Аманда Хокинг
Подменена (16)

15
Обучение

След като се преоблякох, Фин ме заведе във всекидневната на втория етаж, недалеч от спалнята ми. Сводестият таван беше покрит със стенопис, на който бяха изобразени облаци, еднорози и ангели. Въпреки това обзавеждането беше съвременно и нормално, за разлика от антиките, които изпълваха по-голямата част от двореца.

Фин обясни, че някога това е била стаята за игри на Рис, но когато пораснал, се опитали да я превърнат във всекидневна, макар той рядко да я използвал.

Лягайки по гръб на кушетката, аз се загледах в тавана. Фин седеше на едно меко кресло срещу мен с книга, подпряна на скута му. До него на пода имаше купчина с ръкописи и той се опита да проведе един бърз курс по история на Трил.

За съжаление, въпреки че бяхме нещо като митични създания, историята на Трил не беше много по-вълнуваща от тази на хората.

— Каква е ролята на маркизите и марксините? — препитваше ме Фин.

— Не знам. Понятие си нямам — отвърнах аз безгрижно.

— Уенди, трябва да научиш тези неща — въздъхна Фин. — На бала ще се водят разговори и ти трябва да изглеждаш добре осведомена. Не можеш просто да седиш там и да мълчиш през цялото време.

— Аз съм принцеса. Би трябвало да мога да правя каквото си поискам — промърморих. Краката ми бяха провесени пред облегалката на кушетката и аз ги залюлях напред-назад.

— Каква е ролята на маркизите и марксините? — повтори Фин.

— В другите провинции, където не живеят кралят и кралицата, маркизите и марксините са формалните водачи. Имат функцията на управители или нещо подобно — казах аз, свивайки рамене. — Във времена, когато кралят или кралицата не могат да изпълняват задълженията си, един маркиз може да заеме мястото им. В места като Фьоренинг те са смятани за по-високопоставени от другите, но в действителност нямат никаква власт.

— Това е вярно, но не трябва да го казваш на всеослушание — каза Фин и прелисти страница от книгата. — Каква е ролята на канцлера?

— Канцлерът е избираем служител, почти като премиера на Англия — отвърнах аз отегчено. — Монархът има последната дума и разполага с най-много власт, но канцлерът служи като съветник и чрез него общността на Трил има някакъв глас в управлението. Има обаче нещо, което не разбирам — казах аз и го погледнах. — Ние живеем в Америка и това не е отделна страна. Не трябва ли да спазвате техните закони?

— Теоретично — да, и в по-голямата си част законите на Трил съвпадат с американските, с изключение на това, че ние имаме повече закони — обясни Фин. — Но ние живеем в изолирани общности. Използвайки наличните си ресурси — и по-точно пари и внушение — можем да манипулираме държавните служители и да си осигурим нашата самостоятелност.

— Хм. — Усуках един кичур коса около пръста си и се замислих над думите му. — Ти всичко ли знаеш за обществото на Трил? Когато разговаряше с Гарет и Елора, останах с впечатлението, че няма нещо, което да не знаеш.

Сигурна бях, че стига да искаше, Фин можеше да спечели дори благоразположението на Кронерови. Но тогава той бе решил, че трябва да остане в сянка и по тази причина си държеше устата затворена. Но той бе далеч по-изтънчен от мен. Беше хладен, овладян, интелигентен, очарователен и красив и ролята на водач му прилягаше много по-добре, отколкото на мен.

— Глупавият човек смята, че знае всичко. Умният знае, че това не е така — отвърна Фин, без да вдига поглед от книгата.

— Това е клише от онези, които ти дават като късметче с кафето — засмях се аз и дори той се подсмихна леко. — Не, сериозно, Фин. В това няма никакъв смисъл. Ти трябва да бъдеш принц, а не аз. Аз не знам нищо, а ти си напълно подготвен за това.

— Аз не съм принц. — Фин поклати глава. — А ти си съвършена за целта. Просто нямаш подготовката, която имам аз.

— Това е глупаво — промърморих аз. — Нещата трябва да се определят от способностите на хората, а не от произхода им.

— Те пак се определят от способностите им — настоя Фин. — Но способностите вървят с произхода.

— За какво говориш? — попитах аз и той затвори книгата в скута си.

— За внушението например. Ти си наследила тази способност от майка си — поясни Фин. — Маркизите и марксините са онова, което са, заради способностите, които притежават и те ги предават на децата си. Обикновените трилове имат някакви способности, но с времето те са ставали все по-слаби. Майка ти е една от най-могъщите кралици, които сме имали от много отдавна и има надеждата, че ти също ще бъдеш такава.

— Но аз не мога да правя почти нищо — казах аз и се надигнах на кушетката. — Владея внушение в някаква малка степен и ти ми каза, че то дори не действа върху теб.

— На този етап — поправи ме Фин. — Когато започне обучението ти, ще научиш повече.

— Обучение? Какво обучение?

— След бала този уикенд. Тогава ще започнеш да работиш върху способностите си — каза Фин. — А сега единственият ти приоритет е да се подготвиш за бала. И така… — Той отвори книгата отново, но аз не бях готова да се върна към ученето.

— Но ти имаш способности — възразих аз. — И освен това Елора предпочита теб пред мен. Сигурна съм, че на нея повече би й харесвало, ако ти беше принц. — С тъга си помислих, че това беше истина и се отпуснах на кушетката.

— Сигурен съм, че не е така.

— Напротив — казах аз. — И между другото, каква е тази силна връзка между теб и Елора? Тя определено те харесва повече от мен и ми се струва, че ти има пълно доверие.

— Елора няма пълно доверие на никого. — Фин замълча за момент и сетне въздъхна. — Ако ти обясня, обещаваш ли да се върнем към подготовката ти?

— Да! — казах с готовност и го погледнах в очакване.

— Онова, което ще ти кажа, не трябва да напуска тази стая. Разбираш ли? — попита Фин сериозно и аз кимнах, преглъщайки.

Взаимоотношенията между Фин и Елора все повече ме тревожеха. Тя беше привлекателна зряла жена и той несъмнено беше секси, а на мен пък все ми се привиждаше, че виждам хищните й нокти, протегнати към него. И всъщност точно това ме плашеше.

— Преди около дванайсет-тринайсет години, когато баща ти вече го нямаше, моят баща дойде да работи за майка ти. Той вече не беше следотърсач и Елора го нае да охранява нея и имението. Елора беше влюбена в баща ми — разказваше Фин с помръкнали очи и стиснати устни, а моето сърце запрепуска лудо. — Никой не знаеше за това освен майка ми, която все още е женена за баща ми. Най-накрая майка ми убеди баща ми да напусне. Елора обаче продължи да бъде доста привързана към него, а впоследствие и към мен. — Той въздъхна отново и продължи да говори с безучастен тон, сякаш обсъждаше времето. — Преди години тя лично потърси услугите ми и понеже плаща добре, аз приех.

Гледах го вторачено, напрегната и измъчвана от пристъп на гадене. Тъй като баща му се беше обвързал с майка ми след моето раждане, със сигурност можеше да се заключи, че поне не сме брат и сестра, което пак беше нещо.

Всичко друго беше доста обезпокоително и аз се питах дали Фин тайно не ме ненавижда. Той вероятно мразеше Елора и стоеше тук само защото му плащаше добре. Мина ми през ума, че може да е някакво скъпо жиголо и при тази мисъл пристъпът ми на гадене стана още по-силен.

— Аз не спя с нея и тя никога не е правила някакви стъпки в тази посока или нещо подобно — поясни Фин, гледайки ме безизразно. — Тя ме харесва заради чувствата, които е имала към баща ми. Не я виня за онова, което се е случило между тях. То е било много отдавна и баща ми е бил този, който е трябвало да мисли за семейството си, а не тя.

— Хм. — Погледнах нагоре към тавана, защото така беше по-лесно, отколкото да гледам него.

— Разстроих те, съжалявам — извини се Фин искрено. — Затова не ми се искаше да ти казвам нищо.

— Не, не, добре съм. Нека просто да продължим — настоях аз неубедително. — Има още много неща, които трябва да науча.

Фин мълча около минута, давайки ми възможност да осмисля чутото, но аз се помъчих да го пропъдя от ума си колкото може по-бързо. Онова, което бях научила, ме караше да се чувствам някак омърсена, а и без това имаше твърде много други неща, които ме гнетяха.

Най-накрая Фин продължи с урока, а аз се опитах да се съсредоточа. Докато разсъждавах за задълженията, които произтичаха от кралската титла, нямаше да мисля за увлечението на майка ми по баща му.

Модният дизайнер Фредерик фон Елсин дойде на следващия ден. Той беше превъзбуден и превзет и не можех да кажа със сигурност дали е трил или не. Стоях само по комбинезон, докато ми взимаше мерки и скицираше нещо като умопомрачен в някакъв бележник. Най-накрая Фредерик фон Елсин обяви, че е измислил съвършената рокля и излетя от стаята ми, бързайки да започне работа по нея.

През целия ден се нижеше потискаща върволица от хора. Повечето от тях бяха обслужващ персонал, хора от кетъринга и организатори на забави и затова не се занимаваха с мен. Те вървяха след Елора, която ги заливаше с невъобразим обем информация за нещата, които очакваше от тях, а те бързаха да я запишат в тефтерите или на блекберитата си.

Междувременно аз имах удоволствието да прекарам един цял ден на открито по анцуг. Когато Елора ме видя, ми хвърли гневен поглед, но за щастие беше твърде заета да дава нареждания на другите, за да намери време да ми каже какво мисли за облеклото ми.

Всичко, което успявах да дочуя за предстоящото тържество в моя чест, само ме хвърляше в още по-голям ужас. Най-много се уплаших, когато чух Елора да казва, профучавайки покрай мен:

— Ще ни трябват най-малко петстотин места за сядане.

Петстотин души щяха да дойдат на партито, на което аз щях да бъда в центъра на вниманието? Просто прекрасно!

Единственото хубаво нещо този ден беше, че през цялото време бях с Фин, макар той да отказваше да говорим за каквото и да било друго, освен за тържеството и за това как трябва да се държа на него.

Прекарахме два часа, преговаряйки имената и разглеждайки снимките на по-високопоставените гости, които щяха да присъстват. Два часа взиране в различни лица и запаметяване на важните факти за близо сто души.

След това още час и половина на масата за обяд. Очевидно не умеех да се храня прилично. Имаше определен начин, по който трябваше да се държи вилицата, да се накланя купата и да се вдига чашата; дори и салфетката трябваше да се слага по определен начин. До този момент никога не бях усвоявала нито едно от тези умения и съдейки по начина, по който ме гледаше Фин, все още не ги владеех.

Най-накрая се предадох. Бутвайки чинията си, отпуснах глава и опрях бузата си в хладната повърхност на дървената маса.

— О, боже мой, той направо те е довършил! — дочух ужасения глас на Уила.

Вдигнах глава и я видях да стои в другия край на масата, с ръце върху елегантните си бедра. Беше отрупана със скъпоценности, гривните и огърлиците й бяха твърде разточителни и звънтящи, но очевидно това беше част от същността на троловете. Те всички бяха луди по дрънкулките, нещо, което не беше типично за мен, като изключим маниакалната ми слабост по моя пръстен за палец.

— Той и мен ме отегчава до смърт — усмихна се Уила и колкото и да беше невероятно, изпитах облекчение, когато я видях. Тя със сигурност нямаше да ми вади душата с имената на триста бивши монарси.

— И въпреки това изглеждаш по-жива от всякога — каза Фин сухо, облягайки се на стола си срещу мен. — Може би не съм се постарал достатъчно.

— Опитваш се да ме обидиш ли, щъркелче? — На лицето на Уила се появи нещо като присмехулна гримаса, макар и не дотам искрена.

— Не, оставям това на бившите ти сексуални партньори. — Фин й се усмихна леко, а аз зяпнах от изненада. Никога преди не бях го чувала да говори така на някого.

— Много смешно, няма що. — Уила се опитваше да изглежда сериозна, но на мен ми се струваше, че се забавлява. — Както и да е, аз съм тук, за да спася принцесата.

— Наистина ли? — възкликнах аз с малко повече въодушевление, отколкото беше редно. — И как точно?

— Със забавления. — Тя сви превзето рамене, а аз погледнах Фин, за да видя дали ме пуска.

— Върви. — Той махна леко с ръка. — Ти работи много и се нуждаеш от почивка.

Не мислех, че мога да се почувствам щастлива, разделяйки се с Фин, но сега едва не заподскачах след Уила. Тя ме хвана под ръка и ме поведе през трапезарията към моята стая. Веднага ми стана мъчно, че оставям Фин, но не можех да понеса още една лекция за това как се ползват сребърни прибори.

Уила бърбореше през целия път до стаята ми, впускайки се в един безкраен коментар за това колко ужасни са тези първи няколко седмици. Тя била сигурна, че Фин ще я намушка с вилица по време на някой официален обяд. Или пък тя него.

— Това е най-лошата част — каза Уила важно, докато влизахме в стаята ми. — Целият този тренировъчен лагер преди бала. — Тя сбърчи нос. — Направо е ужасно!

— Да, никак не е забавно — признах аз уморено.

— Но щом аз се справих, значи и ти ще се справиш. — Уила влезе в банята ми и когато не я последвах, тя се обърна и ме погледна. — Идваш ли?

— В банята с теб?

— Да се упражняваме на прически. — Тя ме погледна с нещо средно между досада и снизхождение и аз неохотно влязох в банята. Ситуацията можеше да бъде описана с поговорката „От трън, та на глог“.

— Прически? — попитах аз, а Уила ме настани на стола пред тоалетната масичка.

— Да, за бала. — Тя затършува сред нещата на рафтчето и после се спря, срещайки погледа ми в огледалото. — Освен ако майка ти няма да ти помогне за това?

— Не знам да има такива планове — поклатих аз глава.

— Тя определено не е от най-загрижените майки — съгласи се Уила някак тъжно. Взимайки някакво шишенце и четка, тя се обърна към мен. — Нагоре или надолу искаш косата си?

— Не знам. — Спомних си за първата си среща с Уила, когато Фин ми препоръча да я нося спусната. — Надолу, предполагам.

— Добър избор. — Тя ми се усмихна и махна ластика от косата ми, опъвайки я болезнено надолу. — Е, Фредерик идва ли днес?

— Да, преди няколко часа — казах през стиснати зъби, докато тя решеше безцеремонно косата ми с гребен.

— Чудесно — рече Уила. — Когато роклята ти бъде готова, трябва да си направиш снимка и да ми я изпратиш. Много бих искала да видя какво представлява.

— Да, разбира се.

— Знам колко нелепо и объркващо е всичко в началото. — Докато Уила работеше над косата ми, не спря да бъбри нито за момент. — А Фин знае всичко, но може да бъде малко… студен понякога. Сигурна съм, че и кралицата не е много по-различна?

— Да, така е — признах аз. Но самата аз не бих описала Фин като студен. Понякога наистина беше малко резервиран, но когато ме погледнеше по онзи начин, той беше всичко друго, но не и студен.

— И да знаеш, че бих искала да ти помогна. — Уила спря да опъва косата ми надолу, за да ме погледне в огледалото. — Но не като онази коварна кучка Аурора Кронер или защото баща ми ме е накарал, въпреки че той действително го направи. Не дори като Фин, защото на него това му е работата. Аз просто знам как се чувстваш. И ако мога да ти помогна по някакъв начин, готова съм да го направя.

Уила ми се усмихна накриво и аз видях в очите й искреност, която ме изненада. Зад блудкавата си претенциозност тя криеше добро сърце. Толкова малко бяха хората тук, които искрено ги беше грижа за някого.

Веднага след това Уила заговори надълго и нашироко за рокли. Тя можеше да опише всички рокли, които бе видяла след идването си във Фьоренинг преди три години и харесваше само една-две от тях.

Така моето обучение с Уила се оказа не много по-вълнуващо, отколкото това с Фин. После се зае да ми разказва местните клюки — кой с кого излиза, кой за кого е сгоден и така нататък. Но тъй като аз не познавах тези хора, не ми беше особено интересно.

На този етап Уила си нямаше приятел и това не й се нравеше много. Непрекъснато повтаряше, че баща й трябвало да уреди нещо и споменаваше за някакви момчета, които държала под око, но после ги изпуснала. Говореше с чувство и за Тове Кронер, макар да не разбирах защо. Но в интерес на истината тя сама изтъкна, че ако нещата между нея и Тове не потръгнели, щяла да се спаси от една ужасна свекърва.

Все пак в края на деня прическата ми беше избрана, гримът ми беше измислен и като че ли знаех малко повече за светския живот в Трил. Уила ми поднесе информацията като училищен урок, което нямаше да бъде проблем, ако бях добра ученичка, но за съжаление не бях.