Метаданни
Данни
- Серия
- Сага за Австралия (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Walk About, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Аарон Флетчър. Дългото завръщане
ИК „Калпазанов“, София, 1994
Американска. Първо издание
Редактор: Николинка Хинкова
Коректор: Велина Парахулева
ISBN: 954-17-0043-8
История
- — Добавяне
22.
Джереми се прибра, след като купи кожа за нови ремъци за самарите, и завари каретата на Мортън и двуколката на Дирдри пред къщата. Допусна, че семейството пак се е събрало — спонтанно или по покана — както бе ставало няколко пъти през седмицата, откакто той и Фиона бяха пристигнали.
Но щом влезе в гостната, Джереми разбра, че е възникнал някакъв сериозен проблем. Мортън и баба му седяха един до друг на едно канапе, а Дирдри и Фиона — на отсрещното. Катерин и Юдора бяха седнали на столове и всички загрижено мълчаха.
Джереми си взе стол и попита какво се е случило. Александра показа писмото в скута си и каза, че е от брокера в Лондон.
— Пазарът на вълна бил много слаб, защото няколко фабрики били затворени — продължи тя. — Брокерът оставил голямата част от вълната на склад. Очаквах да ми изпрати няколко хиляди гвинеи, а получих само петстотин.
— Мама ипотекира фермата, за да предотврати моя фалит — добави смръщен Мортън. — Тя трябва да се изплати изцяло след по-малко от месец, а банката на Крийви държи ипотеката. Макар че сумата е нищожна в сравнение със стойността на имението, да се получи втора ипотека е немислимо. Това ще е пряко предизвикателство към Крийви и никой в Сидни няма да поеме подобен риск.
Джереми погледна Фиона, която го подкани с очи да предложи техните пари.
— Ако всички съберем парите, с които разполагаме — обърна се Джереми към баща си, — може да съберем нужната сума. Ние с Фиона имаме около двеста гвинеи.
Мортън пресилено се усмихна.
— Благодаря ти, но всички наши средства са далеч по-малко от необходимата сума, която е три хиляди гвинеи. — После се обърна към Александра: — Истината е, че аз разруших онова, което ти и татко сте изграждали цял живот.
— Това са глупости, Мортън — откликна тя. — И баща ти би казал същото. Главната ни грижа винаги е била семейството. Каквото и да стане с фермата, фамилията Керик ще продължи да съществува.
Настъпи тягостно мълчание. Мортън тъжно въздъхна, а Джереми разсъждаваше, че той едва ли би могъл да разреши една задача, чийто отговор Мортън не бе успял да намери, но все пак се мъчеше да измисли как биха могли да се сдобият с пари. Спомни си за голямата разлика в цената на добитъка в Бърк и Брисбейн, но това нямаше нищо общо с възникналия въпрос.
Тази мисъл обаче продължаваше да се върти в главата му и внезапно се сети за друго място, където животните ще имат още по-голяма цена. В същото време му хрумна откъде могат да се вземат животни.
— Когато говорехме с Джеймс Хаслет — обърна се Джереми към баща си, — той не назова стойността на хранителните продукти за Броукън Хил, задържани в Аделаида. Имаш ли някаква представа колко струват?
Мортън се замисли за миг.
— По-рано ми беше казал, че пратката в потъналия кораб струвала две хиляди гвинеи. Защо питаш, Джереми?
— Миньорите биха могли да ядат овче месо — изтъкна Джереми, — а от Тибубъра до Броукън Хил може да се закара едно стадо, без да се пресича реката. Има ли и други хранителни запаси във фермата, бабо?
— Да, няколко тона — поизправи се заинтересувана Александра. — Отдавна пазим големи количества трайни продукти в имението. А кой е Джеймс Хаслет, за когото говори Джереми? — запита тя Мортън.
Мортън й обясни, но заклати недоверчиво глава.
— Идеята на Джереми е наистина отлична и Хаслет би я приел с готовност. Но разполагаме само с двайсет и осем дни, ако броим и днешния ден. Няма физическа възможност овцете и хранителните запаси да се откарат в Броукън Хил и разписката от минния надзирател да се донесе тук, за да получим чек от Джеймс.
— Ако има на тоя свят човек, който би могъл да го направи — твърдо заяви Александра, — това е моят внук. Достатъчно ли е времето, Джереми?
— Не знам, бабо — отвърна той. — Фермата е на деветстотин километра оттук и не знам какво е състоянието на пътя, дали потоците са придошли и дали ще е много трудно да се премине през река Дарлинг. Но знам, че е по-добре да се предприеме нещо, отколкото да стоим със скръстени ръце.
Всички се съгласиха в един глас и се включиха в разговора. Някой спомена, че овцете и запасите би трябвало да се откарат до Броукън Хил през фермата Уаямба, което Елизабет Гарити не би приела, но Александра не сметна, че това ще представлява проблем.
— Елизабет ще се съгласи, ако аз я помоля. Мортън, знам наизуст съдържанието на складовете в Тибубъра. Да идем при Джеймс Хаслет и да разберем от какво се нуждаят в Броукън Хил.
— Добре — съгласи се той, стана и помогна на майка си да се изправи. — Поне знаем, че така бихме могли да изплатим ипотеката. Аз мога да събера петстотин гвинеи и ти имаш толкова. Ако се спазарим с Джеймс за две хиляди, ще разполагаме с цялата необходима сума. Джереми, ела с нас, защото всичко ще зависи най-много от тебе.
Джереми ги последва и всички излязоха в антрето, разговаряйки шумно и обнадеждени. Взеха шапките и палтата си, Александра се подпираше на бастуна си, докато слезе по стълбите с Джереми и се качиха в каретата на Мортън, който даде нареждания на кочияша.
По пътя към търговския център обсъждаха различни подробности около пътешествието. Джереми бе уверен, че ще може да наеме нови коне западно от Батхърст, а Мортън щеше да се погрижи да му се осигурят коне до Батхърст. Каза, че е одобрил заеми за собствениците на Нипиан Ин в Пенрит и на Белуедър Ин в Батхърст, за да открият тези странноприемници и че те с удоволствие биха изпълнили всяка негова молба.
Каретата сви по Съри стрийт и спря пред кантората на компанията „Броукън Хил“. Завариха вътре Джеймс още по-разтревожен, отколкото при първата му среща с Джереми, но след като Мортън обясни целта на посещението им, той изпадна в радостна възбуда. Извади от бюрото си един списък и започна да го разисква с Александра.
— Нямам осолено свинско и говеждо месо — каза тя, — но мога да доставя овче. Например едно стадо от пет хиляди овце.
Джеймс веднага прие това предложение и продължиха да четат списъка. Отбелязаните в него количества се сториха на Джереми огромни, но баба му бе готова да достави стотици килограми сол и чай, десетки варели с брашно, фасул и сушен грах. Вместо захар можеше да предложи меласа и тютюн, пресован на смокини, вместо на листа.
— Ще останат и достатъчно запаси за работниците във фермата — завърши Александра, — но имайте предвид, че не сме абсолютно сигурни дали ще успеем да осъществим доставката поради времето и други, независещи от нас условия.
Джеймс разбираше това и написа коригиран списък. Мортън се включи в разговора, когато почнаха да обсъждат цените. Споразумяха се за четири шилинга на овца, после преминаха към другите продукти. Джеймс направи сбора и общата сума излезе малко под две хиляди гвинеи.
— Ще я закръглим на две хиляди — предложи той и подаде списъка на Александра. — Щом получа този списък, подписан от минния надзирател, ще ви издам чек на тази сума. Кога смятате, че ще бъде възможно овцете и продуктите да бъдат доставени в Броукън Хил?
— След около три седмици — отговори Джереми, тъй като всички погледи се бяха насочили към него.
— Отлично! — възкликна Джеймс. — Това ще разреши един мъчителен за мене проблем и ще спаси мястото ми в компанията. А ще спаси и самата компания да не попадне в нежелани ръце. Бяхте напълно прав, сър Мортън. Имам всички основания да вярвам, че зад всичко това от самото начало стои Крийви.
— Произшествията носят отпечатъка на хитрите му, непочтени методи — съгласи се Мортън. — Благоразумно е да запазим нашата договореност в тайна. Ако Крийви узнае за нея, няма да се спре пред нищо, за да провали плановете ни.
Джеймс бе напълно съгласен и увери Мортън, че няма да спомене нищо за споразумението им пред когото и да било вън от кантората. Сбогуваха се, Джеймс пожела на Джереми добър път, а той се отправи към каретата с Александра и Мортън.
Докато пътуваха обратно към къщи, Мортън попита Джереми кога възнамерява да потегли, като се надяваше, че това ще стане още следобед. Но Джереми смяташе, че не е разумно да се прибързва, защото добрата подготовка на пътешествието бе не по-малко важна от добрите коне. Александра подкрепи това мнение и премина към обсъждането на по-общи въпроси.
— От този момент — заяви тя — Джереми става шеф на цялата операция. Той поема отговорността и той ще взема всички решения.
Мортън изрази одобрение, а Джереми побърза да добави, че с удоволствие би приел всички съвети и продължиха да обсъждат кога трябва да потегли. След като поговориха, Джереми реши да прекара утрешния ден в подготовка, за да поеме рано сутринта на следващия.
Вкъщи всички изразиха радостта си от споразумението с Джеймс. Всички се включиха в разговора какво трябва да се направи, но след малко възникна остро несъгласие. Мортън предложи Александра да напише писмо до Елизабет Гарити и да я помоли овцете и продуктите да бъдат прекарани през фермата Уаямба. Александра отговори, че за да се получи това разрешение, тя трябва да придружи Джереми и да говори лично с Елизабет.
Гробното мълчание бе последвано от бурни протести от страна на Мортън, Дирдри, Катерин и Юдора, които изтъкваха възрастта на Александра и изключителните трудности при пътуването в Пустошта през зимата, при това в надпревара с времето. Александра обаче настояваше, че единственият начин да получи съгласието на Елизабет, е да говори с нея лично.
Вдигна ръка, за да се въдвори тишина и спорът спря.
— Може би сте прави — каза тя. — Въпросът е там, че не съм сигурна какво ще реши Елизабет, ако аз не съм там, за да я убедя. Затова ще предоставя решението на нашия шеф. Джереми, моето мнение е, че ще е най-добре да дойда с тебе. Може ли?
Джереми се почувства извънредно неудобно; не му се искаше, също като и на останалите, баба му да предприеме такова пътешествие. Фиона не вземаше отношение, лицето й не подсказваше какво е нейното мнение, ала всички други клатеха глави и гледаха смръщени към Джереми, като безмълвно го подканяха да откаже на Александра. Но въпреки очевидните трудности за нея, умните сини очи на баба му излъчваха непреодолима сила.
— Добре, бабо, щом ти смяташ, че така ще е най-добре — бе отговорът на внука й.
Александра се усмихна засияла, Мортън разпери отчаяно ръце, а всички останали изпъшкаха в недоумение. С това спорът приключи и заговориха за други неща. Когато се здрачаваше, Мортън тръгна да доведе Джулия, а Катерин се отправи към кухнята, за да уведоми готвачката колко души ще вечерят у тях.
По време на вечерята и след това в гостната разговорът за пътешествието бе общо взето оптимистичен. Въпреки това имаше и нотки на несигурност поради крайно ограниченото време, както и резерви, свързани с тръгването на Александра. По-късно, когато Джереми и Фиона бяха сами в стаята си, Джереми изрази притеснение, че ще пътува с баба си. Фиона се безпокоеше по-малко и смяташе, че Александра може да изненада всички, като понесе леко трудностите и неудобствата.
На другата сутрин времето се влоши, тъмни облаци покриха небето и остър вятър, предвещаващ буря, духна откъм брега. След закуска Джереми отиде в конюшните, за да огледа запасите и пътните принадлежности, складирани там. Подбра и отдели настрани всичко, което щеше да е нужно при пътуването.
Мортън пристигна към девет часа, влезе в конюшните и предаде на Джереми писма до собствениците на странноприемниците в Пенрит и Батхърст.
— Тези писма ще ти осигурят коне и на двете места. Но имам лоша новина — добави Мортън. — Или Крийви има доносник в кантората на Джеймс, или някой от служителите на Джеймс има много дълъг език. За споразумението ни с него вече се говори в Търговската борса и на други места из града.
— Тогава можем да очакваме неприятности от Крийви — заключи Джереми.
— Бих казал, че това е несъмнено.
Джереми увери баща си, че ще бъде нащрек и заговориха за времето, тъй като вятърът продължаваше да се усилва. До Пенрит Джереми смяташе да пътуват с влак и се надяваше отвъд Сините планини времето да е по-добро. Мортън се съгласи и след малко си тръгна.
Подбраните хранителни запаси и други принадлежности Джереми сви в денк и го покри с платнище. Бъги оседла своя кон и привърза денка върху един от товарните коне, заедно със седлото на Джереми и едно дамско седло. Изведоха конете от конюшните и Бъги взе писмата, за да ги предаде на собствениците на странноприемниците.
— Остави седлата в Нипиан Ин — поръча му Джереми, — а денка откарай до Белуедър Ин в Батхърст. Там ни чакай, ще пристигнем утре следобед.
Бъги се метна на коня и потегли, а Джереми влезе вкъщи, за да приготви личния си багаж. Като имаше предвид какво му бе казал Мортън, извади пистолета си, за да го изчисти и смаже.
За след пладне Джереми си бе наумил да свърши още нещо, макар от самата мисъл за него да се чувстваше глупаво. Но така ненавиждаше Крийви, че му се искаше да даде поне символичен израз на омразата си. Джереми си оседла кон и отиде в търговския център на града с надежда да срещне Крийви.
Бурята наближаваше крайбрежието, от надвисналите плътни облаци денят бе потъмнял. Силният студен вятър носеше боклуци из пустите улици, а хората предпочитаха да стоят в домовете си. Джереми препуска с коня си до късния следобед и най-сетне видя грамадната карета на Крийви пред Търговската борса. Джереми свърна в една странична алея малко по-надолу, слезе от седлото и завърза коня си.
Вятърът свистеше около сградите, докато Джереми надничаше от своя ъгъл и наблюдаваше влизащите и излизащите от търговската борса. След малко се показа и Крийви, кочияшът му побърза да слезе, за да му отвори вратата на каретата. Джереми разкопча ризата си и извади костения талисман, който висеше на тънка кожена каишка около врата му. Дръпна каишката и я скъса.
Огромният мъж почна да се качва в каретата, която се наклони под тежестта му. Джереми насочи талисмана си към него, после го хвърли на земята и го настъпи с крак. Крийви загуби равновесие върху стъпалото на каретата и политна назад, размахвайки ръце. Кочияшът се спусна да го задържи и подпря широкия му гръб. Крий ви се хвана за вратата и успя да се вмъкне в каретата. Кочияшът затвори вратата и зае мястото си на капрата. Джереми изгледа отдалечаващата се карета с кисела усмивка. Както и бе очаквал, символичният му жест не бе дал абсолютно никакъв резултат.
Джереми се обърна, за да си тръгне, но спря и се вгледа по-внимателно в земята. Останала бе само каишката, а от костта нямаше никаква следа. Джереми реши, че старият, сух кокал сигурно е станал на прах, а вятърът го е отвял. Вдигна рамене и се върна при коня си.
Преди разсъмване на другата сутрин бурята бе достигнала до сушата. Джереми и Александра се качиха на влака за Пенрит сред проливен дъжд. Всички членове на семейството, осветени от фенерите по перона и измокрени, махаха с ръце и гледаха изнизващия се влак. От прозорците на купето си Александра и Джереми също им помахаха, после заеха местата си един срещу друг.
Бурята подсилваше опасенията на Джереми от предстоящите трудности. Боеше се, че, вземайки баба си, се е обрекъл на неуспех. Дори и да бе тръгнал сам, знаеше, че изходът от начинанието бе несигурен. Облечена в овчия кожух на Фиона и с нейната пастирска шапка на главата, Александра изглеждаше стара и неустойчива под бледата светлина в купето.
Първите лъчи на зората проникнаха през гъстия мрак и дъжда, когато влакът спря в Парамата. Постепенно в мрачния, унил ден край железопътната линия се показа долината на река Нипиан. В Пенрит Джереми свали багажа им и като се подпираше на бастуна си, Александра го последва вън от гарата.
Отправиха се през града към Нипиан Ин. Калните улици бяха почти пусти в дъждовния ден. Александра влезе в странноприемницата, за да потърси собственика, а Джереми тръгна към конюшните. Той превързваше багажа зад седлата, когато Александра доведе собственика.
Той поздрави Джереми с професионална любезност и посочи преградките в края на обора.
— Пазя тези коне за клиентите си, господин Керик — усмихна се той. — Вземете, които желаете, всичките са добри, яки животни.
— Вижда се, че е така — отвърна Джереми. — Ще се постарая да ви доведа същите коне на връщане.
— Не се безпокойте за това. Без сър Мортън нямаше да имам тази странноприемница, а два коня са твърде малка отплата за помощта, която той ми оказа.
Когато собственикът излезе, Джереми понесе дамското седло към един от по-старите коне, но Александра посочи млад, буен скопец.
— Ще взема този, Джереми. Ще се убедиш, че съм опитна ездачка.
С известно притеснение Джереми привърза дамското седло към младия кон и оседла друг подобен за себе си. Като извеждаха конете, разбра, че баба му има основание за самоувереност. Конете се дърпаха и не искаха да излязат под дъжда, но Александра се справи със своя кон не по-зле от Джереми.
Вече пред конюшните, под дъжда и вятъра, Александра захвърли бастуна си.
— Сега не мога да си позволя лукса да бъда стара и слаба — заяви тя решително. — Помогни ми да стъпя на стремето, Джереми.
Той й помогна да се качи на коня, скочи върху своето седло и поеха по улицата, която се превърна в шосе, когато напуснаха града. Пред тях се виждаше главният път и гората, където Джереми се бе срещнал някога с Джарбо Чарли. Като сви по шосето към Батхърст, Джереми се обърна да погледне баба си. Забеляза, че кой знае защо, тя гледаше замислено към гората.
Пресякоха равнината Иму и навлязоха в предпланините, като се движеха в бърз галоп, но избягваха най-големите локви. Джереми се обръщаше назад от време на време и забеляза, че баба му ни най-малко не изостава. Яздеше на няколко метра зад него по избраната от него ивица на широкия път, а поройният дъжд се стичаше от периферията на шапката и кожуха й.
Часовете минаваха, пътят се виеше през планината, а дъждът и вятърът не преставаха, противно на очаквания на Джереми, че времето тук ще е по-добро. По високите проходи през билото вятърът виеше още по-силно и носеше ту в една, ту в друга посока дъжд, примесен със сняг и суграшица. Джереми все повече се убеждаваше, че Александра е по-силна и издръжлива, отколкото бе предполагал. Единственият път, когато я попита дали иска да починат, тя решително отказа и му даде знак да продължава.
Пред Батхърст и Джереми бе почнал да чувства умора, а конете бяха изтощени. В западните покрайнини на града, където се намираше Белуедър Ин, Бъги ги очакваше пред оборските врати.
— Летели сте като вятър — посрещна ги той весело. — Не ви очаквах да пристигнете поне още няколко часа.
— Да, движим се с добро темпо досега — съгласи се Джереми и помогна на Александра да слезе от седлото. — Тук ли е собственикът на странноприемницата?
— Не, къщата му е край реката и отиде да премести семейството си на по-високо място, защото се бои от наводнение — отвърна Бъги. — Но нареди да вземете всичко, което ви е нужно. — Обърна се към ратая в конюшнята: — Иди да донесеш чай и нещо за ядене от кухнята. Кажи на готвача за кого е и побързай!
Момчето хукна, а Александра изкуцука до бала сено и седна върху нея. Джереми я оглеждаше с безпокойство, докато разседлаваха конете и ги прибираха в конюшнята. Беше много изморена и бледа. Бъги изнесе хранителните им запаси и самара, а Джереми избра три млади здрави коня.
Конете бяха оседлани, когато ратаят донесе в поднос чинии със задушено овче месо, хляб и канчета чай. Докато се хранеха, Джереми забеляза доволен, че храната и топлият чай възвръщаха донякъде енергията на Александра. Попита Бъги дали е чул от пътници какво е състоянието на пътя след започването на дъжда.
Бъги отвърна, че от западна посока са дошли само няколко души и то от близката околност.
— Група от пет-шест мъже с товарни коне минаха на разсъмване тази сутрин — добави той. — Но те идваха от изток.
— От Батхърст ли бяха?
— Не, конете им бяха много изморени, навярно идваха поне от Пенрит. Трябва да са пътували през нощта и много бързаха.
Джереми продължи да говори с Бъги за времето и дали може да се очаква дъждът да спре. Но в ума му се бе породило съмнение около тези нощни пътници, които не са спрели в странноприемницата дори да се подкрепят. Не бе изключено да са били хора, изпратени от Крийви, които можеха да ги причакат в засада по пътя.
Като се нахраниха, изведоха конете от обора и ги възседнаха. Бъги им помаха за сбогом и им пожела добър път. Поеха отново, като Александра водеше товарния кон. В началото пътят бе силно разкалян с объркани следи от придвижване из околността. Но когато започна да се разклонява в различни посоки, Джереми взе да различава следите на отделни животни и каруци.
Сред тях забеляза пресни следи от копитата на няколко коня. Ездачите бяха минали по пътя, който води на северозапад, към Вилкания, същия път, по който яздеха той и Александра. Джереми се взираше напред през дъжда и разкопча кожуха си, за да може по-лесно да извади пистолета.
На около два километра по-нагоре ездачите бяха свили по път, който се отклоняваше по на запад. Джереми дръпна юздите и заоглежда следите от копита.
— Елизабет Гарити нареди да прокарат този път — каза Александра, спирайки до внука си. — Искаше припасите за фермата и вълната от нея да се пренасят с товарни каруци оттук. Ездачите, за които спомена Бъги, са хванали този път, затова можеш да си закопчееш кожуха, та да не ти се намокри пистолета.
Джереми се усмихна. Нищо не убягваше от погледа на Александра. Продължиха по своя път, но Джереми не закопча кожуха си и продължи да е нащрек. Не бе сигурен дали тъкмо тези ездачи са подозрителни, но не се съмняваше, че рано или късно ще имат неприятности, предизвикани от Крийви.
Дъждът ограничаваше видимостта до няколко метра през леко хълмистия терен. Отначало минаваха край ферми, чиито огради бяха до самия път, после край пасища за добитък. По-нататък се простираха разположени от двете страни на пътя овцевъдни ферми, които постепенно ставаха по-големи, а отклоненията към кошарите им бяха на по-голямо разстояние.
Когато започна да пада здрач, свиха по отклонението към една ферма. Стигнаха до нея почти в тъмно, а вълнуващото посрещане, което устроиха на баба му, надминаваше и най-голямото гостоприемство, оказвано някога на Джереми. Собствениците на фермата бяха около четиридесетгодишни съпрузи, Елмър и Хенриета Финч, които побързаха да въведат Александра и Джереми в къщата си, а един от синовете си изпратиха да разседлае и да прибере конете.
Както бе в повечето ферми, и тази къща бе скромна и функционална. Спалните бяха разположени около голяма стая в центъра, използвана за кухня, трапезария и всекидневна. Буен огън гореше в огнището и правеше атмосферата уютна. Елмър помогна на гостите да свалят кожусите си, а Хенриета се засуети да им приготви горещ чай с ром.
Александра каза на домакините, че са тръгнали по спешна работа, свързана с Тибубъра.
— Ще сме ви благодарни, ако можем да вечеряме и да преспим тук — добави тя.
— То се знае — сърдечно я увери Елмър.
— Признателни сме ви, че спряхте у нас, и всичко, което имаме, е на ваше разположение, госпожо Керик — додаде Хенриета.
Елмър настани гостите край дългата, скована във фермата маса близо до огнището, а докато те се сгряваха с топлите си напитки, съпругът и децата помагаха на Хенриета да претопли останалото от вечерята ядене. Върна се и момчето, което се бе погрижило за конете, последвано от десетина пастири и ратаи, които седнаха тихо на пейките край стената и заслушаха разговорите на Александра и Джереми с домакините.
Богатата вечеря от свинско печено и зеленчуци бе прекрасна, ромът затопли Джереми. Приятно му бе да разговаря с откритите, добродушни съпрузи, които слушаха с особено внимание всяка дума на баба му. Джереми научи, че Хенриета е наследила фермата от родителите си, а когато била още дете, Александра била прекарала една нощ тук. За нейното гостуване години се говорело в семейството.
След известно време Хенриета със съжаление прекрати разговора, като напомни, че гостите имат нужда от почивка. В стаята, в която го настаниха, Джереми извади пръчката, която щеше да му служи за календар, за да не обърка датите по време на дългото пътешествие. На тънката пръчка бяха издълбани двайсет и осем чертички, две, от които бяха пресечени по диагонал. Джереми пресече с ножче по диагонал и третата резка, преди да си легне.
На следната сутрин Джереми отново се убеди в упоритостта и издръжливостта на баба си. Макар че той самият стана много преди разсъмване, завари я вече на крак. Тя разбутваше огъня с ръжен и топлеше вода за чай, когато той излезе от стаята си. Поздрави го бодро, изглеждаше отпочинала и по-енергична от предишната сутрин.
Малко по-късно станаха и домакините и се заеха с приготвянето на закуската. Двама от синовете изядоха набързо пшеничната си каша, изпиха по чаша чай и отидоха да оседлаят конете. Джереми и Александра облякоха кожусите си и излязоха навън, последвани от останалите членове на семейството. На верандата се бяха събрали пастирите и ратаите. Сред шумни пожелания за добър път Джереми и баба му потеглиха тъкмо когато през облаците и дъжда се прокрадваше светлината на новия ден.
Към обед дъждът най-после спря, макар че небето остана покрито с гъсти облаци. В края на деня конете нямаха сили да препускат. Бяха изтощени от дългия кален път и Джереми знаеше, че ще им е нужна повече от една нощ, за да си отпочинат. За разлика от тях, Александра сякаш намираше у себе си нови резерви на сила, изглеждаше по-бодра и седеше по-изправена на седлото си.
На свечеряване се отбиха във фермата на Мейнард и Сара Полър, които приветстваха Александра също тъй радостно възбудени, както и семейство Финч. В разговора по време на вечерята Джереми спомена, че конете им са уморени, и Мейнард с готовност се съгласи да им даде други. След това добави, че конете на Джереми ще имат време да си починат, тъй като движението по пътя на запад било преустановено от наводнение.
— Придошъл е притокът на Гундару — обясни той — западно от село Гундару. Един скитник казал на моите пастири, че никой не бил пресякъл потока от няколко дни, и така щяло да бъде още дни наред.
— Познавам това място добре — загрижено каза Александра. — Поройните дъждове в долината се оттичат в потока Гундару и могат да го превърнат в плавателна река.
Мейнард я увери, че потокът не само е излязъл от бреговете си, но е наводнил и цялата долина. Причината за известно задоволство, прозвучало в гласа му, се разкри, когато той предложи на Джереми и Александра да останат във фермата им, докато водата спадне. Те отказаха, но обещаха да се върнат, ако е невъзможно да пресекат придошлия поток.
Сутринта, докато се сбогуваха, Мейнард им припомни даденото обещание. Джереми и Александра тръгнаха в бърз галоп, възседнали новите коне и загрижени за наводнението. Денят бе мрачен и облачен. След няколко часа се показа Гундару. Кацнало на един хълм, малкото селище с течение на годините се бе превърнало в сборен пункт за пътуващите стригачи на овце и за каруцарите, които пренасяха бали с вълна до Сидни.
Населението на Гундару от двайсетина възрастни и десетина деца временно се бе утроило. Край пътя бе спряла дълга редица от каруци. Каруцари, скитници и ездачи се бяха установили на лагер. Джереми и Александра минаха в бавен тръст край каруците, хората и скупчените къщи. Спряха на върха на хълма и огледаха долината отвъд него. Около три километра на ширина тя бе почти изцяло залята. Пътят бе изчезнал под калната вода, над която само тук-там стърчаха дървета и храсти.
Александра въздъхна и поклати тревожно глава.
— Наводнението е спряло всички, нали, Джереми? — прошепна тя. — Дори и скитниците, защото няма откъде да заобиколят. Долината се простира на много километри на север и на юг и положително цялата е наводнена. Какво можем да направим?
— Можем да се опитаме да намерим начин да се прехвърлим от другата страна — усмихна се Джереми. — Но няма да го намерим, ако стоим тук, бабо.
Александра кимна усмихната и подкараха конете надолу по склона към водата. На стотина метра от края й Джереми сви на север през храсталак и дървета.
На един дълъг завой на прелелия поток Гундару и околността му изчезнаха зад тях. Мина час, после още един, а те продължаваха да яздят край потока. Джереми оглеждаше дърветата, които стърчаха над водата, и по клоните, които плаваха край тях, преценяваше скоростта на течението. Имаше места, където би се опитал да пресече водата, ако бе сам, но търсеше по-безопасен брод заради баба си.
Най-после, след пладне, той дръпна юздите.
— Мисля, че тук можем да пресечем, бабо. Но ще бъде доста рисковано.
Тя погледна водата и се съгласи.
— Тук поройната вода изглежда малко по-бавна, но не виждам друга разлика. Какво не забелязвам аз, Джереми?
— Има белокори хартиени дървета, които не са много далеч едно от друго. Джарбо Чарли ми казваше, че техните корени са плитки и лесно се изскубват от земята при наводнение. Тази долина е наводнявана много пъти, затова където хартиените дървета не са изкоренени, значи растат на по-високи места.
— Ти си истински син на Пустошта — засмя се Александра. — Виждала съм много хартиени дървета, изкоренени при наводнение, и други, останали на мястото си, никога обаче не съм стигала до някакъв извод.
— Но това не изключва опасността, бабо. В най-добрия случай ще измръзнем и ще се измокрим. В най-лошия — ще се удавим заедно с конете.
— Ти си нашият шеф, Джереми. Аз съм склонна да пресечем тук, но ти ще решиш.
Джереми проучваше зигзагообразната пътека, която бе набелязал между хартиените дървета, и поставяше върху едното блюдо на везните риска, който поема, а върху другото — любовта на баба му към Тибубъра.
— Не разполагаме с много време да чакаме тук, затова ще се опитаме — реши Джереми. — Следвай точно пътя, по който аз минавам, и ако товарният кон почва да ти пречи, пусни го. Можем да си доставим друг кон и провизии.
Александра кимна и го последва през водата. Първото хартиено дърво бе на около двайсет метра през потопен в потока храсталак. Водата достигна малко над корема на коня на Джереми, после към второто дърво, дъното пак се издигна. Подмина го и се отправи към следващото.
Като изминаха стотина метра, бученето на водата стана оглушително, а наводнената земя сякаш стигаше до хоризонта. Ледената вода и умората от плуването бързо изтощаваха конете и Джереми потрепери от студ, когато конят му затъна по-дълбоко. Щом стигна до последното хартиено дърво преди самото корито на потока, той спря да изчака Александра.
Тя го настигна с коня си, устните й бяха посинели и силно трепереше, а Джереми потърси с поглед първото хартиено дърво откъм отсрещния бряг на потока. Беше избрал едно дърво по-надолу по течението, за да не принуждава конете да плуват по средата на бързия поток, а сега разстоянието до него му изглеждаше огромно. Вдигна поводите и подкара коня си напред.
Конят пак заплува, когато под краката му вече нямаше дъно, и се потопи във водата. По средата на потока Джереми се обърна назад към баба си. Водата стигаше до над кръста й, пред нея и зад нея се виждаха само главите на двата коня. Изглеждаше много дребна сред огромния разлив на калната вода.
Малки въртопи увличаха коня му и го отклоняваха от дървото и Джереми с мъка го възпираше. Само на няколко метра от дървото силен водовъртеж се надигна от калните дълбини и едва не върна коня обратно в центъра на потока. Джереми опъна поводите и конят подви крака, като се мъчеше да се измъкне от водовъртежа.
Щом копитата на коня му опряха до дъното, Джереми спря в дълбоката вода и се обърна към Александра. Тя и конете се приближаваха, после попаднаха във водовъртежа. Конят на Александра се олюля и едва не я изхвърли от седлото, като се понесе отново към центъра на потока.
Джереми извъртя коня си и го върна в дълбоката вода. Когато конят заплува, той се пресегна през главата му и хвана за оглавника коня на Александра, после прехвърли тежестта си назад и издърпа коня към дървото. Конете се въртяха, блъскаха се един в друг, насочвайки се към дървото, и най-после копитата им опряха в дъното.
Конете излязоха от дълбоката вода, запъхтени и разтреперани от студ. Александра се опита да се усмихне и да благодари, но устните й се бяха сковали и се тресеше неудържимо. Джереми остави конете да починат един миг, после се насочи към следващото дърво.
Западната част на долината се издигаше стръмно нагоре и водата бързо стана плитка. Конете се измъкнаха от нея с уморено отпуснати глави. Александра едва се държеше на седлото си и цяла трепереше. Джереми слезе от коня си и се раздвижи, за да се постопли. Кръвта нахлу в изтръпналите му крака, по които сякаш се забиваха иглички, докато водеше конете нагоре по стръмнината към няколко евкалиптови дървета.
До евкалиптите Джереми свали Александра от седлото и опря гърба й до едно дърво. Бързо свали денка от самара на товарния кон и намери шишето с ром, което бе сложил при запасите. Даде няколко глътки на баба си. От силния алкохол цветът на лицето й се възвърна. И Джереми отпи от шишето, после започна да копае под дървото, за да намери суха, гнила кора, която да използва като прахан.
Немислимо бе да продължат пътуването си през този ден. След като запали огън, Джереми направи заслон от дървесна кора, за да се задържа топлината, и прибра там хранителните запаси. Разседла и спъна конете, после отиде с канчетата до чист поток малко по-нагоре и ги напълни. В това време Александра съблече кожуха си и го метна край огъня да се суши, започна да събува и ботушите си. Силата и издръжливостта на баба му продължаваха да учудват Джереми. Бе преодоляла изпитанието с пресичането на водата и изглеждаше почти нормално.
— Ти си наистина забележителен мъж, Джереми — каза тя, докато той слагаше канчетата върху жарта. — Това, което направи днес, е изключително.
Джереми се засмя, съблече кожуха си и го закачи да се суши.
— Ти си забележителният човек тук, бабо. Пътешествието би трябвало да те омаломощава, а ми се струва, че то укрепва силите ти.
, — В Сидни аз просто се стопявах, Джереми. Отчасти от копнеж по Пустошта, и отчасти поради безполезността ми там. Сега имам цел и съм в земята, която обичам. Ти ми върна и двете неща.
Като я гледаше, докато продължиха да разговарят, Джереми осъзна, че е някак променена. Сега не изглеждаше стара, а бе сякаш без възраст. Зад бръчките по лицето й прозираше красивата, очарователната жена от предишни години и една несломима воля. Без съмнение дядо му е бил изключителен щастливец.
Дрехите им взеха да съхнат в топлината на заслона и когато водата завря, Александра сложи по малко чай в канчетата. Споделената опасност при пресичането на поройните води бе създала нова връзка помежду им, чувстваха се по-близки и разговорът им стана по-интимен. Александра говореше за първите си години във фермата Тибубъра и за успеха й да получи законно право върху земята. Джереми й разказа за своето истинско завръщане към заветното си място и за своята увереност, че някога ще намери мястото, към което ще почувства, че принадлежи.
Когато замлъкна, Джереми се питаше дали Александра ще се опита да го разубеди от търсенето, за да поеме управлението на Тибубъра. Знаеше за недоволството й, че чужд човек трябва да ръководи фермата, докато се яви наследник от това поколение или от следващото, който да я поеме. Макар че не искаше да я разочарова, Джереми бе решен да намери собственото си място в живота, а не да заеме мястото на другиго.
В един миг бе сигурен, че тя ще повдигне този въпрос. Очите й се взираха в неговите, сякаш се мъчеха нежно и с обич да проникнат в мислите му. Но след това се усмихна и смени темата.
— Когато умря дядо ти — започна Александра, — заедно с него умря и голяма част от живота ми. А след като ти пристигна в Сидни, изпитах още по-голяма мъка, че го няма. До края на живота си ще съжалявам, че той не доживя да те види като мъж, Джереми. Това би му доставило огромна радост.
— И аз съжалявам, че не съм го опознал, бабо — отвърна Джереми и изпразни пистолета си. — Щеше да е удоволствие за мен.
Александра помълча, докато наблюдаваше как Джереми изсушава пистолета и патроните. Това й напомни за ездачите, които Бъги бе видял.
— Навярно са били пастири на път към някоя ферма. Но и така да е било, почувствах облекчение, като разбрах, че са хванали друг път.
— Но все пак са се отправили на запад, бабо — изтъкна Джереми. — Както ти казваш, може да не са ни мислили злото, но не бива да изключваме напълно и такава вероятност, защото несъмнено ще се натъкнем на някаква неприятност, предизвикана от Крийви. Само още не знаем каква ще бъде тя, кога и къде ще ни се случи.