Аманда Хокинг
Подменена (19)

18
Заплаха

Приготвях се дълго и през цялото време се опитвах да проумея онова, което ми беше казал Фин. Беше вълнуващо да знам, че чувствата му са достатъчно силни, за да ме ревнува, но в същото време разбирах, че всичко това е безсмислено. Той никога нямаше да направи нещо, което да изложи на опасност честта и името му.

Забавих се много, той не дойде да ме вземе. Най-накрая тръгнах към виещите се стълби, за да го изчакам там. Мислех си дали да не тръгна към стаята му, но не намерих смелост. Освен това вероятно щеше да ме отпрати.

От площадката на стълбището виждах входната врата и се изненадах, когато няколко минути по-късно Тове Кронер я бутна и я отвори. Той не почука, а влезе направо, прокара ръка през рошавата си коса и се огледа.

— Мога ли да помогна? — извиках аз отгоре. Като принцеса се чувствах задължена да бъда гостоприемна, въпреки че бях ужасно объркана и смутена.

— Ами-и, да. Търся теб. — Той пъхна ръце в джобовете си и тръгна към стълбите, но не продължи нагоре.

— Защо? — Сбърчих нос, осъзнавайки, че въпросът ми е прозвучал грубо, и поклатих глава. — Искам да кажа, заповядай?

— Идвам да помогна. — Тове сви рамене.

Тръгнах бавно надолу по стълбите, забелязвайки как очите му обхождат помещението. Той винаги се смущаваше да ме погледне в очите. На места тъмната му коса леко изсветляваше, беше дълга и непокорна и стигаше почти до раменете му.

Загорялото му лице имаше лек зеленикав полутон като горски мъх — цвета, за който ми беше споменал Фин. Никой нямаше такава кожа, с изключение може би на майка му, но нейната беше малко по-светла.

— Как точно? — попитах.

— Какво? — Той бе започнал да дъвче палеца си и ме погледна, все още зает с това занимание.

— Как точно ще ми помогнеш? — Говорех внимателно и бавно, почти снизходително, но не мисля, че той забеляза това.

— О! — Той свали ръката си и ме зяпна, сякаш беше забравил защо е дошъл. — Аз съм екстрасенс.

— Какво? Можеш да четеш мисли? — Напрегнах се, опитвайки се да му попреча да влезе в ума ми.

— Не, не, разбира се, че не. — Той се обърна и се отдалечи, любувайки се на полилея, който висеше от тавана. — Предусещам разни неща. И мога да движа предмети с ума си. Но не мога да чета мисли. Освен това виждам аурата на другите. Твоята е малко кафява днес.

— Какво означава това? — попитах и скръстих ръце пред гърдите си, сякаш по този начин можех да скрия аурата си. Но в действителност дори не знаех какво точно е аура.

— Че си нещастна. — Тове говореше разсеяно, хвърляйки ми бързи погледи. — Обикновено са оранжеви.

— Това също не знам какво означава — поклатих глава аз. — И не разбирам как може да ми помогне.

— Всъщност не може. — Той спря да се движи и ме погледна съсредоточено. — Фин говорел ли ти е за обучението?

— Имаш предвид обучението ми като принцеса, с което се занимавам в момента?

— Не — Тове поклати глава и този път започна да дъвче бузата си. — Говоря за обучението, свързано със способностите ти. То няма да започне преди кръщението. Те смятат, че ако се възползваш от тях, преди да бъдеш посветена, след това ще станеш необуздана. — Той въздъхна. — Искат да бъдеш овладяна и хрисима.

— И очакват ти да постигнеш това? — казах аз, повдигайки скептично вежди.

— Не — Тове се загледа отново в нищото и след това извърна към мен зелените си очи. — Ти ме плашиш.

— Аз те плаша? — Разсмях се от сърце, неспособна да спра, но това не го обиди. — Аз съм последната, която трябва да те плаши.

— Хм. — Чертите на лицето му бяха застинали в ожесточена концентрация. — Може би някои хора си мислят така. Но те не виждат и не знаят онова, което виждам и знам аз.

— Какво знаеш ти? — попитах тихо, изненадана от признанието му.

— Те казаха ли ти? — Тове ме погледна отново.

— Какво да ми кажат?

— Е, щом не са го направили, значи и аз не трябва да ти казвам. — Той се почеса по ръката, обърна ми гръб и тръгна, оглеждайки се.

— Каквото и да си мислиш, че правиш, не ми помагаш — казах аз, чувствайки се все по-уморена. — Само ме объркваш още повече.

— Приеми извиненията ми, принцесо. — Той се спря и ми се поклони. — Фин искаше да говоря с теб за твоите способности. Той знае, че истинското ти обучение не може да започне преди бала, но иска да си подготвена.

— Фин е поискал да дойдеш при мен? — Сърцето ми заби силно в гърдите.

— Да. — Той сбърчи смутено чело. — Това тревожи ли те?

— Не, никак — излъгах аз. Фин вероятно беше изпратил Тове, защото не искаше да се среща с мен. Той ме избягваше.

— Имаш ли някакви въпроси? — попита Тове, пристъпвайки към мен.

— Хиляди — въздъхнах аз. Той ме погледна, наклонил леко глава. — Трябва да бъдеш по-конкретен.

— Няма от какво да се страхуваш, знаеш го. — Той ме наблюдаваше внимателно и аз си помислих, че се чувствах по-добре, когато се боеше да ме погледне.

— Не се страхувам. — Размърдах се, смутена от погледа му.

— Мога да позная, когато лъжеш — рече той, без да ме изпуска от поглед. — Не защото съм екстрасенс, а защото всичко при теб е толкова очевидно. Може би трябва да поработиш върху това. Елора е много добра в лъжите.

— Ще се упражнявам — промърморих.

— Вероятно ще е за добро. — Тове говореше с искреност, която намирах за обезоръжаваща. Неговото разсеяно безумие си имаше свое очарование. Прокарвайки ръка през гъстата си коса, той погледна надолу към пода с тъжен израз на лицето. — Предпочитам да си такава, каквато си сега. Честна и развълнувана. Но така никога няма да станеш кралица.

— Да, предполагам, че си прав — съгласих се аз, натъжена на свой ред.

— Аз самият съм малко разсеян, ако не си забелязала. — Тове ми се усмихна накриво, но зелените му очи останаха унили. След това се наведе и взе едно малко овално камъче от пода. Подхвърли го и го накара да се върти около ръката му, наблюдавайки го. — Трудно ми е да стоя дълго концентриран, но работя над това.

— Добре… не искам да прозвучи като заяждане, но защо Фин поиска от теб да ми помогнеш? — Разтрих раменете си, надявайки се, че не съм го разстроила.

— Защото съм силен. — Тове хвърли камъка настрани, защото очевидно му беше омръзнало да се занимава с него. И след това ме погледна. — Е, да видим какво можеш.

— Какво имаш предвид? — попитах, объркана от рязката смяна на темата.

— Каквото и да е. — Той разпери широко ръце. — Можеш ли да преместваш предмети?

— Да, с ръцете си.

— Очевидно. — Тове завъртя нагоре очи. — Не си парализирана и затова предполагам, че физически си в добра кондиция.

— Не мога много. Владея внушение в някаква степен, но не съм го използвала, откакто съм тук.

— Опитай. — Тове посочи полилея, който висеше над нас. — Ето, например с това.

— Не искам да го правя — казах аз уплашена.

В ума ми се мярна образ. Картината, която бях видяла в стаята на Елора, тъмния дим и червените пламъци около разбитите полилеи. Но видението беше много по-ярко, сякаш усещах дима в ноздрите си и пламъците като че ли се движеха, хвърляйки нови отсенки върху картината. В ушите ми отекна звук от разбито стъкло.

Преглътнах с усилие и поклатих глава, отстъпвайки няколко крачки от полилея. Не бях точно под него, но исках да се отдалеча още.

— Какво беше това? — попита Тове, накланяйки глава.

— Кое?

— Нещо се случи. — Той се взираше в мен, опитвайки се да разчете реакцията ми, но аз само поклатих глава. Беше ми много трудно да му обясня, а и не бях сигурна дали всичко това не беше някаква игра на въображението ми. — Интересно.

— Благодаря — промърморих аз.

— Неприятно ми е да правя това, когато си толкова уплашена, но трябва да те изчистя от съзнанието си. — Той вдигна глава към полилея и очите ми последваха неговите.

Чувствах сърцето си да препуска в гърдите ми, а гърлото ми беше пресъхнало. Стъклените дрънкулки потрепнаха и иззвънтяха, и започнаха да блещукат. Отстъпих още няколко крачки назад, искаше ми се да му извикам да спре, но дори не знаех дали ще ме послуша. След това целият полилей се залюля и аз изгубих присъствие на духа.

— Спри! — изкрещях и гласът ми отекна във вестибюла. — Защо правиш това?

— Извинявай. — Той въздъхна дълбоко и наведе глава към мен. Аз не откъснах поглед от полилея, докато не се убедих, че е спрял да се люлее. — Трябваше да направя нещо, а наоколо нямаше нищо друго, което можех да преместя, с изключение на теб самата, но и това нямаше да ти хареса.

— Защо трябва да преместваш разни неща? — троснах му се аз. Паниката ми беше започнала да стихва, заменена от пулсиращ гняв и бях стиснала ръце в юмруци.

— Когато се уплашиш така, излъчваш страха си с изключителна сила. — Той протегна ръцете си и ги тласна напред, онагледявайки думите си с жест. — Повечето хора не чуват и не усещат тези неща, но аз съм особено чувствителен към тях. И когато премествам разни предмети, това ми помага да се концентрирам. По този начин изключвам шума за известно време. Онова, което идваше от теб, беше прекалено силно. И аз трябваше да го заглуша. — Той сви рамене. — Съжалявам.

— Не е нужно да ми изкарваш така акъла. — Бях се поуспокоила малко, но все още се запъвах леко, докато говорех.

— Жалко е. — Тове ме наблюдаваше, изглеждайки едновременно смаян и обезсърчен. — Дори няма да могат да видят истинската ти същност. Всички те са станали толкова слаби, че няма да могат да разберат колко си силна.

— За какво говориш? — За момент бях забравила гнева си.

— Майка ти също е силна — каза Тове с нотки на страхопочитание в гласа си. — Може би не колкото теб и вероятно не колкото мен, но това е в кръвта й и пращи като електричество. Когато минава през стаята покрай мен, имам чувството, че е като намагнитизирана. Но останалите… — Той поклати глава.

— Имаш предвид другите от Трил? — попитах аз, защото Тове продължаваше да говори все така енигматично.

— Някога можехме да преместваме земята. — Той звучеше някак тъжно и цялото му поведение се беше променило. Не крачеше напред-назад и не се оглеждаше, по което разбрах, че фокусът с полилея наистина беше изиграл своята роля.

— Буквално ли говориш, или метафорично?

— Буквално. Можехме да издигаме планини и да спираме реки. — Той ръкомахаше драматично, сякаш тези неща бяха все още по силите му. — Ние създадохме всичко около нас! В нас имаше магия.

— А нямаме ли все още магия? — попитах, изненадана от изблика на чувствата му.

— Не и като преди. Когато човешките същества създадоха свои собствени магии и технологии, нещата се промениха. Те притежават огромни възможности и пари и ние започнахме да зависим от тях при отглеждането на децата си — рече Тове с мрачна усмивка. — Подменените спряха да се връщат, когато разбираха, че вече няма какво толкова да им предложим.

— Но ние с теб се върнахме — изтъкнах унило.

— Градинарката, която кара цветята ви да цъфтят, е марксина! — Тове посочи с ръка към гърба на къщата, където беше градината. — Градинарка! Може и да не разбирам много, но когато един от най-могъщите членове на една общност е градинар, това означава, че има проблем.

— Добре… но защо все пак е градинарка? — попитах аз.

— Защото никой друг не може да го прави. — Той ме погледна с някакъв особен пламък в зелените си очи. — Никой не може да прави нищо вече.

— Ти можеш. Аз мога — казах, надявайки се да смекча онова, което го измъчваше.

— Знам. — Той въздъхна и сведе поглед. — Всички са се вторачили в монархическата система на хората. Дизайнерски рокли, скъпоценности и какво ли не. Нашата обсебеност от блясъка и богатствата винаги са били слабата ни страна.

— Да — кимнах аз. — Но това като че ли важи в най-голяма степен за майка ти.

— Знам. — Тове повдигна уморено вежди. Нещо в него се смекчи и той ме погледна така, сякаш търсеше извинение за нещо. — Аз не съм против хората. Така прозвуча, нали?

— Не знам. Прозвуча така, все едно си отдаден на някаква голяма страст.

Когато се запознах с него, погрешно възприех разсеяността му като проява на надменност и скука. Но сега започвах да си мисля, че тази неспособност да се концентрира може би по някакъв начин бе свързана със способностите му. И освен всичко друго той притежаваше една неустрашима почтеност, с каквато малцина други в Трил можеха да се похвалят.

— Може би е така. — Той се усмихна и сведе очи, изглеждайки леко смутен.

— На колко си години? — попитах.

— На деветнайсет. Защо?

— Откъде знаеш толкова много за миналото? Говориш за него така, сякаш си бил там и си видял нещата да се случват. Или все едно си някакво историческо гуру.

— Майка ми настоява да се уча, за да бъда подготвен, ако случайно се открие шанс да се кача на трона — каза Тове с известна досада. По всичко личеше, че властта не го привлича повече, отколкото мен. Кроежите на Аурора за короната си бяха изцяло нейна идея.

— Значи просто учиш много? — рекох.

— Какво видя, когато погледна полилея? — попита Тове, сменяйки рязко темата.

— Не знам. — Поклатих глава. Исках да му отговоря искрено, но не знаех точно как. — Видях… една картина.

— Някои хора виждат бъдещето. — Тове се вгледа в полилея и в блещукащите над нас светлини. — А други виждат миналото. — Той замълча и се замисли. — В крайна сметка те не са толкова различни. Нито едното, нито другото може да бъде предотвратено.

— Колко дълбокомислено! — засмях се аз.

— Не ти помогнах по никакъв начин, нали?

— Не знам — признах аз.

— Боя се, че ми идваш твърде много за един следобед — рече Тове.

Не знаех какво имаше предвид, но бях сигурна, че ако го попитам, отговорът му със сигурност щеше да е още по-объркващ.

— Съжалявам.

— Знам, че те чака още много работа и не е нужно да ти губя времето. — Той рязко тръгна към вратата, а на мен ми мина през ум, че е доста непредсказуема личност.

— Хей, чакай! — извиках аз и той се спря. — Каза, че Фин е поискал от теб да ми помогнеш в подготовката. Как точно?

— Фин е пазител. Неговата работа е да се тревожи — обясни Тове и сърцето ми се сви. Ненавиждах, когато хората изтъкваха, че съм само част от работата на Фин. — Иска да е сигурен, че каквото и да става, някой ще се погрижи за теб. Независимо дали той е наблизо или не.

— Защо да не е наблизо? — попитах.

— Не знам. — Тове сви рамене. — Но когато нещо наистина е много важно за теб, ти искаш то да е в безопасност.

След това се обърна и излезе от къщата. Бях му благодарна, макар да не бях сигурна с какво точно ми е помогнал. Освен че ме обърка още повече. И почувствах в душата ми да се загнездва някакъв нов страх.

Нямах представа какво става с Фин и мислите ми непрекъснато се връщаха към картината, която бях видяла в тайната стая на Елора. На нея аз бях протегнала ръка от терасата и изглеждах ужасена. Думите на Тове отекнаха в ума ми и почувствах по гърба ми да полазват ледени тръпки.

Не можеш да предотвратиш бъдещето.

Погледнах полилея. Боях се дори да се опитам да го залюлея, за да не падне и по този начин картината, над която работеше Елора, неочаквано да оживее.

Бях ли променила бъдещето? Или просто тълкувах погрешно онова, което картините изобразяваха? Дали най-лошото тепърва предстоеше.