Аманда Хокинг
Подменена (25)

24
Сбогуване

Следващите няколко дни бяха безконечен поток от срещи, касаещи отбраната ни. Над Фьоренинг никога не бе имало толкова ожесточена атака. Елора и Аурора водеха всички съвещания, докато Тове и аз седяхме тихо в дъното. Той притежаваше най-могъщи способности и беше редно думата му да се чува повече, но като че ли и сам не проявяваше голям интерес към тези неща.

Двайсетината души, които обикновено присъстваха на заседанията, даваха съвети и изказваха мнения, които в повечето случаи бяха абсолютно лишени от смисъл. Тове ми каза, че най-добрата ми защита е да се науча да контролирам способностите си. Уила взе съвета му присърце, започна да посещава курсове по самоотбрана и се зае да овладее по-добре дарбата си с вятъра. Елора почти не разговаряше с мен и никога не ми каза нито една мила дума.

Единственото хубаво нещо беше, че ми беше спестена церемонията по кръщението и Елора ми позволи да си запазя името.

Прекарвах времето си, обикаляйки като в унес из двореца и не ме беше грижа дали съм жива или мъртва. Ако пак ни нападнеха, щях да приема безропотно каквото и да се случеше.

— Ще трябва да излезеш от това състояние някой ден — каза ми Рис.

Аз лежах на леглото си, взирайки се в тавана, а той се беше облегнал на рамката на вратата, гледайки към мен. Рис все още имаше голяма рана над веждата си, защото Аурора не беше готова да лекува манксове. Тя зарастваше добре, но ми беше мъчно да го виждам така, защото това непрекъснато ми напомняше, че е пострадал заради мен.

— Може би. — Не мислех, че това някога ще се случи и се надявах да не се случи.

— О, хайде стига — въздъхна Рис и седна до мен на леглото. — Знам, че всичко, което стана, си е взело своето, но това не е краят на света.

— Никога не съм казала, че е — промърморих аз. — Просто ненавиждам тази къща. Ненавиждам майка си. Не искам да съм принцеса. И мразя всичко, което е свързано с това място.

— Дори и мен ли? — попита Рис искрено.

— Не, разбира се, че не — поклатих аз глава. — Ти си може би единственото нещо, което харесвам тук.

— Това ме кара да се чувствам привилегирован — усмихна се той, но когато не му се усмихнах в отговор, лицето му бързо стана сериозно. — Виж, на мен също не ми харесва тук. Животът тук не е лек, особено в тази къща и с Елора. Но… какво друго можем да направим? Къде можем да отидем?

И тогава ми хрумна нещо. Аз категорично не желаех този живот и в същото време този живот не беше за Рис. Той беше отраснал в студено безразличие, детството му тук бе дори по-тежко от моето и заслужаваше нещо повече. Откакто бях дошла, Рис беше единственият, който бе проявил доброта и състрадание към мен и затова ми се искаше да направя нещо за него в замяна.

Нехаех дали ще живея, или ще умра и затова не се нуждаех от защита, ако някой тръгнеше да ме преследва, макар да се съмнявах, че това ще се случи. Тове ми беше обяснил, че витра са понесли тежки загуби и е малко вероятно да ни нападнат скоро. Но някъде там беше брат ми Мат, който се беше поболял от притеснение по мен. Той и Маги щяха да ме посрещнат с отворени обятия и съм сигурна, че щяха да се зарадват и на Рис. Не знаех точно как ще им обясня появата му, но щях да измисля нещо.

Аз не бях принцеса и не исках да бъда такава. Щеше да е толкова хубаво да си бъда отново у дома. Това нямаше да оправи нещата с Фин, но Мат и Маги вероятно знаеха най-добре как да бъде излекувано едно разбито сърце.

Рис не беше убеден, че заминаването ни е най-доброто решение, обръщайки ми внимание, че не е в състояние да защитава нито мен, нито себе си. Неохотно прибягнах до внушение, но нямах никакъв друг избор. Освен това единственото нещо, което му внуших, беше, че не е нужно да се притеснява за мен.

В полунощ пристъпихме към действие. Измъкнахме се от двореца, което се оказа по-трудно, отколкото бях очаквала. В периметъра на къщата сновяха патрули, в случай на ново нападение на витра. Макар изгледите за такова да бяха малки, те не искаха да поемат повече рискове.

Рис и аз минахме през кухнята и оттам през задната врата, озовавайки се в тайната градина, която цъфтеше дори и посред нощ. Нямах никакъв шанс да се покатеря по високата тухлена стена около имението без помощта на Рис. След като на свой ред го изтеглих горе, ние и двамата скочихме от другата страна.

След като изтупахме прахта от дрехите си, се затичахме покрай стената. Рис беше пред мен, защото познаваше района по-добре. Почти бяхме стигнали до гаража, когато се наложи да се наведем зад един храст, за да изчакаме минаващия патрул.

След това се втурнахме към гаража. Рис взе новия си мотоциклет, но не го запали. Изкара го навън, но с изключен двигател и светлини, за да не привлича вниманието.

В края на града беше голямата метална порта с пазач, който се съмнявах, че би пуснал принцесата да мине. Рис обаче имаше план. Той знаеше за едно слабо място в оградата малко по-надолу. Чувал беше, че и други манксове са минавали през него, бягайки от Фьоренинг.

Трябваше да помогна на Рис да придържа мотоциклета си, докато вървяхме между дърветата и шубраците, за да не се прекатури надолу по хълма. Дупката в оградата беше дори по-широка, отколкото очаквахме. Очевидно част от витрийците бяха проникнали именно оттук и триловете все още не я бяха поправили. Нямаше съмнение, че сигурността на двореца беше по-важна за тях от тази на Фьоренинг.

Успяхме да прекараме мотоциклета през дупката без проблем и докато напредвахме нагоре по хълма, започнах да чувствам облекчение и въодушевление от бягството. Не допуснах в сърцето си никакво съжаление за някои от хората, които бях срещнала тук, и се опитах да се съсредоточа над факта, че оставях всичко това зад себе си. Бях свободна.

Щом излязохме на пътя, Рис запали мотора. Полетяхме в мрака, аз седях зад него, прегърнала го през кръста и заровила лице в коженото му яке. Чувствах как сърцето му започва да бие по-бързо всеки път, когато се притиснех към него, но се преструвах, че не забелязвам това.

Небето бе придобило онзи тайнствен синкав нюанс на ранната утрин, когато спряхме пред дома ми. Рис още не беше изгасил мотора, когато Мат отвори рязко входната врата и изтича на верандата.

Дори в неясната утринна светлина видях колко изпити са чертите му. Скочих от мотора и в следващия момент Мат ме сграбчи в прегръдките си, без да обръща никакво внимание на Рис. Притисна ме до себе си толкова силно, че чак ме заболя, но това нямаше значение. Аз отпуснах глава на рамото му, вдишвайки познатото му ухание и радвайки се на закрилата на ръцете му. Най-накрая си бях у дома.

Но имаше и нещо друго. Имах натрапчивото чувство, че Фин не е спрял да ме преследва. И може би единственият начин да го видя беше, като се забъркам в нови неприятности. Ако той не беше тръгнал след мен, това щеше да е краят на света.

Но ако го беше сторил… е, това щеше да е един допълнителен бонус, нали?