Христо Ботев
Зададе се облак темен

Зададе се облак темен

откъм гора, от Балкана;

дали ще е дъждец дребен,

или ще е буря срашна?

 

Ех, мой дядо, тежко време!

Ралото се едвам влачи

и след него сееш семе,

пот от чело, град от очи!

 

Кажи, дядо, защо плачеш

над тези дълги бразди черни;

от чер облак ли се плашиш,

или мрат ти деца дребни?

 

Кажи, дядо, че аз помня

какъв юнак напред беше;

бог да прости баба Стойна,

тя пееше, ти ореше.

 

Друг път — помниш? — лани беше:

аз заминах през гората,

сред юнаци ти седеше

като баща със брадата.

 

Какъв беше ти тогава!

Сега плачеш — защо, дядо?

Байрак ли се не развява,

или нямаш сърце младо?

 

„Ех, мой синко! Що ме питаш?

Чуй тоз гарван, де там грачи…

Но в село нели отиваш,

ще да видиш защо плаче

 

стар войвода след туй рало!

Там селото се е сбрало

на мегданя, за да гледа

мойте момци, мойте чеда!

 

Ти ще видиш там набити

на прътове, на върлини

на момците ми главите —

избиха се две дружини!

 

Двама братя воеводи,

двамата ми верни сина:

скарали се кой да води

бащината си дружина!

 

Тесни били планините

за несговорна дружина!

И стърчат им днес главите,

за да плаче кой как мине.

 

Боже, с гръм ти разсипи ме!

Ветре, в прах ти разнеси ме!

Да не гледам деца малки

и техните клети майки,

 

окол пръте как се късат —

ръце вдигат към главите,

и как после ще се мъчат

голи, боси и пребити.“

 

Закапаха едри капки,

летят, крякат гъски, патки:

буря страшна ще да ревне,

нели не са капки дребни,

 

секи тича, в село бяга,

дядо не ще да разпряга.

— Хайде, дядо, да вървиме.

„Стой да умра, помогни ми!“