Христо Ботев
Знаеш ли ти кои сме?

Аз би желал да съм в Цариград, па да се кача на най-високото минаре и да погледам що става във Фенер, по Ортакюю, по Татавла и по Балкапан. Господи, боже мой, що ли прави сега г. Христо Арнаудов? Какво ли си въображава г. Генович ефенди? Какво ли си мисли негово високопреосвещенство отец Антим IV билюк баши? Какво ли се сърди х. Иванчо ефенди? Как ли подсмърча х. Николи ага? В кое ли кьошенце се е въврял отец Балабанов? Сичките тия вопроси аз би желал да реша изведнъж; но Цариград е далече, а човеческото сърце е дълбоко като кладенец. И наистина десет пъти е по-лесно да реши човек българският черковен вопрос, нежели да ни каже в какво състояние се намира Арнаудовият кеф после унищожението на тайната полиция! Десет пъти е по-лесно да разрежеш гордиевият възел, нежели да оцениш белият дроб на г. Геновича! Десет пъти е по-лесно да кръстиш х. Иванча и да го убедиш „във веру истинную“, нежели да докажеш на о. Антима IV билюк баши, че българският народ не е копейка! Десет пъти е по-лесно да направиш седемдесет и седем византийски империи, нежели да найдеш в кое кюше се намира сърцето на х. Иванча ефенди! Десет пъти е по-лесно да потурчиш фанариотският патриарх, нежели да накараш х. Николи да бъде човек! Най-после милион пъти е по-лесно да покалугериш шейх юл-ислямът или да опопиш дяволът, нежели да убедиш о. Балабанова, че е срамотно и грешно нещо да продава човек майка си и баща си за бели ръкавици… Чуден е тоя свят; а още по-чудни сме ние, българите, заедно с „Българското книжевно дружество“, с „Читалището“ и с г. Камбурова.

И така, аз би желал да съм сега в Цариград и да съм на Фенер в патриарханата. Дохождам и влазям… Седи на миндерлъкът негово високопреосвещенство в своята атлазена антерия, пуши своят чибук и въздиша. Около отца Антима седят гръцките мъдреци и мислят „думу велию.“

— Аз никога не съм мислил, че работата ще да достигне дотам… — казва един белоглав мъдрец, и очите му горят, като два въглена.

— Не би трябвало да ги проклинаме — казва едно малко, като орех, владиче, и гледа към патриархът, като кушле, което подмамя господарят си.

— Сега ми казвате, че не би трябвало да ги проклинаме, а преди три недели искахте да ги погълна заедно с дрипелите — казва патриархът и надува чибукът си.

— Аз сякога съм ви казвал, че с тояга крепост се не зема — казва орешковчето.

— Вие оставете старото и да помислиме за бъдещето — казва патриархът.

— Какво ще ние да мислиме, когато хората не щат вече нито да чуят нашите думи — казва един черен, грапав и мършав азиатски грък.

— Излъга ни северният варварин. Аз ви казвах, че тоя български вопрос не е нищо друго, освен панславизъм; а вие ми не вярвахте! — казва белоглавият мъдрец.

Анадоллият подскача от мястото си, като чува тия думи, и вика колкото си може: „Аз намерих средство… Трябва изведнъж да се иде при великият везирин и да му се отворят очите… Трябва да му се каже, че ако той не земе ферманът си назад, то панславизмът твърде скоро ще да му кукурикне на ухото… Трябва още да му се каже, че ние губиме толкова, колкото губи той. Вие, ваше високопреосвещенство, трябва да идете тоя си час при Махмуд паша и да го убедите…“

— Не минува вече тая калпава монета! Тоя Игнатиев до такава степен е влязъл под кожата на турските големци, щото нашата дума остава „глас вопиюшаго в пустини“. И панславизмът вече не помага! Освен това, ако ние още веднъж пустиме стрелата си в руското сърце, то твърде лесно можеме да изгубиме и това, щото имаме днес в ръцете си. Знаете ли вие, че ако Русия и да е православна, то в това също време тя е и славянска — „гарван на гарвана очите не вади“ — казва патриархът.

— А мене ми казаха, че руските вестници говорят за наша полза и въстават против българите — казва един владика-цинцарин.

— Руските вестници говореха за нашата полза, защото ние сами им бяхме дописниците; но… Не вярват ни вече — казват огнените очи.

— Казват, че в руският вестник „Моск. Ведомости“ била напечатана една дописка, която опровергала нашата, която беше напечатана в същият вестник — казва патриархът.

Един от евлогимените изважда из пазухата си „Московския Ведомости“, чете ги на руски и превожда ги на гръцки:

„После своето отделявание от Фенер, българският народ ща да стане още по-православен. Ако до днес някои българи и да са станали паписташи и протестанти, то тие ще да се върнат пак назад и щат да признаят своята екзархия.“

— Господи, Исусе Христе, и Русия се е оеретичила — казва малкото владиче.

— Слушайте, слушайте, казва евлогименосът, и продължава да чете: „Положението на българският екзархат не представлява нищо такова, което би било несъгласно с черковните правила, и нищо портивно, което би унищожавало мирът и любовта между гръцката и българската черкова.“

— Господи, боже мой, избави нас от лукавого! — казва азиатецът и кръсти се.

— Да воскреснет бог и расточатся врази его! — казва белоглавият мъдрец.

В това време един от светските цариградски архонти става и захваща да говори:

— Евлогемени елини ке християни! Под булото на българската черква се скрива руският камшик и сръбският ятаган, и елинското име трябва да погибне заедно с православието. О, Сократе! О, Демостене! О, Юпитере! О, агие Харалапие! Обърнете своето око към нас и избавете своят народ от варваризмът и от страшното унижение! Нашите деди и прадеди са харчили пари, губили са здравето си, търпели са мъки и неволи, за да просветят варварите по сичките восточни страни; а сега един Чомаков и няколко варварски чапкъни развалят великото здание, което сме изградили в продължение на няколко векове! О, нещастие! о, о, о, о… Евлогимени елини! Станете из гробовете си и защитете ни от панславизмът! („Браво, браво!“ Силно одобрение.)

После това става други Демостен и говори още по-риторическа реч; а когато панславизмът се вече убива съвсем, то гръцкото народно събрание решава следующето: „Вселенският патриарх е готов да възобнови своите преговори с българските комисари за решението на българският черковен вопрос съгласно със свещените канони, ако само българският народ се откаже, право или чрез своите представители, тържествено и всенародно ако осъди нечестивите действия на своите архиепископи и ако признае силата на свещените канони. А ако българите не направят това и ако продължават да искат решението на вопросът, то вселенският патриарх ще да принесе тоя вопрос пред съдилището на един вселенски събор.“

Влазят: х. Иванчо ефенди, х. Николи ага, Камбуров ефенди, Гешооглу ага и отец Балабанов, и петимата се кланят на почтеното събрание, и говорят в едно време:

— Пак нашата комисия надви! Везиринът е дал на българите право да си изберат екзарх; но тоя екзарх ще да бъде избран пак по нашата програма! Чомаков остана като гъска на лед, защото неговото Филибе днес за днес остава под патриархът.

Гръцкото събрание чувствува голяма радост; радвам се и аз, и от възхищение се завземам да напиша една ода на това блогочестиво събрание.

Събрали се поповете,

поповете, патриците,

кметовете, архонтите,

дяконите, владиците,

да прокълнат българите,

че не дават сввойто злато,

свойто злато, свойто вино,

и ракия — амберия;

че не дават ангария.

Па си стана дюкянчето,

па извади едно книже,

бяло книже, черно слово,

па го чете, па го пее:

„Ой ви вазе, баш папазлар,

я клекнете пред господа,

лейте сълзи и молете,

да не земат България…

Изгубихме Влашка земя,

изгубихме Русията,

изгубихме Сърбията,

няма вече хляб за назе…“

Отговаря баш папазът:

„Я не бой се, мое дяче,

дорде ни е Хаджи Иван,

що му казват ефендия;

дорде ни е Гешооглу,

който има куфа глава,

дорде ни е Никол ага,

който няма чест за пара;

дорде ни е Камбурчето,

който става и чифутин;

дорде ни е Балабанчо,

кой продава Христа Бога…“

О.

(Продължава се.)