Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трил (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Switched, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Начална корекция
jetchkab
Допълнителна корекция и форматиране
mladenova_1978

Издание:

Аманда Хокинг. Подменена

Американска. Първо издание

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ИК „Пергамент Прес“, 2013

ISBN: 978-954-641-051-1

 

Предпечатна подготовка: Екатерина Рудолф

Печат: Печатница „Симолини“

История

  1. — Добавяне

4
Подменена

Уикендът беше неспокоен. Очаквах Фин да се появи на прозореца ми, но той не го направи и не бях сигурна дали това е за добро или за зло. Исках да разговарям с него, но бях скована от ужас. Страхувах се, че може да ме лъже и в същото време се боях, че може да казва истината.

Блъсках си главата, следвайки различни нишки. Мат беше нисичък като мен и следователно трябваше да е мой брат. Но от друга страна, предпочиташе зимата пред лятото, а аз ненавиждах зимата, което означаваше по-скоро, че не е мой брат.

Тъй или иначе нямаше никакви сигурни доказателства и дълбоко в себе си аз знаех това. Целият ми живот беше един гигантски въпрос, на който отчаяно бях търсила отговор.

Не ми даваше мира и изгарящият въпрос какво точно искаше Фин от мен. Понякога той се държеше така, сякаш бях само някакво досадно дете. Друг път ме гледаше по начин, от който ми спираше дъхът.

Хранех надежда, че в училище нещата щяха да намерят някакво решение. В понеделник сутринта се погрижих да изглеждам по-добре от обикновено, но така, сякаш нямаше някаква конкретна причина за това. Не исках да излезе, че съм се разкрасявала, защото това щеше да бъде първата ни среща след неговото нощно посещение в стаята ми. Но истината беше, че все пак исках да го впечатля по някакъв начин.

Когато удари първият звънец, Фин все още не беше заел мястото си, което беше две редици зад мен, и усетих как стомахът ми започва да се свива на топка. Оглеждах се за него цял ден, наполовина очаквайки да го видя как наднича зад някой ъгъл. Но той така и не се появи.

Не можех да съсредоточа вниманието си над нищо и се чувствах ужасно потисната, докато вървях към колата на Мат. Бях очаквала да науча нещо този ден, но в крайна сметка въпросите, които ме терзаеха сега, бяха дори още повече отпреди.

Мат забеляза мрачното ми настроение и се опита да разбере какво не е наред, но аз само свих рамене. Той ставаше все по-угрижен след вечерта на танците, но аз по никакъв начин не можех да разсея тревогите му.

Отсъствието на Фин вече ме гнетеше. Може би трябваше да го потърся? Той ме привличаше по-силно от всеки друг, когото бях срещала, и при това не само физически. Като цяло хората не ме интересуваха особено, с изключение на него.

Фин ми беше обещал живот, в който щях да се впиша, където щях да бъда специална, живот с него. Какво правех още тук?

Може би просто все още не бях убедена, че съм въплъщение на злото. Може би все още не бях готова да се откажа от доброто, което бях положила толкова усилия да съхраня в живота си.

Но познавах един човек, който беше видял истинската ми същност по-добре от останалите и знаеше много добре каква съм. Тя щеше да ми каже дали нося нещо добро в себе си, или трябва по-скоро да зарежа всичко, да не храня никакви надежди и да избягам с Фин надалече.

— Хей, Мат? — Бях забила поглед в ръцете си. — Имаш ли някаква работа днес следобед?

— Не, не мисля… — отвърна Мат предпазливо, докато завиваше по нашата улица. — Защо? Какво имаш предвид?

— Мислех си… че бих искала да се видя с майка ни.

— В никакъв случай! — отсече гневно той. — Как ти хрумна изобщо подобно нещо? Изключено! Не, Уенди! Това е абсолютно недопустимо!

Погледнах го втренчено и започнах да повтарям едни и същи мисли отново и отново: Искам да видя майка си. Заведи ме при нея. Моля те! Искам да я видя. На лицето му беше изписан непоколебим израз, но малко по малко той се смекчи. Този път обаче ми трябваше повече време, отколкото с Патрик и мистър Мийд.

— Ще те заведа да видиш майка ни — каза Мат, сякаш говореше насън.

Внезапно ме обзе чувство на вина заради онова, което бях направила. Стореното от мен беше манипулативно и жестоко. Но не беше и просто прищявка. Аз наистина трябваше да видя майка си и това беше единственият начин.

Чувствах се нервна и изтощена и знаех, че Мат ужасно щеше да се ядоса, ако случайно разбереше как постъпвам с него. Освен това нямах представа колко дълго щеше да трае това внушение. Можехме дори да не стигнем до болницата, където беше настанена майка ми, но трябваше да опитам. Това щеше да бъде първата ни среща след единайсет години.

На няколко пъти по време на дългото пътуване той като че ли осъзнаваше, че прави нещо изключително необичайно. И в такива случаи започваше да нарежда колко чудовищна е майка ми и че не може да си обясни как съм го придумала да ме заведе при нея.

Така или иначе истинската причина все му убягваше, но не знаех докога щеше да продължи това.

— Тя е ужасен човек! — заяви Мат, докато се приближавахме към щатската болница.

Виждах вътрешната битка, която се водеше зад гримасата на лицето му и измъчените му сини очи. Ръката му беше вкопчена във волана, макар да създаваше впечатлението, че се опитва да я откъсне оттам.

Опитах се да потисна дълбокото чувство на вина, което ме обзе. Не исках да му причинявам нищо лошо, а контролът, който упражнявах върху него, беше повече от осъдителен.

Единствената ми утеха беше, че нямах друг избор. Трябваше да видя майка си, имах право на това. Просто Мат се престараваше със задълженията си на опекун. За кой ли път.

— Тя не може да ме нарани по никакъв начин — припомних му аз за стотен път. — Както обикновено ще я намерим завързана и упоена. Нищо няма да ми се случи.

— Нямам предвид, че ще се опита да те удуши или нещо такова — рече той, но по тона му можеше да се предположи, че не изключва напълно такава възможност. — Тя просто е… лош човек. Не знам какво се опитваш да постигнеш с тази среща!

— Просто се налага — казах аз тихо и погледнах през прозореца.

Никога не бях ходила в болницата и тя беше много различна от картината, която рисуваше въображението ми. Представата ми за подобни места се опираше изцяло на лудницата „Аркам“[1] — внушителна тухлена постройка със светкавица, която разцепва нощното небе зад нея.

Когато спряхме, валеше леко и небето беше покрито с мрачни облаци, но това беше единствената прилика с приюта за душевно болни от фантазиите ми. Сгушена в гъста борова гора сред зелени хълмове, клиниката беше просторна бяла сграда, която приличаше повече на курорт, отколкото на психиатрична болница.

След като майка ми се опита да ме убие в кухнята и беше спряна от Мат, някой се обади на 911[2]. Тя беше завлечена насила в една полицейска кола, докато продължаваше да крещи, че съм чудовище и така нататък, а аз бях откарана с линейка.

Срещу майка ми бяха повдигнати обвинения, но делото никога не влезе в съда. Тя пледира, че е невинна поради невменяемост. Още преди това лекарите й бяха дали сложна диагноза, която представляваше комбинация от латентна следродилна депресия и временна психоза, предизвикана от смъртта на баща ми. Повечето специалисти бяха на мнение, че с помощта на правилните лекарства и терапия ще се възстанови за относително кратко време. Но единайсет години по-късно брат ми и аз бяхме пред входа на болницата, където чакахме цяла вечност да бъдем допуснати да я видим. Доколкото знаех, тя не изпитваше никакви угризения за онова, което беше сторила.

Мат я беше посетил веднъж преди пет години и според онова, което успях да изкопча от него, майка ми не смятала, че е направила нещо нередно. Предполагаше се, макар никой да не говореше за това, че ако бъде пусната от психиатрията, отново ще се опита да ме убие.

Настъпи истинска суматоха, след като най-накрая влязохме в клиниката. Една медицинска сестра трябваше да извика психиатър, който да прецени дали въобще можех да видя майка си. Мат крачеше неспокойно около мен и мърмореше, че всички тук са луди.

Чакахме четирийсет и пет минути в стая, пълна с пластмасови столове и списания, докато най-накрая се появи докторът. Двамата с него имахме кратък разговор, в който изясних, че искам само да поговоря с майка ми, а той изказа становище, че може би е добре за целта да бъда зад някаква преграда.

Мат искаше да бъде с мен, страхувайки се, че тя може да ме нарани по някакъв начин, но докторът го увери, че санитарите ще бъдат нащрек и че майка ми не е склонна към насилие. Най-накрая Мат отстъпи за голямо мое облекчение, защото вече се канех отново да прибягна до тайното си оръжие.

Той не трябваше да бъде там по време на свиждането ни. Онова, от което се нуждаех, беше разговор насаме.

Една сестра ме поведе към стаята за развлечения на пациентите. В нея имаше канапе, столове и няколко малки маси с наполовина наредени пъзели. До една от стените стоеше масивен шкаф, чиито лавици бяха отрупани с очукани и изпомачкани кутии за игри. Покрай прозорците бяха наредени саксии с растения, но иначе стаята беше пуста.

Сестрата каза, че майка ми ще дойде скоро, затова седнах на една маса и зачаках.

Малко по-късно плещест и здрав санитар я въведе в стаята. Когато влезе, аз станах в незаслужен израз на уважение. Беше по-стара, отколкото очаквах. В ума ми се беше запечатала такава, каквато я бях видяла последния път, но сега пред мен стоеше жена на около четирийсет и пет години. Русата й коса беше сплъстена и запусната и тя я беше хванала отзад на къса опашка. Беше слаба както винаги по един изящно елегантен начин, граничещ с анорексия. Носеше тежка синя хавлия, протрита и износена, чиито дълги ръкави покриваха изцяло ръцете й.

Кожата й наподобяваше блед порцелан и дори без грим беше шокиращо красива. Освен това в държането й имаше нещо царствено. Беше очевидно, че произхожда от заможно семейство и че беше прекарала живота си на върха, доминирайки в своето училище, в социалната си среда и дори в семейството си.

— Казаха ми, че си тук, но не им повярвах — отбеляза майка ми, усмихвайки се криво.

Стоеше на няколко крачки от мен и аз не знаех какво да правя. Гледаше ме така, както се гледа някое особено отвратително насекомо, преди да го смачкаш с обувката си.

— Здравей, мамо — започнах аз кротко, защото не измислих какво друго да кажа.

— Ким — поправи ме тя хладно. — Името ми е Ким. Зарежи преструвките. Аз не съм твоя майка и ние и двете знаем това. — Тя посочи неопределено към стола, който бях дръпнала, и тръгна към масата. — Седни. Настанявай се.

— Благодаря — промърморих, възползвайки се от поканата й. Майка ми седна срещу мен, кръстосвайки крака и в същото време се отдръпна назад, сякаш бях заразна и се страхуваше, че може да пипне някоя болест.

— Искаш да ме попиташ нещо, нали? — Тя махна с ръка пред лицето си и след това я отпусна леко на масата. Маникюрът й беше дълъг и съвършен, очевидно направен съвсем скоро. — Най-накрая си научила истината. Или винаги си я знаела? Така и не можах да разбера това.

— Не, никога не съм я знаела — отвърнах тихо. — И все още не я знам.

— Само се погледни. Ти не си моя дъщеря. — Майка ми ме огледа неодобрително и цъкна с език. — Не знаеш как да се обличаш, да ходиш и дори да говориш. И освен това осакатяваш ноктите си. — Тя посочи изгризаните ми нокти с перфектния си маникюр. — И тази коса!

— Твоята коса не е по-хубава! — възразих аз. Тъмните ми къдрици бяха хванати на обичайния кок, но тази сутрин, преди да тръгнем, се бях постарала малко повече от обикновено. Затова си мислех, че изглеждам добре, но очевидно грешах.

— Е добре… — Майка ми се усмихна мрачно. — Възможностите ми тук са ограничени. — Тя извърна за момент глава и после ме погледна отново, спирайки ледения си поглед върху мен. — Ами ти? Вероятно разполагаш с всички козметични продукти на света. Сигурна съм, че Матю и Маги са те разглезили до непоносимост.

— Имам каквото ми е нужно — казах намусено. По някакъв начин тя ме караше да се срамувам от собствените си вещи, сякаш ги бях откраднала. И в нейните очи нещата вероятно изглеждаха точно така.

— Кой те доведе тук все пак? — Току-що й беше хрумнало нещо и тя погледна зад себе си, сякаш очаквайки да види Мат или Маги някъде наблизо.

— Мат.

— Матю? — Майка ми изглеждаше искрено шокирана. — Не разбирам как изобщо се е решил на това. Той дори не… — През лицето й премина сянка на тъга и тя поклати глава. — Той никога не разбра. Аз направих каквото направих, за да защитя и него. Не исках да впиеш ноктите си и в сина ми. — Тя докосна косата си и очите й се напълниха със сълзи, но след това премигна и възвърна каменното си изражение.

— Той смята, че трябва да ме защитава — съобщих й аз, най-вече защото знаех, че това ще я подразни. За съжаление обаче тя не се разстрои особено, а само кимна с разбиране.

— Въпреки годините и интелекта си Матю може да бъде невероятно наивен. Той гледа на теб като на някакво изгубено болно кутре, за което трябва да се грижи. — Тя тръсна кичур изтощена коса от челото си и остана загледана в една точка на пода. — Матю те обича, защото е добър човек като баща си и това винаги е било негова слабост. — След това тя ме погледна с надежда. — Ще го видя ли днес?

— Не. — Почувствах се почти гузна, че й казах това, но тя ми се усмихна злобно и ме накара да си спомня защо беше тук.

— Ти си го настроила срещу мен. Знаех, че ще го сториш. Но… — Тя сви равнодушно рамене. — Това не прави нещата по-лесни, нали?

— Не знам. — Наведох се към нея. — Виж, ма… Ким. Тук съм поради една определена причина. Трябва да науча коя съм. — И след това бързо се поправих: — Искам да кажа, коя съм според теб.

— Ти си подменено дете — каза майка ми сухо. — Изненадана съм, че не си го разбрала досега.

Сърцето ми се сви, но се опитах да запазя лицето си безизразно. Притиснах ръцете си към масата, за да скрия, че треперят. Истината беше точно такава, каквато предполагах и може би винаги я бях знаела.

Едно беше да го чуя от Фин и тогава всичко звучеше съвсем логично, и съвсем друго беше да го чуя от нея.

— Подменено дете? — повторих, опитвайки се да говоря спокойно. — Какво означава това?

— А ти как мислиш? — каза тя рязко, гледайки ме така, сякаш бях пълен идиот. — Подменено дете означава едно дете да е било сменено с друго. Синът ми е бил взет и на негово място са сложили теб!

Лицето й беше пламнало от ярост и санитарят пристъпи крачка към нея. Тя вдигна ръка и се опита да запази самообладание.

— Защо? — попитах, осъзнавайки, че е трябвало да задам този въпрос на Фин много по-рано. — Защо е трябвало някой да направи това? Защо е трябвало да вземат бебето ти? И какво са направили с него?

— Не знам каква игра играеш с мен. — Тя се усмихна измъчено и в очите й бликнаха нови сълзи. Ръцете й трепереха, когато докосна косата си и почти не ме погледна. — Ти знаеш какво си направила с него. Знаеш това много по-добре от мен.

— Не, не знам! За какво говориш? — попитах тихо. Санитарят ме погледна строго и трябваше да положа усилие да прикрия ужаса, който ме обземаше.

— Ти си го убила, Уенди! — просъска майка ми със същата тъжна усмивка, застинала на лицето й. Тя се наведе към мен, стиснала ръка в юмрук и тогава разбрах, че й струваше неимоверни усилия да не ме нарани. — Ти си го убила!

— Ма… Ким… както и да е! — Затворих очи и потърках слепоочията си. — В това няма никакъв смисъл. Аз съм била само бебе! Как съм можела да убия някого?

— Как накара Матю да те докара тук? — попита тя, стиснала зъби и по гърба ми пробягаха ледени тръпки. — Той никога не би взел такова решение сам. Той никога не би ти позволил да ме видиш! Но въпреки това си тук. Какво му направи, за да го накараш да те доведе? — Сведох очи, дори неспособна да се преструвам на невинна. — Може би точно така си постъпила и с Майкъл! — Стискаше ръцете си толкова здраво, че ноктите й се забиваха в плътта й, образувайки малки вдлъбнатини с формата на полумесеци.

— Била съм само бебе — настоях плахо. — Не бих могла да… Но дори и да съм направила нещо, трябвало е да има и други хора. Това не обяснява нищо! Защо е било нужно някой да го вземе, да го нарани и да сложи мен на негово място?

— Ти винаги си била зла — рече майка ми, подминавайки моя въпрос. — Разбрах това още в момента, когато те взех в ръцете си. — Беше се поуспокоила малко и се облегна назад на стола си. — Видях го в очите ти. Те не бяха човешки очи. В тях отсъстваше всякаква доброта.

— Тогава защо просто не ме уби? — троснах се аз с нарастващо раздразнение.

— Ти беше бебе! — Ръцете й се тресяха и устните й бяха започнали да потръпват. Губеше първоначалната си самоувереност. — Истинско бебе! Нали разбираш, не можех да бъда сигурна. — Стисна силно устни, опитвайки се да сдържи сълзите си.

— А после? Какво те накара да бъдеш толкова сигурна? — попитах. — Какво се случи онзи ден? На шестия ми рожден ден? Защо точно тогава?

— Ти не беше мое дете. Знаех това. — Тя избърса сълзите от очите си, за да не потекат по лицето й. — Винаги съм го знаела. Но тогава се замислих как трябваше да изглежда този ден… С моя съпруг и сина ми. Майкъл трябваше да стане на шест, не ти. Ти беше ужасно, непоносимо дете. И беше жива! А той беше мъртъв. Аз просто… просто реших, че е безкрайно несправедливо. — Тя въздъхна дълбоко и поклати глава. — И все още мисля така.

— Но аз бях само на шест години. — Гласът ми беше започнал да трепери и се изненадах, че всичко това ме беше наранило толкова дълбоко. Като че ли този спомен не ме беше измъчвал досега. Никога не бях чувствала някаква враждебност към нея заради онова, което се беше случило. — На шест години. Осъзнаваш ли това? Аз бях само дете, а ти трябваше да бъдеш моя майка! — Дали ми е била истинска майка или не, не беше от значение. Аз съм била дете и тя е трябвало да ме отгледа. — Не бях сторила никому нищо лошо! И все още не съм! Аз дори не познавам Майкъл!

— Лъжеш — изръмжа майка ми. — Ти си лъжкиня! Ти си чудовище! И знам, че правиш разни неща на Матю! Остави го на мира! Той е добро момче! — Тя се пресегна над масата и сграбчи болезнено китката ми, при което санитарят застана непосредствено зад нея. — Вземи каквото поискаш! Вземи всичко! Само остави Матю на мира!

— Кимбърли, хайде. — Санитарят сложи силната си ръка върху рамото й и тя се опита да го отблъсне. — Кимбърли!

— Остави го на мира! — извика майка ми отново и санитарят се опита да я изправи на крака. Тя се съпротивляваше и крещеше към мен. — Чуваш ли, Уенди? Аз ще изляза оттук един ден! И ако сториш нещо на това момче, ще довърша онова, което започнах!

— Достатъчно! — изрева санитарят, извличайки я от стаята.

— Ти не си човешко същество, Уенди! И аз знам това! — Това беше последното нещо, което изкрещя, преди санитарят да я изведе от стаята и двамата да се скрият от погледа ми.

Останах да седя в стаята дълго след като нея вече я нямаше, опитвайки се да успокоя дишането си и да дойда на себе си. Мат не можеше да ме види в това състояние. Бях почти сигурна, че ще повърна, но някак успях да потисна гаденето.

Всичко беше вярно. Аз бях подменена. Не бях човек! Тя не беше моя майка. Тя беше просто Ким — жена, която беше изгубила своята представа за реалността, разбирайки, че не съм нейно дете. Бях заела мястото на нейния син Майкъл и нямах никаква представа какво се е случило с него.

Може би беше мъртъв. Може би наистина го бях убила или някой друг го беше направил. Може би някой като Фин.

Тя беше убедена, че съм чудовище и аз нямаше как да опровергая това. През целия си живот не бях причинявала нищо друго освен болка. Бях съсипала живота на Мат и продължавах да го правя. Постоянно беше принуден да сменя един дом с друг и нямаше дори миг покой заради мен, а за благодарност аз го манипулирах и контролирах съзнанието му. Дори не знаех колко дълго продължава това. Нито имах представа какви могат да бъдат дългосрочните последствия за ума му от тези мои действия.

Може би щеше да е по-добре, ако майка ми ме беше убила, когато бях на шест. И още по-добре като бебе. Тогава нямаше да мога да нараня никого.

Когато най-накрая излязох от чакалнята, Мат се втурна към мен и ме прегърна. Стоях там, но не отвърнах на прегръдката му. Той ме огледа, за да се увери, че ми няма нищо. Беше дочул някакво боричкане и все още трепереше от ужас, че нещо ми се е случило. Аз само кимнах и тръгнах към изхода със забързани крачки.

Бележки

[1] Измислена психиатрична болница от комиксите за Батман, близо до град Готъм. — Б.пр.

[2] Телефонен номер за спешни обаждания в САЩ. — Б.пр.