха барове, от чиито врати излиташе шумна музика и дрезгав смях. Сред множеството се движеха и униформени полицаи; един от тях влачеше двама пияни златотърсачи към затвора, построен от тежки греди, с решетки на прозореца. До затвора имаше публичен дом, двуетажна постройка без прозорци, с червен фенер над входа.

Друг полицай водеше четирима мъже в белезници и Джарбо се намръщи като ги видя. Сигурно са ги арестували, защото са започнали да копаят без разрешително, предположи Джарбо, макар че изобщо не разбирал защо трябва да има разрешителни за златотърсачите. Но лицето му се разведри, когато забеляза обор за коне под наем в дъното на улицата.

Едър мъж на средна възраст стоеше пред широките врати на обора и се занимаваше с клиенти. Очевидно бе притеснен, защото се стараеше да върши няколко неща едновременно. Току-що бе почистил обора и сега даваше под наем два коня, а в същото време трябваше да прибере други, които вече му връщаха. Оборът бе голям, с отделения за около трийсет коня. Отворената задна врата водеше в двор, пълен с двуколки, а до обора имаше и малка къща.

Щом си отидоха клиентите, Джарбо пристъпи към собственика и го попита дали няма нужда от работници.

— Разбира се, че имам — отговори веднага собственикът, — иначе ще трябва да ми пораснат още две ръце. Казвам се Фред Харисън.

Джарбо се представи и посочи Джереми.

— Момчето ходеше на училище в Сидни. Аз съм приятел на семейството и баща му ме помоли да го върна в овцефермата. Но попривърших парите и ми се ще да поработя, не търся постоянна работа.

— Точно от това се нуждая — кимна Фред доволен. — Обикновено синът ми работи с мене, но сега го няма. Отиде в Сидни да се ожени и скоро ще се върне заедно с булката си. Ела, ще ти покажа какво трябва да се свърши. Ти и момчето можете да започнете работа веднага.

Още с влизането си в обора — просторен и висок — Джереми изпита успокоение, защото Фред не прояви никакво любопитство към него, интересуваше го само работата, която трябваше да се свърши.

— Аз мога да се справям с клиентите — каза той, — но от няколко дни оборът не е чистен. Дилижансите спират тук за пътници и аз се грижа за конете им. Ако се разбере в какво състояние е оборът, компанията ще прекрати договора с мене.

— В такъв случай най-напред ще се заемем с боксовете на конете — увери го Джарбо. — Но ако не са чистени от няколко дни, няма да свършим днес.

— И не очаквам това от вас. Дилижансът спира тук веднъж седмично, до следния дилижанс има още няколко дни. Ще получавате седем шилинга на ден и храна. Подавайте чиниите и канчетата си през задния вход на къщата, а жена ми ще ги пълни. Можете да спите в стаята за хамути.

С кимване на глава Джарбо изрази съгласие с условията и тръгна, следван от Джереми, към дъното на обора. Оставиха багажа си в голямата, претъпкана стая за хамути, после момчето помогна на Джарбо да изнесат една ръчна количка, лопати и други инструменти. Свалиха жакетите си, навиха ръкави и се заеха да чистят.

Джарбо работеше със същата енергия и съсредоточеност, с каквито извършваше поправките по фермите нощем. От тъмното, сипаничаво лице към брадата му се стичаше пот. Джереми вече си бе създал навика да му подражава в работата. Часовете летяха, и докато успеят да изчистят няколко конски бокса и да увеличат купчината смет на двора, през широката врата проникнаха лъчите на залеза.

Фред остана доволен от свършеното и усмихнат извади кесията си.

— Ще ви платя за цял ден — отброи той седем шилинга в ръката на Джарбо. — Не съм виждал наемен работник да свърши толкова за един ден.

Джарбо благодари и прибра монетите в джоба си.

— Обичам да се отплащам с труда си справедливо за надницата, която получавам, и за каквото и да е друго. В стаята с хамути забелязах парче хубава кожа за седла. Бих искал да си купя едно парче от нея.

— Отрежи си колкото искаш — отвърна Фред. — Жена ми вече е сготвила вечерята, затова идете с канчетата и чиниите си до задния вход. Скоро ще затварям конюшнята, защото не очаквам повече клиенти за днес.

Джереми и Джарбо взеха чиниите и канчетата си и ги отнесоха до кухненската врата на къщата. Маргарет Харисън, внушителна жена на средна възраст, напълни канчетата им с чай и щедро сипа в чиниите им грах, ориз и овнешко печено. Джереми, който имаше здрав апетит, започна да си хапва още докато носеха вечерята си към пейката до обора.

Като се нахраниха, тръгнаха по улицата към един смесен магазин. В падащия здрач улицата бе още по-многолюдна и по-шумна отколкото през деня. Джарбо се вглеждаше в тълпата боязливо, после надникна към хората в магазина преди да влязат вътре. На тезгяха купи бонбони за Джереми и няколко смокини тютюн за себе си.

На връщане, за да избегнат тълпата, заобиколиха магазина и минаха по задната уличка към двора зад конюшнята. В стаята за хамути Джарбо запали фенер, напълни и запали лулата си, а Джереми развърза одеялото си, постла го върху куп сено и се настани удобно.

Джарбо свали от един гвоздей на стената парче кожа, после отвори брезентовата си торба и извади шишето от вино, което бе намерил в гората при срещата си с Джереми. Като посмукваше от лулата си, започна да изрязва парче кожа с размера на шишето. Джереми лежеше и наблюдаваше как едрият брадат мъж реже кожата под жълтата светлина на фенера.

— Защо винаги толкова оглеждаш хората, Джарбо? — попита момчето.

Джарбо изправи гръб, извади лулата от устата си и погледна дружелюбно към Джереми.

— Какво искаш да кажеш, спътнико?

— Ти винаги оглеждаш хората наоколо много внимателно. И преди да се приближиш до някого, най-напред го изучаваш.

— Е, добре е да знаеш какви хора има около тебе, Джереми — вдигна рамене Джарбо.

Момчето кимна; знаеше, че няма да получи друг, по-малко уклончив, отговор. Джарбо подръпна от лулата си и продължи да реже кожата под погледа на Джереми. А той можеше само да се надява, че причината за предпазливостта на Джарбо — каквато и да бе тя — нямаше да им донесе неприятности. Но самият факт, че Джарбо бе така потаен, сякаш предвещаваше обратното.