Аарон Флетчър
Дългото завръщане (2)

2.

— Предполагам, че сега къщата ти изглежда по-малка — забеляза Мортън. — Казват, че човек обикновено изпитва такова чувство, когато се върне към място, където е живял преди много години.

Александра огледа широкото антре и в ума й нахлу порой от спомени, засилен от горчиво-сладката носталгия, която изпитваше. Тя се обърна към Мортън:

— Ако е живял там като дете, нали? И също така, ако го е напуснал като малък. Аз бях деветнайсетгодишна, когато напуснах тази къща, а и след това съм се връщала тук.

— В такъв случай как ти се струва?

— Почти такава, каквато беше като собственост на баща ми. — Александра отиде до вратата на гостната, после на столовата и огледа мебелите, завити с покривала, за да не се прашат. — Виждам, че е мебелирана добре.

— Да, всички къщи, които давам под наем, са мебелирани — обясни Мортън. — С по-високия наем, който получавам по този начин, се покриват по-бързо разходите и за мебелите, и за имотите.

Александра мина по коридора и излезе през задния вход, а Мортън я последва. Тя загледа градината и си спомни отдавна миналото време, когато бе засаждала цветните лехи тук. Онези лехи бяха заменени с други, но градината и сега бе много приятна в мекия есенен ден през март 1854 година.

Когато слязоха в градината, Александра и синът й видяха, че откъм алеята за карети към тях се приближава набит, прошарен възрастен мъж в работно облекло.

— Добър ден, госпожо, добър ден сър Мортън — поздрави той. — Бях тръгнал към вас, сър Мортън, но видях каретата ви и се върнах. Ако госпожата иска да наеме къщата и има някакви въпроси, бих могъл да й отговоря.

— Не, това е майка ми — отвърна Мортън. — Тази къща бе собственост на нейния баща и семейството им е живяло тук някога, затова искаше да я види отново. Мамо, това е Ходжкинс, който се грижи за няколко от моите имоти.

След като се поздравиха, Александра прояви интерес към името на стареца.

— Преди години човек със същото име работеше като градинар в имението на Макартър в Кампдън парк. Роднини ли сте?

— Да, той бе по-възрастният ми брат, Том — отвърна старецът. — Аз съм Сам Ходжкинс. Тази пролет се навършиха двайсет и шест години от смъртта на Том. Погребан е в черковния двор в Парамата. Той живееше в Кампдън парк, а аз съм прекарал целия си живот тук, но се посещавахме взаимно. Значи вашето семейство е живяло в тази къща, госпожо Керик?

— Да, фамилното ни име бе Хамънд, баща ми бе адвокат. Трудно ми е да повярвам, че е било преди толкова много години. Бързо минава времето, не е ли тъй, господин Ходжкинс?

Сам се усмихна тъжно и напълно се съгласи с тази забележка. Александра продължи да разговаря с него за събития от миналото в Сидни. Когато говореше с по-възрастни хора в града, винаги се питаше дали си спомнят съобщенията във вестниците от септември 1821 година, когато тя бе отвлечена от бандити в Голямата пустош. Ако все още имаше хора, които да си ги спомнят, този старец сигурно бе един от тях, който не можеше да не е чувал за произшествието. Би научил за него от брат си, защото Том Ходжкинс от Кампдън парк бе последният човек, когото бе видяла, преди да я отвлекат.

Но като всички други, и Сам не показваше с нищо, че си спомня. Това бе добре дошло за Александра, която предпочиташе отвличането й да си остане в миналото, тъй като децата й не знаеха за него. Но не се изненадваше, че случаят е потънал в забрава. Спомените избледняха след три десетилетия и произшествието бе погребано заедно с отдавна забравени вестници в прашните архиви.

Нещо повече, тя бе широко известна като собственица на имението Тибубъра. Като такава я знаеха, а всичко друго, свързано с нея, бе засенчено от славата на имението й. Тибубъра и Уаямба със своите овцевъдни ферми бяха станали легендарни, знаеха ги в цяла Австралия като двете огромни имения — опори на западната цивилизация в Нов Южен Уейлс.

Сам спомена нейното имение, като заговори за свой братовчед, който е бил там.

— Джейк беше каруцар до смъртта си преди петнайсет години — продължи старецът. — Направи един курс дотам заедно с още десетина товарни коли, които носеха провизии, а се върнаха натоварени с вълна, но не повтори това пътешествие. Казваше, че там е краят на света, а Джейк не обичаше Голямата пустош.

— Мнозина не я обичат — съгласи се Александра. — Няколко от пастирите, които сме наемали, трябваше да се върнат, защото не можаха да издържат. И не само заради изолираността ни. Австралийската пустош в много отношения е друг вид земя и някои не могат да се приспособят. Но вече не сме така изолирани, както бяхме някога, защото сега речни кораби ни доставят провизии и отнасят балите ни с вълна. По река Дарлинг параходите стигат до Вилкания, а тя е на отсрещния бряг от източните граници на фермите Тибубъра и Уаямба.

Старецът кимна и забеляза, че са настъпили големи промени от времето, когато братовчед му е ходил там. Разговаря още няколко минути с Александра и се канеше да се сбогува, когато Мортън го помоли да остане за малко да поговорят.

— Искам да се направят няколко подобрения в конюшните — обясни Мортън и посочи с бастуна си. — Да идем там и ще ти покажа какво имам предвид. — После се обърна към Александра: — Ще дойдеш ли с нас, мамо?

— Не, ще остана в къщата, докато свършите, Мортън. Приятно ми беше да се запознаем и да поговорим, господин Ходжкинс.

Сам й отговори учтиво, повдигайки каскета си. Заедно с Мортън той се отправи към конюшните, а Александра влезе вътре. Пресече коридора до предната част на къщата и започна да оглежда стаите. Сега, останала сама, когато само стъпките й нарушаваха тишината, спомените й отпреди три десетилетия за живота й тук станаха по-ярки. Но и разговорът й със Сам Ходжкинс бе възкресил горчивите и болезнени спомени за изпитанията й, когато я бяха отвлекли.

Някои неща винаги й напомняха за това произшествие, особено местата, където бандитите я бяха държали като затворница. Едно от тях бе шосето западно от Парамата, в местността, където пресича река Нипиан. На юг от шосето се простираше тъмна гъста гора, останала все още недокосната, макар че околностите й бяха превърнати в пасища и ниви през последните трийсет години. Бандитите я бяха оставяли завързана сред дърветата, докато те ходеха да ограбват близките чифлици.

Но с течение на годините ужасните й спомени за това място се бяха примесили и с приятни асоциации. Дейвид й бе разказал, че като каторжник от лагера в Парамата прекарвал неделните дни в тази гора и мечтаел да си създаде овцевъдна ферма в пустошта. Братът на Мортън, Джонатан, от своя страна казваше, че на това място жена му, Катерин, е дала съгласието си да се омъжи за него. Отишли в гората един ден да обядват на открито и да изпият бутилка вино от Кампдън парк — излет, който бе променил техния живот, а и този на Александра. Джонатан и Катерин, които живееха с трите си дъщери в имението Тибубъра, бяха за нея извор на постоянна радост.

Александра се качи по стълбите и влезе в някогашната си стая. Мебелите, покрити, за да не се прашат, бяха съвсем различни от нейните, но стаята въпреки това й изглеждаше позната. Отиде до прозореца, който гледаше към градината в задния двор и конюшните.

Мортън разговаряше пред конюшните със своя управител, като сочеше ту тук, ту там с бастуна си. Той очевидно никога не се е запитвал, мислеше си Александра, защо по нищо не прилича на Дейвид и на Джонатан. Благодарна му бе, че не бе проявил никакво любопитство в това отношение, защото само тя и Дейвид знаеха кой е истинският баща на Мортън — един от бандитите, които я бяха отвлекли, на име Инос Хинтън. Такъв бе произходът на бледосините очи на Мортън и на родилното петно върху рамото му — особености, които бе предал и на Джереми.

Александра дълго се бе страхувала, че Мортън може да е наследил престъпните наклонности на Инос Хинтън, защото първородният й син бе трудно дете. След време този страх бе изчезнал, защото бе осъзнала, че той просто има труден характер. Мортън държеше хората на разстояние и бавно установяваше връзки, тъй като най-много се боеше от едно — да не се довери на някого, който може да го излъже. Александра бе успяла да спечели неговото пълно доверие и обичта му още като момче и близостта между двамата се бе запазила досега.

През последните години, и особено по време на това си посещение, тя отново бе започнала да се тревожи за Мортън. Бе станал по-раздразнителен и по-затворен отпреди, което показваше, че не е щастлив. Това се отразяваше и на здравето му, защото ядеше прекалено много, сякаш се стараеше да засити някаква вътрешна своя нужда. Една от причините да поиска да дойде с него до тази къща бе желанието й да поговорят насаме и да разбере какво го безпокои. Като видя, че управителят си тръгва, а Мортън се насочва към къщата, Александра слезе долу.

Свали покривалото от едно канапе в гостната и след миг Мортън влезе в стаята.

— Хайде да седнем и да поговорим, Мортън — предложи тя. — Имаме още малко време.

— С удоволствие — отзова се той. — Нашите тихи разговори винаги са ми били приятни, мамо.

Като се настаниха, Александра го попита как вървят работите му и Мортън заговори за някои неща, станали в последно време. Тя знаеше, че това свидетелства за безрезервното му доверие в нея, тъй като той бе твърде потаен. Първият му критерий при назначаването на нови служители бе лоялността, която за Мортън бе по-важна дори от деловите качества. Затова винаги предпочиташе децата на свои настоящи или бивши служители пред други кандидати.

Мортън бе един от най-богатите хора в колонията. Бе не само единственият собственик на една златна мина, но и главен акционер в банки и в морска застрахователна компания. Най-после, в края на дългия им разговор, той спомена, че неотдавна е вложил значителни финансови средства в няколко големи памукопредачни фабрики в Англия.

— Щях да се радвам повече, ако ги бе вложил във фабрика за обработка на вълна — пошегува се Александра. — Нали знаеш, че в Тибубъра не отглеждаме памук. — А като се пресегна и взе ръката му, тя смени темата: — Мортън, щастлив ли си?

Най-напред, както можеше да се очаква, той се опита да отклони въпроса със смях. Бе удостоен с титла, имаше огромно състояние, беше в добри отношения с представителите на властта, като се почне от губернатора, постоянните покани за приеми и официални церемонии му отнемаха много време. После се поколеба и се загледа през прозореца.

— Често имам чувството, че всичко, което правя, съм го правил вече безброй пъти — замислено започна той, като търсеше подходящи думи. — Изглежда ми почти безсмислено да се занимавам с него. — Гласът му заглъхна, той въздъхна и повдигна рамене. — Трудно ми е да ти обясня, мамо.

Александра почувства облекчение, като определи в себе си проблема му като отегчение и сметна, че веднага може да му предложи как да го разреши.

— Дори и от тези няколко думи мисля, че те разбирам, Мортън. Баща ти и аз години се мъчихме да разширим овцевъдната ферма, а немного отдавна купихме земята между нашето имение и река Дарлинг. Когато я изплатим напълно, всичко ще е свършено. Прилича на изкачване по стълба — няма накъде да вървиш, след като си стигнал до най-горното стъпало.

Мортън стисна ръката й сърдечно, а в усмивката му се четеше възхищение.

— Точно така е, мамо. Знаеш ли колко си мъдра!

— Не, ако бях мъдра, щях да избегна някои клопки, които едва не ме разориха. Аз просто имам опит, Мортън.

— Наречи го мъдрост или опит, но без съмнение ти си ми била пътеводна светлина още от детските години. Благодарение на твоите съвети бях удостоен с титла и постигнах много други успехи. Но ти значи си изпитвала същото чувство, което изпитвам и аз, така ли?

— Не, защото аз си имам и друга стълба с безброй стъпала. Имам семейството си, което включва и тебе, скъпи. — Тя се усмихна и потупа ръката му. — Това е, от което се нуждаеш и ти, Мортън — от семейство.

Мортън се замисли за миг и бавно кимна.

— Да, вярно е, мамо — съгласи се той. — Никога не съм мислил сериозно по този въпрос, но винаги съм смятал, че някой ден и аз ще имам семейство.

— Още не си срещнал жената, която ще насочи мислите ти в това направление — засмя се Александра, после го погледна сериозно. — Но ще бъде грешка, ако почнеш да си търсиш жена, Мортън. При твоето богатство и обществено положение, лесно би си намерил, но може би не онази, която ти е нужна. Ти си още млад и ще срещнеш подходящата жена. А засега, задоволи се със съзнанието, че това чувство на безцелност ще отмине.

— Да, както обикновено, ти си права — съгласи се той. — Вече се чувствам по-спокоен, след като поговорих с тебе. — Мортън извади часовника си и вдигна капака му. — Другите ще се приберат скоро у дома, почти е време за обед. Може да продължим разговора си в каретата.

Метнаха отново покривалото върху канапето, излязоха от гостната и се отправиха към изхода. Мортън заключи вратата, а докато слизаха по стълбите, Александра отбеляза, че къщата е добре поддържана.

— Не оставям имуществото си да се руши — отвърна Мортън и помогна на майка си да се качи в каретата. — Бенджамин Тавиш ми помага за това. Всъщност той се грижи за всичко, свързано с недвижимото ми имущество и сделките с него. Работи много добре и предано.

— Радвам се, че се справя успешно. Като бях в града вчера, видях магазина за дрехи и шапки, за който си отпуснал кредит на Агнес и Дафни. Магазинът изглежда добре обзаведен и на подходящо място, би трябвало да привлече много клиенти.

Мортън изрази съгласие и увереност, че магазинът ще преуспее. Докато пътуваха с каретата, Александра продължи да говори със сина си за семейство Тавиш. Връзката му с това семейство бе отпреди много години, когато Клара Тавиш, вдовица във финансова безизходица, му бе станала метреса, за да може да отгледа децата си. Александра го бе убедила да се раздели с нея, като направи необходимото за издръжката на Клара и децата й. Но след като бе направил това, Клара откри, че е бременна, а в резултат на тази връзка се появи Джереми.

Александра погледна през прозореца, дълбоко огорчена при мисълта за Клара.

— Трябва да кажа, че бедната Клара е в много тежко положение сега — добави тя тъжно. — Съдбата не бе милостива към нея.

— Да, положението е ужасно — потвърди тихо Мортън. — И други лекари се съгласиха с доктор Уилис, че единственото лечение за рака са болкоуспокояващите, които да притъпят страданието в очакване на смъртта. Но мисля, че Клара взе най-правилното решение при дадените обстоятелства. Сестра й в Единбург ще се грижи за нея до края, а Клара винаги е искала да бъде погребана при предците си. Разбира се, за нея най-важното бе, че това решение ще спести на децата й дълги месеци на тъга, докато я наблюдават как постепенно гасне.

— Наистина, първата й мисъл винаги е била за децата. И все пак пътуването й ще мине в мъчителна самота.

— Безспорно, но ще пътува при всички възможни удобства. Както вече ти споменах, натоварих Бенджамин да уреди пътуването й, без да жалим средства. Всичко, което можеше да се направи за нея, е сторено.

Александра въздъхна и пак погледна през прозореца.

— Трябва да обясня положението на Джереми колкото е възможно по-скоро — подхвана сега тя. — Бедното дете не бива да стои в мъгла около промените в живота му. — Обърна се отново към Мортън. — Постарай се да си по-мил с него, скъпи. Знам, че не си свикнал да общуваш с деца и че създаденото положение е неудобно и за тебе. Момчето обаче навярно си мисли, че го мразиш. Ние ще заминем скоро, но не бива при раздялата ти с него да се чувства неприязън. Той е твой син, затова направи усилие да си по-сърдечен с него, Мортън.

Като кимаше търпеливо с глава, Мортън обеща да се опита. След няколко минути каретата спря пред къщата и икономката ги посрещна във вестибюла. Взе шапката и бастуна на Мортън и му съобщи, че началникът на кантората му е изпратил спешни документи за преглед.

— Стажантът, който ги донесе, чака в кабинета ви, сър Мортън — добави тя и се обърна към Александра: — Господин Керик е в конюшните, госпожо.

Мортън влезе в кабинета си, а Александра тръгна по коридора, като смяташе, че Дейвид е с Джереми. Но когато излезе от задния вход, видя, че Дейвид седи сам на една пейка пред конюшните. Щом я забеляза да се приближава по пътеката, той се изправи.

Дори и след кратка раздяла топлата му, сърдечна усмивка винаги издаваше радостта му, че я вижда пак. Тя също му се усмихна и се огледа наоколо.

— Къде е Джереми, Дейвид?

— Една прислужница ми каза, че е в стаята си — отвърна той.

— Момчето не би трябвало да е само — побърза да каже Александра и се приготви да се върне обратно в къщата. — Ще ида да го доведа и ще му правим компания с тебе.

— Не, чакай — спря я Дейвид. — Аз му купих едно пони за двуколка. Нека почакаме тук, докато го доведат, преди да дойде момчето.

— Колко добре си се сетил, Дейвид — усмихна се Александра доволна. — Бедното дете има нужда от нещо, което да му подобри настроението, а какво би могло да бъде по-подходящо в случая? Къде е понито?

— Заведох го при един сарач да му сложи седло и юзда. Руъл Блейк остана при сарача, докато аз отидох да свърша други работи. Ще го доведе всяка минута.

Александра кимна. Руъл Блейк бе един от пастирите им, който ги бе придружил до Сидни.

— Дирдри върна ли се вече?

— Не, но трябва да си дойде скоро. Ела да поседнем тук, мила.

— Знаеш ли, че Джереми има родилно петно — каза Александра и седна на пейката. — Почти същото като на Мортън.

Дейвид я погледна в очите.

— Няма да позволиш на старата ти тревога да те безпокои отново, нали мила моя? — попита я внимателно. — Ако по характер Мортън не е точно такъв, какъвто бихме искали, то е просто защото така се е развил, а не защото носи някаква наследственост. Той е твой син, а също така и мой. Всичко друго трябва да се забрави напълно.

— Казах го само между другото — успокои го Александра. — Отдавна съм се отървала от тази тревога. Но не съм забравила какво ми се е случило и ще ти бъда вечно признателна за разбирането, което неизменно проявяваш.

— Бих очаквал и ти да проявиш такова разбиране, ако иззад някой ъгъл върху мене се нахвърли крадец и ме удари с тояга по главата. Всеки може да стане жертва на престъпник.

Изоставиха тази тема и заговориха за други неща — естествено и приятелски, както винаги. С годините любовта им бе станала зряла и спокойна, но в същото време бе запазила и свежестта си. Всеки миг, прекаран с Дейвид, бе изпълнен със смисъл за Александра, всеки ден й носеше радост.

Прекъснаха разговора си и се отправиха през вътрешния двор пред конюшните, когато Руъл Блейк, възседнал едно петнисто пони, се появи на алеята за карети. Руъл бе петдесетгодишен брадат мъж, с широк гръден кош, в пастирско облекло от здрав груб плат. Спусна се на земята, поздрави Александра, като вдигна шапка, и заведе понито до нея.

След миг и Дирдри се появи на алеята с двуколката си. Щом слезе, започна да разпитва за понито и възкликна радостно, когато Дейвид й каза, че то е за Джереми.

— Чудесно пони! Сигурна съм, че Джереми ще се развесели, като го види. Къде е той?

— В стаята си — отвърна Александра. — Чакахме понито да пристигне преди да го извикаме. Иди да го доведеш, моля ти се.

Дирдри се усмихна като си представи как ще се зарадва момчето и тръгна към къщата. Александра погали муцуната на понито и го заоглежда, докато Дейвид разговаряше с Руъл. Той работеше в овцевъдната ферма отдавна и бе един от най-опитните пастири. Отговаряше за другите пастири и за ратаите, които бяха взели на това пътешествие, за да се грижат за товарните коли и за конете. Сега Дейвид обсъждаше с Руъл приготовленията за заминаването им.

Една жена изкрещя в къщата — необичаен вик сред достолепната тишина, която владееше тук благодарение на строгата икономка. Разнесоха се и други гласове, прислужници викаха „Джереми“ от стая в стая. Александра се спогледа тревожно с Дейвид и двамата забързаха към къщата, последвани от Руъл.

Дирдри изскочи от задния вход, пребледняла от уплаха.

— Няма го в стаята му, мамо! — извика тя тревожно. — Няма го никъде из къщата. Една прислужница го е видяла и говорила с него, но това е било преди няколко часа.

Александра се мъчеше да се успокои, че трябва да е някъде наблизо, но си спомни държанието на Джереми по време на закуската. Отговарял бе уклончиво, очите му избягваха нейния поглед. Това я бе смутило още тогава, но сега, като си го припомни, усети смразяващо безпокойство. Мортън също се появи на задния вход и попита какво става. Дирдри му обясни.

Той не се развълнува, тъй като не виждаше никаква причина за тревога.

— Момчето е излязло да се разходи — увери ги той. — Сигурен съм, че след малко ще се върне.

— Мортън, аз съм ужасно разтревожена — изказа несъгласието си Александра, прекъсвайки Дейвид, който също бе започнал да отговаря раздразнено:

— Джереми без съмнение е отишъл до къщата им в Уинярд, за да търси майка си и сега трябва да е страшно разстроен. Трябва да го потърсим незабавно. Той ти е син, Мортън.

Мортън се поколеба, смутен от намесата на Дейвид, после кимна.

— Добре, мамо. Възможно е момчето да е отишло при Бенджамин или при сестрите си. Бенджамин, разбира се, е в кантората ми.

— Дирдри, ти иди там с двуколката си — обърна се към нея Александра. — Ако Бенджамин не е виждал Джереми, иди да попиташ Агнес и Дафни. Ние ще тръгнем към къщата в Уинярд.

Преди да се доизкаже Александра, Дирдри вече тичаше към двуколката си. Руъл последва Александра и Дейвид, които се отправиха към каретата пред конюшните. Пастирът се спусна за коня си. Мортън се върна вкъщи за шапката и бастуна си, после тръгна бързо по пътеката.

Двуколката на Дирдри полетя по алеята, а по-бавната карета потегли с отворена врата, докато Мортън изминаваше последните метри до нея. Скочи вътре и затръшна вратата, а кочияшът плесна с камшик и каретата тръгна. Тя зави, за да излезе на паважа, а Дирдри препускаше по улицата далеч напред. Александра видя, че двуколката се отклонява и Дирдри пресича по прекия път към кантората на Мортън. След няколко минути каретата отново забави ход в търговския център на града, където обедното движение бе много оживено.

Руъл яздеше пред каретата и викаше, за да й отворят път, но въпреки това се придвижваха много бавно, тъй като улиците бяха задръстени от товарни коли, кабриолети, колички на улични продавачи и други превозни средства. Движението намаля, когато напуснаха центъра, и каретата се понесе по-бързо.

Щом пристигнаха, Александра отвори вратата и скочи от каретата още преди да е спряла. Изтича по пътеката и влезе в къщата, а другите я последваха. Претърсването на стаите им отне само няколко минути, и макар че надеждата й да намерят Джереми там бе слаба, Александра изпита дълбоко разочарование, като не намериха и следа от момчето.

Върнаха се по пътеката, обмисляйки какво да предприемат по-нататък.

— Съседите може би знаят нещо, което да ни е от полза — разсъждаваше Александра. — Но по всяка вероятност ще трябва да претърсим целия град.

— Това е вярно — съгласи се Дейвид. — А за да го направим, ще ни е нужна помощ. Руъл, ние ще разпитаме наоколо за момчето, а ти иди да доведеш и другите пастири и ратаи. Върни се тук с тях колкото е възможно по-бързо.

Пастирът кимна, докосна шапката си и веднага се упъти към коня си. Александра забърза към съседната къща вдясно, а Дейвид тръгна в обратната посока; Мортън и кочияшът пресякоха улицата към отсрещните къщи. Александра почука на съседската врата. Отвори й жена в домашна сукнена роба и боне.

Съседката беше виждала Александра при предишните й посещения и я поздрави по име.

— Аз съм Амилия Грифин — добави тя и на лицето й се изписа загриженост. — Вие сигурно търсите Джереми, госпожо Керик.

— Да, значи сте го виждала днес?

— Вярно е, беше тук преди три часа и дори повече. Бедното момче търсеше майка си. Казах му, че е заминала за Шотландия. Но не споменах за болестта й, защото не знаех дали може. — Тя се поколеба за миг. — А може би не трябваше да му казвам нищо за нея. Сбъркала ли съм, госпожо Керик?

Александра поклати глава, като смяташе, че единствено тя самата е виновна, задето не е наредила някой да остане при Джереми.

— Не ви обвинявам за това, което сте казали. Не видяхте ли случайно в коя посока тръгна момчето?

— Не видях, госпожо Керик. Той излетя оттук като подгонен заек и не забелязах накъде тръгна.

— Имате ли някаква представа къде би могъл да отиде? Знаете ли например с кои момчета дружеше, или кои места обичаше да посещава?

Жената се замисли, после поклати глава със съжаление — не можела да се сети за нищо, което да им помогне. Александра й благодари и отстъпи към пътеката. Когато излезе на улицата, мъжете също се връщаха. Не научили нищо от хората, които разпитали.

Докато Александра разговаряше с мъжете, по улицата бързо се приближаваше двуколката на Дирдри, в която седеше и Бенджамин Тавиш. Спряха до тротоара и щом слязоха, Дирдри им съобщи, че нито Бенджамин, нито сестрите му са виждали Джереми. Сърцето на Александра се сви, тъй като вероятността да намерят момчето бързо, вече ставаше още по-малка.

Александра събра мислите си и заговори с Бенджамин, за да разбере дали той знае нещо, което би могло да ограничи района на издирването. Висок, добре сложен и красив деветнайсетгодишен мъж, Бенджамин имаше приятно излъчване, което отговаряше на външния му вид. Той бе не само силно обезпокоен за Джереми, но също така имаше и желание да угоди на Александра, затова се помъчи да си спомни нещо за момчето, което би могло да окаже помощ.

След няколко минути обаче Александра се убеди, че Бенджамин знае много малко за заниманията на Джереми. Единственото заключение, до което стигна след разговора с Бенджамин, я изпълни с още по-голяма мъка и жал за момчето — Джереми е бил близък с майка си, но с никой друг. Сега обаче тя бе заминала без него и момчето нямаше никаква представа защо го е изоставила.

Един далечен звън на копита бързо прерасна в бучене, после в тътен. След това се превърна в гръмотевичен грохот, когато пастирите и ратаите свиха в улицата и се понесоха по нея стремглаво сред облак прах. Кучетата се разлаяха бясно и хора наизлизаха от къщите си да видят петнайсетте ездачи, които галопираха по улицата.

Заедно с оглушителния шум те донесоха в градската улица атмосферата на далечната пустош. Конете им бяха мощни, космати зверове и съвсем не приличаха на лъскавите животни, впрегнати в двуколката и в каретата. Лицата на ездачите имаха бронзов загар, всички носеха типичното за пастирите облекло, широкополите им шапки бяха накривени настрана. Но бясното им препускане и поведението на ездачите преди всичко внушаваше, че идват от земя, където няма полумерки, където всичко се върши с неукротим замах и решителност.

Обвити в прах, мъжете дръпнаха юздите на конете си, които гледаха с диви очи и дишаха тежко. Дейвид застана сред улицата и заговори на ездачите, като им описа Джереми и нареди да го търсят около доковете и в градските паркове.

— Има ли въпроси? — попита той накрая.

— Вие къде ще бъдете, господин Керик? — обади се Руъл.

— И аз ще го търся — отговори Дейвид. — Ако го намерите, заведете го в дома на Мортън. Ако не го намерите до мръкване, върнете се в къщата и ще обсъдим какво да правим по-нататък. Има ли други въпроси? — Мъжете и младежите поклатиха глави, а Дейвид им даде знак да тръгват и отстъпи назад. — Добре тогава, поемайте!

Ездачите се разделиха на две групи, както им нареди Руъл, изстрелвайки заповедите си. Всички обърнаха конете си и групите се понесоха в противоположни посоки с бърз бяг. Когато шумът заглъхна и прахта се слегна, Дирдри и Бенджамин се качиха отново в нейната двуколка.

— Ще идем до училището, татко — каза тя. — Ще говорим с учителите и с момчетата, които го познават, а те е възможно да ни подскажат къде би могъл да бъде.

— Идеята ти е добра — кимна Дейвид. — Ние ще идем до Кралската ботаническа градина и ще огледаме наоколо, затова и вие елате там като свършите с училището. — После се обърна с ободряваща усмивка към Александра: — Не се тревожи за момчето, скъпа. Ако не го намерим до довечера, ще дам съобщение във вестниците и ще предложа възнаграждение. Ще намерим момчето — по един или по друг начин. И ще го намерим скоро.

Александра се опита да се усмихне и се отправи към каретата, дълбоко потисната от лошо предчувствие. Сутринта, по време на закуската, инстинктът й бе подсказал, че при Джереми постоянно трябва да има човек. Сега инстинктът й казваше, че Дейвид се лъже, че оптимизмът му за откриването на Джереми е неоправдан.