Аарон Флетчър
Дългото завръщане (21)

21.

— Джереми, жалко е да се похаби месото — смръщи вежди Фиона. — Повечето семейства нямат на трапезата си толкова месо в продължение на две-три години.

— Така е — съгласи се Джереми и слезе от запъхтяния си кон. Седлото му се бе разхлабило, докато бикът го гонеше, затова го пристегна. — Не обичам да убивам бикове и щеше да е добре поне да използваме всичкото месо. Но в такова време не можем да сушим говеждо.

Валеше ситен, тих дъжд и Фиона бе принудена да се съгласи. Бъги не каза нищо. Слезе от коня си, за да одере бика и да отреже няколко хубави парчета месо. Изражението му показваше, че очаква с нетърпение да похапнат прясно говеждо за вечеря. Джереми отново се качи на коня си и погледна Фиона, която наблюдаваше Бъги. В новата си, купена за случая рокля тя бе изглеждала прекрасно на сватбата им в Туумба, а сега му се струваше още по-хубава и привлекателна.

Яркочервената й коса внасяше цвят и живот в дъждовния ден. От широкополата й пастирска шапка се стичаха капки и се сливаха със струйките вода върху топлото й палто от овчи кожи. По лицето й още се четеше съжаление, големите й зелени очи наблюдаваха Бъги замислено. После хвърли поглед към Джереми и лицето й се озари от искряща усмивка, която напомняше без думи за минутите им на близост, за малките им интимни тайни.

Джереми се усмихна, завладян от силната си любов към нея, която пареше в гърдите му като горчиво-сладка болка.

— Фиона и аз ще отидем да намерим останалата част от стадото — обърна се той към спътника им.

— Добре — отвърна Бъги, като отделяше с острия си нож кожата на бика. — Ще ви настигна след малко.

Джереми, редом с Фиона, подкара коня си натам, накъдето бе побягнал дивият добитък. Животните, разпръсквайки се, бяха стъпкали мократа трева спинифекс и ниските храсти, затова не бе трудно да се забележат следите им. На около стотина метра, където стадото бе почнало да се събира, следите се сливаха и Джереми подкара към един близък хълм.

От върха му огледа околността. Дъждът намаляваше видимостта и Джереми едва виждаше обраслата в храсталак клисура на около три километра, където бе отишло стадото.

— Там са спрели — посочи той към клисурата. — Мястото е закътано, с млади евкалиптови издънки, които животните могат да ядат, и е достатъчно отдалечено, за да са преодолели вече страха си.

— Сигурно си прав — съгласи се Фиона. — Ти винаги знаеш къде са отишли животните, пък и всичко, което трябва да се знае за Пустошта. — Засмя се и поклати глава. — Но за времето не позна.

— Не познах — призна си Джереми усмихнат. — Но това е необичайно. Ако всяка година валеше толкова дъжд, тук щеше да има много овцевъдни и скотовъдни ферми. Обикновено е много по-сухо.

— И да беше суша, тук пак щеше да ми харесва. — Фиона огледа околността със задоволство. — Толкова е хубаво да си далеч от шума, мръсотията и тълпите хора в градовете. Обичам Пустошта. А ти, Джереми, ме направи тъй щастлива, че често си мисля защо бедната ми майка не е имала поне частица от моето щастие.

Джереми не отговори; бе разбрал, че е най-добре да мълчи, когато Фиона споменава майка си. През последните седмици тя все по-често говореше за нея. Джереми се бе убедил, че най-лесно ще й помогне да се примири със скръбта си, като я остави да говори, без да превръща спомените й в повод за разговор.

Понякога очите й преливаха от сълзи, като си спомняше за майка си. Тогава Джереми я прегръщаше и я успокояваше с мълчаливото си съчувствие. Но сега Фиона си припомни някои забавни случки, свързани с майка й. Говореше за свои глупави грешки, когато майка й я учела да готви и да засажда градината.

Споменаваше за майка си само когато двамата бяха сами и сега замлъкна, щом Бъги се приближи, завързал зад седлото си увитото в кожа месо.

— Дай на мене месото, Бъги — предложи Фиона. — Ще ида да приготвя вечерята, докато вие двамата доведете стадото в долината.

Бъги свали месото от своето седло и го привърза зад седлото на Фиона. В първите дни, след като цивилизованият свят бе останал зад гърба им, Джереми не позволяваше на Фиона да се движи сама. Но това обиждаше независимия й характер, и то с право, защото Джереми се бе убедил, че тя умее да избягва опасностите. Сега и двамата се усмихнаха, а Бъги се метна на коня си и последва Джереми към клисурата.

Шест крави, четири юници и три телета пасяха в клисурата. Джереми и Бъги, размахали камшици, заобиколиха животните и ги подкараха към долината. Вече падаше здрач, когато пристигнаха и вкараха животните през вратата на заграждението. Дъждът бе превърнал езерцето, край което лагеруваха, в поток. Огънят под навеса на голямата колиба от дървесна кора, край който Фиона приготвяше вечерята, хвърляше весели отблясъци през дъжда и сгъстяващия се мрак.

Джереми и Бъги пуснаха конете си при останалите и прибраха седлата на сушина, а Фиона започна да пълни чиниите. Режеше големи сочни парчета от печеното говеждо филе и го гарнираше с моркови, грах и пържени картофи. Вкусен, хрупкав хляб и канчета с димящ чай допълваха вечерята, а за десерт Фиона бе приготвила сладкиши със сушени праскови.

Буйният огън и горещият чай прогонваха влажния хлад на зимната вечер, докато се хранеха и разговаряха. Отнемаше им повече време, отколкото по-рано, да събират подивял добитък, защото сега навсякъде имаше вода и животните бяха по-разпръснати. Бяха събрали вече около седемдесет, между които имаше и телета, и Бъги повдигна въпроса какво ще правят, след като продадат стадото.

— Иска ми се да огледам земята на югоизток оттук и на север от река Дарлинг — каза Джереми, после се обърна към Фиона: — Ти съгласна ли си, мила?

— Докато сме в Пустошта, навсякъде ще бъда доволна.

Бъги се засмя и кимна одобрително на нейния отговор, но когато Джереми зададе същия въпрос и на него, само вдигна рамене с безразличие. Беше омел чинията си и вниманието му бе насочено към сладкишите на Фиона. Тя им ги поднесе, а набитият брадат мъж лакомо захапа хрупкавия сладкиш с вкусен пълнеж.

След вечеря допиха чая си и обсъдиха къде да търсят подивял добитък на другия ден. Бъги тактично бе разделил колибата на две с брезентовата завеса, за да могат Джереми и Фиона да имат известна самостоятелност, а бе съобразителен да ги оставя и по друго време сами. Като изпи чая си, той се прибра в своето отделение на колибата и след няколко минути спеше дълбоко, загърнат в одеялото си.

Вой на кучета динго и крясъци на нощни птици се чуваха в тъмнината, а дъждът почукваше по навеса, докато Джереми и Фиона разискваха къде да търсят място, на което да се установят. Това бе обща за двамата цел, но не изискваше спешност. И двамата се чувстваха щастливи в лагера си сред огромната Пустош и всеки миг им носеше радост. Разговорът приключи, когато една целувка събуди желанието им за близост. Прибраха се в колибата да се любят и да спят прегърнати цяла нощ.

На другия ден продължаваше да вали и едва късно следобед намериха малко стадо, което докараха по здрач в долината. През нощта дъждът отслабна и най-после спря. Сутринта небето се изясни и започна леденостуден, ветровит ден — нормален за зимния сезон в пустинната област.

При подобрената видимост Джереми понякога забелязваше отдалече малки стада и нямаше нужда да обикаля, за да ги търси. А след втория ден потоците взеха да пресъхват. Животните не бяха тъй пръснати, защото се събираха в местата, където има вода и заграждението край лагера им започна да се пълни по-бързо.

Когато оставаха насаме с Джереми, Фиона продължаваше да говори за майка си, а понякога споменаваше и за Дънли. Разказваше колко хитър и лицемерен бил той и как е криел истинския си лик, успявайки да излъже майка й да се омъжи за него. Веднъж описа реакцията на Дънли при смъртта на майка й.

— Не пророни нито една дума на скръб — добави тя с горчивина. — Мърмореше единствено колко грижи и разноски ще му създаде погребението.

Както обикновено, думите й по този въпрос не изискваха отговор. Джереми мълчаливо кимаше и си мислеше, че такова държание е било типично за Дънли. Фиона разказа за случаи, в които Дънли бе проявявал жестокост, после заговори за братята си и как са били принудени да напуснат дома им твърде млади.

След това Фиона заговори, както винаги, за други неща. Споменаваше за майка си най-често между другото, защото по характер бе жизнерадостна и оптимистка, не обичаше да се спира дълго на потискащите си преживявания. Джереми разбираше какво чувства Фиона, както и нуждата й да говори за преживяната скръб, за да успокои душата си.

Веднъж Фиона обвини Дънли за преждевременната смърт на майка си.

— Лекарят ми каза, че мама вече не е имала стимул за живот — добави тя. — Със съпруг като Ситън Дънли нищо чудно да е било така. Никога нямах пари да платя на лекаря, но това за него нямаше значение. Доктор Уилис бе много мил и щедър човек.

На Джереми се стори, че е чувал някога това име. Започна да задава въпроси за този лекар, но точно тогава Бъги се появи с коня си на хълма, където го чакаха. Джереми му посочи къде да търси добитък и когато отново останаха сами, се върна към разговора за майката на Фиона.

Насочиха се към гъсталак, който Джереми бе решил да огледат. Яздеха бавно, за да могат да продължат подхванатия разговор. Фиона описа как се е развила болестта на майка й и обясни, че лекарят е сменил прогнозата си.

— Когато го попитах защо, ми каза, че първоначално се е произнесъл въз основа на опита си с друга жена, която боледувала от същия вид рак. Била му е пациентка, когато практикувал в Сидни. Болната се казвала Клара Мактавиш.

Джереми рязко дръпна юздите на коня си, защото изведнъж в съзнанието му изпъкна ясно образът на лекаря, който бе посещавал дома им в неговото детство.

— Не, името на жената е било Клара Тавиш, а не Мактавиш, нали? Кажи ми всичко, което лекарят е говорил за нея, Фиона.

Фиона се стресна, а конят й направи още няколко крачки. Тя го спря и го върна назад.

— Да, мисля, че наистина се е казвала Тавиш… Лекарят бе убеден, че тя е запазила силите си по-дълго време, защото е имала причина да се държи. Имала няколко деца, едно от които било малко и трябвало да уреди някой да поеме грижата за него. Доктор Уилис каза, че болната се върнала в родния си дом в Шотландия, за да спести на децата си мъката да я гледат как умира. Това е всичко, което си спомням, Джереми. Защо се интересуваш?

— Клара Тавиш бе моята майка — прошепна той.

— Твоята майка? — като ехо повтори Фиона изумена. — Ако бе споменал някога името й, Джереми, сигурна съм, че щях да си спомня думите на доктор Уилис. Това значи, че майка ти съвсем не те е изоставила, не е ли така? Тя е умирала и…

Гласът на Фиона заглъхна безпомощно, като погледна загрижено към Джереми. Той безмълвно дръпна юздата и препусна към гъсталака, а Фиона го последва. Конете се понесоха в галоп и навлязоха в шубрака с шум, който би подплашил животните, ако се криеха там.

Джереми бе като замаян, в главата му безспирно се въртеше мисълта, че е бил жесток и несправедлив към майка си и към семейство Керик. Свърна от гъсталака без дори да надникне в него. Имал бе намерение да претърси и други места, но вече не си спомняше кои бяха те. Препусна към един хълм, следван от Фиона.

Спря на върха на възвишението и огледа околността, без да я вижда. Мъчеше се с все сили да преодолее объркването си. Фиона спря коня си на няколко метра зад Джереми. След малко на хълма се изкачи и Бъги. Фиона го извика настрана, поговориха тихо и замълчаха. Наблюдаваха Джереми и чакаха.

Измъчваше го чувството за непоправима вина към майка му. Спомни си колко топло и сърдечно се бе държала с него баба му, пред която също съзнаваше, че е виновен, както и пред другите членове на семейство Керик. Майка му бе умряла преди повече от десет години, но Джереми все още можеше да обясни постъпката си на Керикови.

Когато най-после се обърна към Фиона и Бъги, тя вече се бе досетила какво възнамерява да направи.

— Искаш ли да закараме животните в Бърк, преди да идем във фермата Тибубъра? — попита тя. — Или да ги пуснем на свобода?

— Можем да закараме тези, които вече сме хванали, до Бърк — отвърна Джереми и обърна коня си. — След толкова години една-две седмици не са от значение. Да се върнем в лагера и да се приготвим за път.

Фиона и Бъги също обърнаха конете си и тримата поеха към долината. Джереми продължаваше да се чувства объркан, но едно му бе ясно. С решението да иде във фермата Тибубъра, той бе признал пред себе си, че е член на фамилията Керик. Бе приел, че това е истинското му презиме, а не само прието обръщение към него.

Щом осъзна това, чувството, че няма корени, което винаги бе изпитвал, изчезна. Като момче знаеше, че има майка, брат и сестри с друго презиме, но сега бе разбрал, че има корени, кръвни роднини и семейство. Ако не физически, поне мислено и емоционално бе намерил заветното си място.

Хрумна му, че тъкмо обратното се бе случило с Джарбо Чарли. Той бе направил истинското си завръщане, бе достигнал до заветното си място, но известно време мислено и емоционално бе останал далеч от него. Джереми се питаше колко ли е голямо разстоянието, което го дели физически от заветното му място; още колко ли ще трябва да върви, за да направи своето истинско завръщане и да намери мястото, към което принадлежи.

Когато стигнаха до широкия, утъпкан от добитък път, който водеше към Бърк, Джереми започна да обсъжда със спътниците си различните възможности да се придвижат към Тибубъра. Но като откараха стадото до височина, откъдето се виждаше река Дарлинг, една от възможностите отпадна. Макар че дъждът бе спрял преди няколко дни, реката бе придошла, което означаваше, че речните кораби не могат да пътуват до Вилкания.

Една вечер няколко дни по-късно, след разговора на Джереми с един скитник, необходимостта да отидат в Тибубъра отпадна съвсем. Скитникът, сбръчкан и окъсан старец, надхвърлил шейсетте, се зададе по пътя тъкмо когато Фиона бе приготвила вечерята. Джереми го покани да вечеря с тях и да преспи в лагера им, което той прие с широка усмивка. Представи се като Обадая Тътъл.

Докато се запознаваха, Джереми призна родството си със семейство Керик. Скитникът стана още по-любезен, тъй като бе твърде зависим от щедростта на богатите фермери.

— Казвайте ми Оби — помоли той, загледан радостно в чинията си, която Фиона пълнеше с пушена шунка, картофи и зеленчуци. — Предположих, че не сте обикновен скотовъд, господин Керик. Естествено, щом имате такава хубава храна. Стана ми мъчно като научих за господин Дейвид и господин Джонатан Керик. И двамата бяха добри, бяха истински хора на пустошта. Можете да сте сигурни, че няма да ги забравят скоро.

— Какво им се е случило? — попита Джереми.

Оби бе изненадан, че Джереми не знае за тяхната смърт, и докато вечеряха, обясни какво се бе случило.

Както бе типично за скитниците, и Оби разкрасяваше историята, но Джереми не обръщаше внимание на подробностите, интересуваха го основните факти.

— А после — продължи Оби с пълна уста — госпожа Катерин откачи. Не искам да ви обидя, господин Керик, просто ви разказвам какво се случи. Постоянно й се виждало, че из къщата летят ята от бели папагали какаду и такива работи. Всички хора от фермата смятали, че се излагат на смъртна опасност, ако се приближат до нея. Всички, освен госпожа Александра, разбира се, която не се плаши от нищо живо, което ходи, хвърчи или плува по водата. Затова завързала госпожа Катерин с въже и я отвела в Сидни, където са и досега.

Оби пак напълни устата си, отново изрази съболезнованията си, после смени темата. Чувал бил, че Джереми и Бъги са прекарали стадо подивял добитък през Големия вододел и искаше да научи нещо повече за подвига им. Бъги с удоволствие започна да му разказва, като украсяваше историята не по-зле от всеки скитник.

Джереми искрено съжаляваше за смъртта на Дейвид и Джонатан, но никак не го блазнеше перспективата да иде в Сидни, защото не изпитваше желание да се срещне отново с баща си. Когато си легнаха край огъня, загърнати в одеялата си, той тихо обсъди този въпрос с Фиона. От самото начало тя бе очаквала с нетърпение да се запознае със семейство Керик и с готовност прие промяната в плановете им. Изтъкна, че в течение на толкова години Мортън може да е омекнал и че Джереми не бива да предопределя отношението си към него.

Най-пряката връзка със Сидни бе по един път от Бърк до Батхърст, но Джереми не го познаваше. На другия ден, докато се придвижваха със стадото, той разговаря с един пътник, който бе изминал този път и съобщи, че е добър. Срещнатият бе чувал за пътешествието на Бъги и Джереми до Брисбейн и ги поздрави, че са извършили общополезно дело, като са отворили път през планините.

Фактът, че пресичането на Големия вододел бе широко известно в тази област, се потвърди и след три дни, когато стигнаха до голямо заграждение за добитък в покрайнините на Бърк. Купувачите на добитък знаеха за него и разпитваха Джереми за този преход, докато оглеждаха докараното от него стадо. Както бе очаквал, неизвестността кога животните ще могат да бъдат превозени с речните кораби, бе причина да се предлага много ниска цена. Най-доброто предложение за четиридесет гвинеи направи същият човек, който бе купил и първото му стадо. Джереми го прие.

Купувачът предложи да вземе и някои от конете, но Джереми му отказа да ги продаде. Макар че пет товарни коня не им бяха необходими за пътуването до Сидни, той предпочиташе да ги запази, отколкото да купува други, когато се върнат в Пустошта. Останалата част от деня, след като отведоха стадото в пасището на купувача, прекараха в попълване на запасите си и в подковаване на конете. Поеха на път при зазоряване следната сутрин.

Потоците бяха пълноводни и езерцата бяха прелели от големите дъждове, но от няколко дни не бе валяло и утъпканият път бе в добро състояние. Конете бяха отпочинали след бавното придвижване със стадото и студеното ясно време ги ободряваше. Лесно препускаха в бърз галоп с часове наред, но Джереми държеше да не изминават повече от деветдесет-сто километра в ден, тъй като се съобразяваше с възрастта на Бъги.

През повечето дни по залез спираха да лагеруват край пътя, на защитено от вятъра място. Понякога срещаха собственици на ферми, които се прибираха след посещения у съседи или пътуване по работа; те винаги настояваха тримата спътници да прекарат нощта при тях. Оказваха им щедро гостоприемство, децата освобождаваха една стая във фермерската къща за Джереми и Фиона, а на Бъги предоставяха легло в спалните за пастирите.

В Брисбейн Джереми бе чувал коментари за упадъка в търговията, а и фермерите, при които нощуваха, загрижено говореха по същия въпрос. Повечето от тях сега продавали не само вълна, а и овчи кожи, и лой, ала за тях почти нямало пазар. Собствениците до един очакваха да научат от брокерските къщи в Лондон на каква цена е била продадена остриганата миналата пролет вълна.

Всички без изключение подхващаха и дълги разговори за семейство Керик и за огромното имение Тибубъра. В една ферма, чийто собственик имаше племенница на работа като прислужница в Сидни, Джереми научи и по-пресни новини за баба си. В писмо до семейството си прислужницата съобщаваше, че Александра Керик живее в къща, която някога е принадлежала на баща й, на Уентуърт стрийт в сиднейския квартал Уитлам.

Батхърст се показа една сутрин, когато стигнаха до кръстовище, където в пътя, по който пътуваха, се вливаха още няколко. Два от тях водеха от Вилкания към Менайнди на река Дарлинг, третият отиваше на север, а последният — на юг. Всички пътища се сливаха в широко, добре утъпкано шосе към града.

Разположен по горното течение на река Маккуери, градът се бе разраснал от времето, когато Джереми и Джарбо Чарли бяха минали през него. Шосето водеше към оживена улица в търговския център в северната част на града. Калдъръмената улица бе кална и чираци от околните магазини чистеха и се мъчеха да спасят стоката, повредена от неотдавнашното наводнение, причинено от придошлата река.

Източният край на улицата завиваше към пътя, който се виеше през предпланините и се изкачваше по стръмните склонове на Сините планини. По здрач си направиха лагер близо до мястото, където Джереми и Джарбо бяха нощували някога. На другата сутрин, когато пресякоха източните предпланини и се спуснаха към равнината Иму, видяха, че река Нипиан е силно придошла, калните й води течаха на половин метър под дървения мост.

При големите промени, които бе забелязал навсякъде, Джереми се изненада, че гъстата гора край реката, където се бяха срещнали с Джарбо Чарли, е останала недокосната. Железопътна линия недалеч от шосето водеше за Парамата. Товарните коне така се изплашиха, когато профуча един влак, че Джереми и Фиона трябваше да помогнат на Бъги да ги усмири.

В Парамата спряха да пренощуват, да се измият и да подредят багажа си в странноприемницата за търговци на добитък, Фиона изчетка и проветри роклята си и костюма на Джереми, купени за сватбата им в Туумба, после пак ги сгъна и ги прибра внимателно. Извади чисти дочени дрехи за себе си и за двамата мъже, а те опаковаха запасите и лагерните им принадлежности, които щяха да са им нужни пак като напуснат Сидни. На другия ден напуснаха странноприемницата, яхнали конете си, точно когато ранният утринен влак навлизаше шумно в града.

Сидни бе тъй променен, че отначало се стори на Джереми съвсем непознат. Чувството му, че е чужденец тук, се подсилваше от любопитните погледи, с които минувачите оглеждаха шапките и кожусите на тримата спътници, техните мощни, рошави коне. Разстояние, което не можеше да се измери само в километри, делеше града от Голямата пустош.

След известно време, като се изкачваха по оживена стръмна улица, Джереми зърна пристанището. Гледката на закотвените кораби и миризмите, носени от студения поривист вятър откъм залива, изведнъж му припомниха детството. Започна да забелязва улици и сгради, които му бяха познати, но сега му се струваха малки и наблъскани.

Намериха пътя за квартала Уитлам, а после откриха и улица Уентуърт. Кочияшът на една бакалска товарна кола посочи на Джереми къде живее баба му.

— Тя сигурно работи по цветните лехи в задния двор — добави кочияшът. — Госпожа Керик е почти винаги в градините, каквото и да е времето.

Джереми му благодари и се отправиха към къщата. Заедно с Фиона влязоха през портата за карети, следвани от Бъги с товарните коне. Минаха по алеята пред голямата стара къща и излязоха на павиран вътрешен двор пред конюшните. Джереми видя баба си да разкопава, коленичила една цветна леха в градината от другата страна на вътрешния двор. Изумен бе, че е много по-стара, отколкото я помнеше, беше състарена повече, отколкото можеше да се очаква за изминалите години.

Тя го загледа, а на лицето й се изписа неверие, примесено с безумен копнеж да повярва на очите си. Грабна бастуна си и започна да се изправя на крака.

— Джереми! — проплака тя. — Джереми, ти ли си? Моят мил внук, наистина ли си ти? Всевишни Боже, моля се да си ти!

Джереми скочи от коня и се спусна към баба си, която едва не падна.

— Да, аз съм, бабо — увери я той. — Внимавай, моля те.

Притисната до него, Александра вдигна разтрепераната си ръка към лицето му, от щастие очите й се изпълниха със сълзи.

— Бог чу молитвите ми — прошепна тя. — След толкова години ти се връщаш при мен.

Джереми я прегърна и целуна, изпълнен с разкаяние.

— Върнах се, за да се извиня за всичките тези години — каза той и се обърна към Фиона, която се бе приближила. — Бабо, това е жена ми, Фиона.

— Моля да ни простите, госпожо Керик. От нетърпение да ви видим, не помислихме за вашите чувства — извини се Фиона. — Трябваше да ви пратим съобщение и да ви предупредим, че пристигаме.

— Не, не, мила — отвърна Александра. — Докато чакам, минутите щяха да ми се сторят цяла вечност. Както и да бяхте постъпили, щях да бъда еднакво развълнувана, защото Бог изпълни молбата ми в двоен размер. Сега имам не само внук, но и една прекрасна внучка.

Фиона посрещна тези топли думи с усмивка и изрази радостта си от срещата с Александра. Джереми наблюдаваше как баба му възвръща самообладанието си и става уравновесената, уверена в себе си жена, която той помнеше. След като представи Бъги, той и Фиона продължиха да разговарят с Александра.

След миг баба му отново заприлича на жената от спомените на Джереми; тя стана господарка на положението.

— Въпросите ми към вас биха изпълнили няколко книги — каза Александра. — Най-напред нека да ви настаним, после ще изпратя да повикат Дирдри, Мортън и жена му. Бъги, би ли искал да се настаниш в една от стаите за гости в къщата?

— Не, госпожо — отвърна той. — По-добре ще се чувствам в конюшните.

— Както обичаш. Над конюшните има празен конярски апартамент, където ще ти бъде много удобно. Джереми, ще заведа Фиона вътре, докато внесете багажа. Ела с мене, мила.

Като се подпираше на бастуна си, Александра хвана Фиона под ръка и я поведе към къщата. Джереми и Бъги вкараха конете в конюшните, където един коняр и помощникът му помогнаха в разтоварването. Скоро хранителните им запаси и лагерните им принадлежности бяха складирани, а Бъги разговаряше весело с коняря и помощника му. Джереми взе своя и Фиониния багаж и ги отнесе в къщата.

Щом влезе вътре, баба му го представи на другите две жени, с които живееше. Катерин бе приятна, около четиридесет и петгодишна жена, макар че бялата коса й придаваше по-възрастен вид. Като се ръкува с нея, Джереми си помисли, че ако е имало нещо вярно в историята на Оби Тътъл за емоционалната й нестабилност, очевидно тя я бе преодоляла напълно. Дъщеря й, Юдора, бе хубаво и жизнерадостно момиче, под двайсет години, току-що завършила академията Сиднам.

В голямата, добре мебелирана стая за гости, която им отредиха, Фиона извади сватбената си рокля и костюма на Джереми. Роклята й бе от бледозелен муселин, с бяла дантела върху маншетите, яката и корсажа. Тя подхождаше на яркочервената й коса и подсилваше блясъка на зелените й очи. Като се преоблякоха, Фиона забоде косата си нагоре с гребенчетата и слязоха на долния етаж. Джереми сияеше от гордост като гледаше жена си.

Дирдри бе пристигнала и се втурна да ги поздрави. Вече бе около трийсет и петгодишна; забележителната й хубост изглеждаше по-зряла, но по характер бе все така открита и сърдечна, както я помнеше Джереми. Тя и Фиона станаха веднага приятелки и се поздравиха топло.

Малко след като бяха влезли в гостната и всички бяха седнали, Джереми чу, че пред входа спира карета. Разбра, че идва баща му. Бе донякъде подготвен да приеме хладното му отношение, но когато Мортън и Джулия се появиха, Джереми видя, че баща му е много по-различен, отколкото се бе запазил в спомените му.

От радост и учудване Мортън остана един миг безмълвен, а бледосините му очи изразяваха известна неувереност, когато стисна здраво ръката на Джереми.

— Това е щастие, за което копнея от години, синко — успя да издума той и се усмихна. — Мога ли да те наричам мой син?

Джереми не устоя на скромността и на искрената топлота на Мортън и се усмихна:

— Мисля, че така подобава, татко, нали?

Отговорът му създаде весело оживление у всички. Мортън се засмя щастлив и се съгласи, че е така. Очарователната му, привлекателна съпруга поздрави Джереми, който на свой ред представи Фиона на Мортън и Джулия. После всички седнаха, и когато Джереми почна да се извинява за тревогата, която е предизвикал в семейството си преди години, Мортън го прекъсна:

— Не, това е напълно разбираемо. Ако има някаква вина, тя е моя. Твоята постъпка е напълно обяснима, Джереми.

— Така е, а аз излъгах майка ти — добави откровено Александра. — Писах й, че си се настанил много добре във фермата. След няколко месеца получих писмо от сестра й. Пишеше, че Клара е била доволна, в мир със себе си и с Бога, когато е настъпил краят.

Тъй като този въпрос бе тревожил Джереми, той й благодари с голямо облекчение. Попита за несъщите си брат и сестри, а Александра обясни, че Агнес и Дафни са се омъжили щастливо и че живеят в Англия. За Бенджамин обаче каза само, че е здрав и тялом, и духом, като добави, че ще му разкаже повече подробности по-късно.

Погледът й към прислужницата, която отваряше бутилки с порто и шери, показваше, че местонахождението на Бенджамин е строго пазена тайна и Джереми само кимна, озадачен и любопитен. Разговорът продължи на чаша вино. Джереми описваше какво е преживял, след като бе избягал от Сидни. Разрушаването на затвора в Юрика бе история, която никога нямаше да омръзне на Фиона и Бъги, а сега всички се смяха от сърце, когато Джереми я разказа. Слушаха захласнати за пътешествията му на запад в далечната Пустош с Джарбо Чарли и за живота му с племето Аранда. После Джереми премина към по-скорошни събития и преживявания.

И до Сидни бе достигнала новината, че двама мъже са намерили път през планините между Туумба и Брисбейн и са прекарали стадо през Големия вододел, но не бе известно кои са били тези двама души. Сред изненадани и радостни възгласи Джереми започна да разказва за това пътешествие. Следобедът мина неусетно и когато се здрачи, икономката съобщи, че вечерята е сервирана.

Разговорите продължиха и по време на вечерята, после всички се върнаха в гостната. Когато заговориха на други теми, Джереми долови, че семейството изпитва финансови затруднения. Това не бе казано направо, но пролича от различни намеци. Джереми бе изненадан, защото смяташе, че семейството му е заможно.

Още повече го изненада хладното отношение между баща му и баба му. Личеше само по това, че и двамата винаги говореха на другите, но никога помежду си, затова тази хладина не се забелязваше от пръв поглед. Но за Джереми, след като я долови, тя стана очебийна, защото противоречеше на иначе веселата и приятелска атмосфера.

Няколко пъти се спомена презрително за човек на име Крийви и Джереми запита кой е той. Мортън обясни накратко, че е бизнесмен с огромно богатство, но без никакви принципи. След това заговори за друго. Но и това бе достатъчно за Джереми да стигне до заключението, че с този човек е имало неприятности, които са довели до финансови затруднения.

Късно вечерта Мортън неохотно извади часовника си и го погледна, после попита дали на другия ден Джереми и Фиона биха искали да гостуват в неговия дом.

— Бих могъл да дойда да ви взема след закуска — предложи той. — Докато Фиона и Джулия си поговорят у дома, аз бих могъл да запозная Джереми с моя бизнес и да го представя на приятелите си.

Джереми хвърли поглед към Фиона, която кимна одобрително, после се обърна към баща си:

— Трябва да купя някои неща в града утре, затова, ако не възразяваш, ще прекарам сутринта и част от следобеда с тебе.

Мортън се усмихна доволен. Той и Джулия се сбогуваха и си тръгнаха, а след няколко минути си отиде и Дирдри. Катерин и Юдора се прибраха в стаите си, Фиона също се качи горе и остави Джереми да поговори с баба си. Александра му доля порто и двамата седнаха на едно канапе пред камината.

След като изслуша подробно обяснение за Крийви, а след това и за Бенджамин, мнението на Джереми за баща му стана още по-благоприятно.

— Значи той е поставил на карта всичко, което притежава, за да защити Бенджамин — резюмира чутото Джереми. — Това е похвално, бабо.

— Наистина е така — съгласи се тя. — Той е готов да иде до края на света заради тези, които са спечелили доверието му. От друга страна, още от момче онези, които го измамят или предадат, никога не могат да си върнат разположението му.

Последните думи прозвучаха тъжно и Джереми се запита дали Александра не мисли за собствените си хладни отношения с Мортън. Той намекна за това, като сподели наблюдението си, че двамата днес не са разменили нито дума помежду си.

— Естествено, не бих искал да любопитствам, ако въпросът е от личен характер — добави той.

Александра остана дълго загледана в огъня, после бавно кимна:

— Да, въпросът е личен, затова не мога да говоря по него подробно. Но Мортън мисли, че аз съм го измамила.

Очите й се наляха със сълзи и Джереми бързо смени темата. Каза колко се радва, че я е намерил в добро здраве. Александра преглътна сълзите си и вдигна рамене.

— Сега трябва да използвам това — посочи тя бастуна си. — Когато бях момиче, един кон падна върху мене и ми нарани крака. Бързо оздравя и изобщо не мислех за него, докато напоследък не започна да ме безпокои.

— Много хора си служат с бастун, бабо.

— Да, но в последно време чувствам, че остарявам по-бързо — отвърна тя. — Сега обаче, когато си тук, това може да се промени. Липсва ми Голямата пустош, Джереми, а ти ми я върна. Като пристигна днес, сякаш вятърът на Пустошта лъхна в лицето ми. И още чувствам този лъх, защото не съм срещала друг човек, тъй свързан с Пустошта. Тя е в кръвта и костите ти.

Джереми се усмихна и заяви, че и той, и Фиона биха предпочели да живеят там. Докато разговаряха, той си спомни едно свое впечатление от детските години — че умните сини очи на Александра сякаш го опипват леко, но всъщност проникват дълбоко в мислите и чувствата му. И сега остана със същото впечатление.

Баба му изглеждаше много изморена и когато Джереми спомена, че е време да си почива, Александра неохотно се съгласи и взе бастуна си. Той й помогна да се изправи, тя се облегна на ръката му и така излязоха заедно от гостната и се изкачиха по стълбите. В коридора се прегърнаха и целунаха, после Джереми влезе в своята стая, а Александра продължи към спалнята си.

Фиона бе в леглото, но още будна, бе твърде възбудена, за да може да заспи. Джереми си легна и я притисна до себе си. Желанието му да се приобщи към семейство Керик се бе изпълнило и преизпълнило с това топло, радостно посрещане. Фиона също за първи път имаше усещането, че е член на здраво, споено от обич семейство. Лежаха и си припомняха дългите разговори и другите събития от този ден, докато най-сетне заспаха.

Сутринта, малко след закуска, Мортън пристигна с каретата си. Разговаряше весело с Джереми и Фиона, докато пътуваха към квартала Улу и голямата викторианска къща, която Джереми помнеше от детството си.

Джулия излезе да посрещне Фиона и я въведе вътре, а каретата зави обратно по алеята.

В кантората, сияещ от гордост, Мортън представи на служителите Джереми като свой син. След кратък разговор с тях, баща и син се отправиха с каретата към въжарската работилница. Като минаваха през града, Мортън посочи грамадната натруфена карета на Крийви. Джереми зърна огромния човек, седнал в нея, и сподели, че Александра му е разказала всичко за Крийви. Мортън добави, че почти е стигнал до фалит, но сега бизнесът му бавно и отчасти се съвземал.

Прекараха повече от един час във въжарската работилница, където Мортън запозна Джереми с работниците и с тяхната дейност. След това отидоха в сухия док, където се извършваше ремонт след унищожителния пожар. Напуснаха дока по обед и хапнаха в едно кафене. Оттам отидоха в Търговската борса, където Джереми също бе представен на няколко приятели на Мортън.

Един от тях, около трийсет и пет годишен човек на име Джеймс Хаслет, Мортън представи като главен мениджър на минната компания, която разработва находището в Броукън Хил. След като се ръкува с Джереми, Джеймс съобщи на Мортън, че все още усилията му да разреши трудния проблем, изникнал преди няколко седмици, не са дали никакъв резултат.

— Става дума за хранителните запаси, които трябва да се откарат в Броукън Хил. Пратката чака в Аделаида, но сега движението на плавателните съдове по река Дарлинг е рисковано. Скоро работниците в мината ще останат без никаква храна, но според слуховете, които се носят тук, положението е още по-лошо. Стойността на акциите пада и акционерите почват да се съмняват в компетентността ми.

— Стойността на акциите пак ще се покачи — увери го Мортън. — Инвестициите в Броукън Хил имат голяма перспектива. Поговори с акционерите и им обясни в какво се състои проблемът.

— Говорих — унило повдигна рамене Джеймс. — но мисля, че има мълчаливи, обикновено неактивни съдружници, които сега оказват силен натиск. Тези, с които говорих, разбраха какъв е проблемът, но натискът продължава, а слуховете утежняват положението. Всъщност мястото ми в компанията е поставено на карта, сър Мортън.

Мортън поглади брадичката си замислено.

— Това изглежда доста странно — промърмори той. — Каква част от акциите притежават съдружниците, които наричаш мълчаливи?

— Повече от десет процента, но състоянието постоянно се променя. Като почна да се понижава стойността на акциите, няколко от по-дребните акционери продадоха своите на един анонимен купувач. Защо питате?

— Анонимният купувач може би е Крийви, който иска да овладее компанията — намръщено отвърна Мортън. — Не много отдавна той ми предложи да му стана съдружник и заяви, че има предвид едно много доходно начинание. Най-напред бе потопен корабът, който пренасяше първите изпратени от теб запаси, а е известно, че Крийви прибягва до потопяването на параходи. Сега се пускат слухове, които създават паника, стойността на акциите пада и акционерите продават на анонимен купувач.

— Бога ми, сър Мортън, възможно е да сте прав — изпъшка сърдито Джеймс. — Проклет да е Крийви! Не бях се сетил за това, но по всичко личи, че той има пръст в тази история. Как бих искал да опра пистолет в челото му!

— Не се поддавай на гняв — предупреди го Мортън. — Най-важното е да събереш ума си. Ако успееш, може би ще се пребориш с него.

Джеймс мрачно се съгласи с този съвет. Мортън поговори с него още малко, като му съчувстваше, и изрази готовност да му помогне, стига да може. Сбогуваха се и Мортън си тръгна с Джереми.

Върнаха се на Кингс Крос и се качиха в офиса на Мортън, като заговориха за по-приятни неща. Мортън съобщи, че той и Джулия се готвят да поканят цялото семейство на вечеря на другия ден и Джереми с радост прие поканата. След малко той реши да си тръгва, за да напазарува някои неща от магазините.

През този ден Мортън му бе харесал още повече. Джереми обичаше баба си и неразбирателството между нея и баща му го тревожеше. Като се питаше дали не би могъл да изиграе ролята на омиротворител, той внимателно зачекна този въпрос, но Мортън категорично отказа да го разискват.

— Не бих искал да ти прозвучи грубо — каза той, — но това е личен въпрос, Джереми. Засяга само мен и баба ти.

— Аз не бих искал да се меся — увери го любезно Джереми. — Но ми се струва, че обтегнатите отношения в едно семейство неволно напомнят за отношението на Крийви с другите хора. От такива отношения няма полза, а само вреда. Като малко момче веднъж те видях на улицата и те изчаках. Готвех се да те попитам дали искаш да дойдеш в нашето училище и да видиш как играем крикет, но ти подмина, без да ме забележиш.

— Боже мой! — възкликна Мортън. — Джереми, знам, че съм ти причинил голямо страдание, когато беше малък, и бих искал…

— Това няма значение — прекъсна го усмихнат Джереми. — Аз вече съм го забравил и не е нужно тази случка да стои между нас. Тя е в миналото. Джарбо Чарли веднъж ми каза, че хората трябва да извличат уроци от миналото, но онези, които постоянно гледат зад себе си, само ще си изкривят врата, за да видят какво има зад гърба им. — Засмя се и тръгна към вратата. — Сега отивам да си направя покупките. Беше ми много приятно да бъдем заедно днес и очаквам с нетърпение срещата ни утре вечер.

— Да, довиждане засега, Джереми.

Отговорът на Мортън прозвуча смутено и Джереми си тръгна доволен, че поне е накарал баща си да помисли върху положението.

Няколко минути след излизането на Джереми Мортън остана на стола си неподвижен, загледан в стената, без да я вижда. От вчерашния следобед бе изпълнен с радост и гордост, че високият прекрасен млад мъж е негов син. Сега си го представи като малко момче, застанало на улицата разочаровано и с наранено сърце, и изпита горчива мъка. Каква загуба бяха пропуснатите възможности да обогати и собствения си живот, ако се бе държал като истински баща и приятел на момчето.

Спомни си как предния ден бе тръгнал, за да се срещне с Джереми. Радостното очакване бе помрачено от опасението, че Джереми може да се държи резервирано. Но синът му го бе посрещнал топло, макар да имаше основания да изпитва и гняв, и жажда за отмъщение. Джереми бе загърбил миналото, сякаш изобщо не бе съществувало.

Сравнено с великодушието на Джереми, собственото му усещане, че е бил измамен от майка си, изглеждаше дребнаво. Мортън си припомни нещо, казано между другото от Александра. Тя бе признала, че е излъгала в писмото си до Клара Тавиш, за да бъде тя спокойна за Джереми в последния си час. От желание да бъде милостива към Клара майка му бе приела да носи товара на една лъжа. Но тя с десетилетия бе носила тайно и мълчаливо друг, много по-тежък товар, за да не нарани него.

Сълзи изпълниха очите на Мортън — от мъка и гняв към самия него. Осъзна, че бе постъпил така, както Крийви би желал. Бе действал като негов съучастник, превръщайки се в свой собствен враг. Не само бе разкъсал сърдечната връзка, която го бе свързвала с майка му от рождение, но бе издигнал бариера и между себе си и Джулия. Избърса очите си, извика да докарат каретата и бързо грабна палтото и шапката си.

Чувството, че е бил измамен, Мортън бе използвал като щит срещу здравия си разум. Споменът за всичко, сторено от майка му за него, го измъчваше, докато каретата пресичаше улиците на града. Най-много го терзаеше фактът, че след като той се бе отчуждил от нея, за да му помогне, Александра бе ипотекирала имението Тибубъра, в което бе вложен целият й живот. Когато каретата навлезе в алеята пред къщата, Мортън почука с бастуна по пода, което бе знак за кочияша да спре, и слезе.

Посрещна го студен, поривист вятър, когато тръгна през вътрешния двор. Майка му бе коленичила до една цветна леха и я разкопаваше, облечена в топло палто и с шал на главата, тя вдигна очи, щом той е доближи, взе бастуна си и почна да се изправя.

Мортън се спусна към нея и я взе в прегръдката си.

— Ще ми простиш ли, че бях такъв глупак, мамо? Можеш ли да ми простиш?

— Разбира се, стига ти да можеш да ми простиш, Мортън — отвърна тя с радостни сълзи. — Моя скъп, моя най-скъп син!

Мортън я притискаше до себе си и бушуващите в гърдите му чувства отново извикаха сълзи в очите му, а Александра, обвила ръце около сина си, ридаеше от радост.